Мел Одом
Споразумението (26)

Двадесет и четири

Саймън стоеше до леглото на Лея в операционната. По напрегнатия вид на здравото й око и ускореното й дишане разбираше, че е нервна. Нямаше нужда бронята да му го съобщава. Около тях медицинският екип я подготвяше за операцията.

— Никога не съм харесвала особено болниците — призна Лея.

— Нито пък аз, но се радвам, че имаме хубава болница. — Саймън се чувстваше неловко да стои така, докато другите около него работеха.

— Хирургът правил ли е такава операция и преди?

— Това е същият, който сложи очите на Оуен.

— Ще могат ли да докарат цвета като на другото ми око? Моите очи не са съвсем обичайни, знаеш.

Саймън знаеше. Тези виолетови очи понякога го преследваха в мислите му.

— Ще го докарат — каза й той. — Наноботите взимат цвета от ДНК-то и го вкарват директно в новото око, което създават за теб.

— Разчитам на твоята дума — каза тя. — Винаги съм била малко суетна по отношение на очите си.

— Имаш прекрасни очи — каза й Саймън.

Част от напрежението в лицето й изчезна и тя му се усмихна.

— Никога по-рано не си ми го казвал.

— Не. — Саймън изведнъж се почувства неловко.

— Да не опитваш да ме сваляш? — Тонът й беше закачлив.

— Ще изчакам да те упоят.

— Може би така трябва. Ще е по-безболезнено за теб.

Въпреки напрежението на момента и тежките проблеми, пред които бяха изправени заради намаляващите хранителни припаси, Саймън се изсмя. Лея се присъедини към него. Всички, които работеха върху подготовката, се зазяпаха в тях.

— Вижте се само — каза една възрастна тамплиерка, която Саймън познаваше от малък. — Сякаш сте излезли да се забавлявате.

— Не съвсем — каза Лея.

— Възмутително. Аз се казвам Джени. — Жената огледа уредите, свързани с Лея, и отбеляза нещо на дигиталния бележник, който държеше. — Всичко тук изглежда тип-топ. Може ли да ти видя окото, миличка.

Още когато бе легнала, Лея накара хората от екипа да закрият празната й очна кухина с кърпа. Саймън знаеше, че тя не иска той да я види.

— Може, след като лорд Крос си тръгне — каза Лея.

— Е тогава, лорд Крос — каза сестрата, обръщайки се към Саймън, — мисля, че е време да се сбогувате.

— Добре. — Саймън насочи вниманието си към Лея. Ръката му потърси нейната и я задържа за момент. — Здраво стискаш.

Тя му се намръщи.

— Нервна съм. Откачам от мисълта за миниатюрни роботчета, които ще пъплят из мозъка ми.

— О — каза Джени, без да се обръща, — ако тези роботчета влязат в мозъка ти, значи хирургът е объркал всичко.

— Чудесна мисъл — изкриви лице Лея.

— Не беше моя. Хайде, вие двамата, побързайте.

Саймън се вгледа в здравото око на Лея.

— Всичко ще мине добре.

— Когато наноботите изградят новото ми око, какво става с тях?

— Деактивират се и се изхвърлят с белите кръвни телца. След като поправят окото ти, използвайки градивните елементи на твоето тяло и малко връзки, поставени от самите тях, наноботите вече няма да има какво да правят.

— Виждал ли си ги да правят това и преди?

— Работили са върху самия мен. Преди две години при битка с демоните един мечоносец ме намушка. — Саймън се потупа по гърдите. — Острието разсече сърцето ми. Бях почти мъртъв, когато Нейтън и Даниел ме върнаха тук. Костюмът ме беше стабилизирал и поддържаше работата на сърцето и дробовете ми, но щях да умра, ако бях отишъл в такава операционна, на каквато си свикнала ти. Наноботите ми спасиха живота и поправиха сърцето ми.

— Щом са толкова добри, защо тамплиерите не са ги дали на останалия свят?

— Защото е по-лесно да снабдяваш останалия свят с нови брони или оръжия, отколкото да им дадеш нова медицинска технология — каза горчиво Джени. — Винаги е било така. Новите технологии, процедури и лекарства означават, че ще бъдат намесени корпорациите, застрахователните компании и политиците.

— Троен ужас — заяви един млад санитар.

— Точно така — рече Джени. — Корпорациите се борят срещу всичко ново, ако те също не разполагат с негов вариант. Застрахователните компании трябва да пренапишат полиците си, а това не им харесва. А пък политиците използват появилата се технология и научната заплаха от нея, за да спечелят или сплашат избирателите.

Саймън поклати глава.

— Тамплиерите постигнаха пробив в тази област, докато бях в Южна Африка. Нова е.

— Ако разполагаха с време — рече Джени, — тамплиерите щяха да дадат тази технология на света. Просто нямахме възможността да го сторим. — Тя се намръщи и погледна Саймън. — А вие наистина вече трябва да тръгвате.

— Добре. — Саймън стисна за последен път ръката на Лея. После се наведе и я целуна. — Сладки сънища. Когато се събудиш, ще си отново каквато беше.

— Не трябва ли рицарите с бляскави брони да събуждат спящите дами с целувка?

— Не ги бъркай с принцовете — рече Джени. — Те не са такива. А и мнозина от тях имат твърде високо мнение за себе си. Не им трябва допълнително окуражаване.

Саймън се ухили, а също и Лея.

— Събуди ме — каза Лея, — когато изляза от операционната.

— Ще те чакам.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Саймън се отдръпна и излезе от стаята. Каза си още веднъж, че с Лея всичко ще е наред. Хирурзите редовно се справяха с далеч по-тежки случаи. Заместването на ръце и крака с кибернетични протези бе станало едва ли не ежедневие.

Единственият потенциален проблем при тази процедура беше дали Лея ще си възвърне зрението или не. Той спря край вратата и загледа как медицинският екип затъркаля леглото по късия коридор.

* * *

— Отдавна ли познаваш лорд Крос? — попита Лея възрастната сестра. Опита да се съсредоточи върху въпросите, прелитащи през ума й, за да не се поддаде на паниката, която заплашваше да я разкъса. Сега беше по-уплашена, отколкото докато чакаше вест от лекаря след атаката срещу демонската фабрика за оръжия.

— Познавам го от малък. Познавах и майка му, преди да умре.

— Радвам се, че се запознахме, Джени.

— Ами да — каза весело сестрата, — аз също. — Тя провери нещо на дигиталния си бележник, докато се движеха по коридора. — Вие двамата изглеждате доста близки.

— Приятели сме. Сражавали сме се заедно от време на време през последните четири години.

— Сигурна ли си, че не е нещо повече от това?

— Сигурна съм.

— Защото той не те целуна като приятел.

— Приятелите се целуват.

— Приятелите също така стават нещо повече от приятели.

Лея се почувства неудобно.

— Може би сега не е подходящият момент да водим този разговор.

Джени се усмихна.

— Наистина ли? Значи не мислиш, че като говорим за такива възможности, това ще ти даде нещо, което да очакваш? Нещо, което би ти помогнало да минеш благополучно през тази операция?

— Не. Това, за което намекваш, би било твърде голям проблем, за да можем аз или лорд Крос да се справим с него. — Въпреки това трябваше да признае, че умът й бе поел по приятни пътища, които не бе посещавал досега. Трудно й беше да забрави, че Саймън Крос е хубав мъж.

— Мисля, че вие с лорд Крос можете да се справите с много неща.

— Впрочем сигурна съм, че лорд Крос си има други приятелки сред тамплиерките, които са далеч по-подходящи за него.

— Ако има — каза Джени, — то аз поне не знам за това. А повярвай ми, щях да знам.

— Той умее да пази тайни.

— О, признавам, че го бива да крие разни неща. Повече от другите мъже. Но също така знам, че никоя негова приятелка не би си държала устата затворена. Много жени са забелязали, че лорд Крос е хубав мъж. Бяха го забелязали още преди да ни напусне. Тогава никоя не се срамуваше от това и лорд Крос не възразяваше да прекарва времето си с тях.

Вълна от ревност връхлетя Лея, но тя бързо я овладя. Самата тя също не беше минала без няколко приятели преди нашествието.

— Ама и ти си една клюкарка — обади се един от санитарите.

— Просто казвам, нищо повече — рече Джени. — Би било добре за лорд Крос да си има нещо свое. Всичко, което прави сега, е, че едва не се убива всеки ден в опити да се грижи за това място и тези хора.

— Може би трябва да му го кажеш — рече санитарят.

— Може и да му го кажа.

Лея се взря нагоре към ярките медицински лампи над операционната маса. Скръсти ръце на гърдите си, докато я прехвърляха от леглото върху масата.

Вълни от страх минаваха през нея. Помисли си, че ще повърне, но в стомаха й нямаше нищо. Тя се съсредоточи и се опита да потисне чувствата си, като използваше цялото си обучение.

Само след секунди я свързаха с компютърното оборудване, необходимо за процедурата. Бяха й обяснили всичко предишния ден, но тя не знаеше дали е за добро. Струваше й се, че знае твърде много.

Като си мислеше за наноботите, които ще бъдат инжектирани в окото й, направо се побъркваше. Видения на излезли от контрол роботи, които разкъсват мозъка й, я държаха на ръба на ужаса. Те не бяха тромави или странни на вид като във филмите. Няколко от тях можеха да се поберат на върха на игла.

„Като ангели“ — беше казал Саймън.

— Добре, госпожице Крийзи — каза хирургът, като се наведе над нея. Беше може би малко над трийсетгодишен и изглеждаше спокоен. — Ще ви дадем нещо, което да ви помогне да се отпуснете. После ще се погрижим да ви снабдим с две здрави очи. Става ли?

Лея кимна. Ентусиазмът на хирурга й допадаше, но тя беше преживяла достатъчно лоши неща, за да знае, че невинаги всичко върви по план. Точно затова сега лежеше на тази операционна маса с едно око по-малко.

Джени нагласи кислородна маска върху лицето й. Парещо усещане плъзна по лявата й ръка. Тя вдиша.

— Брой от сто надолу — каза хирургът.

Лея се опита да брои, но не се получаваше. Зърна Саймън горе, в стаята за зрители. Беше забавно. Досега изобщо не бе забелязала, че има такава.

На второто вдишване бе стигнала до деветдесет и две. После главата й се замая и тя изгуби съзнание.