Мел Одом
Споразумението (16)

Четиринадесет

Въпреки умората, изпълваща тялото му, и зейналата от сън без сънища черна дупка, Саймън се събуди. Искаше му се да спи още. Тялото му жадуваше за това. През последните четири години не се беше наспивал добре, освен когато се прибираше ранен и бе приспивай принудително от тамплиерските лечители.

Като дете през повечето нощи не спеше много. Обикновено прекарваше в леглото не повече от пет-шест часа. Това невинаги беше хубаво. Баща му обичаше да си поспива и фактът, че отглеждаше Саймън сам, не бе променил това.

Болезнената липса на баща му изпълни Саймън, докато лежеше неподвижно. Това чувство често го спохождаше. Като по-млад нямаше търпение да се махне от баща си, да излезе навън и да види света сам.

Томас Крос имаше твърде много правила. Тамплиерите имаха твърде много правила. В някои дни на Саймън му се струваше, че расте в усмирителна риза. Това чувство беше непоносимо. В резултат той често се караше с баща си. Дори когато ругаеше тамплиерските правила, се караше с баща си.

Томас Крос винаги бе до него.

А сега го нямаше.

А Саймън никога не се бе нуждаел от баща си толкова, колкото сега.

Като използваше обучението и опита си, той изтласка паниката и страха. Нямаше връщане назад. Не можеше да промени смъртта на баща си от ръцете на демоните, също както не можеше да промени и появата на Адската порта. Но не го беше приел. Просто отхвърляше всякакви други възможности.

Тамплиерското обучение не включваше мечти или обвиняване на света за неговата нечестност. Това бе присъщо само на бунтовния тийнейджър и младеж, какъвто беше някога. Нито една от тези две черти не му помагаше сега.

Като знаеше, че няма да може да заспи, Саймън уморено отхвърли завивките и седна на ръба на леглото. Тялото го болеше от всичко, което бе изтърпял предната нощ. Натъртванията червенееха люто под кожата му. Знаеше от опит, че след няколко дни ще разполага с неописуемо шарени синини.

Надигна се от койката, доволен, че сега беше негов ред да ползва долното легло. Бетонът под стъпалата му беше студен. Макар че убежището бе дар божи, то не беше строено с мисълта за дълготрайно обитаване. Бе предназначено за междинна спирка при извънредни ситуации.

Само меко сияние огряваше стаята. Ярките светлини не бяха позволени в спалните помещения, освен ако нямаше тревога. В повечето от другите легла спяха тамплиери от двата пола. По това Саймън разбра, че е още нощ.

Гол, защото тамплиерите не се смущаваха от голотата — бронята можеше да се носи само на голо, — Саймън отстъпи на две крачки от леглото и започна да прави поредица от тай чи упражнения, за да насити кръвта си с кислород и да отпусне схванатите и натъртени мускули. След малко възлите се охлабиха и той се почувства в по-добра физическа форма.

Стъпи в бронята и усети как ИИ-то на костюма автоматично го пристяга. Навлече горната част и тя залепна плътно. Шлемът, прикрепен с ковалентна връзка към хълбока му, се държеше на субатомно ниво. Докато ИИ-то не кажеше на шлема, че е отделна част от екипировката, той щеше да си остане непоклатимо на мястото.

Оръжията му вече бяха чисти. Беше се погрижил за това, преди да си легне. Баща му го беше обучил така и той спазваше този навик не само заради оръжията, но и за да има нещо, по което да се равнява с баща си. В края на всеки ден, преди да си легне, чистенето на оръжията му напомняше, че се радва да е жив и че е благодарен на баща си, задето го е обучил така, че да оцелее.

Готов за деня, Саймън излезе от спалното помещение, за да си намери закуска.

* * *

Настанен на една маса в трапезарията, където се бе наложило да поставят нови столове, защото старите не бяха пригодени за тамплиери в броня, Саймън се взираше в поставения пред него шлем. Безжичната връзка между шлема и бронята им позволяваше да взаимодействат помежду си. Наличникът служеше и като компютърен монитор.

Саймън не говореше, защото не му се налагаше. С леки движения на свободната си ръка вадеше на екрана прости доклади за укреплението и за наличните провизии. С другата ръка ядеше, разсеяно пъхайки лъжици овесена каша в устата си.

Овесената каша отдавна беше станала стандартна закуска. След като провизиите бяха намалели, а хидропонните лаборатории изобщо не бяха готови да обслужват толкова много хора, закуската беше ограничена. Тази сутрин менюто поне включваше еленски пържоли. След като победиха демоните, се бяха върнали да приберат плячката.

— Не се усмихваш.

Саймън вдигна глава точно когато Нейтън Сингх седна срещу него.

Нейтън посочи с лъжицата си към шлема на Саймън.

— Докладите сигурно са лоши. — Говореше тихо, така че другите тамплиери в стаята да не го чуят.

На една маса в ъгъла седяха млади момчета и момичета, които разговаряха и шепнеха въпреки строгите погледи на учителите си. Саймън знаеше, че децата са си деца, със или без вилнеещи по света демони.

— Не са добри — съгласи се Саймън. Докато вниманието му бе заето, кашата му беше изстинала, но въпреки това продължи да яде. В момента това не бе храна, а гориво.

— Казвам ти — рече саркастично Нейтън, — че е заради всичките тези нови хора. Изяждат всичко, което имаме. Те са като проклета напаст от скакалци.

Макар че положението беше тежко, Саймън неволно се ухили. Каквото и да ставаше, Нейтън винаги бе готов да се смее и шегува. По свой собствен начин той беше също толкова немирен като децата в ъгъла.

— Има специална маса за такива като теб — предупреди го Саймън.

Нейтън погледна към ъгъла и поклати глава.

— Искаш да кажеш, че трябва да седна на масата при хлапетата? Да, да, на куково лято.

— Рано си станал. — Саймън бутна настрани празната си купичка и отпи от чая. Той също беше изстинал.

— Не съвсем. — Нейтън сгъна парче еленска пържола и го пъхна в устата си.

Саймън повдигна вежда и изгледа приятеля си.

— Изобщо не съм лягал — призна Нейтън.

— Какво те задържа буден?

Нейтън бавно и широко се ухили.

— Натали Чо.

— О? — Саймън изобщо не беше очаквал това. Обикновено Нейтън излизаше с кого ли не и не се задържаше дълго с една жена. Той си беше такъв още преди нашествието. А сега, когато светът стоеше на ръба на бездната, имаше още по-малко причини да завързваш сериозна връзка с някого. Нейтън сви рамене.

— Ние… много се харесваме.

— Разбирам.

Нейтън изчака.

— Е?

— Какво е?

— Няма ли да ми кажеш?

— Какво да ти кажа?

— Че сега не е най-подходящото време за романтични връзки?

— А ти романтична връзка ли имаш?

Нейтън примигна срещу Саймън, сякаш е невероятно тъп.

— Струва ми се, че точно това ти казвах, друже.

— О…

Нейтън свъси раздразнено вежди.

— Пак това о. Кълна се, баща ти те е кръстил много подходящо. Саймън Глупака^[1].

— Е… — Саймън се замисли какъв отговор може да даде на това и дали изобщо да отговаря. — Предполагам, че я харесваш.

— И двамата се харесваме. Това също ти го казах.

— Да. Просто ми е трудно да мисля за всичко.

— Че какво толкова има за мислене?

— За теб. За Натали Чо. За укреплението. За липсата на храна и вероятната липса на вода, като дойде лятото. Или преди това, ако снегът стане отровен. И за погребенията.

При споменаването на това бодростта на Нейтън спадна малко.

— Погребенията. — Той въздъхна и погледна към Саймън. — Може би трябва да помислиш дали да не позволиш на някой друг да се грижи за това, друже.

— Не — каза Саймън. — Аз ги изведох навън. Аз ги убих…

— Демоните ги убиха. Не ти.

— Ако бях…

Нейтън се пресегна през масата и постави ръка върху рамото на Саймън.

— Саймън, ако можеше да промениш нещо, щеше да го направиш. И аз щях да ти помогна. Но ако почнеш да се обвиняваш за всичко, което се случва — жертвите…

— Не бяха просто жертви — каза горчиво Саймън. — Бяха приятели.

— Знам това. Наистина. Но също така знам — и те също го знаеха, — че в това, което правим, няма никакви гаранции. За това сме били обучавани, друже. Да дадем живота си в битка с демоните за опазването на този свят. — Нейтън кимна и устоя на погледа на Саймън. — Те свършиха своето. Уважавай ги достатъчно, за да признаеш, че са загинали, правейки онова, което са обещали на предците си. И са загинали с чест. Остави ги да почиват с чест и им отдавай цялата дължима почит. Те не бяха глупаци, които си повел в битка. Бяха воини.

— Знам. Ще го направя.

Нейтън вдигна ръка от рамото на Саймън.

— Да, ще го направиш. С времето. — Той направи пауза. — А знаеш ли кое е наистина страшно?

Саймън погледна към приятеля си. Трябваше да се сети, че Нейтън още не е казал всичко, което му е на ума. Изчака.

— Натали е бременна — рече Нейтън. — Снощи го потвърдиха. В лабораторията й направиха кръвен тест. Някъде в шестата седмица е.

Саймън се опита да почувства малко радост за приятеля си и се усмихна леко, но неволно си помисли, че само след няколко месеца — твърде малко месеци — в укреплението ще има още едно гърло за хранене.

— Честито — каза Саймън.

— Да. — Нейтън замълча за момент. — Натали е разстроена. Заплака, когато сестрите й го казаха.

— Страхува се, че детето ще прилича на теб ли? — рече Саймън, опитвайки се да поддържа хумористичния тон, но усети колко насилено излезе.

Нейтън все пак се ухили.

— Това беше грубо, приятелю. — Но веселието в тъмните му очи бързо угасна.

— Може би прекалено грубо — съгласи се Саймън.

— Не — поклати глава Нейтън. — Добре се получи. Ако не го беше казал ти, аз сам щях да го кажа. Работата е там, че Натали трябваше да се замисли дали наистина иска да роди детето.

Това накара Саймън да онемее. Тамплиерките не правеха аборти. Животът беше свещен. Бог даваше живота като дар. Дори децата с увреждания оставаха в тамплиерските семейства и бяха обичани като дарове. Нямаше много такива, защото тамплиерите полагаха грижи за себе си и водеха здравословен живот, но от време на време се случваха родилни дефекти. Децата с липсващи или недъгави крайници придобиваха цялост в тамплиерската броня.

Саймън изчака.

— Тя още не е сигурна какво иска да прави — рече Нейтън. — Но е абсолютно уверена, че не иска да го роди сега. Не иска да остави дете, ако бъде убита на бойното поле. Виждала е твърде много такива случаи тук.

Саймън знаеше, че е вярно. Един от тамплиерите, загинали предната нощ, беше оставил деца.

— Можете да замразите зародиша — изтъкна Саймън.

Нейтън се ухили невесело.

— Не и тук, друже. В тамплиерското Подземие — разбира се. Но не и тук. Ние живеем насред нищото. — Той завъртя лъжицата. — Тя мисли да се върне в Подземието.

Саймън не каза нищо. Запази лицето си колкото можеше по-безизразно. При тези обстоятелства му беше лесно: и без това не знаеше какво да мисли.

— Там могат да извадят зародиша — каза Нейтън. — Да го замразят и да го запазят за по-късно. За времето, когато изритаме демоните обратно, откъдето са дошли.

— Ами ако това не стане, докато сме живи? — попита Саймън.

— Помислих си, че може би скоро ще излезеш с някакъв план.

Саймън поклати глава.

— Не и аз. В момента мисля за оцеляване, не за завладяване на света.

— Разочарован съм.

— Аз също.

Нейтън потърка лицето си. Четинестите му бузи изстъргаха под бронираната ръкавица.

— Както и да е, Натали се опитва да обмисли нещата. Но ако дойде при теб и те помоли да я пуснеш да се върне в тамплиерското Подземие…

— Може да върви — отвърна Саймън. — Безусловно.

— Казах й, че ще отвърнеш така, друже, но тя е неспокойна. Не съм свикнал да я виждам такава. — Нейтън се поколеба. — Трябва да знаеш още нещо. Ако тя се върне, аз отивам с нея.

Саймън го предусещаше, но въпреки това му беше тежко да го чуе.

— Само да заведа Натали дотам и обратно — рече Нейтън. — Тя няма да иска да остане. Иска само да се погрижат за бебето — за нашето дете.

— Разбирам.

— Проблемът е, че след всичко, което ти помогнах да причиниш на Терънс Буут, той може да не ме пусне да си тръгна.

— Когато отидеш — каза Саймън, — ще се ползваш от моята защита. Ако той се опита да те задържи там, ще намеря начин да те измъкна.

— Имам ли думата ти?

— Имаш я.

Нейтън протегна ръка. Саймън я стисна.

— Тогава погрижи се да не те убият в близко бъдеще — рече Нейтън. — След като ни върнеш, ще имам нужда от чичо за моето бебче.