Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (6)

4.

Може би другите са прави. Може би наистина съм безумец, човек, движен от собствената си завист, или пък слабоумен. Името ми е Куаан. Философ, учен, предател. Аз съм този, който откри Аленди и който пръв го обяви за Героя на времето. Аз съм този, който положи началото.

По тялото не се виждаха рани. Все още лежеше, където беше паднало — селяните се страхуваха да го отнесат. Ръцете и краката му бяха извити по неестествен начин, пръстта наоколо бе разровена от предсмъртните конвулсии.

Сейзед се наведе и прокара пръсти по една от браздите. Макар почвата тук, в Източната област, да съдържаше много повече глина, отколкото тази на север, все още беше по-скоро черна, отколкото кафява. Дори по тези места, далече на юг, се случваха саждопади. Почва без пепел, чиста и богата на хумус, беше рядкост, която можеха да си позволят само благородническите градини с техните красиви растения. Останалата част от света трябваше да се задоволи с необогатена почва.

— Та казвате, че е бил сам, когато умрял? — попита Сейзед неколцината селяни.

Един мъж със суха като пергамент кожа кимна.

— Нали това рекох, господарю терисец. Беше тук и никой нямаше наблизо. Изведнъж застина, изпъна се, после тупна и малко се побъхти на земята. А след това… спря да мърда.

Сейзед се наведе над трупа и огледа сгърчените мускули и застиналото в болезнена гримаса лице. Носеше си медицинския медноем — малка гривна, пристегната над предмишницата му — и сега се пресегна мислено към него и изтегли книгите, които бе съхранил там. Да, имаше много болести, които убиваха със спазми и агония. Но те рядко поразяваха човек с такава бързина, макар че и това се случваше. Ако не бяха останалите обстоятелства, Сейзед нямаше да обърне внимание на случая.

— Ако обичаш, повтори ми какво точно видя — помоли Сейзед.

Теур, мършавият, който, изглежда, бе старши на групата, се поколеба. Очевидно гореше от желание да се покаже пред другите, но и се страхуваше да не се изложи по някакъв начин.

— Ами, аз значи минавах оттука, господарю терисец — почна той. — По ей оназ пътека, най-близката. Видях стария Джед да си работи — неуморен ни е той. Някои от нас си вземат почивка, когато господарите си тръгнат, но Джед все продължава. Сигур защото зимъс ще му трябва повечко храна, с господарите или без тях. — Теур спря и се огледа. — Зная какви ги приказват другите, господарю терисец, ама аз си вярвам на очите. По пладне беше, ала в долината имаше мъгла. И туй ме спря, щото нивга не излизам в мъглите — жената ме е заклела. Та щях да се върна, ама видях стария Джед. Работеше си, като че не беше съгледал мъглата. Готвех се да му викна, но преди да успея… амче нали ви казах. Мъглата се завъртя около него лекичко, после той започна да подскача и да се дърпа, сякаш нещо много силно го стискаше и клатеше. И падна значи. И повече не стана.

Все още коленичил, Сейзед наведе глава над трупа. Теур очевидно се славеше като добър разказвач. Обаче…

Мъгла дневно време.

Сейзед се изправи и се обърна към селяните.

— Някой да ми донесе лопата.

 

 

Никой не му помогна да изкопае гроба. Работа бавна и мъчителна под горещото южно слънце. Земята бе твърда, но за щастие Сейзед бе съхранил малко допълнителна сила в пютриема и сега бе моментът да я използва.

Налагаше се, тъй като по природа не беше атлетичен. Висок, с тънки крайници, той притежаваше телосложението на книжник и все още носеше пъстроцветните дрехи на териски стюард. Освен това бръснеше главата си до голо, както го правеха в станцията, в която бе прекарал първите четирийсет години от живота си. Нямаше почти никакви украшения — не искаше да изкушава местните разбойници, — но ушните му миди бяха издължени и по тях бяха нанизани множество обеци.

Изсмукването на сила от пютриема увеличаваше размера на мускулите му и го караше да изглежда по-силен. Но въпреки допълнителната сила, докато свърши с копаенето, дрехите му бяха покрити с пот и прах. Той претърколи трупа в гроба и постоя мълчаливо над него. Мъжът, когото погребваше, беше обикновен трудолюбив селянин.

Сейзед прегледа религиозния си металоем за подходяща молитва. Първо извика общия списък — от каталог, който сам бе създал. Избра подходяща религия и извлече подробни спомени и описания за прилаганите от нея ритуали. Познанията изникнаха в ума му също толкова пресни, колкото в мига, когато ги бе запаметявал. Щяха да избледнеят с времето, подобно на спомените — но той възнамеряваше да ги прибере в медния металоем, преди това да се случи. Това бе един от основните похвати на Пазителите — метод, с чиято помощ те съхраняваха в себе си огромни количества информация.

Днес сведенията, на които се спря, бяха за ХаДах, южняшка религия с бог земеделец. Подобно на повечето религии, подлагани на гонения по времето на лорд Владетеля, вярата в ХаДах бе изчезнала преди стотици години.

Според правилата на древната погребална церемония Сейзед отиде до близкото дърво — по-скоро висок храст, каквито наоколо имаше доста, откърши дълъг клон, отнесе го при гроба и го забоде откъм главата на трупа. Изправи се и почна да зарива.

Селяните го гледаха с тъпи погледи. „Обезверени хорица“ — помисли Сейзед. Източната област беше най-слабо заселената, но и най-размирната от всичките пет Вътрешни области. Мъжете в групата отдавна бяха прехвърлили зряла възраст. По-младите бяха записани насилствено в някоя от многобройните армии и бяха положили костите си в отдавна забравени безсмислени сражения.

Трудно беше да се повярва, че съществува нещо по-лошо от гнета на лорд Владетеля. Сейзед се опитваше да си внуши, че мъките на тези хора са на приключване и че скоро ги очаква по-добър живот — нали за това се бяха борили той и другарите му. Но беше виждал селяни, принудени да убиват други селяни, и гладуващи деца, след като местен деспот бе решил да „реквизира“ всички хранителни запаси. Беше виждал върлуващи убийци само защото патрулите на лорд Владетеля вече не охраняваха каналите. Беше виждал хаос, смърт, омраза и безредие. И не можеше да не признае, че донякъде вината за това е и негова.

Продължи да зарива гроба. Беше получил образование като книжник и домашен прислужник, после бе станал териски стюард, тоест един от най-търсените и престижни слуги в Последната империя. Ала сега това не означаваше нищо. Никога не бе копал гроб, но се опита да го неправи както трябва и да зарива трупа с нужната почтителност. За негова изненада по средата на тази работа селяните му се притекоха на помощ.

„Може би все пак има някаква надежда“ — помисли Сейзед, докато даваше лопатата на един от тях. Когато приключиха, над гроба се подаваше само върхът на откъртения клон.

— Това що го направи? — попита Теур и посочи клона.

Сейзед се усмихна.

— Така изисква религиозният ритуал. А сега бъди така добър да изслушаш и молитвата.

— Молитва? Това нещо от Стоманеното министерство ли иде?

Сейзед поклати глава.

— Не, приятелю. Тази молитва е от далечни времена, отпреди лорд Владетеля.

Селяните се спогледаха намръщено. Теур се почеса по сбръчканата брадичка. Но не промълвиха нито дума, докато Сейзед рецитираше хадахската молитва. След като приключи, той се обърна към тях:

— Имало някога една религия, казвала се ХаДах. Може дори някои от предците ви да са я почитали. Ако искате, мога да ви науча на нея.

Те мълчаха. Десетина души: няколко възрастни мъже, останалите — жени на средна възраст. Имаше само един млад мъж, с дървен крак. Сейзед бе удивен, че е изкарал толкова дълго в плантацията. Повечето господари убиваха инвалидите, защото ги смятаха за непригодни.

— Кога ще се върне лорд Владетеля? — попита една жена.

— Не мисля, че ще се връща — отвърна Сейзед.

— Защо ни изостави?

— Сега е време на промени — рече Сейзед. — Може би ще е добре да научите някои други истини, други възгледи.

Те пристъпваха смутено от крак на крак. Сейзед въздъхна. Тези селяни бяха научени да свързват вярата със Стоманеното министерство и принудителите. Скаа не се интересуваха от религия — освен ако трябваше да я избягват.

„Вече хиляда години Пазителите събират и запаметяват сведения за изчезнали религии — помисли Сейзед. — Кой би си помислил, че когато лорд Владетеля напусне този свят, никой няма да се интересува от забравеното познание?“

Но въпреки всичко не можеше да им се сърди. Те бяха свикнали да се борят за насъщния, а сега този суров свят бе станал и непредсказуем. Бяха изтощени. Какво чудно, че не даваха пукната пара за една забравена религия?

— Елате — подкани ги Сейзед и тръгна към селото. — Има и други неща — практични неща, — на които мога да ви науча.