Мел Одом
Споразумението (22)

Двадесет

Лея се обърна към жената толкова ядосана, че едва се владееше.

— Вие кога за последен път сте рискували живота си на бойното поле?

Лицето на Кларис се покри с петна от гняв.

— Това не влиза в моите задължения. Аз трябва да събирам разузнавателни данни и да…

— Саймън е навън всеки ден — каза Лея. — Никога не иска от другите да правят нещо, което сам не би направил. Или да поемат рискове, които той не би поел. Ето защо разполага с безусловната подкрепа и уважение на воините си. Той не се крие зад командни вериги. Използва себе си като пример.

С изкривено от гняв лице, Кларис отклони поглед.

— Точно затова го искаме в своя лагер — каза Лира в последвалата тишина. — Агент Крийзи. Упълномощавам ви да отидете с един отряд при Саймън Крос и да го уведомите — спазвайки границите, които ще ви бъдат определени, — че нашата организация е готова да подкрепи негов опит да стане водач на тамплиерите.

— Без отряд — каза Лея.

Лира скръсти ръце. Изглеждаше недоволна.

— Едва ли бих могла да поискам да отидеш там сама.

— С цялото ми уважение, не мога да заведа никого там — каза Лея. — Дадох дума на Саймън, че няма да разкрия местонахождението на неговото укрепление.

— Това е абсурдно — възрази Карпентър. — Като се има предвид колко опасна е станала обстановката в Лондон, една сама жена не може да се надява да премине по тези улици.

— Ще се измъкна от града — каза Лея на Лира, защото знаеше, че именно нея трябва да убеди. — Правила съм го и преди.

— В сегашното си състояние? — Тонът на Гордън прозвуча така, като че ли всеки би трябвало да знае колко невъзможно е това. — Не искам да бъда груб, но сега сте в по-лоша форма, отколкото последния път, когато бяхте навън.

От това я заболя. Лея прехапа устната си, за да не отговори.

— Аз съм уверена в нейните способности — заяви Лира.

— След като агент Крийзи е единственото средство за постигане на тази цел — каза Карпентър, — тя трябва да бъде защитавана. А не да рискува.

— Всички рискуваме — рече Лира. — Всеки ден, през който живеем в този окупиран от демоните град, рискуваме всичко, което сме. И всичко, което ще бъдем. — Тя погледна към Лея. — Медицинското ти разрешително пристигна. Вземи каквото ти е нужно от оръжейната и моторния парк. И ми кажи, ако ти трябва още нещо.

— Добре. Но как смятате да дадете на Саймън контрол над тамплиерите? Буут и останалите няма да отстъпят властта доброволно.

— Проследихме някои от тамплиерите, живеещи в онези подземни бункери — каза Лира. — Намерихме достатъчно такива, за да покажем на тамплиерите, че можем да работим с тях или против тях. Също така ще се погрижа да им излезе скъпо, ако решат да не ни сътрудничат. — Тя замълча за малко. — Но залагам и на още нещо, агент Крийзи. Тамплиерската организация — всеки мъж, жена и дете, отраснали в онези домове — е научена да обича героите.

Лея си спомни какво й бе разкрил Саймън, когато тя слезе с него в тамплиерското Подземие, и разбра, че е истина.

— Аз искам да им напомня, че не всички герои на света са загинали през онази нощ край „Свети Павел“ — продължи Лира. — И че не всички носят тамплиерски брони.

Кларис поклати глава.

— Знаеш не по-зле от мен, че едно от първите неща, които правим в тази организация, е да лишим новозавербуваните от идеята, че ще бъдат герои. Героите умират прекалено бързо на бойното поле.

Лира ги изгледа.

— Светът се е променил. По-рано ние служехме най-добре, като стояхме в сянка, и не казвам, че сега трябва да излезем на открито. Но вярвам, че е дошло времето за герои. Или поне за хора, достатъчно героични, за да привлекат повече ресурси на наша страна за известно време. — Тя направи пауза. — Има ли нещо друго?

Никой не заговори, но явно и никой не беше доволен.

— Агент Крийзи — каза Лира. — Искам да ви пожелая успех. — Тя се приближи до Лея и протегна ръка.

Лея я стисна.

— Благодаря. И ако не възразявате, смятам да тръгна веднага. От пет дена седя в апартамента си. Имам чувството, че ще полудея.

— Разбира се.

Лея напусна стаята, но никой от останалите не помръдна. Тя се зачуди за какво ли друго ще говори групата в нейно отсъствие. После изпразни мислите си и се съсредоточи върху своето пътуване за срещата си със Саймън Крос. Не можеше да повярва с какво нетърпение го очакваше. Въодушевлението й се струваше почти греховно.

* * *

В три следобед Лея вече седеше върху мотоциклет „Ендуро“, покрит с матовочерен гланц, и летеше през града, а един Кървав ангел я преследваше с писъци. Облечена в черния си костюм, с поставена маска и усещайки непривичната тежест на наочника, който бе принудена да носи за усилване на зрението, Лея наблюдаваше приближаването на Кървавия ангел в треперещите огледала.

Демонът пикира отново и раззина уста.

Лея удари задните спирачки, които стиснаха гумата, и мотоциклетът се приплъзна по улицата. Тя общо взето контролираше плъзгането, но напуканата настилка постоянно подлагаше на изпитание уменията й да кара.

Кървавият ангел профуча над нея. Във въздуха нямаше толкова голямо съпротивление, колкото на улицата. Лея можеше по-бързо да спира и да ускорява в правите отсечки.

Обаче имаше проблем с разстоянието. Щеше да й е необходимо време да се приспособи към новото си зрение. Тя се плъзна неприятно близо до един миникупър, в който имаше два натрошени скелета. За миг кракът й се заклещи между задната броня на малката кола и мотоциклета.

Лея стисна кормилото и издърпа мотоциклета назад. Без увеличената сила на черния костюм вероятно изобщо нямаше да може да го помести и със сигурност нямаше да успее навреме.

Кървавият ангел се изви в небето. Две сгради по-нататък един гаргойл, който всъщност беше демон, изведнъж се вдигна във въздуха. Лея не позна от какъв вид е демонът. През Адската порта сякаш всеки ден идваха нови.

„Няма да се мотаеш тук, за да разбереш какъв е — каза си тя. — Мърдай“.

Даде газ и се понесе отново с рев по улиците. На завоите накланяше мотоциклета толкова силно, че коляното й понякога докосваше грапавата улична повърхност. Лъчите и куршумите на демонските снайперисти прорязваха въздуха, минавайки на сантиметри от нея, и се забиваха в останките от колите, покрай които тя маневрираше за прикритие.

Видя в огледалата, че Кървавият ангел лети след нея.

Лея натисна пак спирачката, превключи на по-ниска скорост и сви рязко в първата тясна уличка. През нея едва би могъл да мине камион, да не говорим за Кървав ангел с напълно разперени криле.

С яростен писък Кървавият ангел спря преследването и се отблъсна от една сграда, за да не се вреже в нея. Освободи вълна от магическа ярост, която подпали уличката точно зад Лея. Големият двигател на мотоциклета изпълваше тясното пространство с гръмотевичен тътен.

Отпред в уличката имаше двама демони Ловци, които приличаха на кръстоска между големи гущери и вълци и имаха челюсти като на алигатор. Трупове и гниещ боклук образуваха адско трасе с препятствия. Въздухът бе пълен с вонята на смърт и развала.

Ловците се обърнаха към Лея и раззинаха челюсти, оголвайки редици остри зъби. Хвърлиха се към нея. Лея не бе сигурна дали демоните са достатъчно умни, или просто действат по инстинкт. Смяташе, че ако могат да мислят, ще са убедени, че като ги види, тя ще спре или пък ще се опита да избяга.

Лея даде газ и се насочи право срещу тях. В последния миг кривна встрани към един демонски труп, форсира двигателя, после завъртя рязко амбреажа и дръпна кормилото назад. Предното колело се удари в трупа на демона и излетя във въздуха.

Тя прелетя поне шест метра, минавайки високо над щракащите челюсти на Ловците, преди да се приземи. За миг кормилото остърга леко една стена и Лея трябваше да положи усилия да запази контрол.

После се устреми отново напред, като чертаеше наум маршрута си през града. Измъкването щеше да е най-опасната част.

* * *

Изгарянето бе плъзнало извън Лондон и протягаше неравни пипала към околната местност. Сивите сгради на същинския град бяха заменени от къщички с дворове и празни пространства помежду им.

Макар че не можеше да се прекара ясна граница между Изгарянето и заснежения пейзаж отвъд, имаше доста промени, които правеха разликата лесно забележима. Земята в близост до града беше сива и напукана. В самия Лондон през последните няколко седмици бяха валели само киселинни дъждове, което беше течна смърт, а не истинска влага.

Земята отвъд напомни на Лея за Коледите, които бе прекарвала със семейството си, за дългите пътувания до къщата на баба и за света, в който годишните времена се меняха навсякъде. Сега всичко това бе останало в миналото.

Тя хвърли поглед към огледалата, докато се носеше през извънградската местност. Засега изглеждаше, че е оставила чудовищата зад себе си. Демоните изпълваха Лондон, но не бяха навсякъде.

Поне засега.

Тя се поотпусна малко и се отдаде на пътуването. Каза си, че чувството за сигурност, което изпитва, е само илюзия и не бива да разчита на него. Илюзията се разби, когато подмина една крайпътна сергия, отрупана с гнили плодове и зеленчуци. Подпухнали трупове лежаха върху нея като зловещи кукли.

Лея знаеше, че труповете не са на собствениците на сергията. Те със сигурност се бяха махнали още преди години, при отварянето на Адската порта.

„Нещо ловува редовно в този район — каза си тя. — Използва сергията, за да излага жертвите си като трофеи. Изглежда се гордее със свършеното“.

Насили се да откъсне поглед от мъртъвците и да не мисли за това, че някога те са били хора с надежди и желания. Същевременно се надяваше, че няма дотолкова да свикне да изключва чувствата си, че някой ден да ги загуби напълно.

* * *

Топлена от черния костюм, който сега бе станал отчасти бял благодарение на маскировъчната технология, Лея газеше през снега. Мотоциклетът бе останал на единайсет километра зад нея, паркиран в плевнята зад старата къща на една ферма. Прокрадването през хълмиста местност не включваше мотоциклет, който лесно би могъл да затъне в дълбокия сняг. Тя оглеждаше хълмовете, долините и отрупаните със сняг иглолистни дървета, възправящи се редом с голите скелети на дъбове и ясени.

Беше впечатлена от огромното количество сняг. Не можеше да си спомни някога да е валяло толкова, а сега не спираше да се сипе. Зачуди се дали близостта на Изгарянето не увеличава количеството на снеговалежа. Може би самата природа се опълчваше на демоните.

На четиристотин метра по-нататък тя забеляза тамплиерски разузнавач високо на един хребет. Когато той не помръдна, Лея си помисли, че може да не я е видял. Зачуди се дали да изключи маскировъчната технология на костюма, или да се опита да даде сигнал на мъжа.

Тогава двама тамплиери — един мъж и една жена — излязоха от храстите отпред. Насочиха към нея картечни пистолети.

— Спри — заповяда жената.

Лея спря и протегна ръце встрани от тялото.

— Коя си ти? — попита жената.

— Мога да си сваля маската — предложи Лея.

— Свали я, но бавно.

Лея предпазливо докосна маската си с пръст и освободи електромагнитните закопчалки. Щом маската се отдели от черния костюм, тя омекна и увисна като плат, с изключение на допълнителните кевларови плочки отзад на черепа, на челото, около очите, на брадичката и върху скулите. Постоянно течащият през костюма електрически ток втвърдяваше плата и той ставаше як почти колкото стомана.

— Казвам се Лея Крийзи — рече тя. — Аз съм приятелка на Саймън. Искам да кажа, лорд Крос.

Тамплиерите останаха неподвижни за момент, после мъжът й махна да се приближи.

— Идентифицирахме те. Имаш разрешение да минеш. Ела с нас.

— Може ли да си сложа пак маската? — попита тя. Дъхът й излизаше на малки сиви облачета. — Навън е студено.

— Може.

Лея с благодарност навлече отново качулката, затегна електромагнитните закопчалки и усети как маската се втвърдява от електричеството, генерирано от костюма й. Само след секунди тя отново представляваше плътно прилепнал противокуршумен щит.

— Лорд Крос в укреплението ли е? — попита Лея.

— Да — отвърна мъжът. — Искаш ли да му предадем някакво съобщение?

— Не, благодаря. Предпочитам да го изненадам.

— Времето не е подходящо за изненади, госпожице.

— Остави я на мира — намеси се жената. — Лорд Крос ще се радва да я види. А и това определено е хубава изненада.

Лея се надяваше да е така, но не мислеше, че предложението, което носи, ще бъде прието благосклонно. Саймън Крос беше един от най-обаятелните мъже, които някога бе срещала, но когато нещата опираха до чест, той гледаше всичко да е ясно и чисто.

Имаше чувството, че знае какъв ще бъде отговорът му на предложението на Лира. Само се надяваше да не се вбеси толкова, че да я изрита навън.