Мел Одом
Споразумението (15)

Тринадесет

Окъпана в огън, редицата прииждащи демони рухна точно преди селяните да дадат още един залп срещу тях.

— Презареди! — изрева Биксби. — Готови! Цели се!

Наоми обаче бе сигурна, че е само въпрос на време демоните да ги смажат. Бяха твърде много. Тръгнаха отново вкупом напред, подтиквани от тъмния си господар. Оръжията им забълваха огън. Улучен от един изстрел, Дезмънд политна назад — половината му глава липсваше. Падна на колене и кипналата кръв засъска върху белия сняг.

Наоми отново призова силата си и прати още една мълния. Това я изцеди докрай и тя разбра, че известно време няма да може да прави подобни неща. Дотогава демоните щяха да ги връхлетят. Тя коленичи и взе от Дезмънд пушката и останалите патрони.

Когато демоните ги наближиха, зомбитата се изправиха с клатушкане. Немъртвите се биеха с демоните без никакво умение, използвайки единствено силата си и почти пълната си неуязвимост, защото спираха да се бият само ако бъде увредена главата или гръбначният им стълб. Демонското множество връхлетя върху зомбитата като морска вълна, блъскаща се в риф.

За миг зомбитата удържаха строя. Биксби и другите селяни се биеха яростно и отстъпваха само когато ги грозеше сигурна смърт. Изстрели — единични и цели откоси — прорязваха нощта.

Демоните се разпадаха, щом отровните куршуми отслабваха плътта им. Но преминаха през линията от зомбита, носейки страховити трофеи.

Един имп, държащ в едната си ръка пистолет, замахна към Наоми с другата, в която имаше глава на зомби. Опряла пушката здраво в рамото си, Наоми дръпна спусъка. Откатът я принуди да направи малка крачка назад и насини рамото й, но куршумът се заби в размахания череп и се пръсна, а отровата му опръска демона. Кожата на импа моментално пламна. Той обаче продължи напред.

Отчаяна, Наоми замахна с празната пушка като с тояга и отби импа настрани. Един от хората на Биксби стреля в главата му и го уби.

Мъжът се ухили на Наоми само за миг, очевидно доволен от себе си и понечи да каже:

— Трябва да внимаваш, след като си стреляла…

После думите му замряха в гърлото, когато един малък летящ демон кацна на рамото му и го заръфа за врата. Паникьосан, мъжът изпищя и изтръгна демона от себе си, откъсвайки заедно с него парче плът. Кръв шуртеше от раната на шията му, докато той се опитваше да захвърли създанието настрани. То обаче захапа един от пръстите му и се задържа.

Друг селянин застреля демона с пушка, но отнесе и ръката на мъжа. Кръв, демонски карантии и човешка плът заваляха върху Наоми. Част от отровата също я опръска. Тя усети щипане и парене по кожата си, но нямаше време да се тревожи, че отровата би могла да я убие, защото друг имп замахна с нож към очите й.

Наоми парира удара с пушката и отстъпи назад. Уорън изведнъж изникна до нея. Махна с ръка към импа и онзи замръзна, сякаш ставите му изведнъж се бяха сковали. Задърпа се яростно, виейки от страх и болка, а после експлодира.

Наоми не си направи труда да благодари на Уорън. Той нямаше да я чуе. А и нямаше значение. Той я бе спасил, защото така му беше изгодно, а не поради някаква доброта.

Тя заопипва пушката и успя да я отвори. Стиснала здраво един от дебелите патрони, го пъхна в цевта и затвори приклада. Вдигна оръжието към рамото си и стреля незабавно. Нова болка прониза ръката й, но тя се застави да зареди отново.

* * *

— Твърде много са! — извика Уорън на Лилит. Ако някой друг на бойното поле го беше чул, с нищо не го показа.

Имповете вече бяха навлезли дълбоко в гората и сееха гибел сред хората. Самите те също търпяха големи загуби, но се опитваха да убият всичко пред себе си.

Уорън усещаше жаждата им за кръв. Тя пищеше и се гърчеше в него, сякаш намираше отклик там. Той не знаеше дали чувствата му са естествено породени, или Лилит му влияе по някакъв начин. През последните няколко дни бе станала по-силна.

Но и той също.

— Не можеш да побегнеш — каза Лилит, докато вървеше сред имповете, оставайки недокосната.

На Уорън му се струваше, че някои от имповете усещат присъствието й. От време на време се отдръпваха от нея. Когато бе крачила по земята преди хилядолетия, човешката раса още се намираше в трудното си детство, а демони като имповете й се бяха кланяли, признавайки я за своя жестока господарка. Всички истории, които Уорън бе чел за нея, бяха единодушни по този въпрос.

Някаква следа от силата й трябва да бе останала в астралното й тяло. На Уорън му се искаше и тя да можеше да се бие с враговете им.

— Ако се опиташ да побегнеш — продължи Лилит, — имповете ще те последват и ще те убият.

Гледайки всичката смърт и осакатяване около себе си, Уорън й повярва. Събра силата си и удари отново и отново. Боравенето с енергийни вълни и огнени кълба му беше втора природа. А също и щитовете, които издигаше и сваляше за миг, когато му бяха нужни.

Един от малките крилати демони се стрелна към него. Той го зърна с крайчеца на окото си, махна с ръка и го видя как избухна в кървави късчета от плът и люспи. Не се опитваше да разграничи хората от демоните. Ако се бяха вкопчили едни в други някъде наблизо, просто ги поразяваше всички.

Казваше си, че трябва да оцелее, каквото и да става, и че не е негова вината, задето е толкова по-могъщ от Биксби и хората му. Също така си казваше, че не бива да изпитва угризения, но му бе трудно да потиска чувствата си.

Въпреки всичките си усилия да се предпази, Уорън вече бе покрит от главата до петите в кръв — както човешка, така и демонска. За щастие малко от кръвта беше негова.

Докато обикаляше сред биещите се, той се вмъкваше в умовете на някои демони. Ако не успяваха да му устоят, те се превръщаха в негови марионетки и се обръщаха срещу своите. Овладееше ли ги веднъж, демоните ставаха като зомбитата и започваха да се бият за него.

В битката бавно настъпваше обрат. Гадене стегна стомаха на Уорън, докато газеше сред труповете. Почти всички хора бяха загинали в сблъсъка. Някои се бяха прекършили и побягнали и част от демоните бяха хукнали след тях.

„Ако не бяха контролираните от мен демони — осъзна Уорън, — вече щяхме да сме прегазени“.

Поддържането на този контрол обаче си имаше цена. Главата му туптеше от усилието, а дробовете му пухтяха като ковашки мехове, за да го снабдяват с кислород. Макар че се съсредоточаваше усърдно, всичко пред погледа му се раздвояваше.

Един имп стреля срещу Уорън, но той вдигна щит пред себе си. Рикошетът прониза един от малцината останали хора. Жертвата падна на окървавената земя, срязана надве. Смъртта на мъжа бе толкова внезапна, че той дори нямаше време да извика.

Уорън за миг превърна щита в снаряд и го изстреля срещу демона. Енергийната мълния обезглави демона. Преди тялото на създанието да е рухнало, Уорън създаде нов щит. Използваше и двете си ръце, поединично и заедно, влагайки всичките си резерви.

Бореше се колкото срещу демоните, толкова и срещу напиращия припадък. Не знаеше кой ще победи.

— Кой си ти, човеко? — попита един демон, докато блъскаше по енергийния щит на Уорън.

Уорън нямаше сили да отговори. Усещаше ударите на демона по щита си така, сякаш се сипеха върху самото му тяло. Той се съсредоточи, мъчейки се да укрепи изнемощелия си десен крак, който на няколко пъти едва не се подгъна под него.

— Откъде взе тази ръка? — Демонът преметна през рамо пушката си и посегна зад широкия си гръб за двуострата брадва. — Няма значение. Скоро ще ти я взема.

Стомахът на Уорън се сви, при мисълта да загуби ръката си. Това вече се бе случвало на два пъти, но бе невъзможно да привикне. Паниката го заля и той за миг загуби контрол над щита си. Брадвата на демона се стовари върху кевларовата жилетка, която Уорън носеше под дългото си палто. Макар че острието не я проби, силата на удара спука поне едно от ребрата му. Дишането му стана болезнено, докато той се отдръпваше от следващия удар на импа.

— Къде отиваш? — подразни го демонът. — Едва започнахме играта.

„Съсредоточи се! Дявол те взел! Съсредоточи се, иначе си мъртъв!“ Уорън се опита да събере множеството плуващи пред него образи на импа в едно създание. Не му се удаде. Като нямаше друг избор, той протегна металната си ръка напред и някак си успя в последния момент да блокира брадвата с нея.

Чу се стържене на метал, когато острието се плъзна по дланта на Уорън. Той стисна и спря брадвата. Демонът дръпна силно оръжието и едва не го изтръгна от него.

— По-силен си, отколкото изглеждаш. — Импът вдигна ноктестия си крак и посегна с него към гърлото на Уорън. — Не че това ще ти помогне с нещо.

Уорън освободи силата в себе си и я насочи през брадвата към демона. Онзи се вцепени точно когато ноктите му вече докосваха гърлото на Уорън.

Страх и болка изпълниха очите на импа, докато Уорън продължи да влива в него сурова сила. Плътта му се превърна в торбички с течност, които започнаха да се пукат. Гнусната смрадлива каша се свлече от костите на демона за секунди, оставяйки само скелета на съществото. После костите му се пръснаха на прах.

Запъхтян, без да може да си поеме достатъчно въздух и без сили да се задържи прав, Уорън се смъкна на колене. Металната му ръка потъна със съскане в снега. Той се помъчи да не я допира до крака си, за да не се изгори.

Шепа зомбита, повечето от тях с липсващи крайници, а едно влачейки се само по торс, защото бе загубило краката си, образуваха защитен обръч около него. Три импа се присъединиха към обръча, като убиваха другите демони, опитващи се да минат през него.

— Трябва да станеш — каза му Лилит. Без никакво усилие се промъкна между демоните и зомбитата. Подръпна металната му ръка и Уорън за своя изненада го усети.

Той си заповяда да се изправи, но нямаше достатъчно сили. Какофонията от предсмъртни писъци ехтеше навсякъде около него. Очите му се затвориха и той не успя да ги отвори отново.

* * *

Ужасена, че Уорън най-сетне бе паднал, Наоми си проби път до него, разчитайки изцяло на пушката, която бе взела от един труп. Преди нашествието тя не разбираше много от оръжия. Обаче се беше научила. Както всички.

Щом се приближи до Уорън, зомбитата и поставените под контрол демони се обърнаха срещу нея. Тя спря само на сантиметри от тях, докато създанията щракаха със зъби и размахваха ръце насреща й.

— Не. Престанете. Дойдох да помогна. — Наоми се взираше в лежащия на земята Уорън. Кръв бе оцапала горната му устна и той потръпваше конвулсивно. — Той има нужда от помощ. Махнете ми се от пътя.

Зомбитата и демоните останаха по местата си. Наоми насочи пушката към тях и щеше да стреля, ако беше сигурна, че няма да улучи Уорън.

Смутена, тя отстъпи. Едва тогава осъзна, че шумът от битката е отслабнал. Огледа зашеметена всички трупове, покриващи земята наоколо, и осъзна, че са спечелили.

„Не спечелили“ — каза си тя, съзирайки малцината останали хора. Повечето от тях бяха ранени. Оживели.

Сега оставаше само да видят дали тази група демони е била единствената.