Мел Одом
Споразумението (12)

Десет

Саймън тъкмо се готвеше да се спусне през ръба на скалата, нарамил безчувственото тяло на Хъниуел, когато усети земята да трепери. Огледа ПД-то си и откри причината за вибрациите — три всъдехода, покрити с лъскав черен гланц, се носеха през снега към демоните.

Саймън веднага позна в тях три от всъдеходите на крепостта. Никой от тамплиерите в Лондон не би пратил коли толкова далеч от града.

Шаситата на всъдеходите обикновено се намираха почти на метър над земята, но сега им се налагаше тук-там да си пробиват път през преспите. Високите метър и половина гуми с шипове мятаха сняг зад себе си. Всъдеходите бяха специално проектирани от тамплиерите въз основа на британските военни бронирани коли „Пантер“ и бяха покрити с активна броня и въоръжени с противовъздушни оръдия, ракетохвъргачки, тежко термично оръдие ХМ-171 и лазерни оръдия. Очите на хрътката — така се наричаха дроновете на борда, които набелязваха мишените за оръдията на всъдехода, — се носеха напред и предаваха информация на оръжейния командир.

— Дръжте се, Саймън — обади се един познат глас.

— Вертам — рече саркастично Нейтън. — Не знаех, че още можеш да стоиш буден до толкова късно.

Самият Саймън също почувства слабо облекчение. Вертам беше от старата гвардия, човек, който бе участвал в обучението на Томас Крос в младостта му. Сега бяха останали малцина от старите тамплиери, защото повечето бяха последвали лорд Съмърайл, за да умрат при „Свети Павел“.

— Направих изключение, когато разбрах, че не сте се върнали тази вечер.

— Бях ви наредил да стоите в укреплението — каза Саймън.

— Нима? — Гласът на Вертам звучеше невинно. — На моята възраст човек не може да разчита на паметта си.

Всъдеходите стреляха без колебание. Мишените им бяха осветени от дроновете и нямаше голяма вероятност да улучат тамплиерите, приклещени на ръба на скалите. Оръдието на всъдехода забълва огнени кълба и паладиевите снаряди поваляха на място разкъсани и димящи Кръволоци.

— В атака! — изпищя Слугата към Кръволоците и Опустошителите. — В атака! — По негова команда Смрадливият гигант се обърна и се затича по заснежената земя в стремглаво отстъпление.

— Вертам — извика Саймън.

— Да.

— Има един Смрадлив гигант, насочващ се на изток. — Саймън предаде координатите на оръжейния командир на всъдехода през ИИ-то на костюма си.

— Засякохме го, Саймън.

— Не бива да му позволим да се измъкне.

Оръдието на всъдехода се завъртя и стреля. Термичните снаряди не достигнаха до мишената. Лазерните изстрели нацепиха дърветата, но изобщо не минаха близо до бягащия демон.

— Не мога да го хвана на прицел — каза оръжейният командир. — Дърветата пречат на Очите на хрътката.

Саймън се затича напред и използва силата на костюма, за да прескочи изтъняващата редица нападатели. Приземи се в една дълбока пряспа, залитна и за малко да падне. Предният стрелец на най-близкия всъдеход застреля два Опустошителя, които се опитаха да го последват.

Саймън стигна до всъдехода и остави Хъниуел пред него.

— Вкарайте я вътре — заповяда той. — Има нужда от незабавна медицинска помощ.

Всъдеходът се изтърколи напред и заслони лежащата тамплиерка с корпуса си. Саймън знаеше, че ще качат Хъниуел на борда през аварийния люк на пода на возилото.

Газейки през снега, Саймън стигна до всъдехода, командван от Вертам. Скочи върху периферията му и коленичи. Огледа ПД-то и видя как една експлозия на термичен снаряд помете групичка Опустошители през ръба на скалата, а други снаряди взривяваха Кръволоците.

Нейтън и Даниел вече бяха повели тамплиерите към всъдеходите и безопасността.

— Тук всичко е в добри ръце, Вертам — каза Саймън. — Откарай ме до онзи Смрадлив гигант и ездача му.

— Потегляме.

Саймън се вкопчи във всъдехода. Когато возилото се раздвижи, той се блъсна силно в бронята му. Десните гуми останаха на място, докато левите зариха в снега и пръстта. После всъдеходът заподскача по неравния терен подир бягащите демони.

— Загубихме няколко души, нали? — Гласът на Вертам не звучеше толкова гръмко като преди. Беше се свързал със Саймън по личен канал.

— Да — призна Саймън. — Грешката беше моя.

— Нищо подобно.

— Отпуснах се прекалено. Трябваше да взема повече хора, за да разположа разузнавачи наоколо.

— Повече хора щяха да привлекат по-голямо внимание — каза му Вертам. — И двамата го знаем. Малките групи пътуват по-бързо и по-незабележимо.

Саймън мълчаливо се съгласи. Балансът между сигурност и потайност винаги беше една от трудностите, с които се бореше при организирането на ловни групи. Ако можеха да се изхранват в самото укрепление, изобщо нямаше да се налага да излизат навън.

„Но тогава нямаше да си в състояние да спасяваш последните оцелели, които продължават да се измъкват от Лондон“ — укори се Саймън.

— Не можем да се изолираме от света — рече Вертам. — Ти, аз и другите тамплиери сме го обсъждали надълго и нашироко, още когато създадохме укреплението. Всички се съгласихме, че не можем да обърнем гръб на онези хора, които сме в състояние да спасим.

— Знам.

— А не като другите.

— Знам. — Тамплиерите в Подземието предпочетоха да чакат, докато демонското нашествие приключи. Водачите на домовете бяха устроили касапницата при „Свети Павел“, за да убедят демоните, че всички тамплиери са мъртви. Планираха да се обучават тайно и да отгледат ново поколение, преди да се опитат да отвърнат на удара на демоните.

Саймън не беше съгласен с това. Изгарянето разяждаше Лондон. Той чувстваше, че ако чакат, докато тамплиерите решат, че разполагат с нужната армия, няма да остане нищо за спасяване.

В началото само още неколцина тамплиери мислеха като него. Когато Саймън се беше върнал в Лондон и се беше счепкал с Терънс Буут, Великия магистър на дома Рорк, той бе изхвърлен от редиците на тамплиерите и му бяха отнети всички привилегии. Но Саймън не си тръгна от Подземието сам. През последните четири години при него продължиха да идват още тамплиери, особено след като разбраха, че Буут е пленил Саймън под мирен флаг.

„Нима просто ги водя към смърт?“ — запита се горчиво Саймън. Нещата в крепостта не вървяха добре. Буут и някои от другите тамплиери, които бяха решили да останат в Подземието, го наричаха парий и твърдяха, че като глупак кара тамплиерите да напускат сигурността на комплекса само за да загинат в лапите на демоните.

Той се отърси от мрачните мисли, осъзнавайки, че напоследък те идваха твърде лесно, и се съсредоточи върху бягащите демони.

Слугата трябваше да умре.

* * *

Саймън се бе вкопчил неумолимо във всъдехода, докато се носеше по неравния терен. Заостреният му нос се врязваше в преспите и вдигаше облаци сняг. Снежинки падаха по напукания наличник на Саймън и моментално се топяха — костюмът се стараеше да поддържа зрението му ясно. От вътрешната страна на наличника се образуваха водни капчици, които се процеждаха през пукнатините, оставени от крилатия демон.

Всъдеходът на два пъти излетя във въздуха и се приземи с разтърсващ удар. Саймън падна на едно коляно и усети как се блъсна в бронята на колата.

— Още ли си тук? — попита Вертам.

— Да — отвърна Саймън.

— Не мога да вляза в гората след демона.

— Знам. — Саймън се втренчи през гъсторастящите дървета. За щастие гората позволяваше визуален контакт. Откритите пространства ограничаваха местата, където демонът можеше да опита да се скрие. — Просто ме приближи.

Всъдеходът пое покрай гората. Фиданки и храсти падаха под огромните гуми на бойната кола. Аудиоканалът на Саймън се изпълни с постоянно пращене и кършене.

От време на време лунната светлина разкриваше между дърветата бягащите демони. Явно Слугата бе забелязал всъдехода и полагаше усилия да се държи колкото може по-далеч от него.

— Спри тук — каза Саймън и скочи от колата.

Макар че по това време всъдеходът се движеше с шейсет километра в час по несигурния терен, жироскопите на бронята помогнаха на Саймън да се задържи изправен. Но траекторията му все пак не бе напълно управляема. Той рикошира в едно дърво, като обели кората му и откърши клони, дебели над пет сантиметра.

Удари се в земята и се претърколи. Мечът и щитът на гърба му го затрудняваха, но бе упражнявал подобни маневри с години. Когато се изправи на крака, стисна меча в ръката си.

Хукна през гората като елен, като прескачаше падналите дървета. ПД-то му показа, че Вертам е спрял всъдехода на самия край на гората. Още трима тамплиери излязоха от него и се втурнаха в гонитбата.

Когато Саймън наближи демоните, Слугата се смъкна от гърба на Смрадливия гигант. Огромният демон моментално се извъртя да посрещне Саймън. Заклатушка се непохватно през гората — не беше приспособен към този терен.

Саймън свали щита и го изнесе пред себе си, за да пресрещне с него грамадните юмруци на Смрадливия гигант. Мощните удари за момент го отхвърлиха назад, после пристъпи вдясно, халоса с ръба на щита си коляното на демона и го чу как се строши.

Смрадливият гигант изръмжа от болка и падна на едно коляно. Замахна към Саймън с големия си юмрук, но няколко сантиметра не му достигнаха.

— Поемете го — заповяда Саймън на тичащите след него тамплиери.

Тримата безмилостно обградиха Смрадливия гигант. Демонът изплю голяма струя отрова от торбичката на гърлото си, но единият тамплиер вдигна своя Щит на господството. Образуван от спектрална енергия, щитът сияеше и изглеждаше прозрачен, но при удар се уплътняваше в зависимост от вложената сила. Щитът пое отровата, а другите двама тамплиери атакуваха.

Саймън наблюдаваше битката на ПД-то си, докато преследваше Слугата. Демонът скочи, улови се с едната си кибернетична ръка за дебел клон и се метна нагоре. Докато се прикриваше зад дънера, постави на другата си китка бластер.

— Инат си, тамплиере — подразни го демонът. — Да изминеш толкова път само за да умреш.

— Няма да съм аз този, който ще умре — отвърна Саймън.

Подвижен като маймуна, Слугата скочи към долния клон, улови се за него с кибернетичната си ръка и докато се залюляваше, стреля с бластера. Хванат неподготвен, Саймън падна назад, когато енергията удари в шлема му. Наличникът се напука още повече.

— Предупреждение — каза ИИ-то на костюма. — Първичните защити са на осемнайсет процента. Регистрирано е присъствие на други тамплиери. Минете само в отбранителен режим.

Макар че го болеше и бе близо до пълно изтощение, Саймън се насили да стане. Проследи демона, който се движеше сред дърветата. Тримата тамплиери още се биеха със Смрадливия гигант. Не биваше да позволи на Слугата да се измъкне.

Слугата опита да повтори атаката си, но този път Саймън бе подготвен за такъв ход. Когато демонът се залюля и се прицели с оръжието си, Саймън вдигна щита и парира енергийния изстрел.

Слугата, който явно очакваше Саймън да отвърне на удара, се оттегли бързо, катерейки се по клоните. Саймън свали щита, хвана го за ръба и се обърна странично към дървото. Едно време, когато се занимаваше с екстремни спортове, беше хвърлял много фризбита, за да развие координацията между ръката и окото си. Е, там имаше и плажове, и момичета по бикини. Благодарение на бронята, щитът му се струваше невероятно лек.

Когато Слугата се настани на един недостъпен клон, Саймън метна щита. Той бе с диаметър близо деветдесет сантиметра и тежеше към двайсет килограма. Вряза се с трясък сред клоните и се заби в главата на демона.

Почти обезглавен от удара, Слугата падна от дървото като камък. Преди да се удари в земята, Саймън стигна до него с меч в ръка.

Макар половината глава на демона да бе отнесена от щита, той още беше жив. Втренчи се в Саймън със злобните си черни очи. Конвулсии го разтърсваха, докато се мъчеше да стане. После се отпусна по гръб.

— Изглежда, днес съм принуден да приема съдбата си, тамплиере — рече Слугата.

— Така и не успя да си спечелиш име — подразни го Саймън. — Жалко.

— Може би ще успея да се върна от Среднощния извор — каза демонът.

Среднощния извор беше мястото за размножаване на демоните. Саймън цял живот беше слушал разкази за него. Макар че от години се опитваше да си го представи, така и не успяваше да създаде в ума си образ на толкова ужасно място.

— Ти нямаш душа, демоне — рече Саймън. — Когато умреш, свършваш. Няма да остане нищичко от теб.

Демонът се изсмя предизвикателно.

— Наистина ли мислиш така?

— Да.

— Значи си глупак. Среднощния извор ще ме приеме обратно в прегръдката си и ще сътвори от мен каквото пожелае. Ако съм достатъчно силен и съм следвал пътя на Сянката достатъчно вярно, ще се върна. — Дъхът на Слугата свистеше, докато той се мъчеше да диша. — Ако ли не, Среднощния извор пак ще погълне моята същност и ще ме използва за създаването на други демони.

Тази мисъл смрази Саймън. Как можеше някой да се бори с неизчерпаема армия?

— Твоят свят ще рухне, тамплиере — прошепна демонът. — Досега всички светове са загивали.

— Не и този — каза Саймън. — Нашето предопределение е по-велико от вашето.

Демонът се изсмя.

— Кой ти го каза?

— Тъй е писано. — Дори ръкописът „Гоетия“ намекваше за това. — Такава е истината, дадена ни от Създателя.

Нещо в думите му уплаши Слугата. Саймън зърна страх в ококорените очи на демона.

— Истините — прошепна демонът — никога вече няма да бъдат… — После потрепери и замря. Зениците на очите му се отпуснаха, разшириха се и се превърнаха в черни ями.

Саймън остана загледан в създанието, като се чудеше какво в думите му бе предизвикало такава реакция. Истина ли беше казал демонът или истини! Не беше сигурен.

— Мъртъв ли е, лорд Крос?

При споменаването на наследствената му титла Саймън вдигна очи и видя тримата приближаващи се тамплиери. Макар че през последните месеци рицарите в укреплението бяха започнали често да го наричат лорд Крос, Саймън още не беше свикнал с това. Лорд Крос беше баща му, а дори и Томас Крос рядко бе позволявал да се обръщат към него по този начин.

— Да — каза Саймън. — Мъртъв е. — Взе щита си от тамплиера, който беше отишъл да го прибере, а после коленичи и избърса демонската кръв по него с шепа сняг.

— Сержант Вертам би желал да тръгваме колкото се може по-скоро — обади се друг тамплиер.

— Особено предвид факта, че не биваше да е тук тази нощ — рече Саймън. — Разбирам колко му се е искало да почувства това.

— Съжаляваме, лорд Крос.

„Тези наличници наистина са ужасни, що се отнася до хумор и сарказъм“ — помисли си Саймън. Направи наличника си прозрачен, за да покаже на тамплиера усмивката си.

Техните наличници също се избистриха и младостта им го изуми. Всичките ги бе тренирал самият той, а на двама даже бе помогнал да изковат броните си.

— Това беше шега — обясни Саймън.

— Ооо. — Но никой не се отпусна достатъчно, за да се усмихне с истински ентусиазъм.

Саймън ги поведе навън от гората. Един бърз поглед към ПД-то му показа, че другите два всъдехода са тръгнали по посока на убитите сърни. Нощта нямаше да е пълен провал.

Само дето нямаше как да замени тримата убити тамплиери. Всеки от тези животи бе безценен.

С натежало сърце, Саймън газеше през снега, надявайки се, че ще има поне няколко часа за отдих, преди да се хвърли отново в мелето. Мислите му се отнесоха към Лея и той се зачуди какво ли прави тя. Не се бяха виждали от седмици.

„Толкова по-добре“ — реши Саймън. Тя си имаше тайни, като например коя е всъщност и за кого работи, а той — своите. От последната им среща насам Макомбър бе постигнал значителен напредък в превода на ръкописа „Гоетия“. Нямаше да му е приятно да я лъже за това, но знаеше, че ще го направи.

Поне докато не се увери, че целите им са достатъчно близки.