Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (9)

7.

Страхувам се също, че всичко, което преживях — и най-вече историята ми, ще бъде забравено. Страхувам се от света, който идва. Страхувам се, че плановете ми ще се провалят. Страхувам се от орис, по-лоша дори от Дълбината.

Сейзед никога не бе помислял, че ще хареса мръсни подове. Но те се оказаха забележително полезни при уроците по писане. Сега той изписа няколко думи в прахта с дълга пръчка — поредния пример за учениците. Те старателно почнаха да го преписват.

Дори след като бе прекарал почти година сред различни селски общини на скаа, Сейзед продължаваше да се удивява на оскъдния им бит. В цялото село нямаше и едно парченце тебешир, та какво оставаше за мастило или хартия. Половината деца излизаха да играят съвсем голи и единственият подслон бяха сламените колиби — тесни продълговати помещения с целите в дупки покриви. За щастие скаа притежаваха поне земеделски сечива, но нямаха нито лъкове, нито стрели, за да ловуват.

Веднъж Сейзед ги заведе на разузнавателен поход до изоставеното имение. Не намериха почти нищо, което да им бъде полезно. Той предложи на старейшините да преместят хората си в имението през зимата, но се съмняваше, че ще го направят. Придружиха го до имението с нескрити опасения и мнозина не смееха да се отдалечат и на крачка от него. Мястото им напомняше за господарите — а господарите, за болката.

Учениците му продължаваха да пишат. Отне му доста усилия да убеди старейшините в това колко е важно да ги научи на четмо и писмо. Накрая те му подбраха няколко ученици — донякъде за да го успокоят. Той поклати глава, докато ги гледаше как дращят по пода. Нямаше никакъв ентусиазъм в учението им. Бяха дошли, защото им бяха наредили и защото „господарят терисец“ го бе поискал, а не от жажда за учение.

През дните преди Рухването Сейзед често се бе опитвал да си представи как ще изглежда светът без лорд Владетеля. Мислеше си как Пазителите ще тръгнат сред хората и ще разнасят забравени познания и истини сред развълнуваните и благодарни маси. Съзнанието му рисуваше озарени от блясъка на огнище нощи, в които той споделя легендите и историите, които е събирал, с жадни за познания слушатели. Никога не си бе помислял, че тези хора може да са твърде изтощени от борбата за насъщния, че вечер да имат сили да го слушат. Не си бе представял, че присъствието му по-скоро ще ги плаши, отколкото да събужда благодарността им.

„Трябва да си търпелив с тях“ — напомни си Сейзед. Сега мечтите му изглеждаха толкова високомерни. Пазителите преди него, тези, които бяха трупали познания мълчаливо и покорно, не бяха очаквали възхвали и благодарност. Бяха изпълнявали задълженията си в сериозна и мрачна анонимност.

Сейзед се разходи, за да провери напредъка на питомците. Справяха се все по-добре — вече познаваха всички букви. Не беше кой знае какво, но ставаше за начало. Той им кимна и ги освободи за вечеря.

В отговор те се поклониха и бързо излязоха. Сейзед ги последва навън и погледна смрачаващото се небе — беше ги задържал твърде дълго. Поклати глава, докато крачеше между колибите. Отново носеше стюардските си дрехи с клиновидния знак отпред и си бе сложил още няколко обеци. Придържаше се към старите си привички, защото му бяха добре познати, макар да бяха същевременно и символ на потисничеството. Как ли щяха да се обличат в бъдеще терисците? Дали начинът на живот, наложен им от лорд Владетеля, щеше да остане неотменна част от тяхната култура?

Спря в покрайнините на селцето и погледна към южната долина. Беше покрита с черна почва, от която тук-там стърчаха шубраци и клони. Нямаше мъгли, разбира се — мъглите излизаха само нощем. Тези разкази навярно бяха измислица.

А дори и да не бяха, какво от това? Не беше негова работа да разследва подобни неща. Сега, след края на Рухването, задачата му бе да разпространява познание, а не да губи време в проверка на глупави разкази. Пазителите вече не бяха изследователи, а учители. Носеше в себе си хиляди книги — полезни познания по земеделие, канализация, управление и медицина. Трябваше да ги предаде на скаа. Така бе решил Синодът.

И въпреки това частица от него се възпротивяваше. Това пробуждаше в сърцето му вина — селяните се нуждаеха от неговите уроци, а той жадуваше да им окаже помощ. Но… усещаше, че нещо му липсва. Лорд Владетеля бе мъртъв, но историята сякаш не беше завършена. Дали не бе пропуснал някоя важна част?

Нещо по-голямо дори от лорд Владетеля? Толкова голямо и значимо, че оставаше невидимо?

„А може би всичко това е плод на въображението ми? Прекарах целия си живот да се съпротивлявам и воювам, поемах рискове, които други Пазители биха окачествили като безумие. Не можех да се примиря с тяхното макар и привидно покорство — Трябваше да се включа в бунтовническото движение“.

Въпреки успеха на бунтовниците другарите на Сейзед все още не му бяха простили за участието в него. Той знаеше, че в очите на Вин и другите изглежда смирен, но сравнен с останалите Пазители беше направо необуздан. Неуморен, недоверчив, заплашващ с нетърпеливото си поведение отдавна установения ред. Пазителите вярваха, че дългът им изисква да чакат, да са готови за деня, в който лорд Владетеля ще си иде. Ферохимиците бяха твърде малко, за да рискуват открито въстание.

Но Сейзед не се бе подчинил. И сега не му беше никак лесно да свикне с мирното занимание на учител. Дали защото подсъзнателно усещаше, че хората все още са в опасност, или защото не можеше да приеме факта, че се е озовал встрани от епицентъра на събитията?

— Господарю терисец!

Сейзед се обърна. В гласа се долавяше уплаха. „Още една смърт в мъглите?“

Стана му неприятно, че въпреки ужасения вик нито един скаа не се подаде от колибите. Няколко врати изскърцаха, но никой не изтича навън, подтикван от тревога — или любопитство, — докато викащият търчеше право към Сейзед.

Беше възпълна жена на средна възраст. Докато се приближаваше, Сейзед по навик провери запасите си — носеше, разбира се, пютриема за сила и малък стоманен пръстен за бързина. В този момент съжали, че не бе взел още няколко гривни.

— Господарю терисец! — повтори жената задъхано. — Ох, той се върна! Дошъл е за нас!

— Кой? — попита Сейзед. — Човекът, който умря в мъглите?

— Не, господарю терисец. Лорд Владетеля.

 

 

Сейзед го намери да стои в покрайнините на селцето. Вече се стъмваше и жената, която му бе донесла вестта, се бе скрила в колибата си. Сейзед можеше само да си представи как се чувстват нещастните хорица — изплашени от спускането на нощта и мъглите, ужасени от неясната заплаха, която се спотайва отвън.

От злокобата в мрака.

Непознатият чакаше мълчаливо на изровения път. Беше облечен в черно расо и бе висок почти колкото Сейзед. Беше гологлав и нямаше никакви накити — освен, разбира се, двата стоманени шипа, забити през очните му ябълки.

Не беше лорд Владетеля. Беше Стоманен инквизитор.

Сейзед все още не разбираше как тези същества могат да живеят. Шиповете бяха достатъчно дебели, за да изпълват кухините, остриетата им бяха унищожили очите, а острите върхове се подаваха от тила. От раните не се стичаше кръв — по някаква причина това му се струваше най-странно.

За щастие Сейзед познаваше този инквизитор.

— Марш — каза той сред изплуващите мъгли.

— Трудно е да те открие човек, терисецо — отвърна Марш и гласът му изненада Сейзед. Беше се променил, сега бе по-дрезгав, хрущящ. Сякаш Марш едва потискаше мъчителната си кашлица. Точно като другите инквизитори, чиито гласове Сейзед бе чувал.

— Да ме открие? — повтори Сейзед. — Не смятах, че ще съм нужен някому.

— Независимо — отвърна Марш и се обърна на юг. — Важното е, че успях. Трябва да дойдеш с мен.

Сейзед се намръщи.

— Какво? Марш, имам работа тук.

— Без значение — бе отговорът на Марш, който отново извърна лице към него.

„Струва ли ми се, или наистина се е променил от последния път?“ — помисли Сейзед и неволно потрепери.

— За какво става въпрос, Марш?

— Серанската конвента е опразнена.

Сейзед се сепна. Конвентата бе една от крепостите на Министерството на юг — място, където инквизиторите и архипреланите на лорд Владетеля се бяха оттеглили след Рухването.

— Опразнена? — повтори Сейзед. — Това е невъзможно.

— Но въпреки това е факт — отвърна Марш. Не използваше никакви жестове, дори лицето му остана непроменено.

— Аз… — Сейзед млъкна. „Каква информация, какви тайни чудеса може да съдържа библиотеката на Конвентата“.

— Трябва да дойдеш с мен — повтори Марш. — Ще ми е нужна помощ, в случай че моите побратими ме открият.

„Моите побратими“. И откога инквизиторите на Министерството му бяха „побратими?“ Марш се бе внедрил в редиците им като част от плана на Келсайър за събарянето на Последната империя. Той беше предател на инквизиторите, не техен брат.

Сейзед се поколеба. Поведението на Марш бе толкова странно… неестествено, дори изнервящо. Като стаена заплаха в тъмнината.

„Не ставай глупав“ — рече си той. Марш беше брат на Келсайър — единственият жив роднина на Оцелелия. Като инквизитор той бе по-старши от принудителите и те се вслушваха в заповедите му въпреки участието му в бунта. Беше се оказал безценен помощник за управлението на Елънд Венчър.

— Иди си събери нещата — нареди Марш.

„Мястото ми е тук — помисли Сейзед. — Да уча тези хора, а не да търча из полята в преследване на егоистични цели“.

Но от друга страна…

— Напоследък мъглите излизат и денем — промълви тихо Марш.

Сейзед вдигна глава. Марш го гледаше със сияещите стоманени шипове. Суеверните скаа вярваха, че инквизиторите могат да четат мисли, но Сейзед знаеше, че това е глупост. Инквизиторите притежаваха силата на Мъглородни и следователно биха могли да влияят на емоциите — но не и да надзъртат в умовете.

— Защо го каза? — попита Сейзед.

— Защото е истина — отвърна Марш. — Още не се е свършило, Сейзед. Дори не е започнало. Лорд Владетеля… той беше само отлагане. Брънка във веригата. Сега, когато го няма, времето ни е съвсем оскъдно. Ела с мен в Конвентата — ще я претърсим, докато имаме възможност.

Сейзед помисли малко и кимна.

— Трябва да съобщя на селяните. Мисля, че ще можем да тръгнем още тази нощ.

Марш кимна, но не помръдна, докато Сейзед се връщаше в селото. Мъглите се сгъстяваха около него.