Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (60)

58.

Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението…

— В името на лорд Владетеля — прошепна Елънд.

Вин застана до него.

Коридорът от хранилището ги бе извел до втора, по-малка пещера, изпълнена с гъст черен дим. Димът не излизаше от помещението, а само се вихреше и кълбеше вътре.

Вин прекрачи прага. Въпреки очакванията й димът не беше задушлив. Имаше нещо странно, дори уютно в него.

— Ела — каза тя и закрачи по каменния под. — Там има светлина.

Елънд я догони настръхнал.

Туп. Туп. Туп.

 

 

Сейзед се блъсна в стената. Не беше аломант и нямаше пютриум, който да подсилва тялото му. Докато се свличаше на пода, почувства остра болка в гърдите и осъзна, че има счупени ребра. Или дори по-лошо.

Марш го приближи бавно.

— Защо дойде? — попита шепнешком, докато Сейзед се надигаше на колене. — Всичко вървеше толкова добре. — Гледаше с железните си очи как Сейзед се опитва да запълзи настрани. След това Тласна отново и го запокити в отсрещната стена.

Сейзед се плъзна по гладкия под и се блъсна в стената. Едната му ръка изхрущя, очите му се напълниха със сълзи.

Въпреки болката той забеляза, че Марш се навежда и взима нещо. Малка кесия. Беше паднала от пояса на Сейзед. Вътре имаше дребни метални предмети. Марш вероятно реши, че са пари.

— Съжалявам — повтори той, вдигна ръка и Тласна кесията към Сейзед.

Кесията профуча през стаята и металните предмети се забиха в плътта на терисеца. Нямаше време да прецени равнището на пораженията. Колкото и да бе странно, не чувстваше болка — но усещаше, че кръвта му се стича по корема и краката.

„Аз… също съжалявам — помисли си той. Причерня му. — Провалих се… макар че не знам точно в какво. Не можах дори да отговоря на въпроса на Марш. Не зная защо дойдох тук“.

Усещаше, че умира. Странно чувство. В ума му се блъскаха смирение, объркване, гняв и… чувството за… неизбежна… гибел…

„Това не са монети“ — прошепна един глас.

Мисъл, която прокънтя в гаснещия му ум.

„Кесията, която Марш изстреля към теб. Вътре няма монети. Това са пръстени, Сейзед. Осем пръстена. Ти извади два — слух и зрение. Другите остави вътре.

В кесията, която затъкна в пояса си“.

Сейзед лежеше неподвижно. Смъртта се спускаше към него като леденостудена сянка. Но тази мисъл бе вярна. Десет пръстена — два на пръстите му и осем забити в плътта му. Допрени до него. Тежест. Бързина на тялото. Зрение. Слух. Докосване. Мирис. Сила. Бързина на ума. Бодрост.

И здраве.

Той отвори златоема. Не беше необходимо да го носи на пръста си, за да го използва — достатъчно бе да го докосва. Парещата болка в гърдите изчезна, погледът му се проясни. Ръката му се изправи, счупените кости се възстановиха под въздействието на концентриран прилив на съхранявано дни наред здраве. Той изпъшка, умът му отхвърли завесата на наближаващата смърт, мисълта му възвърна предишната си кристална яснота.

Плътта около метала също се възстановяваше. Сейзед се изправи, изтръгна кесията от мястото, където се бе забила в кожата, но остави пръстените вътре. Раните му се затваряха с невероятна бързина. Марш спря на изхода и се обърна изненадан. Ръката на Сейзед все още пулсираше болезнено, вероятно от счупването, усещаше и слаби бодежи в гърдите. Но с толкова малко съхранено здраве не можеше да се надява на повече.

Все пак бе жив.

— Ти ни предаде, Марш — каза той. — Не си давах сметка, че тези шипове отнемат душата на човек, не само очите му.

— Не можеш да се мериш с мен — отвърна тихо Марш, но гласът му отекна в пустото помещение. — Ти не си воин.

Сейзед се усмихна, усещаше как металоемите възвръщат силата му.

— И ти не си.

 

 

„Забърках се в нещо, което не ми е по силите“ — мислеше Елънд, докато вървяха през пещерата. Подът беше груб и неравен и светлината от фенера бе станала мъждива — сякаш кълбящият се черен дим я поглъщаше.

Вин крачеше уверено. Не, решително. Имаше разлика. Каквото и да се криеше в дъното на тази пещера, тя очевидно искаше да го открие.

„Но какво може да има там? — помисли Елънд. — Кладенецът на Възнесението?“

Кладенецът бе нещо митично — тема, която подхващаха само принудителите, когато разказваха за миналото на лорд Владетеля. Но нали бе тръгнал с Вин на север, за да го търси? Защо сега го изпълваше такова колебание?

Може би защото най-сетне бе готов да приеме това, което ставаше. Въпреки че го безпокоеше. Не защото се страхуваше за живота си, а защото изведнъж бе престанал да разбира света. Разбираше армиите, дори да не знаеше как да ги побеждава. Но понятия като Кладенеца на Възнесението? Богове, идеята за които противоречеше на логиката на учените и философите?

Побиха го тръпки на ужас.

Най-сетне наближиха отсрещния край на задимената пещера. Тук имаше друга, по-малка. Веднага щом пристъпиха вътре Елънд забеляза нещо — това помещение бе издялано в камъка от човешка ръка. Или поне имаше нещо, което напомняше за човешка дейност. Сталактити като Колони подпираха ниския таван, но бяха раздалечени на равни разстояния. И същевременно изглеждаха, сякаш са дело на природата, по тях нямаше следи от инструменти.

Въздухът тук бе по-топъл — освен това димът се разсея. Слаба светлина идваше от нещо, разположено в отсрещния край на помещението, но Елънд не можеше да види източника. Светлината имаше странен цвят и по-скоро блещукаше, отколкото да трепти.

Вин го улови за ръката и спря.

— Откъде идва тази светлина? — попита намръщено Елънд.

— От езерце — отвърна Вин, присвила очи, вероятно с подсилено зрение. — От сияещо бяло езерце.

Елънд повдигна вежди. Двамата не помръдваха. Вин, изглежда, се колебаеше.

— Какво има? — попита той.

Тя се притисна към него.

— Това е Кладенецът на Възнесението. Усещам го в главата си. Той тупти.

Елънд се усмихна насила. Имаше чувството, че се намира в някакъв нереален свят.

— Нали заради него дойдохме?

— Ами ако сбъркам нещо? — попита тихо Вин. — Ако взема силата и не знам как да я използвам? Ако… стана като лорд Владетеля?

Елънд я погледна. Той я обичаше. Положението, в което се намираха, бе трудно обяснимо от гледна точка на неговия логичен мироглед. Но Вин и логиката никога не се бяха погаждали. А в момента той също бе готов да забрави за нея.

Улови лицето й с ръце и я погледна.

— Очите ти са толкова красиви…

Тя се намръщи.

— Какво?

— И — продължи Елънд — част от красотата им се дължи на твоята честност. Вин, ти няма да станеш като лорд Владетеля. Ще знаеш какво да направиш със силата. Аз ти вярвам.

Тя се усмихна неуверено, после кимна. Но не пристъпи в помещението. Вместо това посочи над рамото на Елънд.

— Какво е това?

Той се обърна. На стената на малката стая имаше издатина. Стърчеше от скалата над вратата, през която бяха влезли. Вин я доближи и Елънд я последва. Забеляза отгоре някакви останки.

— Приличат на строшени грънци.

Освен парчетата върху издатината имаше и други, нападали по пода.

Вин вдигна едно парче, но в него нямаше нищо забележително.

— Погледни това — рече Елънд, който ровеше из останките, и вдигна едно късче, което изглеждаше различно от другите. Беше глинен диск с вграден в центъра метален къс.

— Атиум? — попита тя.

— Не е същият цвят.

— Какво е тогава?

— Може би ще открием отговора там — каза Елънд и посочи редицата колони, водещи към светлината. Вин кимна и двамата се отправиха нататък.

 

 

Без да губи нито миг, Марш се опита да Тласне Сейзед. Сейзед очакваше това и отвори желязоемния пръстен — извлече съхранената вътре тежест. Тялото му стана по-плътно и той почувства как тежестта го притегля надолу, юмруците му се превърнаха в железни гюлета, увиснали на ръцете му.

Марш полетя назад, отхвърлен от собствения си Тласък. Блъсна се с гръб в стената и от устните му се изтръгна изненадан вик и отекна в малкото прихлупено помещение.

Сенки танцуваха по стените. Сейзед почерпи острота на зрението, затвори желязоема и се хвърли върху объркания инквизитор. Марш обаче се възстанови бързо. Вдигна ръка, Придърпа една незапалена лампа от стената и тя профуча с нарастваща скорост право към него.

Сейзед отвори цинкоема. Имаше чувството, че е някакъв чудат хибрид между аломант и ферохимик, с източници на метал, забити в тялото. Златото бе помогнало да заздравеят раните му, но пръстените оставаха в плътта. Така бе постъпвал и лорд Владетеля, задържайки металоемите в себе си, проникнали в плътта, за да не могат да му бъдат отнети.

Сейзед винаги бе смятал това за отвратително. Но сега за първи път разбираше ползата от подобна постъпка. Мисълта му се ускори и той светкавично предугади траекторията на лампата. Марш възнамеряваше да я използва като оръжие срещу него. Сейзед побърза да извлече стомана. Аломантията и ферохимията притежаваха едно основно различие: аломантията черпеше сили от самите метали и по тази причина бе ограничена от тяхното количество; при ферохимията едно и също умение можеше да се използва многократно, стига преди това месеци наред да са трупани резерви от него.

Стоманата съхраняваше физическа бързина. Сейзед пресече стаята с такава светкавична скорост, че въздухът свиреше в ушите му. Улови лампата във въздуха, отвори желязоема докрай — увеличи многократно тежестта си — и извлече пютриум, за да си осигури нужната сила.

Марш нямаше време да реагира. В момента той Дърпаше лампата, задържана от нечовешката сила на Сейзед, който при това бе прикован към земята от непреодолима тежест. За втори път Марш стана жертва на собствената си аломантия. Притеглянето го запокити през стаята право към Сейзед и той заби лампата в лицето му. Металът в ръката му се огъна и силата на удара отметна Марш назад. Инквизиторът се блъсна в мраморната стена и във въздуха се разлетяха капки кръв. Докато Марш се свличаше на земята, Сейзед забеляза, че един от металните шипове се е подал напред и главата му стърчи от окървавената очница.

Сейзед възвърна нормалното си тегло, скочи и замахна с импровизираното си оръжие. Но Марш се съвзе, вдигна ръка и Тласна. Сейзед се подхлъзна назад, но успя да спре, след като отново извлече желязо и увеличи теглото си.

Марш изръмжа, притискан от собствения си Тласък към стената. Ала точно това неутрализираше и действията на Сейзед. Терисецът направи опит да пристъпи напред, но силата на Тласъка на неговия противник и собственото му свръхнатежало тяло затрудняваха неимоверно придвижването му. За миг двамата замръзнаха, напънали сили един срещу друг. Зад тях тъмнееше отворът към Кладенеца.

— Защо, Марш? — прошепна Сейзед.

— Не зная — отвърна със сподавен глас Марш.

Взел светкавично решение, Сейзед затвори желязоема и вместо това извлече стомана и увеличи отново бързината си. Хвърли лампата и отскочи встрани със скорост, която Марш не беше в състояние да проследи. Лампата полетя назад, но после Марш преустанови Тласъка, за да се освободи от собствения си капан, и тя издрънча на пода.

Сейзед отново бе по-бързият. Завъртя се и вдигна ръка, за да се опита да измъкне ключовия метален прът на Инквизитора — този, който бе забит между плешките му. Изваждането му водеше до смъртта на инквизиторите — слабо място, заложено в тях от лорд Владетеля.

Сейзед се плъзна покрай Марш с намерение да го нападне отзад. Стоманеният шип стърчеше на няколко сантиметра от тила на инквизитора и от него капеше кръв.

В този момент стоманоемът на Сейзед се изчерпа.

Пръстените нямаха голям капацитет и двете бързи извличания ги бяха пресушили за секунди. Скоростта му започна да спада, но той все още бе вдигнал ръка и притежаваше сила за десет мъже. Виждаше ясно издатината на гърба на Марш, където бе ключовият прът. Да можеше само…

Марш се завъртя и ловко отби ръката на Сейзед встрани, заби лакът в корема му, после го зашлеви с опакото на ръката си през лицето.

Сейзед залитна назад, пютриумът също се изчерпа и силата му започна да се топи. Той се блъсна с болезнен стон в стената и падна.

Марш се извисяваше над него в тъмната стая.

— Ти сгреши, Сейзед — заговори той все така тихо. — Може някога да не съм бил воин, но това се промени. Ти прекара последните две години в учение, докато аз убивах. Мнозина загинаха в ръцете ми…

Марш пристъпи напред и Сейзед се закашля и се опита да се размърда. Опасяваше се, че ръката му отново е натрошена. Почерпи цинк, за да ускори мисълта си, но това не помогна на тялото му да се раздвижи по-бързо. Можеше само да гледа — с ясното съзнание за това, което го очакваше — как Марш се навежда да вдигне падналата лампа.

От разбитата очница капеше кръв и лицето му беше зловещо и непроницаемо. Инквизиторът изглеждаше… опечален, докато бавно вдигаше лампата, за да я стовари върху главата на Сейзед.

„Чакай малко — помисли Сейзед. — Откъде всъщност идва светлината?“

Върху гърба на Марш се стовари фехтоваческо бастунче, раздроби се и отломките се разхвърчаха.

 

 

Вин и Елънд стигнаха до езерцето. Елънд мълчаливо коленичи до него, но Вин остана права. Не откъсваше поглед от сияйната вода. Беше се събрала в неголяма вдлъбнатина в скалата и изглеждаше плътна — като метал. Сребристо-бял, сияещ, течен метал. Кладенецът бе широк само няколко крачки, но силата му разкъсваше ума й.

До такава степен бе запленена от красивото езерце, че не забеляза мъгливия призрак, докато Елънд не я стисна за ръката. Тя вдигна глава и видя, че призракът е застанал пред тях. Изглеждаше сякаш е склонил глава, но когато тя се извърна, сенчестият силует се издължи.

Досега не беше виждала създанието извън мъглите. Все още не беше напълно… завършено. Мъгливи повлекла се местеха непрестанно нагоре и надолу, оформяха контурите и вътрешността. И сякаш следваха предначертан план. Вин изсъска и извади кинжала.

— Почакай! — спря я Елънд. Тя се намръщи и го погледна.

— Вин, не мисля, че това нещо е опасно — каза той и пристъпи към призрака.

— Елънд, недей! — извика тя, но той само поклати глава.

— Вин, той ме навести, докато те нямаше. И не ми направи нищо лошо. Изглежда, искаше… да ми каже нещо. — Той се усмихна и бавно доближи призрака. — Какво искаш от нас?

Мъгливият призрак постоя неподвижно няколко секунди, после вдигна ръка. Нещо проблесна, отразявайки светлината на езерцето.

— Не! — изкрещя Вин и се хвърли напред, но острието на призрака вече се бе забило в корема на Елънд. Бившият крал изстена и падна по гръб. — Елънд! — проплака Вин и се наведе над него. Призракът отстъпи и някъде от мъгливите му очертания се посипаха тъмни капки кръв. Кръвта на Елънд.

Елънд лежеше по гръб, с широко отворени очи. Вин разпали пютриум, разкъса ризата му и огледа раната. Призракът бе забил невидимото си оръжие в корема и раната зееше.

— Не… не… не… — повтаряше почти вцепенената от ужас Вин. Ръцете й бяха изцапани с кръвта на Елънд.

Раната беше ужасна. Смъртоносна.

 

 

Хам захвърли строшеното бастунче. Ранената му ръка все още висеше на превръзката. Якият Главорез изглеждаше ужасно доволен от себе си, докато прекрачваше тялото на Марш и подаваше здравата си ръка на Сейзед.

— Не очаквах да те намеря тук, Сейз.

Все още замаян, Сейзед хвана ръката му и се изправи. Прекрачи тялото на Марш, споходен от смътната мисъл, че един удар едва ли ще е достатъчен да убие подобно създание. Но въпреки това сега не смяташе това за най-важно. Вдигна изпуснатата свещ, запали я от фенера на Хам и тръгна към стълбата с цялата бързина, на която бе способен.

Трябваше час по-скоро да открие Вин.

 

 

Вин притискаше Елънд към гърдите си.

— Обичам те — прошепна тя, по бузите й се стичаха сълзи. — Елънд, обичам те. Обичам те…

Но обичта й нямаше да е достатъчна. Той трепереше, съзнанието бързо угасваше в изцъклените му очи. После изстена и от устните му потече примесена със слюнка кръв.

Тя едва сега си спомни къде са. До нея сияеше езерцето, само на сантиметри от мястото, където бе паднал Елънд. Част от кръвта му бе изтекла в него, но изглежда, не можеше да се смеси с течния метал.

„Аз мога да го спася — осъзна тя. — Силата на сътворението е на сантиметри от ръката ми“. Това беше мястото, където Рашек се бе въздигнал до своята божественост. Това беше Кладенецът на Възнесението.

Отново погледна Елънд, взря се в умиращите му очи. Той се опита да се фокусира върху нея, но изглежда се затрудняваше да контролира мускулите си. Стори й се, че се мъчи да й се… усмихне.

Вин подложи наметалото под главата му, изправи се и пристъпи към езерцето. Чуваше туптежа му. Сякаш я… зовеше. Приканваше я да се слее с него.

Тя стъпи в езерцето. В първия момент кракът й опря в твърда повърхност, после бавно започна да потъва. Тя продължи навътре, към центъра очакваше да се потопи напълно. След секунди вече беше потънала до гърдите в сияещата течност.

Пое си дъх и бавно се отпусна назад. Течността се затвори над нея и скри лицето й.

 

 

Сейзед бързаше по стълбите, вдигнал пред себе си трепкащата свещ. Хам го викаше отзад. Дух само го изгледа объркано, когато го подмина.

Изведнъж цялото подземие се разтресе.

И Сейзед разбра, че е закъснял.

 

 

Силата се стовари върху нея внезапно.

Тя усещаше натиска на течността, която проникваше в тялото й, проправяше си път през порите и отворите в кожата й. Отвори уста да изкрещи и течността нахлу в гърлото й и я задави.

Остра пареща болка я прониза във висулката на ухото. Вин вдигна ръка, изтръгна обецата и я пусна към дъното. Размота пояса и се освободи, от него — както и от аломантичните метални разтвори.

А после започна да гори. Познаваше това усещане — беше точно както когато разпалваше метали в стомаха си, само дето сега обгръщаше цялото й тяло. Кожата й пламтеше, мускулите и дори костите сякаш бяха обхванати от пламъци. Тя изстена и осъзна, че металният разтвор е освободил гърлото й.

Тялото й сияеше. Тя усещаше кипяща енергия, която сякаш се опитваше да изригне отвътре навън. Беше като силата, която получаваше при горене на пютриум, само дето бе неимоверно по-голяма. Истинско, неописуемо могъщество. Нещо далеч надхвърлящо познанията й и същевременно разширяващо вътрешния й хоризонт, помагащо й да израсне и да осъзнае какво притежава.

Вин можеше да прекрои света. Можеше да прогони мъглите. Да нахрани милиони с едно махване на ръка, да накаже лошите, да защити слабите. Изпитваше благоговение пред самата себе си. Пещерата около нея стана прозрачна и тя видя целия свят като на длан, една грандиозна сфера, в която животът можеше да съществува само в ограничени райони на полюсите. Тя можеше да промени това. Можеше да направи света по-добър. Можеше…

Можеше да спаси Елънд.

Погледна го и видя, че той умира. Веднага разбра какво не е наред с него. Можеше да го изцери, да затвори разкъсаните вътрешности.

„Не бива да го правиш, дете мое“.

Вин вдигна изненадано глава.

„Знаеш какво трябва да направиш“ — продължи да шепне Гласът. Изглеждаше невероятно стар. Съчувстващ.

— Трябва да го спася! — извика тя.

„Знаеш какво трябва да направиш“.

И тя наистина знаеше. Пред очите й се разигра сцена — тя видя, като насън, как Рашек взема силата и я задържа за себе си. Видя бедствията, които бе предизвикал.

Залогът беше всичко или нищо — като аломантията в известен смисъл. Ако вземеше силата, трябваше да я изгори напълно през следващите няколко секунди. Да поправи всичко, което сметне за нужно, но много бързо.

Или… да се откаже от нея.

„Трябва да победя Дълбината“ — произнесе в нея Гласът.

Тя видя и това. Извън двореца, в града, по цялата страна. Хора в мъглите, хора, които падат и се гърчат. Мнозина, за щастие, си бяха по къщите. Традициите на скаа бяха все още силни.

Но други бяха на открито. Тези, които вярваха на думите на Келсайър, че мъглите не могат да им направят нищо лошо. Ала сега мъглите ги нападаха. Бяха се променили, носеха смърт.

Това беше Дълбината. Мъгли, които убиват. Мъгли, които бавно покриваха цялата земя. Не всички умираха, някои само се разболяваха, а имаше и такива, които оставаха незасегнати.

„Ще става по-лошо — шепнеше тихо Гласът. — Дълбината ще убива и руши. И ако се опиташ да я спреш, ще погубиш света, както направи Рашек“.

— Елънд… — прошепна тя и го погледна, облян в кръв на пода.

И изведнъж си спомни нещо. Думи, казани от Сейзед. „Трябва да го обичаш достатъчно много, за да вярваш на желанията му — бе й казал той. — Любовта ти няма да е истинска, ако не се научиш да го уважаваш. Да правиш не това, което смяташ за най-добро, а това, което той в действителност иска…“

Видя, че Елънд плаче. Опитваше се да я открие с очи и Вин знаеше какво иска. Искаше народът му да оцелее. Искаше на света да се възцари мир, искаше скаа да са свободни.

„Ще знаеш какво да направиш със силата — беше й казал преди малко. — Аз ти вярвам…“

Вин затвори очи и по бузите й се застичаха сълзи. Очевидно боговете също плачеха.

— Обичам те — прошепна тя.

Отърси се от силата. Държеше в себе си могъщество на божество, но го отстъпи, освободи го в тръпнещото в очакване пространство. Отказа се от Елънд.

Защото знаеше какво иска той.

Пещерата се разтресе. Вин извика, докато пламтящата сила се изтръгваше от тялото й, поглъщана жадно от пространството. Крещеше като обезумяла, а през това време сиянието й се топеше, после изведнъж тялото й тупна на дъното на опразненото езерце и главата й се удари в камъка.

Пещерата продължаваше да се тресе, от тавана се сипеха прах и отломки. И тогава, в един миг на свръхестествена яснота, Вин чу в главата й да отекват две думи.

„СВОБОДЕН съм!“