Мел Одом
Споразумението (25)

Двадесет и три

Скритият вход бе висок само метър и двайсет. Уорън трябваше да мине приклекнал. От другата страна вдигна фенерчето над главата си. Прашинки затанцуваха в бледата кехлибарена светлина. „Въздухът ще е проблем“ — каза си Уорън.

— Защо не ме повика?

Уорън се обърна, докато Наоми влизаше през отвора. Тя включи собственото си фенерче и прокара лъча му по стените.

— Не бързаме заникъде — каза Уорън, а после отмести поглед, когато лъчът от фенерчето й се насочи право в очите му.

— Докъде възнамеряваше да продължиш, преди да ми кажеш?

— Не можем да продължим — каза Уорън. — Поне за момента.

Наоми насочи, фенерчето си към далечния край. Лъчът се разсейваше, преди да стигне до друга повърхност, освен пода, тавана и страничните стени. Всички те бяха покрити с надписи, същите като онези от външната страна на сградата.

— Трябва да се научиш да я контролираш по-добре — каза Лилит.

— Какво? — Наоми се завъртя и освети с фенерчето си Лилит. Светлината докосна демоницата, но само колкото да очертае образ, подобен на холограма.

„Тя става по-веществена“ — осъзна Уорън. Изненада и раздразнение се изписаха за миг върху красивото лице на Лилит.

— Коя е тази? — попита Наоми.

— Аз съм Лилит. — Тя се изпъна в цял ръст. — И за теб ще е по-добре да внимаваш, когато си край мен.

Наоми погледна към Уорън и той кимна.

— Защо сега мога да я виждам? — попита кабалистката.

— Тя става по-силна — отвърна Уорън.

Наоми внимателно се приближи към Лилит и протегна ръка да я докосне. Лилит не помръдна. Пръстите на Наоми отначало потънаха през демоницата, както и тези на Уорън. После внезапен електрически разряд озари стаята и Наоми отлетя на повече от три метра назад. Затрепери конвулсивно на земята, после замря.

— Какво направи? — Уорън се втурна към Наоми.

Тя не дишаше. Бялото на очите й се виждаше между разтворените клепачи. Уорън трескаво опипа шията й с ръката си от плът и кръв, търсейки пулс. Такъв нямаше.

— Тя ме дразни — отвърна Лилит.

— Това не означава, че можеш просто така да я убиеш.

Лилит изгледа с любопитство Наоми.

— Изглежда, че мога.

— Ако тя умре — каза Уорън, преди да спре и да се замисли върху думите си, — аз се махам оттук. Приключвам с теб. Чуваш ли ме?

Лилит се приближи до него. За миг Уорън си помисли, че е мъртъв. Помъчи се да измисли какво би могъл да каже — нещо, каквото и да е, — което да я успокои. Нищо не му дойде наум.

— Би се опълчил срещу мен? — попита тя. — След като знаеш всичко, което мога да ти причиня?

Уорън мислеше трескаво. Дори и да си вземеше думите назад, вече бе твърде късно. Беше ги изрекъл. Нито един от тях нямаше да забрави това.

— Да — прошепна той дрезгаво. — Няма да убиваш приятелите ми.

— Тя не ти е приятелка. Само се опитва да те използва.

— Ти също не си ми приятелка.

— Аз ти помогнах, когато нямаше ръка.

— Ти ме постави на пътя на Мерихим и му позволи да ме нарани.

Лилит не отрече това.

Усещайки остро отминаващото време и като си припомни, че човешкият мозък издържа само около четири минути, след като сърцето е спряло да бие, Уорън отвърна на погледа на демоницата. Не можеше да покаже слабост, иначе щеше да е мъртъв като Наоми.

— Поставяла си ме в опасни ситуации — каза Уорън — и имаш намерение да продължиш да го правиш.

— Така е — каза меко Лилит.

— Не може всичко да е по твоему. Това го научих от Мерихим. Ти се нуждаеш от мен само докато намериш някой, който да ме замести. Но тук няма да намериш такъв. Няма да намериш много хора с такава вродена сила. Знаеш го.

При тези думи Лилит се усмихна.

— Ето че започваш да разбираш собствената си цена. Вече няма да бъдеш такова кротко мишле, нали?

„Кротките мишлета умират“ — каза си Уорън. Срещу пастрока си беше извадил късмет. Но късметът му нямаше да работи срещу демоницата.

— Искам я жива — рече дрезгаво Уорън.

— За да може да те предаде ли?

— За да може да живее. Поне това й дължа.

— Не й дължиш толкова, колкото си мислиш. Вече си й дал повече, отколкото би могла да постигне сама.

„Колко ли време е минало?“ — зачуди се Уорън.

— Направи го, Лилит. Спаси я.

— Запомни този дух, който те е обзел — рече Лилит. — Помни, че той ще те убие… и ще ти помогне да постигнеш онова, което желаеш. В този живот трябва да си твърд, Уорън. Не можеш през цялото време да се подчиняваш на другите.

— Спаси я — прошепна Уорън. — Веднага.

Лилит се наведе и постави ръка върху гърдите на Наоми. Изведнъж във въздуха запращяха искри. Електрически поток се стрелна от дланта на Лилит и окъпа гърдите на кабалистката. Наоми подскочи на сантиметри от земята и се строполи обратно.

Уплашен, че демоницата е направила късо съединение в тялото на Наоми и е изпържила мозъка й, Уорън постави ръка на шията на жената. Пулсът й бе силен и равномерен. Докато отдръпваше ръка, видя как тя си пое дъх.

Уорън се отпусна изтощен назад. Вдигна поглед към Лилит, която бе отстъпила на няколко крачки встрани и още изглеждаше раздразнена.

— Благодаря ти — прошепна той.

— Нека това да ти е за предупреждение — рече Лилит. — Не позволявай никога тази жена да застане между теб и службата ти към мен. Ако това стане, ще сложа край на живота й. И на твоя също.

Уорън я изгледа, но не беше толкова уплашен като по-рано. Лилит бе съживила Наоми или поне бе възстановила биенето на сърцето й. На Лилит може да не й харесваше да й държат сметка за нейните действия или да си признава, че не е достатъчно силна, за да прави каквото си иска, когато си иска, но Уорън знаеше, че той притежава тази сила. Между тях съществуваше някакъв баланс. Трябваше да го открие къде е, за да го използва по-добре.

Не отговори на заплахата й и сметна, че това е достатъчно непокорство засега. Насочи вниманието си отново към Наоми, която все още се намираше в безсъзнание.

— Трябва да дойдеш — каза Лилит.

— Както бях започнал да казвам — рече спокойно Уорън, — трябва да изчакаме.

— Защо?

— Въздухът е лош. Нека влезе малко въздух отвън и да проветри сградата. Нали не би искала да припадна някъде по средата и да умра?

Лилит просто избледня и се изгуби от поглед.

Уорън се паникьоса леко, когато демоницата внезапно изчезна, но бе сигурен, че само се е засегнала и ще се върне веднага, щом той бъде готов да навлезе по-навътре в сградата. Излезе за кратко навън, за да вземе от багажа си одеяло за Наоми.

Снеговалежът се бе усилил. Пресен слой от бял прашец покриваше сградата и земята наоколо. Зомбитата продължаваха да работят в ужасния студ и изглеждаха сини под лунната светлина.

Уорън зави Наоми, увери се, че диша равномерно, а после затопли и двама им със своята сила. Облегна се на стената да си почине и без да се усети, заспа.

* * *

— Уорън.

Тъй като гласът не представляваше непосредствена заплаха, Уорън не му обърна внимание и остана завит в палтото си. Там му беше топло, скрит от зимния студ, процеждащ се в стаята наоколо.

— Уорън.

Това беше Наоми. Уорън продължаваше да държи очите си затворени. После усети, че нещо лети към главата му. Изправи я рязко и инстинктивно вдигна един щит. Сетивата му работеха толкова бързо, че всичко му изглеждаше като на забавен кадър. Той погледна и видя камъка, насочен към лицето му.

Махна с ръка и камъкът замръзна на по-малко от трийсет сантиметра от него. Той го взе от въздуха и го задържа, премествайки поглед към Наоми, която стоеше в единия край на стаята.

— Какво? — попита той ядосано.

— Време е за ставане.

— Уморен съм — каза Уорън. — Освен това ми е студено и съм гладен. — Той завъртя камъка между пръстите си. И двамата знаеха, че може да го превърне в много по-лошо оръжие от онова, като каквото тя го бе използвала.

— Оставих те да спиш — отвърна Наоми. — Будна съм вече повече от два часа. Навън е ден.

Уорън погледна през вратата и видя мътна сивота, отразяваща се в снега, която показваше, че слънцето е изгряло. Сви юмрук — сребърния — и строши камъка на прах, а после го остави да изтече между пръстите си.

— Къде е Лилит? — попита той.

— Не съм я виждала.

Уорън се надигна с мъка на крака. Не му беше приятно да изпуска топлината, която бе насъбрал в палтото си. Зимният мраз го прониза веднага. Тялото го болеше от спането в седнало положение, а също и от многото ходене и физически труд през последните няколко дни.

— Тук съм — обади се Лилит отвън.

Уорън пристъпи предпазливо през отвора. Лилит стоеше на върха на изкопа, който зомбитата бяха направили, за да стигнат до заровената сграда. Зомбитата продължаваха да копаят, но Уорън се зачуди дали някое от тях не се е загубило посред нощ. Броят им отново намаляваше.

Той се изкачи по неравните стъпала, които бе изсякъл в стената. Макар че зомбитата можеха да копаят, той така и не бе успял да им набие в главите идеята за стъпала.

— Спри — каза Лилит.

Уорън спокойно се закова на мястото си и се вгледа в нея. Тя се бе променила. Изглеждаше по-истинска отпреди. Цветът й се бе върнал. Нещо повече, тя дори оставяше отпечатъци в снега.

Докато я гледаше, тя протегна ръка и затананика странна мелодия, която мамеше Уорън, но едновременно с това го и плашеше. Някакво бързо движение се мярна в храста пред нея. След няколко секунди един тлъст заек заподскача по заснежената земя и спря в нозете на Лилит, подмамен от песента й.

Като продължаваше да пее, демоницата се наведе и внимателно погали заека. В следващия миг го сграбчи с една ръка за тила, а с другата хвана главата му. Завъртя рязко.

Острото изпукване на врата на заека отекна в студения въздух. Животното пририта бясно няколко пъти и замря.

Преди Уорън да реши как трябва да реагира, Лилит разкъса гърлото на заека и се зае да пие кръвта му. Той чу как Наоми зад него проклина, а после повръща.

Когато се напи до насита, Лилит взе шепа сняг и избърса кръвта от устата си. Погледна към Уорън с блеснали очи.

— Не съм яла от хиляди години — каза тя с неясен глас. — Бях забравила вкуса на кръвта.

Уорън не знаеше какво да каже.

— Хайде — подкани го Лилит, като размаха мъртвия заек към него. — Приготвила съм закуска. Тя също може да яде. Има достатъчно, а и в момента съм в щедро настроение.

Чак сега Уорън усети миризмата на печено месо, носеща се във въздуха. Стомахът му изкъркори, въпреки гледката, на която бе станал свидетел току-що.

Тя го поведе към един заслон, който бе направила в храстите. Там пламтеше весел лагерен огън. Надвисналите клони разсейваха дима и се губеха в оловносивото небе, което вещаеше само още сняг.

Три заека бяха окачени на шишове край огъня. Месото бе изпечено и почервеняло. На Уорън му потекоха слюнки, когато ги видя и подуши миризмата. За последен път бе ял прясно месо преди седмици и за целта му се бе наложило да търгува с един от оцелелите, останали все още в Лондон.

— Седни — подкани го Лилит. — Яж. Ако това не ти стига, има още зайци.

Уорън никога досега не беше ял заек. Освен това отказваше да яде плъхове, уловени в града. Той така или иначе не би ги ял, но знаеше, че много от плъховете в Централен Лондон ядат мъртъвци, които са били наскоро убити или са умрели от рани, болести или глад.

„Зайците не ядат месо — каза си Уорън. — Те не са яли нищо нечисто“. Той забърса снега от едно паднало дърво, подви палтото под себе си и седна. Взе един от набодените на шишове зайци и откъсна парче месо. Месото се отделяше от кокала и вкусът му бе божествен.

Макар че изглеждаше ужасена, Наоми седна до него и също взе един от зайците. Отначало започна да яде колебливо, но после се нахвърли по-лакомо. Мазнина закапа по брадичката й.

— Почина ли си? — попита Лилит.

— Да — отвърна Уорън.

— Да — каза Наоми.

Лилит дори не я погледна.

— Мислиш ли, че вече е безопасно да влезеш във вътрешността на гробницата?

— Това ли представлява тази сграда? — попита Уорън. — Твоята гробница?

— Аз не съм умряла — напомни му Лилит. — Само изпаднах в състояние близко до смъртта. Докато оставам защитена, смъртта ми е много далеч.

— Сега отново ли си от плът?

— Не още — каза тя. — Но скоро ще бъда. — После съдра кожата на заека и заръфа суровото месо. Като изяде месото, счупи кокалите и изпи костния мозък.

Отвратен, Уорън извърна поглед от нея и се съсредоточи върху собственото си ядене. Беше му трудно, защото я чуваше как хруска кокалите.