Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (8)

6.

Записвам всичко, като го гравирам на метална плоча, защото се боя. Боя се за себе си — да, признавам, че съм само човек. Ако Аленди се върне от Кладенеца на Възнесението, сигурен съм, че първата му цел ще е да ме убие. Той не е зъл човек, но е безпощаден. Навярно заради всичко, което е преживял.

Елънд стоеше до перилата на тренировъчната площадка. Частица от него жадуваше да иде там и да се упражнява с Вин и Хам. Но по-голямата част не виждаше смисъла в това.

„Всеки убиец, който пратят при мен, ще е аломант — помисли той. — И, десет години да тренирам, пак няма да мога да се справя с него“.

На площадката Хам замахна няколко пъти с тоягата, после кимна. Вин пристъпи към него, вдигнала своята тояга, която бе поне с една стъпка по-висока от нея. Докато ги наблюдаваше, Елънд не можеше да не забележи очевидното неравновесие в силите. Хам имаше яки мускули и солидното телосложение на професионален войник. Вин изглеждаше дори по-слаба от обикновено, облечена с плътно прилепнала риза и панталони, без наметало, което да прикрива тъничката й фигура.

Впечатлението бе подсилено от следващите думи на Хам:

— Ще се упражняваме с тояга, а не в Тласкане и Теглене. Няма да използваш друго освен пютриум, ясно? Вин кимна.

Така беше винаги, когато тренираха. Хам твърдеше, че няма друг заместител освен упражненията, колкото и да е могъщ един аломант. Позволяваше на Вин да използва пютриум, защото той увеличаваше силата и гъвкавостта й и подобряваше координацията й.

Тренировъчната площадка приличаше на вътрешен двор. Бе разположена зад една от казармите и бе заобиколена от навес. Елънд стоеше под навеса, чийто покрив засенчваше червеникавото слънце. Не само това, но и спираше сипещите се от небето сажди. Той опря ръце на перилата. Зад него войници сновяха насам-натам. Немалко спираха да погледат — двубоите на Хам и Вин винаги бяха интересни.

„Трябваше да довърша речта си — помисли Елънд. — А не да стоя тук и да зяпам как Вин се бие“.

Но… напрежението от последните дни си казваше своето и му беше все по-трудно да се съсредоточава. Имаше нужда от малко разсейване.

Точно затова дойде да погледа. Вин предпазливо тръгна напред, вдигнала тоягата с две ръце. Навремето видът й — само по риза и панталони — би му се сторил неподходящ за една млада дама, но постепенно бе свикнал. Балните рокли и тоалетите имаха своя чар, но Вин изглеждаше страхотно с тези семпли одежди. Личеше, че в тях се чувства удобно. Пък и му харесваше как й стои плътно прилепналият панталон.

Вин обикновено оставяше другите да нападнат първи и този ден не беше изключение. Тоягите се срещнаха с пукот и въпреки крехкия си вид Вин издържа на удара. След кратка размяна двамата отстъпиха и поеха в кръг.

— Залагам на момичето.

Елънд се обърна. Някой куцукаше под сянката на навеса към него. Клъбс. Спря до Елънд и тупна на перилата монета от десет боксинга. Елънд се усмихна на генерала и в отговор Клъбс му се озъби — което при него минаваше за усмивка. Като се изключи Доксон, Елънд се бе сприятелил с всички членове на групата. С Клъбс му беше най-трудно да свикне. Едрият мъж с лице на смачкана жаба винаги изглеждаше недоволен — усещане, което често подсилваше и тонът му.

Но той беше изкусен занаятчия, както и аломант. Беше Задимител, макар че напоследък не бе прибягвал до умението си. Вече близо година Клъбс заемаше поста генерал в армията на Елънд. Самият Елънд нямаше представа кога и къде Клъбс се е научил да командва войници, но очевидно притежаваше нужния опит. Вероятно го бе придобил там, където бе получил и раната на крака, заради която накуцваше.

— Те само се упражняват, Клъбс — рече Елънд. — Няма да има „победител“.

— Скоро ще се разгорещят — отбеляза Клъбс. — Винаги става така.

Елънд обърна глава.

— Не бива да ме караш да залагам срещу Вин.

— Защо пък не?

Елънд се засмя и извади една монета. Клъбс все още малко го плашеше и той не искаше да рискува да го ядоса.

— Къде е този мой безполезен племенник? — попита Клъбс и се озърна.

— Дух ли? Че той върна ли се? Как е влязъл в града?

Клъбс сви рамене.

— Тази сутрин е оставил нещо на прага ми.

— Подарък?

Клъбс изсумтя.

— Дървена статуетка на майстор резбар от град Йелва. И бележка, на която пише: „Само да ти покажа какво правят истинските майстори, старче“.

Елънд се засмя, но погледна Клъбс смутено.

— Не беше такъв момък той — промърмори недоволно Клъбс. — Кълна се, че вие го покварихте.

Дали се шегуваше? Или беше сериозен? Елънд така и не се бе научил да разпознава настроенията му.

— Как се справя армията?

— Ужасно — отвърна Клъбс. — Искаш армия? Дай ми повече от година да я обучавам. В момента не бих очаквал от тези момчета да успеят и срещу бабичка с бастун.

„Страхотно“ — помисли си Елънд.

— За нищо не ги бива — продължи да недоволства Клъбс. — Страф копае някакви странни укрепления, но по-голямата част от армията му си почива. Сигурно ще ни нападнат в края на седмицата.

Вин и Хам продължаваха да си разменят удари. От време на време спираха и Хам обясняваше как е правилната стойка или подход. Но постепенно паузите се скъсиха, а ударите и движенията ставаха все по-силни и бързи. Двамата се обляха в пот, изпод краката им се вдигаха облаци прах.

Въпреки разликата в силата, опита и подготовката Вин се оказа достоен противник на Хам и Елънд неволно се усмихна. Тя не беше като другите — беше го осъзнал още първия път, когато я зърна на бала, първия й бал. Но напоследък все по-често си даваше сметка колко я е подценявал в началото.

Нова монета иззвънтя на перилата.

— И аз залагам на Вин.

Елънд се обърна изненадано. Мъжът, произнесъл тези думи, бе войник и допреди малко бе стоял по-назад с останалите. Елънд се намръщи.

— Кой си…

И се сепна. Като се изключеше брадата и позата, той познаваше това лице.

— Дух? — попита изненадано.

Момчето се засмя под очевидно фалшивата брада.

— Бешел къдято ма повикали-пратили.

Елънд се намръщи.

— В името на лорд Владетеля, пак ли този твой проклет диалект?

— О, само лека носталгична закачка — отвърна Дух през смях. Дори сега в думите му се долавяше източен акцент, но през първите пет месеца, след като се запозна с момчето, Елънд почти не разбираше какво казва. За щастие Дух постепенно изостави привичката си да говори на своя странен диалект, също както и да носи обичайните си дрехи. Шестнайсетгодишният младеж вече бе висок почти два метра и твърде малко напомняше дългурестия хлапак, който Елънд помнеше отпреди година.

Дух се опря на перилата до Елънд в позата на скучаещ младеж, с което премахна и последния намек за войника, за който се представяше — и какъвто не беше.

— Дух, защо си облечен така? — попита намръщено Елънд.

Дух сви рамене.

— Аз не съм Мъглороден. Ние, по-простичките шпиони, трябва да открием други начини да събираме информация, без да влитаме през прозорци или да подслушваме от покриви.

— От колко време си тук? — попита Клъбс и стрелва с яден поглед племенника си.

— Отпреди теб, чичо Мърмор — рече усмихнато Дух. — И за да отговоря на следващия въпрос, прибрах се преди два дена. Малко преди Доксон, ако трябва да съм точен. Реших да си отдъхна, преди да се върна към задълженията си.

— Дух, не зная дали си забелязал — каза Елънд, — но ние сме във война. Сега не е време за почивки.

Дух сви рамене.

— Не исках да ме отпратите наново. Щом сражението ще е тук, предпочитам да съм на точното място. Нали разбирате, заради тръпката.

— И откъде се сдоби с тази униформа? — изсумтя Клъбс.

— Ами… хъм… — Дух се огледа и за миг заприлича на неувереното хлапе, което беше доскоро.

Клъбс промърмори нещо за непослушните момчета, но Елънд само се разсмя и потупа Дух по рамото. Момчето отвърна с усмивка. Очевидно групата на Вин се беше сдобила с още един полезен член. Като Калаено око — Мъглив, който гори калай, за да подсилва сетивата си, — Дух можеше да подслушва разговори от голямо разстояние, както и да вижда дребни подробности.

— Е, добре дошъл — заяви Елънд. — Какви са новините от Запада?

Дух поклати глава.

— Не бих искал да прозвуча като чичо Свадливко, но новините не са никак добри. Слуховете, че целият атиум на лорд Владетеля бил в Лутадел, пак са плъзнали. Този път са още по-упорити.

— Мислех, че сме приключили с това! — въздъхна Елънд Бриз и хората му бяха изгубили половин година да разпространяват слухове, че в действителност атиумът е бил пренесен в друг град и че Елънд не го е открил в Лутадел.

— Излиза, че не. — Дух поклати глава. — Освен това… имам чувството, че някой разпространява тези слухове съвсем целенасочено. Изглежда, има хора, които ужасно държат да насъскат всички военачалници срещу нашия крал.

„Само ядове“ — помисли си Елънд и попита:

— Случайно да знаеш къде е Бриз?

Дух сви рамене, но изглежда, вече не чуваше какво му говори Елънд. Беше се загледал в двубоя. Елънд също погледна към Вин и Хам.

Както беше предсказал Клъбс, двамата бяха преминали към по-разгорещена фаза. Вече нямаше инструкции, нито бързи, повтарящи се размени на удари. Двамата се сражаваха разпалено, размахваха тоягите с невероятна бързина. Стелещите се от небето сажди се въртяха около тях като вихри. Откъм казармите се приближи друга група войници и спря да наблюдава двубоя.

Елънд се наведе напред. Дуелът на аломанти беше нещо, което си заслужаваше внимателно наблюдение. Вин опита атака. Хам завъртя тоягата толкова бързо, че пред него сякаш се образува непробиваема завеса. По някакъв неописуем начин Вин успя да пробие защитата, но силата на удара на Хам я отхвърли назад и тя тупна на земята. Изпъшка от болка, опря се на ръка, тласна се във въздуха, стъпи на крака и отново вдигна тоягата.

„Пютриум“ — помисли Елънд. Под негово въздействие дори най-непохватният човек ставаше невероятно ловък. Какво оставаше за една гъвкава млада жена като Вин…

Вин присви очи и по начина, по който вирна брадичка, Елънд усети, че се е ядосала. Не обичаше да я побеждават — дори когато противникът бе очевидно много по-силен от нея.

Елънд отвори уста да предложи да сложат край на тренировката, но в този момент Вин се хвърли напред.

Хам вдигна тоягата си и замахна към нея. Тя отскочи настрани, мина на сантиметри от тоягата му, сетне завъртя своята и удари тоягата на Хам отзад така, че едва не го събори. И отново пристъпи към него.

Хам обаче използва силата на удара й, за да се завърти около оста си, и замахна да стовари тоягата си право върху гърдите й.

Елънд извика.

Вин подскочи.

Нямаше метал, от който да се Тласне, но това, изглежда, не беше от съществено значение. Изхвърча почти на седем стъпки, с лекота прелетя над тоягата на Хам, преметна се във въздуха и замахна.

Когато стъпи на земята, тоягата й вече завършваше дъгата и оставяше след себе си диря в стелещите се сажди. Стовари се отзад върху краката на Хам. Ударът го подкоси и докато падаше, той извика.

Вин отново скочи във въздуха.

Хам се просна по гръб и Вин се приземи на гърдите му. После лекичко го чукна с края на тоягата по челото.

— Печеля.

Хам остана да лежи замаян. Вин не слизаше от гърдите му. Прах и пепел се сипеха кротко на площадката.

— Проклет да съм… — прошепна Дух, изразявайки впечатлението на всички присъстващи.

Най-сетне Хам се разсмя.

— Добре. Победи ме. А сега, ако обичаш, донеси ми нещо за пиене, докато си разтрия краката, че почти не ги чувствам.

Вин се усмихна, скочи от гърдите му и се отдалечи. Хам поклати глава и се надигна. Накуцваше. Пютриумът не само увеличаваше силата, равновесието и бързината, но и правеше тялото невероятно издръжливо. С него Хам бе понесъл удар, който иначе щеше да му строши краката.

Хам дойде при тях, кимна на Клъбс и потупа Дух по рамото. Облегна се на перилата и почна да си разтрива прасците.

— Елънд, кълна се, понякога да се биеш с това момиче е като да се надпреварваш с вятъра. Никога не е там, където я очакваш.

— Как го направи, Хам? — попита Елънд. — Питам за скока. Изглеждаше невероятен дори за аломант.

— Използва стомана, нали? — присъедини се Дух.

Хам поклати глава.

— Не, съмнявам се.

— Тогава как? — повтори Елънд.

— Аломантите черпят сила от своите метали — обясни Хам. — Някои могат да изстискват повече от други — но истинската сила идва от самия метал, не от тялото на аломанта.

— Е, и? — повдигна вежди Елънд.

— Ами — продължи Хам, — не е необходимо аломантът да е физически силен, за да притежава мощ. Ако Вин беше ферохимик, за мен щеше да е много по-трудно. Да можехте да видите как Сейзед натрупва сила, как се увеличават мускулите му. Но при аломантията цялата сила идва директно от метала. Сега, повечето Главорези — и аз включително — предполагаме, че като тренираме телата си, ще добавим допълнителна сила. В края на краищата мускулестият боец, горящ пютриум, трябва да е много по-силен от обикновен аломант. — Хам се почеса по брадичката и погледна към тренировъчната площадка. — Но… започвам да си мисля, че има и друг начин. Вин е невероятно крехка, но когато разпалва пютриум, става няколко пъти по-силна от обикновен войник. Тя трупа цялата тази сила в малкото си телце и няма масивни мускули, които да я забавят с тежестта си. Тя е като… насекомо. Много по-силна, отколкото подсказват масата и телосложението й. Ето защо, когато скача, се получава това.

— Но все пак ти си много по-силен от нея — посочи Дух.

Хам кимна.

— Да. И бих се възползвал от това — стига да успея да нанеса удар. Но с времето става все по-трудно.

Вин се върна с каничка студен сок — изглежда, бе ходила чак до Цитаделата, вместо да налее топла бира от бъчонката до площадката. Освен това беше взела чаши за Елънд и Клъбс.

— Ей! — извика Дух. — Мене защо ме забрави?

— С брадата изглеждаш глупаво — отвърна Вин, докато наливаше.

— Затова ли няма да получа сок?

— Затова.

— Вин, ти си странно момиче — бе коментарът на Дух.

Вин завъртя очи и погледна към бъчонката в ъгъла. Едно от тенекиените канчета до нея подскочи и полетя към тях. Вин го улови и го тупна на перилата до Дух.

— Сега доволен ли си?

— Ще съм доволен, когато ми налееш да пийна — заяви Дух.

През това време Клъбс се пресегна и прибра парите от перилата.

— Ей, вярно бе! — провикна се Дух. — Ел, длъжник си ми. Плащай!

Елънд свали чашата.

— Не съм се включвал в облога.

— Да, ама плати на чичо Дразньо. Защо не и на мен?

Елънд въздъхна, извади монета от десет боксинга и я сложи до парите на Дух. Момчето се засмя и я прибра с ловкостта на уличен джебчия.

— Вин, благодаря ти, че ми подобри финансовото състояние. — И й намигна.

Вин погледна намръщено Елънд.

— Залагал си срещу мен?

Елънд се засмя, наведе се през перилата и я целуна.

— Не исках. Клъбс ме накара.

Клъбс изсумтя, допи чашата и я протегна за още. След като Вин не реагира, той се обърна към Дух и го изгледа намръщено. Дух въздъхна, взе каната и му наля чашата.

Вин не сваляше недоволен поглед от Елънд.

— На твое място щях да внимавам, Елънд — подхвърли Хам и се засмя. — Тя удря доста силно…

— Не биваше да я ядосвам, когато става въпрос за оръжия, нали?

— Мен ли питаш? — подсмихна се Хам.

При този коментар Вин изсумтя, заобиколи перилата и застана до Елънд. Той я прегърна и когато тя се притисна към него, за миг зърна в очите на Дух пламъче на завист. Елънд подозираше, че хлапето си пада по Вин, но пък не можеше да го вини за това.

Дух поклати глава и въздъхна:

— Трябва да си намеря жена.

— Тази брада няма да ти помогне — заяде се Вин.

— Вин, тя е само за маскировка — отвърна Дух. — Ел, не можеш ли да ми дадеш някаква титла?

Елънд се засмя.

— Едва ли това ще промени нещо, Дух.

— Виж на теб как ти провървя.

— Ох, не зная. Понякога си мисля, че Вин се влюби в мен не заради титлата ми, а въпреки нея.

— Но си имал и други освен Вин, нали? Благородни момичета?

— Едно-две призна Елънд.

— Само дето Вин има навика да изтребва съперниците си — засмя се Хам.

Елънд се присъедини към смеха.

— Е, направи го само веднъж. И струва ми се, че Шан си го заслужаваше — в края на краищата тъкмо тогава възнамеряваше да ме убие. — Погледна с нескрита обич Вин. — Макар че Вин наистина е твърде сурова с другите жени — в нейно присъствие те всичките бледнеят.

Дух завъртя очи.

— Ще стане по-интересно, когато ги избие всичките.

Хам се изкиска и подаде чашата на Дух.

— Елънд, само лорд Владетеля знае какво ще направи с теб, ако някога решиш да я зарежеш.

Вин се размърда и се притисна по-силио в Елънд. Много пъти я бяха изоставяли в живота. Дори след като той й предложи да се оженят и след всичко, което бяха преживели, тя непрестанно го караше да и обещава, че няма да я зареже.

„Време е да сменим темата“ — помисли Елънд, усетил, че доброто настроение се топи.

— Е — рече той, — ще ида да проверя какво има за хапване в кухнята. Вин, идваш ли?

Вин погледна към небето, сякаш за да провери колко остава до мръкване, след това кимна.

— И аз ще дойда — заяви Дух.

— Не, ти няма — сряза го Клъбс и го улови за врата. — Ти ще останеш тук и ще ми обясниш откъде си взел униформа, каквато носят моите войници.

Елънд се засмя и отведе Вин. Въпреки неловкия край на разговора бе доволен, че дойде да гледа тренировката. Странно как членовете на бившата група на Келсайър умееха да се шегуват и смеят дори в такива тежки моменти. По някакъв начин успяваха да забравят проблемите. Може би им беше останало в наследство от Оцелелия? Разправяха, че Келсайър винаги се усмихвал, независимо от това колко е тежко положението. Нещо като бунт срещу действителността.

Не че с това проблемите се решаваха. Все още им предстоеше да се справят с армия, превъзхождаща неколкократно тяхната, в град, който не бе подготвен за отбрана. Но ако някой би могъл да оцелее в тази ситуация, това несъмнено бе групата на Келсайър.

 

 

По-късно вечерта, след като по настояване на Елънд се натъпка до пръсване, Вин го отведе в покоите си.

Там, легнала на пода, ги чакаше овчарката. Изгледа Вин и сведе глава.

— Добре дошла, господарке — произнесе кандрата с приглушен ръмжащ глас.

Елънд подсвирна от изненада, а Вин обиколи съществото, за да го огледа от всички страни. Всяко косъмче изглеждаше точно на мястото си. Ако не беше заговорило, Вин щеше да го вземе за истинско куче.

— Как се справяш с гласа? — попита Елънд любопитно.

— Гласовата кутия е конструирана от плът, не от кост, ваше величество — отвърна ОреСюр. — Възрастните кандри се учат да командват телата си, не само да ги копират. Все още трябва да погълна трупа, за да запаметя и пресъздам външните му черти. Но вътре мога да импровизирам на воля.

— Затова ли кучешкото тяло ти отне повече време? — попита Вин.

— Не, господарке — рече ОреСюр. — Козината. Съжалявам, че не ви предупредих, но нагласяването й е доста бавен и мъчителен процес.

— Всъщност ти май го спомена — каза Вин.

— ОреСюр, какво мислиш за тялото? — попита Елънд.

— Честно ли, ваше величество?

— Разбира се.

— То е противно и унизително.

Вин повдигна вежди.

„Малко дръзко от твоя страна, Реноа — помисли си. — Днес май сме в лошо настроение, а?“

Той я изгледа и Вин се опита — неуспешно — да разгадае кучешкото му изражение.

— Но ще го носиш, нали? — попита Елънд.

— Разбира се, ваше величество заяви ОреСюр. — Бих умрял, но не и да наруша Договора. Такъв е животът.

Елънд кимна на Вин, сякаш искаше да подчертае думите му.

„Всеки може да твърди, че е лоялен — помисли Вин. — А и толкова по-добре, когато лоялността е обвързана с «договор». Така изненадата ще е по-болезнена, когато се обърне срещу теб“.

Елънд очевидно чакаше нещо. Вин въздъхна.

— ОреСюр, ще имаме още време да си поговорим.

— Щом такова е желанието ви, господарке.

— Не съм сигурна дали е точно такова — рече Вин. — Но така или иначе ще стане. Владееш ли добре тялото?

— Достатъчно добре, господарке.

— Ела — рече му тя. — Да видим дали ще издържиш на темпото.