Мел Одом
Споразумението (23)

Двадесет и едно

— Колко голяма мислиш, че е? — Уорън се вгледа в заровената постройка и поклати глава.

— Не знам.

— Римска ли е? — попита Наоми. Стоеше до него на ръба на ямата, изровена от зомбитата през последните пет дни.

Изкопът беше неравномерен — някъде бе широк метър и половина, а другаде три, дори четири метра. Зомбитата бяха откопали всичко, което изглеждаше, че може да е част от постройката, но тъй като не можеха да мислят добре самостоятелно, се нуждаеха от постоянен надзор.

На Уорън му се налагаше да спи от време на време, макар че се чувстваше така, сякаш изобщо не е спал. Сънят му приличаше повече на изпадане в безсъзнание за кратки периоди. А понякога беше прекалено завладян от онова, което разкриваха разкопките. Постройката беше с груба правоъгълна форма, широка осемнайсет метра и дълга трийсет. Засега беше висока поне два и седемдесет, но още не бяха стигнали дъното.

— И това не знам — отвърна Уорън.

— Тя не ти ли каза? — попита Наоми, имайки предвид Лилит.

— Тя не се мярка много наоколо. — На Уорън му беше неприятно да го признае, защото това го караше да се чувства уязвим тук, толкова далеч от Лондон. Никога не бе харесвал обширните открити пространства. Това не беше чак агорафобия^[1], той просто знаеше къде му е мястото.

— А защо не се мярка?

— Не знам.

Наоми се намръщи подозрително.

— Май изведнъж взе да не знаеш много неща.

Уорън със съжаление призна пред себе си, че е точно така.

— Е, това поне го знам.

Зомбитата продължаваха да копаят. Все така нямаха лопати и кирки, но се справяха, използвайки откъртени клони, камъни и дори собствените си кости. Може би ако имаха инструменти, щяха да са напреднали повече, но работеха неуморно. Продължаваха да ровят земята ден и нощ. От време на време, когато Уорън спеше или се разсееше, някое от зомбитата тръгваше да блуждае нанякъде и не се връщаше повече.

— Опита ли да се свържеш с нея? — попита Наоми.

— Да. — Уорън се опита да скрие раздразнението си, но съдейки по ледения поглед на Наоми, не успя.

— Направил ли си нещо, което да я ядоса?

— Не. — Уорън се поправи. — Поне доколкото ми е известно.

— Какво си направил?

— Общо взето същото, което правиш и ти. Задавах много въпроси.

Наоми не каза нищо и Уорън се зачуди дали е направила връзката. Наоколо продължаваше да се носи шумът от импровизираните инструменти на зомбитата, дълбаещи земята.

— Кой би построил сграда — попита Наоми, — без да й направи врата?

— Може да е в другия край, който още не сме откопали — предположи Уорън.

— Познаваш ли някого, който би построил нещо толкова голямо само с един вход?

— С един вход ще е по-лесно да го държи под контрол.

— И защо ще го строи чак тук? Само една сграда?

— Доколкото знаем — отвърна Уорън, — тук има заровен цял град.

— Обаче не знаем много — рече студено Наоми и се отдалечи от него.

Уорън нямаше нищо против тя да престане да му обръща внимание, защото това му позволяваше да се съсредоточи върху собствените си въпроси. Не вярваше, че Лилит ще го доведе чак до това затънтено място само за да го накара да откопае една сграда без вход.

Малко по-рано, в пристъп на раздразнение, бе наредил на зомбитата да разбият каменната стена, но те не бяха успели да го сторят. Той дори опита да използва мистичните сили, които притежаваше, но без никакъв резултат. Засега сградата си оставаше недостъпна.

* * *

Уорън вървеше бавно през изкопа. Разтопеният сняг, отъпкан от краката на зомбитата, се бе превърнал в хлъзгава кал.

Вниманието му моментално бе привлечено от надпис върху една от стените. Той неволно се зачуди колко ли дълго тази част от стената е стояла заровена и никой не й е обръщал внимание.

Надписът се състоеше от нещо като пиктограми. Красиви хора и одежди украсяваха стената. Уорън приближи фенерчето си и се помъчи да разчете рисунките. На пръв поглед в тях нямаше никакъв смисъл.

Почти всички изобразяваха една и съща жена, а някои от сцените граничеха с порнография. Която и да бе жената, тя явно бе ненаситна за всякакви плътски наслади.

— Научиш ли се веднъж да четеш езика, надписът става прост.

Усетил нечий горещ дъх на бузата си, Уорън се обърна и откри, че Лилит стои до него. Изглеждаше по същия начин, както винаги, но като че ли имаше повече цвят. После Уорън осъзна, че бе почувствал дъха й на бузата си.

Механично посегна към нея, опитвайки се просто да сложи ръка на рамото й. Ръката му докосна пространството, където уж беше нейното тяло, и мина през нея, но Уорън усети топлината й, както и слаба съпротива.

— Ти знаеш ли езика? — попита той.

— Да. — Лилит се усмихна. — Аз го измислих. — Тя се наведе към пиктограмите. — Надписът е красив, нали?

— Да — съгласи се Уорън. — Изглежда се върти около една жена.

— Това съм аз.

Уорън се поколеба и погледна пак, но не видя прилика. Жената на пиктограмите можеше да е всяка.

— Сигурна ли си?

— Да. Всички мъже ме виждат така, както искат. — Лилит го изгледа. — Твоето собствено желание създаде образа, който виждаш пред себе си.

— Това означава ли, че не си истинска?

Тя му се усмихна.

— Все още има толкова неща, които не разбираш. Аз съм истинска, Уорън. Също толкова истинска като ръката, която ти дадох. Но ти ми помагаш да стана истинска. Даваш ми форма. Без теб ще бъда само сън.

Уорън не попита нищо повече по тази тема, защото тя му се струваше твърде объркваща. Вместо това се съсредоточи върху сградата.

— Кой е построил това? — попита той.

— Аз заповядах да издигнат тази сграда.

Това слабо изненада Уорън. Въображението му вече го бе изпреварило доста.

— Защо?

— Трябваше ми някакво място, където да чакам.

— Да чакаш? — Уорън насочи фенерчето към нея. — Да чакаш какво?

— Не е ли очевидно? Да се отвори Адската порта. — Лилит тръгна по-нататък по изкопа, разглеждайки пиктограмите.

— Не разбирам.

— След като Адската порта се отвори, не ми се налагаше да чакам повече.

— Защо си чакала?

— Защото хората не можеха да използват достатъчно добре мистичните енергии на света. И защото поначало тук нямаше достатъчно мистична енергия. Тя се разпръсна, когато хората се отделиха от нея и се отдадоха на науката. — Лилит се намръщи и произнесе думата наука като нещо мръсно.

— Хората винаги ли са можели да се свързват с мистичните енергии?

Лилит му се усмихна.

— Разбира се. Ти например си притежавал голяма вродена способност, преди да се отвори Адската порта. В края на краищата убил си своя пастрок още когато си бил дете.

— Той щеше да ме убие. — Дори след всичките тези години и въпреки че знаеше, че пастрокът му бе възнамерявал да го убие, Уорън изпитваше смътна вина за стореното. Беше се опитвал да я потисне, но това му се бе удавало по-лесно, когато не вярваше, че магията съществува или че той е способен на подобно нещо.

— Знам.

Уорън я последва, чудейки се какво търси.

— Тамплиерите винаги са имали достъп до част от мистичната енергия, поради своята вяра и същност — рече Лилит. — Както и други хора. Но никога не успяха да се съберат много могъщи личности на едно място, затова трябваше да чакам.

— Имаш нужда от мистичната енергия, за да се сдобиеш с облик.

Тя наклони глава и го изгледа.

— Това е едно възможно обяснение. Доста е опростено, разбира се, но ти не си подготвен да разбереш напълно онова, за което говоря. Може и никога да не бъдеш.

Уорън не беше сигурен дали са го обидили, но пренебрегна бликналия гняв и се съсредоточи върху въпросите си.

— Демоните идват от Среднощния извор — каза Лилит, сякаш усещайки раздразнението му. — Ние никога не губим връзка с него и колкото по-високо се издигаме в демонската йерархия, толкова по-силно сме свързани със Среднощния извор. Тук аз се оказах изолирана.

— Защото хората са спрели да използват мистичните енергии.

— Както си забелязал, не всички хора могат да призовават тези енергии, а още по-малко да ги контролират. Не всички демони имат магическа същност. Мнозина са просто зли. Хората обаче винаги са били завистливо племе.

„А демоните не са ли?“ — помисли си Уорън, но не изрече въпроса на глас.

— Демоните са най-завистливите от всички — каза Лилит. — Тук, на този свят, хората изпитвали такова негодувание срещу онези, които използват мистичната енергия, че ги подлагали на гонения. Наричали ги вещици и магьосници, и — макар и погрешно — обладани от демони. И ги избивали.

Уорън веднага се сети за процесите срещу вещици, състояли се в Англия, по други места в Европа и в Америка.

— Използването на мистични енергии остана в миналото още преди повече от седем хиляди години — продължи Лилит. — Последното място, където те се използваха широко, беше Лемурия^[2]. Атлантида бе потънала отдавна, а глупците от Лемурия накрая задействаха същия подземен катаклизъм и потопиха и своя свят на океанското дъно. Тогава реших да чакам.

— Защо тук? Защо в Англия?

— Защото зърнах проблясъци от бъдещето. Знаех, че когато демоните пристигнат, ще дойдат първо тук. Затова накарах да построят това и да създадат Книгата, която е у теб.

Уорън си спомни кабалистката, на която Мерихим бе дал ръката си, и попита:

— Защо Мерихим не накара новата си пионка да вземе Книгата от мен, когато ми отне ръката?

— Защото съвсем бе забравил за нея — усмихна се Лилит. — Аз го накарах да забрави. Също както отначало му подшушнах в ухото, че Книгата съществува и че трябва да те прати да я намериш.

— Искала си аз да взема Книгата?

Лилит го изгледа.

— Ти имаш голям потенциал. Мерихим е твърде голям егоист, за да вярва в нещо извън себе си. Ако ти не беше там в онази нощ, когато кабалистите го изтеглиха през портала, Мерихим нямаше да е тук. Тогава той нямаше да сложи знака си върху теб и аз нямаше да мога да общувам с теб. Всички тези неща са част от схема, която още изследваме.

— Каква схема? — Уорън не знаеше дали да се чувства застрашен, или въодушевен. Накрая реши, че вероятно и двете.

— Все още я изследваме. — Лилит замълча и посегна към стената пред себе си.

— Къде беше?

— Трябва да се грижа за някои неща на друго място.

— Никога по-рано не си ме изоставяла така.

— По-рано не бях достатъчно силна. Сега съм. А има много неща, които трябва да сторя, ако искаме да постигнем успех.

— Успех в какво? — попита Уорън.

— Полага ми се място на този свят. Това бе уговорено, още когато ме пратиха тук. Не се предвиждаше да оставам сама толкова дълго. Бях предадена. Когато свърша, ще си отмъстя за това. — Красивото лице на Лилит застина в неумолима маска.

Уорън сметна това за заплашително. Не защото тя би насочила част от гнева си към него, а защото знаеше, че очаква от него да бъде на предната линия във всеки опит за отмъщение, който предприеме. Не му се искаше да участва в тази работа.

— Нашите цели съвпадат, поне до известна степен — каза тя. — Ако ме слушаш и ако си ми верен, ще станеш по-могъщ, отколкото някога си си мечтал.

Уорън не искаше могъщество. Но имаше нужда от него. За да бъде в безопасност, трябваше да е могъщ. През последните четири години, а даже и преди това, бе усвоил този урок.

— Всичко ще е наред — каза Лилит с искреност в гласа. — Аз не съм Мерихим.

„Не си — помисли Уорън, преди да успее да се спре, — но все пак си демон“.

— Натисни тук. — Лилит посочи към една част от стената.

Уорън освети с фенерчето си посоченото място. То по нищо не се различаваше от всяка друга част от повърхността, която бе видял. Той постави сребърната си ръка върху стената и моментално усети връзка с нещо. Стреснат, дръпна ръката си и отстъпи назад.

— Всичко е наред — каза му Лилит. — Ръката и това място са свързани.

Уорън предпазливо постави отново ръка на стената и натисна. След миг нещо вътре изщрака. Чу се стържене на камък и част от стената се отмести. Звукът отекна многократно в стаята вътре, което сочеше, че тя е в по-голямата си част празна.

Любопитството тласкаше Уорън. Като малък му беше трудно да не изследва неща, привлекли вниманието му. Сега любопитството му не бе по-слабо, но злополуките го бяха научили да бъде търпелив. Той не пристъпи в зейналия мрак.

— Тук върви предпазливо — прошепна Лилит.

— Защо?

— Навсякъде има смъртоносни капани.

„Чудесно — помисли си с горчивина Уорън. — Като че ли ми трябваше да мисля за още нещо, докато се занимаваме с това“. Обаче бавно пъхна ръката си с фенерчето в стаята.