Мел Одом
Споразумението (2)

Пролог

Околностите на Чипинг Онгар Окръг Епинг Форест Графство Есекс, Англия 8 януари 2025 г.

 

— Това е лудост, Емили. Трябва да се махнеш оттук, преди да е станало прекалено късно. Демоните не са твои приятели. Никога няма да бъдат твои приятели. — Роб Хаутън умоляваше сестра си, но знаеше, че тя не го слуша. Слушаше онзи вътрешен глас, към който твърдеше, че е настроена в момента.

Изгарянето — странната сила, която идеше от Адската порта, отворила се край „Свети Павел“ — все още не се бе отдалечило много от Лондон. Но всички знаеха, че идва. От време на време демоните бродеха из горите и прелитаха с писък през небето над външните райони.

Изгарянето напредваше и тераформираше земята, превръщайки я в адски пейзаж, върху който можеха да виреят само демоните. Никой в научната организация, където Роб работеше преди нашествието в Нощта на Вси светии, не бе доволен от съществуващите теории за Изгарянето.

Някои смятаха, че Изгарянето прави земята подходяща за демоните, но това бе отхвърлено с аргумента, че злите създания се справят съвсем добре и при нормалните условия на планетата. Други вярваха, че самите демони не предизвикват промяната; по-скоро тяхното присъствие в света оставяше злокачествени циреи по земната повърхност.

Самият Роб смяташе, че Изгарянето е просто още едно оръжие от арсенала на демоните. Като отприщиха Изгарянето, те унищожаваха питейната вода и растителността — всичко, от което се нуждаеха домашните и дивите животни, за да оцелеят. Той бе убеден, че целта му е да премахне естествените хранителни вериги в света.

На юг можеше да се види Лондон. На Роб му се струваше, че почти успява да зърне Адската порта — портала между измеренията, който даваше на демоните свободен достъп до света. Определено можеше да види вечно кръжащите тъмни облаци, изпълнени със зловеща зелена светлина, които висяха ниско над столицата.

Чипинг Онгар беше малко градче недалеч от Лондон. Майката на Роб бе отраснала там, преди да отиде в университет, където срещнала баща им. Като деца Роб и Емили често ходеха на гости на баба си и дядо си, които имаха малка ферма извън града. Когато ужасът заля Лондон, Роб намери сестра си сред целия хаос в университета и я изведе от столицата.

От нашествието насам те живееха във фермата на баба им и дядо им, които отдавна бяха мъртви. Родителите им така и не бяха успели да се измъкнат от Лондон.

Известно време Роб вярваше, че ще могат да изчакат тук, докато всичко свърши. Но минаха четири години, а краят не се виждаше.

Още по-лошото бе, че Емили попадна под влиянието на появилите се откачени мистици, които приветстваха демоните и техните свръхестествени сили.

— Емили — повика я отново Роб.

Тя се обърна към него и той едва устоя на погледа й. Когато я бе взел от университета, Емили беше на двайсет, вече не съвсем наивна — колежът заличаваше част от наивността, — но не беше и кой знае колко отракана.

Тя бе дребна и слабичка, с онази момчешка фигура, която се популяризираше от агенциите за модели, Холивуд и рекламите. Естествено червената й коса бе подрязана на нивото на брадичката и разделена по средата, а очите й бяха пепелявосиви.

Роб се бе навлякъл дебело заради зимния студ. Дебел анорак с качулка, дебели ръкавици и ватиран комбинезон, които едва го стопляха под режещия вятър. Поривите на вятъра вдигаха вихрушки от наскоро падналия сух сняг, които приличаха на направени от захар. Белият прашец блестеше в пукнатините на кората на дърветата. Студената лунна светлина се лееше през оголените клони.

Въпреки пронизващия костите студ, Емили носеше само бюстие и прилепнали шорти. Беше излязла без обувки, въпреки че снегът стигаше до средата на прасеца й. Това бяха дрехи, каквито едно време сигурно всяка студентка криеше от родителите си и от по-големите си братя.

Сега обаче Емили бе приела своята сексуалност. Твърдеше, че облеклото пречи на връзките й с мистичните сили, освободени в света от присъствието на демоните.

Роб не й вярваше. Той беше учен. Вярваше на неща, които могат да бъдат претеглени и измерени. Магията принадлежеше на игрите.

Не всички кабалисти, както се наричаха самите те — а Роб ги наричаше култисти, — притежаваха такъв контрол над телата си. Много от онези, които Роб бе виждал, носеха зимни дрехи.

— Роб — каза Емили с онзи зловещ глас, който бе развила. — Не бива да си тук.

— Нито пък ти — отвърна Роб. Наблюдаваше внимателно сенките. Демоните ги харесваха, защото можеха да се крият в тях.

— Студено ти е — рече Емили. — Трябва да се върнеш в къщата.

— Няма да се върна без теб.

Безмълвно и със спокойно лице, тя пак обърна поглед към пълната луна.

— Тук навън няма да е безопасно за теб.

— Значи и за теб няма да е безопасно.

— С мен всичко ще е наред.

Роб яростно поклати глава.

— Не тръгвам без теб, Ем.

— Добре — каза тя и за мит отново му прозвуча като малката сестричка, която бе извлякъл от университета преди четири години. — Следвай ме, щом трябва, но ако се появи някаква опасност, бягай. — И тръгна.

— Опасност ли? — Роб си наложи да я последва. — Каква опасност?

Емили не отговори. Крачеше през снега, сякаш го нямаше. Голата й кожа стана синкавозелена и Роб забеляза, че на лунната светлина тя изведнъж заприлича на покрита с люспи. Беше виждал този ефект и друг път, но никога толкова силно изразен като тази нощ.

Някои от култистите бяха започнали да присаждат върху телата си части от убити демони. Твърдяха, че демонските части им помагат да увеличават силите си. Роб не вярваше. Като генетик не разбираше как това е възможно. Приемникът на трансплантиран орган не претърпяваше внезапна промяна на ДНК-то. А това беше сравнението, което култистите използваха. Само че при тях промяната беше на мистично ниво, а не на генетично.

— Задава се опасност — заяви Емили.

Роб несъзнателно пъхна ръка в джоба на палтото си и опипа масивния револвер „Уебли“ 4.55 калибър, който дядо му бе смятал за голяма ценност. Преди да напусне Лондон, Роб изобщо не беше докосвал огнестрелно оръжие. Сега не само знаеше как да го използва, но и се бе упражнявал, докато не стана опитен с револвера.

— Значи не бива да отиваш — възпротиви се Роб.

— Трябва.

— Защо? Кой казва, че трябва?

— Аз го казвам.

Сепнат, Роб измъкна револвера от джоба си и се прицели. Въпреки че носеше ръкавици, пистолетът беше толкова голям, че с лекота пасваше в тях. Той го насочи към сянката, стояща до един гол бряст.

— Кой си ти? — попита настоятелно Роб.

— Това е Търсача Орус рече Емили. — Този, с когото дойдох да се срещна. Прибери си оръжието, Роб. То не ти е нужно тук. Намираш се сред приятели.

Роб не прибра оръжието. Предпочиташе да е в ръката му. А и определено не смяташе тези хора за приятели.

Търсача Орус остана край дървото и очите му огледаха Роб изпод качулката. Той бе висок и кльощав даже в зимните дрехи, които носеше. Главата му изглеждаше твърде тежка за слабичките му рамене. Подпираше се на висока тояга.

— Няма защо да се боиш от мен — рече Орус.

— Пазя сестра си — отвърна Роб.

Високият слаб мъж нададе лаещ смях.

— Сестра ти може да се пази много по-добре сама.

— Аз не съм на това мнение.

— Няма значение — рече Орус. — Тя е тук, защото аз я помолих да дойде.

— С каква цел?

Орус се отдели с клатушкане от дървото. Явно в миналото бе получил травма, която го бе оставила поне частично парализиран. Когато лунната светлина огря продълговатото лице на мъжа, на Роб му се стори, че ще му призлее.

Култистът си бе присадил малки демонски рогца от гърбицата на носа чак до основата на черепа. Странни татуировки в половин дузина цветове покриваха бръснатото му теме. Едното от очите му бе жълто и твърде голямо за главата му. Ръбеста груба плът около очната орбита показваше къде някой бе изрязал костта и месото, за да отвори място. Други два рога, обърнати надолу, стърчаха от двете страни на челюстта му. Дъхът на култиста излизаше бавно от устата му като сива мъгла.

— Защото тя е постигнала нещо, което не се е удавало на никой от нашия род досега — заяви Орус. — Докоснала е ума на демон.

Роб продължаваше да държи пистолета си, насочен към мъжа.

— Не знам с какви глупости пълните главата на сестра ми, но…

— Те нямат нищо общо — каза Емили. — Аз наистина докоснах ума на демон. Повиках Търсача Орус тук тази нощ, за да ми помогне да се справя с това.

— Да се справиш с кое? — Пистолетът в ръката на Роб бе натежал. Дланта му трепереше, а рамото го болеше от тежестта.

— Сънувам демона — рече тихо Емили. — Всяка нощ. — За първи път от месеци или години тя изглеждаше смутена. — Не мога да го опиша, Роб, но трябва да го поставя под контрол… иначе то ще ме унищожи.

Болка стегна гърлото на Роб.

— Това, което трябва да направиш, е да се махнеш оттук. Ако се махнеш оттук, Емили…

— … просто ще сънувам демона някъде другаде — прекъсна го тя. — Търсача Орус смята, че може да ми помогне.

Роб се поколеба, но не отмести прицела си от култиста.

— Моля те — прошепна Емили. — Роб, позволи ми да го направя. Не мога още дълго да го понасям. — В очите й, освен болката пролича и страх. — Не мога да се справя сама.

— Аз мога да й помогна — рече Орус. — Ти не можеш.

Роб разбра, че е победен, и свали пистолета, но не го прибра в джоба си.

— Какво ще правиш?

След като се бе предал, вятърът изведнъж започна да му се струва по-студен.

— Ще й помогна да прекъсне връзката — каза Орус.

— Действай тогава.

* * *

Решението на култиста да останат на открито изненада Роб. Пристигането на още седем членове на групата на Орус, които се присъединиха към тях, също го изненада. Падаха ситни снежинки.

Двама от новопристигналите — и двамата мъже — носеха не повече дрехи от Емили. Плътта им също изглеждаше, сякаш бе покрита с люспи.

По нареждане на Орус Емили седна на земята с кръстосани крака. Лидерът на култистите приклекна пред нея.

Докато гледаше, Роб отново се зачуди как се бе променило всичко след пристигането на демоните. С живота им в града — неговата работа в отдела за проучвания и разработки на „Гарднър’с Дженетикс“ — бе свършено. Малката му сестричка се беше превърнала от книжен червей, изучаващ творчеството на Нийл Геймън и Йън Ранкин^[1], в някаква странна магьосница.

Работата бе там, че Емили наистина бе магьосница. Роб я бе виждал да прави магии: да мести предмети с мисълта си, да призовава огън от нищото и да чете мислите с неестествена прецизност. Беше започнал да се страхува от нея и съжаляваше за това, защото бе сигурен, че тя го усеща.

Това, което Роб мразеше най-много, беше безпомощността, която изпитваше сега. След като напуснаха града, и двамата с Емили обикаляха да търсят храна. После бавно, но сигурно, тя разви интерес към култистите. Дори след споровете, които водиха по въпроса — нещо, което не бяха правили никога преди, — тя не се отказа от проучванията си върху старите книги, които култистите й бяха заели, за да си направи собствени копия.

Но той нямаше да я остави. Беше си го обещал, когато и двамата се измъкнаха живи от града.

* * *

Орус извади един предмет от гънките на робата си и го постави на земята между себе си и Емили. Приличаше на нефритена фигурка, изобразяваща морски фар.

— Това е моят фокус — рече култистът с мек, успокояващ глас. — Чрез него ще вляза в мислите ти и ще ти помогна да ги контролираш по-добре.

— Да. — Емили седеше в поза „Лотос“. Ръцете й бяха поставени върху коленете, с дланите нагоре.

— Вгледай се в него — каза тихо Орус. — Взри се във фокуса и усети съня в себе си. Освободи силата му. Дори не е нужно да влагаш енергия, за да подхранваш съня.

Роб си помисли, че думите на мъжа са безсмислени. Дрънкаше обикновени празнословия, за да се почувства значим.

— Влей съня си в моя фокус — рече Орус. — Той ще ти помогне да го задържиш и изкараш на повърхността. Двамата заедно ще видим съня ти. После ще го надвием и ще издигнем защитни прегради в теб.

Нефритеният фар засия. Бледозеленото едва личеше на фона на бялата снежна покривка.

— Хората и по-рано са сънували демони — рече Орус. — Много пъти. Това винаги хаби голямо количество енергия. А енергията винаги тече в една посока, освен ако сънуващият не вземе надмощие.

Роб едва сдържаше гнева си. Не можеше да повярва, че Емили се връзва на всичко това. Но силите са истински, нали? Не всичко е глупост. Обаче ако тя не се беше забъркала с тези мистични сили, сега нямаше да е в това състояние.

— Точно така — каза Орус. — Само още малко.

Нефритеният фар изведнъж грейна ярко като звезда.

Снегът около него започна да се топи и той хлътна с два-три пръста надолу. Топлината бе толкова силна, че фигурката разтопи снега на няколко сантиметра във всички посоки.

Косъмчетата по тила на Роб настръхнаха, стомахът му се обърна. Това не трябваше да става. Емили вече вярваше твърде силно в могъществото на демоните.

— Пресегни се към съня — рече Орус. — Изкарай го напред.

Димящ зелен пламък се издигна от нефритения фар. Фигури се загърчиха в широкия половин метър димен облак.

— Колко виждаш? — попита тихо Орус.

— Двама — рече Емили. — Демонът и жената, която е взел за своя.

— Откъде знаеш?

— Чувам откъслеци от разговорите им.

— Съсредоточи се по-силно — каза култистът. — Аз ще ти помогна.

Докато се взираше в дима и фигурите в него, Роб откри, че той също може да вижда. Зеленият пушек се избистри и в същото време стана по-ясен. Неканен, Роб пристъпи напред към Емили.

— Не я докосвай — каза Орус.

Роб се втренчи ядосано в култиста.

— Ако я докоснеш сега, това може да й струва живота — каза му Орус. — Това ли искаш?

— Не.

— Тогава ме слушай. Тази работа е много опасна. И за двама ни. — Орус се съсредоточи върху сияещия фар. Въпреки студения вятър, който носеше сняг около него, челото на култиста бе покрито с пот. — Емили.

— Да.

— Знаеш ли къде си?

Емили се поколеба. Понамръщи се малко и Роб незабавно се сети за малкото момиченце, което сестра му бе някога.

— Под земята — отговори тя.

— Къде под земята?

— Не знам.

— Какво правиш там?

— Търся нещо.

— Какво? — продължи Орус търпеливо.

— Не знам.

— Демонът знае ли, че си там?

— Не — каза Емили. — Мисля, че не.

— Трябва да бъдеш предпазлива. Следи през цялото време накъде е насочено вниманието на демона. Трябва непрекъснато да знаем.

— Добре.

Роб видя как фарът стана още по-ярък. Топлината превърна снега около фигурката в сребърна локвичка. Докато гледаше дима, Роб усети, че той го придърпва.

* * *

Роб предполагаше, че е премигнал, защото, когато пак отвори очи, стоеше в подземна пещера. Като малък, докато бе на гости във фермата на баба и дядо, намираше пещери, в които да се пъха. Те представляваха малки дупки в хълмовете, образувани от местенето на скалите или прокопани от други деца в миналото. Бяха обитавани от насекоми и съдържаха любопитни предмети от по-ранни посещения на други деца.

Двамата с Емили се шегуваха, че това са хобитови дупки. Измисляха си всякакви забавни приключения и опасни врагове, с които се сблъскваха. Но дупките бяха дълбоки само няколко метра.

Изобщо не приличаха на огромното пространство, в което се озова сега. Стените, подът и таванът, извисяващ се на десет-дванайсет метра над него, бяха от солиден камък. Роб не знаеше как успява да гледа в тъмното, но виждаше.

„Това е някакъв номер — помисли си той. — Орус е успял да ме хипнотизира“. Опита да се събуди, но не можа. Бе заседнал в съня и в пещерата.

— Къде си? — Гласът на Орус като че ли идваше от въздуха около Роб.

— Не знам — повтори Емили.

Роб се обърна надясно и я видя там. Тя стоеше изправена, люспестата й кожа сияеше бледо в мрака. Той се зачуди дали това не е причината да може да вижда в непрогледния мрак на пещерата. Като погледна към собственото си тяло, Роб откри, че той също сияе.

— Сама ли си? — попита Орус.

— Роб е с мен.

Потрес прозвуча в гласа на култиста.

— Той не би трябвало да е там с теб, Емили.

— Страх ме е.

— Ти си над страха.

— Не и сега. Сега ме е страх.

Роб се огледа, но Орус не бе с тях.

— Емили, не биваше да го взимаш със себе си.

— Искам да е с мен.

— Не бива…

— Не — каза Емили, клатейки глава. — Роб ще остане тук.

— Ще остана — каза Роб. Както и да се бяха озовали на това място, тук поне можеше да я защитава. — Разкарай се и я остави на мира, старче.

— Не знаеш какво правиш и какво рискуваш — рече Орус.

— Знам, че ти може би рискуваш живота на сестра ми и вероятно само мен ме е грижа за това — изръмжа Роб. — Така че свиквай.

— Емили, огледай се — каза Орус. — Виждаш ли демона?

— Не.

— Потърси го. Мога да те изтегля, когато ти се наложи да излезеш.

Роб посегна към сестра си и стисна с длан студената й люспеста плът.

— Ем, не бива да сме тук.

Тя вдигна поглед към него. На лицето й бяха изписани болка и страх.

— Трябва да намеря начин да спра това, Роб. Кошмарите стават все по-страшни. Аз… аз виждам онова, което вижда демонът. Видях го как откъсва дланта на един мъж и я дава на някаква жена. Трябва да знам какъв е този демон и какво иска. — Тя помълча за малко. — Моля те.

Той омекна. Болеше го да гледа сестра си в такова лошо състояние. Тежестта на пистолета в джоба му му даваше известна увереност.

— Добре, Ем. Ще опитаме. — Извади оръжието.

— Огледай се — каза Орус. — Демонът трябва да е някъде там. Трябва да разберем къде си. И какво търси демонът.

— Добре. — Емили огледа голата земя, после посочи наляво, където пещерата се издигаше към друг тунел. — Насам.

* * *

Роб следваше сестра си през подземната кухина и бързо осъзна, че тя е дори по-голяма, отколкото му се бе сторило отначало. Освен това разбра, че са се изгубили. Нямаше каквито и да било знаци.

— Сега надолу — рече Емили, зави надясно и се затича. Роб я последва, но изгуби равновесие и се подхлъзна на последните пет-шест метра от стръмния наклон. Ожулен и насинен, той се надигна и се помъчи да си поеме дъх.

— Добре ли си? — попита Емили.

— Добре съм. — Роб издиша. — Просто беше по-стръмно, отколкото изглеждаше.

— Знам. Всичко тук изглежда различно. — Емили отново тръгна.

Роб упорито я последва. Не знаеше колко далеч са стигнали.

— Мисля, че знам къде сме, Ем.

— Къде? — Тя спря и пак се огледа във всички посоки. Изглеждаше разтревожена.

— Ако не сме напуснали Лондон — А хрумвало ли ти е някога, че ще кажеш подобно нещо? — запита се Роб, — значи трябва да сме под него.

— Е, и?

— Лондиний. Ето къде трябва да се намираме.

Смяташе се, че Лондиний е древен римски град, построен от северната страна на река Темза. Роб бе очарован от находките на археолозите по време на неотдавнашните разкопки. Точно преди пристигането на демоните те бяха открили цял нов участък от древния град под руините на надземните части.

Емили тръгна напред по виещия се тунел. По този имаше някакъв надпис.

— Ем, чакай. — Роб се обърна към стената, още веднъж смаян колко ясно може да вижда.

— Позволявам ти да използваш моето зрение — каза Емили, като се върна при него. — Затова можеш да виждаш в тъмното.

Роб я изгледа.

— Ти можеш да виждаш в тъмното?

— Да — отвърна тя, като че ли не беше нещо особено. Разбира се, да я гледа как изтегля огън от въздуха беше още по-впечатляващо. Роб не доразви тази нишка на мисълта си, защото от нея неговият свикнал на научни разсъждения мозък започваше да го боли. Но пък и цялата идея за демоните също му носеше главоболие. Да мисли за тях като за извънземни от друго измерение, беше съвсем малко по-лесно, защото с това също имаше проблеми.

— Виждаш ли надписа? — посочи Роб към стената.

— Можеш ли да го разчетеш? — попита тя.

— На латински е. Разбира се, че мога да го разчета. — Роб се взираше в думите. — Това се нарича Проходът към земята на мъртвите.

— Не е особено разведряващо, нали?

Роб съжали, че е привлякъл вниманието й върху надписа.

— Не, не е.

— Поне няма да намерим Амгъл тук долу — каза тя бодро и за миг му заприлича на старата Емили, която Роб помнеше. — Да побързаме тогава. Колкото по-скоро свършим с това, толкова по-скоро ще се приберем вкъщи. — Тя стисна за миг ръката му, а после продължи в посоката, която беше избрала.

* * *

Много скоро Роб разбра защо тунелът се нарича Проходът към земята на мъртвите. След като излязоха от него, се озоваха в пещера, пълна с гробове. По средата й имаше малко езерце.

Околните стени бяха покрити със зейнали ниши. Във всички имаше гниещи скелети. Някои от скелетите носеха дрехи от плат, други — примитивни доспехи. Край мнозина от тях лежаха бронзови щитове и оръжия.

— Това място е мечта за археолозите. — Роб се приближи до една от нишите, коленичи и огледа скелета и оръжията, които се намираха там.

— Тук не ми харесва.

Долавяйки безпокойството в гласа на сестра си, Роб вдигна глава.

— Всичко е наред, Ем. Тези хора отдавна са мъртви.

— Казват, че напоследък мъртвите крачат из Лондон. — Емили уви ръце около тялото си, като че ли изведнъж й бе станало студено.

Роб също бе чувал тези истории. Разказваха ги хората, които бяха избягали по-късно от града: че демоните — или поне някои от тях — притежавали способността да вдигат мъртвите от гробовете и дори да съживяват загиналите в битка. Не знаеше дали е истина, но нямаше причина да не вярва.

Изправи се и отиде при сестра си.

— Всичко е наред. — Прегърна я бързо, но се почувства неловко, защото усети силата в нея. Откакто Емили бе започнала да се променя, тя също така бе станала и много по-силна от него.

Тя го погледна.

— Трябва да направя това, Роб. Налага се.

Той знаеше, че Емили сигурно е прочела мислите му или просто ги е отгатнала.

— Шшшт. Недей. Няма нужда да говорим за това сега.

— Ти няма да се промениш — каза му тя. — Дори и след като кабалистите ни казаха за онази сила, която можем да използваме. Ти не им повярва. Аз бях принудена да им повярвам. Единият от нас трябваше да се промени, за да бъдем в безопасност.

Роб не знаеше какво да каже.

— Дори да се беше променил — каза тя и погали бузата му с грубата си длан, — нямаше да си толкова силен като мен. — Усмихна се леко. — Аз съм родена за това, Роб. Мога да овладея демонската сила. И ще го направя.

Роб потрепери и се отдръпна от нея. Неволно му се прииска да можеше да я изостави. Бе сигурен, че каквото и да стане, тя никога повече нямаше да е сестрата, която познаваше.

На лицето й се появи наранено изражение.

Роб се прокле за глупостта си. След като можеше да чете другите мисли, значи можеше да прочете и тази. Опита се да измисли какво да каже, но думите не дойдоха достатъчно бързо. Тя се обърна и изчезна.

Той я последва, заобикаляйки езерцето по средата на пещерата. Едва тогава разбра защо археолозите не са открили кухината. След като Изгарянето бе започнало, то бе засегнало и река Темза. Нивото на реката бе спаднало много под нормалното. Всъщност бе спаднало дотолкова, че вместо тя да се влива в Северно море, сега често морето навлизаше в коритото й. Получената смес от солена и прясна вода бе превърнала водата в негодна за пиене през повечето време. Оцелелите в Лондон бяха зависими от кладенците и дъждовната вода.

Но пресушаването на реката също така бе разкрило кухината. Езерцето не беше езерце. Беше просто остатък от водата, изпълвала някога пещерата.

Емили спря рязко и позволи на Роб да я настигне. Светлина грееше в далечината и се отразяваше от езерцето. Бледото сияние изпълваше въздуха и разкриваше две невероятни фигури.

Роб никога по-рано не бе виждал демон от плът и кръв. При лудешкото бягство от Лондон се бе насочил право към фермата на баба им и дядо им, теглейки след себе си Емили. По-късно, докато купуваше бензин за колата, бе видял по телевизията чудовищата, вилнеещи около „Свети Павел“ и в Централен Лондон.

Демонът бе висок поне два метра и половина, като двата рога на свирепото му чело добавяха още трийсетина сантиметра към ръста му. Белези нашарваха лицето му и правеха изражението му още по-сурово. Беше мускулест като тежкоатлет, но тялото му бе покрито с червени люспи, които пламтяха като огън. Синьо-зелена броня, направена от нещо като люспи на гигантски гущер, покриваше гърдите, ръцете и бедрата му. Демонът държеше в едната си ръка огромен обсидианов тризъбец, а на хълбока му бе препасана ножница с меч.

Жената с него беше култистка. Тя също носеше рога и някаква хитинова броня, която покриваше гърдите и ханша й. Беше обута в панталони от тъмен плат. От главата й стърчаха четири рога, които се извиваха напред, образувайки нещо като защитна клетка около лицето й. Тя беше обезобразила тялото си, покривайки с татуировки цялата видима кожа. Закривена кост стърчеше от лявата й предмишница. Дясната й длан бе различна от лявата. Изглеждаше сребристосива и проблясваше на бледата светлина.

Жената тършуваше из гробните ниши, като безцеремонно издърпваше от тях кокали, гниещи дрехи и брони и ги хвърляше на земята. При удара на метал в камък отекваше звън.

— Това е демонът, когото виждам постоянно в сънищата си — прошепна Емили.

„Не са сънища — помисли си Роб. — Кошмари са“. Според онова, което бе видял в новинарските репортажи и предаванията на живо от улиците, мнозина от демоните бяха по-големи от този тук. Но в него се долавяше някакво вродено зло.

— Покажи ми го — заповяда Орус.

Култистката продължи да тършува из гробовете.

— Намери го — изръмжа демонът. — Трябва да е тук някъде. Римляните са го донесли тук, а после са го зарязали, защото го смятали за прокълнат.

Култистката внезапно замръзна, после се дръпна назад. В ръката й имаше гладиус.

— Това ли е? — попита тя, протягайки късия меч към демона. — Това ли е той?

Демонът посегна напред. Преди да докосне меча, от него изскочи вихър от пурпурни искри.

— Да!

Роб моментално позна меча. Беше дълъг само шейсет сантиметра, но с помощта на гладиуса римските войници бяха поставили света на колене по време на разцвета на тяхната империя. Ръкохватката му бе богато украсена с инкрустации от слонова кост, лазурит и обсидиан. Човекът, който го е носил, трябва да е бил офицер или някоя важна личност.

Емили допря палците и показалците на двете си ръце, образувайки триъгълник. Погледна през него към двете същества — Роб не искаше да нарича жената човек — пред тях.

Демонът се завъртя с бързината на котка. Злобният му поглед се спря върху Емили.

— Коя си ти? — попита демонът.

Само за миг Роб се смръзна. После сграбчи Емили за ръката и я повлече.

— Бягай! Веднага! Бягай! — Теглеше я със себе си обратно по пътя, откъдето бяха дошли.

Обаче никога нямаше да успеят. Демонът извъртя обсидиановия си тризъбец и го насочи към тях. Моментално във въздуха се образува трептящо размазано петно, което бързо застигна Роб и Емили. Роб го видя, но не знаеше какво да направи.

После силата ги блъсна и сякаш всяка костица в тялото на Роб се натроши. Той се опита да изкрещи, но в дробовете му нямаше достатъчно въздух.

* * *

Точно когато всичко щеше да почернее, светът отново стана бял. Роб се преметна презглава и се стовари върху заснежената земя. Затъркаля се неудържимо, докато не се блъсна в един бор. Замаян, видя как Емили се появява от нищото непосредствено след него.

Фарът стоеше в локвичка от разтопен сняг и продължаваше да свети. Зелената светлина пулсираше в черната нощ.

Роб си пое мъчително дъх и се надигна на крака. Цялото тяло го болеше. Той се заклатушка към Емили. Усещаше мраз, където снегът бе полепнал по тялото му.

— Какво направихте? — Орус се изправи, подпирайки се на тоягата си, и застана на двата си криви крака.

— Нищо не сме направили, копеле тъпо — изръмжа Роб. — Демонът ни видя и ни удари с някаква енергия. — Не можеше да се насили да каже магия.

Емили се претърколи с лекота на крака, сякаш не бе отхвърлена на пет-шест метра. Отръска се и снегът се свлече от нея, сякаш изведнъж бе загубил статичния си заряд.

— Демонът видя ли ви? — попита Орус.

Роб се завъртя рязко към мъжа, с намерението да го наругае. Но преди да бе започнал, Емили отговори със спокоен тон.

— Да — каза тя. — Видя ни.

— Кой беше? — попита Орус.

— Не ни се представи, по дяволите — рече Роб. Обърна се към Емили. — Време е да зарежем това. Стояхме тук твърде дълго, прехвърлихме всяка граница на безопасност. — Имаха късмет, че бяха изкарали четири хубави години в старата ферма.

— Не знам кой беше — каза Емили. — Няма го в никоя от книгите за демони, които съм чела.

— Лошо. — Орус поклати глава. — Демонът беляза ли те?

— Не мисля.

— Ем — рече умолително Роб. — Нямаме време да стоим тук и да си играем на въпроси и отговори с този глупак.

Емили хвърли поглед към него.

— Всичко, което научим за демоните, е от значение, Роб. Бихме могли да ги контролираме. Бихме могли да обуздаем силите, които те използват, и да превърнем света в по-хубаво място. Бихме могли да се борим срещу тях и да ги победим. Нужно е само да научим онова, което те знаят.

— Не — каза Роб. — Накарали са те да повярваш в това, но не е вярно. Не е възможно да се научиш да правиш нещата, на които са способни тези създания. Сама видя как полицията и военните бяха направени на пух и прах в деня, когато демоните нахлуха.

— Те не бяха подготвени — каза спокойно Емили. — Ние ще бъдем.

— Не можеш да се подготвиш за такова нещо. Не е възможно.

— Възможно е…

Внезапно в гората отекна пронизително пищене. Роб затисна ушите си с ръце и се опита да определи откъде идва звукът. Беше толкова болезнен, че ушите му пулсираха. Най-сетне осъзна, че звукът иде откъм нефритения фар.

Орус също го забеляза и отстъпи назад с уплашено изражение. Промълви няколко думи и махна с ръка към фара. Трептяща струя от енергия заля фигурката, но тя се затресе още по-силно и накрая избухна с гръм като от изстрел. Нефритени късчета се посипаха по дърветата и клоните.

А в следващия миг демонът, когото бяха видели в пещерата, внезапно се озова сред тях. Ръмжеше яростно нещо, несъмнено на собствения си език.

Останалите култисти се обърнаха и побягнаха към дърветата. Орус също опита да побегне, но демонът метна тризъбеца си и прониза гърдите на стареца. Орус зарита и се загърчи, но тризъбецът го бе приковал към заснежената земя. После култистът се отпусна неподвижно по лице. Кръв течеше от тялото му и се разливаше по снега.

Роб отново сграбчи Емили. Демонът се обърна към нея и протегна ръка. Вълна от трептяща сила се устреми напред и я застигна.

Емили изведнъж се закова на място като уловена. Замята се в невидима хватка. Роб усети в ръката си сякаш причинено от електричество боцкане. После нещо изтръгна Емили от него и го запрати на земята. Той се опита да стане, но мускулите не му се подчиняваха.

Роб безпомощно загледа как Емили стои, изпъната в цял ръст. После тя се издигна на няколко сантиметра над земята. Беше замръзнала неподвижно като статуя, очевидно държана от някаква сила. От очите й се стичаха алени сълзи. На Роб му трябваше миг, за да осъзнае, че това е кръв.

После главата на Емили се пръсна.

Почти обезумял от ужас, Роб се надигна и хукна към храстите. Не знаеше дали ще успее да стигне до тях.