Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (59)

57.

Но надеждата е малка. Аленди е оцелял при покушения, във войни и катастрофи. И въпреки това, надявам се в мразовитите планини на Терис късметът най-сетне да му изневери. Надявам се на чудо.

— Вижте, всички знаем какво трябва да се направи — възкликна Сет и тропна по масата. — Докарахме армиите си тук, готови да се бият. А сега да отидем да освободим нещастното ми кралство!

— Императрицата не ни е заповядвала да предприемаме подобен ход — заяви спокойно Джанарл и отпи глътка чай. — Лично аз смятам, че трябва да изчакаме завръщането на императора.

Пенрод, най-възрастният в стаята, бе достатъчно тактичен, за да прояви съчувствие.

— Лорд Сет, разбирам, че сте разтревожен за съдбата на сънародниците си. Но не е изминала и седмица, откакто освободихме Лутадел. Твърде рано е да мислим за разширяване на влиянието. Не можем да разрешим подобни приготовления.

— О, я млъкни, Пенрод — тросна се Сет. — Ти не си ни началник.

И тримата се обърнаха към Сейзед. Той ги гледаше смутено от главното място в заседателната зала на Цитаделата Венчър. По края на помещението бяха строени помощници, съветници и чиновници от свитите на тримата управници — нови криле под върховната власт на император Елънд.

— Струва ми се, че не трябва да прибързваме, лорд Сет — рече Сейзед.

— Това не е прибързаност — отвърна Сет и отново тропна по масата. — Само искам да получим информация от съгледвачите, за да разполагаме с точни сведения, преди да нападнем!

— Ако нападнем — поправи го Джанарл. — Ако императорът реши, че трябва да си върнем град Фадрекс, което няма да стане преди идното лято. Имаме далеч по-неотложни грижи. Армията ми твърде дълго отсъства от Северната област. А всеизвестно е, че трябва първо да се укрепиш на едно място, преди да поемеш към следващото.

— Ба! — изръмжа Сет и махна с ръка.

— Пратете съгледвачите си, лорд Сет — обади се Сейзед. — Но нека само събират сведения. Не бива да влизат в стълкновения, колкото и да им се струва примамлива възможността.

Сет поклати глава.

— Ето защо избягвах всякакви политически игри. Нищо не става, когато всички започнат да интригантстват!

— Това е дълъг разговор, лорд Сет — намеси се отново Пенрод. — Но търпението винаги носи по-големи плодове.

— По-големи плодове? — възкликна Сет. — Какво спечели от изчакването Централната област? Търпяхте, докато градът падна, ето какво! Ако не разполагахте с най-добрата Мъглородна…

— Най-добрата Мъглородна? — попита тихо Сейзед. — Не видяхте ли, че тя командва колосите, милорд? Не помните ли как се рееше в небето над бойното поле? Лейди Вин не е просто „най-добрата“ Мъглородна.

Възцари се тишина. „Трябва непрестанно да им напомням за нея — мислеше си Сейзед. — Без нейното водачество — без силата й — тази коалиция ще се разпадне за три удара на сърцето“.

Усещаше, че не е на мястото си. Не можеше да направлява настроенията на тези хора. Оставаше му единствено от време на време да споменава Вин.

Проблемът бе, че не искаше да го прави. С него ставаше нещо странно, владееха го чувства, каквито не бе изпитвал. Безразличие. Апатия. Какъв смисъл от разговорите на тези хора? Какъв смисъл от всичко сега, когато Тиндуил бе мъртва?

Стисна зъби и се опита да следи дебатите.

— Добре тогава — рече Сет и махна с ръка. — Ще пратя съгледвачи. Джанарл, пристигнаха ли хранителните припаси от Ортьо?

Младият благородник го погледна смутено.

— Милорд, вероятно ще имаме затруднения там. Изглежда, в града върлуват непознати сили.

— Нищо чудно, че искаш да пратиш войските в Северната област! — ядоса се Сет. — Подготвяш се да завладееш твоето си кралство и да оставиш моето да гине!

— Ортьо е много по-близо от вашата столица, лорд Сет — отвърна Джанарл. — Съвсем логично е да се заемем първо с него, преди да отправим поглед на запад.

— Нека оставим на императрицата да решава — заяви Пенрод. Той обичаше да действа като посредник, защото с това сякаш се издигаше над останалите и в известен смисъл заемаше позицията на по-старши.

„Не е много по-различно от това, което се опитваше да направи Елънд с нашите армии“ — помисли си Сейзед. Момчето притежаваше по-добро чувство за политическа стратегия, отколкото бе предполагала Тиндуил.

„Не бива да мисля за нея“ — каза си и затвори очи. Но не беше никак лесно. Всичко, което правеше, всичко, което си помисляше, му се струваше нередно, защото нея я нямаше. Светлината не бе така ярка. Нямаше ги подбудите. Вече с труд пробуждаше в себе си желанието да слуша какво говорят тези крале и да им дава насоки.

Глупаво беше и той го знаеше. Колко дълго бе присъствала Тиндуил в живота му? Няколко мига. Той много отдавна се бе примирил с мисълта, че никога няма да бъде обичан. И със сигурност не бе искал нейната любов. Не само защото не беше пълноценен мъж, но и защото беше бунтовник и еретик — човек извън общоприетите териски норми.

Любовта й към него бе истинско чудо. На кого да благодари за това мимолетно щастие и кого да проклина, че Тиндуил му беше отнета така бързо? Познаваше стотици божества. Готов бе да намрази всичките, ако от това щеше да има някаква полза.

Усети се, че ако продължи да мисли за това, ще го побърка, и си наложи да се върне към разговора.

— Вижте — тъкмо казваше Пенрод, наведен напред и опрял ръце на масата, — мисля, че гледаме на проблема от погрешната страна. Не трябва да се оплакваме, напротив, трябва да сме доволни. Намираме се в уникално положение. След падането на лорд Владетеля стотици се опитаха да се утвърдят за крале. Общото между всички тях бе, че им липсваше стабилност. И така, изглежда, ще се наложи да работим заедно. Опитвам се да го погледна откъм добрата му страна. Готов съм да предоставя услугите си на двамата Венчър — дори да преглътна ексцентричните представи на Елънд за управление на държавата, — ако това означава, че след десет години ще продължавам да съм на власт.

Сет се почеса по брадата и кимна.

— Добре казано, Пенрод. Първата смислена приказка, която чувам от теб.

— Всички обаче трябва да признаем, че ни е нужна посока на действие обади се Джанарл. — Оцеляването през следващите десет години означава донякъде и да не се озовем под острието на нашата Мъглородна.

— Така е. — Пенрод кимна отсечено. — Нека попитаме уважаемия терисец кога можем да очакваме императрицата да поеме командването?

Отново три чифта очи се втренчиха в Сейзед.

„Какво ме интересува?“ — помисли си той и се почувства гузен. Вин беше негова приятелка. Сведе засрамено очи.

— Лейди Вин страда от последствията на продължителен пютриумен транс. Доста се натовари в последно време, най-вече по време на бързия преход към Лутадел, и има неотложна нужда от почивка. Мисля, че трябва да я оставим на мира за известно време.

Тримата кимнаха и се върнаха към дискусията си. Но мислите на Сейзед се насочиха към Вин. Изглежда, този път бе прекалила с употребата на пютриум. Навярно го бе вземала непрекъснато от месеци.

Когато съхраняваше бодрост. Пазителят заспиваше дълбоко за известно време. Сейзед можеше само да се надява, че ефектът е сходен и при пютриумния транс, защото Вин не се бе събуждала от цяла седмица.

Може би щеше да спи още. Армията колоси я чакаше зад градските стени, под контрол — въпреки че Вин бе в безсъзнание. Но колко още щяха да стоят така спокойни? Пютриумният транс можеше да погуби човек, ако бъдеше премината определена граница.

Какво щеше да стане с града, ако Вин така и не се събудеше?

 

 

От небето се сипеха сажди. „Напоследък саждопадите се учестиха“ — помисли Елънд, когато двамата с Дух излязоха от горичката и погледнаха през полето към Лутадел.

— Виждаш ли? — попита Дух. — Портата е разбита.

Елънд се намръщи.

— Но армията на колосите е извън градските стени. И армията на Страф също.

— Погребват труповете. — Дух посочи с ръка.

Елънд усети, че нещо го жегва в сърцето. Вин. Какво ли бе станало с нея?

По съвет на терисците двамата с Дух бяха изминали останалата част от пътя напряко през гората. Освен това бяха нарушили обещанието си пред Вин и пътуваха и денем, за да стигнат Лутадел преди смрачаване.

Елънд чувстваше безкрайна умора.

Не само физическа. Безпокоеше го мисълта какво може да е станало в Лутадел.

— Можеш ли да видиш какво е знамето, което се вее над стената? — попита той.

Дух замълча, докато разпалваше металите си. После отвърна изненадано:

— Твоето!

Елънд се усмихна. „Е, поне сме успели някак да спасим града: Освен ако това не е някаква хитра клопка“.

— Хайде — каза той и посочи върволицата бежанци, които се прибираха в града по пътя. — Да се смесим с тях.

 

 

Сейзед въздъхна тихо и затвори вратата на стаята си. Кралете бяха приключили с ежедневния си диспут. Всъщност напоследък се разбираха доста добре, като се имаше предвид фактът, че до съвсем скоро бяха готови да се избият.

Но Сейзед си даваше сметка, че няма да може дълго да се възползва от смекчаването на отношенията. Имаше си други проблеми.

„През живота си съм виждал много хора да умират. Келсайър. Джадендуил. Кренда. Хора, които уважавах. Никога не съм се питал какво може да е станало с техните духове“.

Постави свещта на бюрото и трепкащата светлина озари разхвърляни листа, купчинка странни метални гвоздеи, взети от труповете на колосите — и ръкописа. Сейзед седна зад бюрото и прокара ръка по листата, припомняйки си времето, когато работеха заедно с Тиндуил.

„Може би затова Вин ме назначи да ги командвам. За да престана да мисля за Тиндуил“.

Но напоследък усещаше, че все по-малко му се иска да престане да мисли за нея. Кое беше по-силно? Болезненият спомен или болката от забравата? Той беше Пазител — животът му бе посветен на това да помни. Забравата, дори в името на личното спокойствие, беше нещо, с което не бе готов да се примири.

Прелисти ръкописа и неволно се усмихна. Беше пратил едно подредено копие с Вин и Елънд на север. Но това тук бе оригиналът. Трескаво, почти разхвърляно изписани страници, дело на двама ентусиазирани книжници.

Трепкащата светлина озаряваше уверения, красив почерк на Тиндуил. Той се редуваше с абзаците, писани от Сейзед. На някои места тази смяна се случваше до десетина пъти на страница.

Не си даде сметка, че плаче, докато една сълза не тупна върху листа. Той погледна надолу, стреснат от капката, която размиваше мастилото.

— Тиндуил, какво да правя сега? — прошепна той. — Защо се захванахме с това? Ти не вярваше, че Героят на времето съществува, а аз, изглежда, никога не съм вярвал в нищо. Какъв смисъл има?

Попи сълзата с ръкав, за да запази страницата, и въпреки умората си се зачете. Четеше, за да си спомни. За да се върне в дните, когато не се двоумеше има ли смисъл от тяхното изследване. Тогава най-важното бе, че е заедно с един стар приятел, с човека, когото, оказа се, обича най-много на този свят.

„Събрахме всичко, което успяхме да открием за Героя на времето — мислеше Сейзед, докато четеше. — Но има толкова много противоречащи си сведения“.

Потърси една част, която Тиндуил бе настояла да включат. В нея се съдържаха няколко от най-явните противоречия, поне по мнението на Тиндуил. Прочете ги, като за първи път им отдели нужното внимание. Ето я Тиндуил в най-блестяща форма — внимателна и предпазлива, дори скептична. „Героят на времето ще бъде с висок ръст — пишеше на едно място. — Човек, който не може лесно да бъде пренебрегнат“.

„Силата не бива да бъде взета — се споменаваше в друг източник. — В това няма съмнение. Тя трябва да бъде задържана, но не и използвана“. Тиндуил намираше това условие за глупаво, още повече че на други места се говореше, че Героят ще използва силата, за да победи Дълбината.

„Всички хора са егоисти — продължи да чете. — Героят е човек, който може да прозре нуждите на другите, като пренебрегне собствените си желания“.

„Ако всички хора са егоисти — бе попитала Тиндуил, — тогава как е възможно Героят да е лишен от егоизъм? И как може един скромен човек да завладее света?“

Сейзед поклати глава и се засмя. Понякога доводите й бяха много убедителни, в други случаи тя просто се опитваше да намери различно обяснение, независимо колко достоверно е то. Отново прокара пръсти по листата и спря на първия абзац.

„Висок ръст“ — пишеше там. Това със сигурност не се отнасяше за Вин. Не идваше от отпечатката, а от друга книга. Тиндуил го бе включила, защото в отпечатката — най-достоверния им източник — се твърдеше, че Героят ще е нисък. Сейзед прелисти ръкописа, представляващ точен превод на писанията на Куаан, в търсене на пасажа.

„Високият ръст на Аленди ми направи впечатление още при първата ни среща — един човек, който се извисяваше над останалите, който — въпреки младежката си възраст и скромните одежди — заслужаваше уважение“.

Сейзед смръщи вежди. Навремето бе твърдял, че тук няма противоречие, защото може да става въпрос не само за физическия ръст на Героя, но и за неговата духовна осанка. Но сега се замисли и за първи път бе склонен да признае, че Тиндуил е права.

Нещо тук обаче не беше наред. Той запрелиства ръкописа, като плъзгаше поглед по страниците.

„Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Светейшия първи свидетел, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други“.

Сейзед стисна устни. Прочете абзаца отново. Навън се стъмваше и през завесите се проточиха няколко мъгливи повлекла, преди да изчезнат в стаята.

„Светейши първи свидетел — прочете Сейзед отново. — Как съм го пропуснал? Името, с което ме наричат хората в града. Как не се сетих?“

— Сейзед.

Той подскочи и едва не изпусна ръкописа на пода. До него стоеше Вин, тъмна сянка в мрачната стая.

— Лейди Вин! Вие сте станали!

— Не трябваше да ми позволяваш да спя толкова дълго.

— Опитахме се да ви събудим — рече той тихо. — Но вие бяхте в кома.

Тя се замисли.

— Вероятно така е по-добре, лейди Вин — продължи той. — Войната приключи, а вие се изтощихте ужасно много през последните месеци. Хубаво беше, че си починахте, когато всичко свърши.

Тя пристъпи към него и поклати глава. Сейзед виждаше по-лицето й колко е изтощена, въпреки дните, прекарани в дълбок сън.

— Не, Сейзед — каза тя. — Не е „приключило“. Изобщо не е „приключило“.

— Какво искате да кажете? — попита Сейзед с нарастваща тревога.

— Все още го чувам в главата си — отвърна Вин и вдигна ръка към челото си. — Той е тук. В града.

— Кладенецът на Възнесението? — попита Сейзед. — Не, Лейди Вин, аз ви излъгах за него. Истината е, че нямам никаква представа дали подобно нещо съществува.

— Вярваш ли, че аз съм Героят на времето?

Сейзед отмести поглед.

— Преди няколко дни, на бойното поле, бях сигурен в това. Но напоследък… мисля, че вече не вярвам. Пророчествата и легендите са изпълнени с противоречия.

— Не става дума за пророчества — рече Вин, доближи го и надзърна в ръкописа. — Говоря за това, което трябва да се направи. Аз усещам… че той ме зове…

Погледна към прозореца и мъглите, които се кълбяха отвън. Отвори го широко и пусна вътре студения нощен въздух. Затворила очи, остави на мъглите да погалят лицето й. Беше облечена със семпла блуза и панталони.

— Сейз, веднъж вече почерпих сила от него — каза тихо. — Казах ли ти? Когато се бих с лорд Владетеля. Почерпих сила от мъглите. Така успях да го победя.

Сейзед потрепери, не само от студа. От тона й, от думите й.

— Лейди Вин… — поде той, но не знаеше как да продължи. Почерпила сила от мъглите? Какво искаше да каже?

— Кладенецът е тук — повтори тя, загледана през прозореца.

— Невъзможно, лейди Вин — възрази Сейзед. — Всички доклади са единодушни. Кладенецът на Възнесението се намира в Териските планини.

Вин поклати глава.

— Сейзед, той е променил света.

Сейзед смръщи вежди.

— Какво?

— Лорд Владетеля — прошепна тя. — Той е създал Саждивите планини. Според архивите лорд Владетеля заобиколил империята си с непроходими пустини, за да я запази. Защо трябва да смятаме, че светът е същият, какъвто е бил, когато той се изкачил до Кладенеца? Той е издигнал планини. Какво пречи после да ги е изравнил?

Сейзед усети, че го побиват тръпки.

— И аз щях да направя същото — заяви Вин. — Ако зная, че силата ще се върне и ако искам да я запазя. Ще скрия Кладенеца. Ще оставя да се ширят легендите, в които се казва, че е в планините на север. А после ще построя град около Кладенеца, за да го държа под око. — Обърна се и го погледна. — Той е тук. Силата чака.

Сейзед понечи да възрази, но не знаеше какво да каже. Вече не вярваше в нищо. Какъв смисъл да спори за подобни неща? В този момент отвън долетяха гласове.

„Гласове? — помисли той. — През нощта? В мъглите?“ Завладян от любопитство, напрегна слух, но гласовете идваха от твърде далеч. Той посегна към една торба на бюрото. Повечето му металоеми бяха празни, носеше само медноемите със съхранените в тях легенди и познания. На дъното на торбата намери малка кесия. В нея имаше десет пръстена, които бе подготвил за отбраната, но така и не бе използвал. Извади един и върна кесията в торбата.

Сложи си пръстена — беше калаен металоем — и почерпи острота на слуха. Далечните гласове изведнъж станаха съвсем ясни.

— Кралят! — викаха десетки възбудени гласове. — Кралят се върна!

Вин изскочи през прозореца.

 

 

— Ел, аз също не разбирам как го прави — говореше Хам до рамото му.

Вървяха по градските улици. Следваше ги нарастваща развълнувана тълпа. От страничните улички прииждаха още хора, примамени от виковете. Дух ги поглеждаше сконфузено, но явно се радваше на вниманието.

— Бях в безсъзнание през по-голямата част от битката — продължи Хам. — Ако не беше пютриумът, щях да умра. Колосите избиха отряда ми и събориха стените на крепостта, в която се бяхме затворили. Излязох, открих Сейзед, но оттам нататък всичко ми е в мъгла. Помня, че изгубих съзнание пред Цитаделата Хастинг. Когато се свестих, Вин вече бе освободила града. Аз…

Двамата рязко спряха. Пред тях, насред улицата, се бе изправила Вин. Мълчалива, навъсена. В мъглата приличаше на призрака, който Елънд бе видял на пътя.

— Вин? — възкликна той.

— Елънд — рече тя и се хвърли в обятията му, разсейвайки мистичната атмосфера. Потрепери и се притисна към него. — Съжалявам. Направих нещо много лошо.

— Така ли? — попита той. — И какво?

— Провъзгласих те за император.

Елънд се усмихна.

— Забелязах… и приемам.

— След всичко, което направи, за да осигуриш свобода и право на глас на хората?

Елънд поклати глава.

— Напоследък си мисля, че идеите ми бяха малко наивни. Чудесни, но… незрели. Ще поправим това. Радвам се, че градът ми все още съществува.

Вин се усмихна. Изглеждаше уморена.

— Вин? — рече той. — Какво стана с пютриумния транс?

— Отмина — рече тя. — Но има нещо друго. — Тя сви замислено устни, сякаш се мъчеше да реши нещо. После каза: — Ела.

 

 

Сейзед гледаше от прозореца, подсилил зрението си с втори калаен металоем. Човекът долу наистина беше Елънд. Сейзед се усмихна и тръгна към вратата, за да излезе и да посрещне краля.

И в същия миг видя нещо да се плъзга над пода на стаята. Лист хартия. Клекна, вдигна го и видя, че е изписан с неговия почерк. Единият му край бе откъснат. Сейзед се намръщи, отиде при бюрото и отвори ръкописа на мястото с разказа на Куаан. Липсваше една страница. Същата като преди, когато работеха с Тиндуил. Почти бе забравил странния случай с изчезналите изречения.

Беше пренаписал страницата, черпейки информацията от своя металоем, след като установиха липсата. А сега същата част отново бе откъсната. За всеки случай той сложи листа при останалите. Всичко съвпадаше.

„Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението — пишеше там. — Не бива да вземе силата за себе си“. Думи, които Сейзед помнеше добре, преведени дословно от отпечатката.

„Защо Куаан се е страхувал от това? — запита се той и седна. — Непрестанно твърди, че познава Аленди по-добре от всички останали. Нещо повече, на няколко пъти го нарича «почтен» човек.

Защо тогава се е страхувал, че Аленди ще задържи силата за себе си?“

 

 

Вин вървеше през мъглите. Елънд, Хам и Дух крачеха зад нея. Тълпата се разпръсна по заповед на Елънд, макар че войниците останаха наблизо, за да охраняват краля.

Вин вървеше напред. Усещаше пулсациите, тътнежа, силата, която разтърсваше душата й. Защо другите не я усещаха?

— Вин? — попита Елънд. — Къде отиваме?

— В Кредик Шау — отвърна тихо тя.

— Но… защо?

Вин само поклати глава. Вече знаеше истината. Кладенецът беше в града. По усилването на пулсациите можеше да определя посоката, в която да върви.

Кредик Шау изплува от тъмнината пред тях. Кулите стърчаха от земята в привидно безредие, насочени заплашително към звездите като копия.

— Вин — каза Елънд. — Мъглите се държат… странно.

— Зная — отвърна тя. — Те ме пазят.

— Не съвсем — възрази Елънд. — По-скоро изглежда сякаш се отдръпват от теб.

Вин поклати глава. Всичко беше наред. Но как да му обясни?

Влязоха заедно в бившия дворец на лорд Владетеля.

„Кладенецът е бил тук през цялото време“ — помисли си тя учудено. Усещаше как туптенето му разтърсва стените. Защо не го бе забелязала по-рано?

„Защото тогава пулсациите бяха още слаби — осъзна тя. — Кладенецът не е бил пълен. А сега е.“

И я зовеше.

Вървеше по същия маршрут, по който и преди. По пътя, по който бяха минали с Келсайър, когато нахлуха в Кредик Шау през онази страшна нощ, в която тя едва не загина. Тесният каменен коридор отвеждаше до помещение с форма на обърната купа. Фенерът на Елънд освети изящните фрески и стенописи, повечето в черно и сиво. Криптата в средата на помещението бе изоставена, затворена.

— Мисля, че най-сетне ще открием твоя атиум, Елънд — каза тя усмихнато.

— Какво? — Гласът на Елънд отекна в пустото помещение. — Вин, ние търсихме тук. Търсихме навсякъде.

— Не достатъчно, както изглежда. — Вин огледа криптата, но не я доближи.

„Ето къде бих го скрила — помисли си. — Съвсем логично. Лорд Владетеля би задържал Кладенеца наблизо, за да може, когато се напълни със сила, отново да я вземе. Но аз го убих, преди това да се случи“.

Тътнежите идваха отдолу. Бяха пропукали отделни участъци от пода, но не и каменните плочи. Трябваше да има някакъв път към подземието. Тя се приближи и огледа внимателно криптата, но не откри нищо. Спря пред смутените си приятели.

После разпали металите си. Както винаги първи изникнаха синкавите линии, сочещи към близките метални източници. Елънд носеше няколко дребни предмета, както и Дух, а Хам бе чист. В някои от фреските също имаше вградени метални парчета и линиите се извиха към тях.

Всичко беше както следваше да се очаква. Нямаше нищо…

Вин се намръщи и пристъпи встрани. Към една от инкрустациите сочеше особено дебела линия. Твърде дебела, ако трябваше да е точна. Тя се намръщи и втренчи поглед в стената. Линията сякаш изчезваше в нея.

„Какво може да значи това?“

Тя Придърпа линията. Не се случи нищо. Опита по-силно и възкликна, когато усети, че линията я тегли към стената. Освободи я и се огледа. На пода също имаше инкрустации. Дълбоки. Завладяна от любопитство, тя се закотви с Придърпване за тях и отново Дръпна стената. Стори й се, че нещо поддава.

Вин разпали дуралуминий и Придърпа с всичка сила. Мощната експлозия на енергия едва не я разкъса, но котвата удържа, а подхранваният от дуралуминий пютриум я пазеше да не пострада. Част от стената се отвори, плъзна се със стържене встрани. Вин изпъшка от напрежение и спря Дърпането — металите й бяха изгорели.

— В името на лорд Владетеля! — възкликна Дух. Хам, който също като нея гореше пютриум, вече бе скочил при отвора и надзърташе вътре. Елънд я улови за ръката, забелязал, че се олюлява.

— Нищо ми няма — успокои го тя, извади една стъкленица и попълни запасите си. Вибрациите от Кладенеца се бяха усилили неимоверно. Имаше чувството, че разтърсват стаята.

— Тук има стълбище — извика Хам.

Вин си пое дъх, кимна на Елънд и двамата последваха Хам и Дух през тайния отвор в стената.

Но трябва да продължа до най-малка подробност. Нямам много място. Другите Светоносци навярно са смятали, че проявяват смирение, когато дойдоха при мен, за да признаят, че грешат. Но дори тогава продължавах да се съмнявам във взетото от мен решение.

Всъщност, оказа се, че съм бил твърде горделив.

В края на краищата моята гордост бе това, което ни обрече на гибел. Никога не съм се радвал на особено внимание от моите побратими, те смятаха, че работата и интересите ми са неприсъщи на един Светоносец. Не разбираха, че моите изследвания, съсредоточени по-скоро върху природата, отколкото върху религията, са от полза за народите на четиринайсетте земи.

Като човека, открил Аленди, аз се превърнах във важна личност. В най-пръв сред Светоносците.

Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Светлейшия първи свидетел, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други.

Затова и не го направих.

Но ще го сторя сега. Нека се знае че аз, Куаан, Светоносец от Терис, съм измамник. Аленди не е Героят на времето. В най-добрия случай аз преувеличих достойнствата му, създавайки герой там, където такъв не е имало. В най-лошия, боя се, че покварих всичко, в което вярвахме.

Сейзед седеше на бюрото и четеше ръкописа.

„Нещо тук не е наред“ — мислеше си той. Плъзна пръст по страниците, търсейки отново думите „Светлейши първи свидетел“. Защо тази част го безпокоеше?

Облегна се назад и въздъхна. Дори ако пророчествата говореха за бъдещето, би трябвало да има ключове, които да проследи или да използва като ориентири. Тиндуил беше права за това. Но изследванията му доказваха, че те са неблагонадеждни и мъгляви.

Тогава къде беше проблемът?

„В това просто няма никаква логика“.

Но от друга страна, религията невинаги следваше общоприетата логика. Това ли беше причината, или неговите пристрастия? Или нарастващото неудовлетворение от учения, които бе запаметил и проповядвал, но които в края на краищата го предадоха?

Всичко опираше до едно откъснато листче на бюрото.

„Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението…“

Някой стоеше до бюрото.

Сейзед се стресна, подскочи и едва не тупна от стола. Не беше човек. По-скоро сянка, образувана от потоците в мъглата. Повлеклата бяха съвсем тънки, проникнали през отворения от Вин прозорец. Но въпреки това наподобяваха човешка фигура. Главата сякаш бе надвесена над бюрото… над книгата… Или дори над това листче.

Сейзед едва се сдържа да не скочи и да избяга. Но в края на краищата в него надделя любопитството на учения. „Аленди — припомни си той. — Човекът, когото всички смятали за Героя на времето. Той твърди, че го преследвала фигура, образувана от мъглите. Вин спомена същото“.

— Какво… искаш? — попита Сейзед, като се мъчеше да запази спокойствие.

Призракът не помръдваше.

„Дали не е тя?“ — помисли той. Много религии твърдяха, че мъртвите продължават да се скитат по света, от който ги дели тънка, макар и невидима преграда. Но тази фигура бе твърде ниска, за да е Тиндуил. Сейзед бе сигурен, че ще я познае дори в тази аморфна форма.

Опита се да определи накъде гледа призракът. Посегна с разтреперана ръка и взе листчето.

Призракът вдигна ръка и посочи към центъра на града. Сейзед се намръщи.

— Не разбирам.

Призракът продължаваше да сочи настойчиво.

— Напиши ми какво искаш да направя.

Призракът не сваляше ръка.

Сейзед не смееше да помръдне. Погледна ръкописа и в същия момент внезапен полъх разлисти страниците и ги разтвори на една, изписана с почерка на Тиндуил.

„На Аленди не бива да му се позволява да стигне до Кладенеца на Възнесението — не бива да му се позволява да задържи силата за себе си“.

Може би… може би Куаан беше знаел нещо, останало в тайна от всички останали. Дали силата не покваря дори най-добрите? Дали заради това не се е обърнал срещу Аленди, опитвайки се да го спре?

Призракът продължаваше да сочи.

„Ако призракът е откъснал този лист, може би се опитва да ми каже нещо. Но… Вин не би задържала силата за себе си. Не би разрушила всичко, както е постъпил лорд Владетеля, нали?“

Ами ако няма друг избор?

Зад вратата отекна вик. В гласа се долавяше нескрит ужас. След миг към него се присъединиха други. Смразяващ кръвта хор, който разтърси тъмната нощ.

Нямаше време за колебания. Сейзед сграбчи свещта, като в бързината покапа листовете с разтопен восък, и изскочи от стаята.

 

 

Тясна вита каменна стълба водеше право надолу. Вин слизаше бавно, Елънд вървеше след нея. Тътнежът продължаваше да се усилва. На дъното, в края на стълбата имаше…

Обширно подземие. Елънд вдигна фенера високо и огледа просторната каменна пещера. Дух и Хам бяха на няколко стъпала под тях.

— В името на лорд Владетеля… — прошепна Елънд, изправен до Вин. — Никога нямаше да открием това помещение, без да разрушим цялата сграда!

— Вероятно такава е била идеята — отвърна Вин. — Кредик Шау не е само дворец, но и гигантски саркофаг. Построен, за да скрие нещо. По-точно, за да скрие това. Металните инкрустации на пода на криптата замаскират от сетивата на аломанта цепнатините покрай стената и отварящия механизъм. Ако не беше загатването…

— Загатването? — повтори Елънд и се обърна към нея.

Вин само поклати глава и кимна към стълбището. Двамата продължиха да се спускат. Отдолу отекна звънливият глас на Дух:

— Ей, тук има храна! Страшно много консерви!

И наистина, върху каменния под имаше рафтове с прилежно подредени метални кутии, сякаш подготвяни за някакво важно събитие. Вин и Елънд се спуснаха до приземното ниво, а Хам извика на Дух да не се отдалечава. Елънд понечи да тръгне след двамата, но Вин го хвана за ръка. Беше разпалила желязо.

— Ей натам има силен източник на метал — каза тя с нарастваща възбуда.

Елънд кимна и двамата тръгнаха забързано нататък покрай рафтовете с хранителни припаси. „Всичко това е било направено по нареждане на лорд Владетеля. Но с каква цел?“

В този момент това не й се струваше толкова важно. Не я интересуваше и атиумът, макар че Елънд сигурно се вълнуваше от възможността да го открият.

Стигнаха дъното на пещерата и видяха източника на металната линия.

На стената имаше масивна плоча, като тази, която Сейзед бе открил в Серанската конвента. Елънд изглеждаше разочарован от откритието. Вин обаче пристъпи напред и разпали калай, за да провери какво е гравирано на плочата.

— Това карта ли е? — попита Елънд. — Прилича ми на Последната империя.

И наистина, върху плочата бе гравирана карта. Лутадел бе поставен в центъра. Едно близко градче бе отбелязано с малък кръг.

— Защо е очертан град Статлин? — попита намръщено Елънд.

Вин поклати глава.

— Не затова дойдохме тук. Виж там. — От подземието се отклоняваше друг тунел. — Ела.

Сейзед тичаше по улиците, без да знае накъде и защо. Просто следваше мъгливия призрак. Свещта отдавна беше угаснала, но той продължаваше да я стиска пред себе си.

Продължаваха да ехтят писъци и това го подтикваше да стигне по-бързо при тях и да разбере какво е станало. Но мъгливият призрак настойчиво го водеше в друга посока, дори спираше да го изчака. Може би го водеше към собствената му гибел? Но не… кой знае защо, Сейзед бе готов да му се довери.

„Дали не използва аломантия? — зачуди се той. — За да въздейства на чувствата ми“.

Преди да се съсредоточи върху тази мисъл обаче се спъна в първото тяло. Беше мъж, скаа със скромно облекло и кожа, покрита със сажди. Лицето му бе разкривено в болезнена гримаса, а пепелта наоколо бе разхвърляна, вероятно от конвулсиите му.

Сейзед извика уплашено и спря. Клекна и огледа трупа на мъждивата светлина от един близък прозорец. Този човек бе издъхнал в мъки.

„Прилича на… убийствата, за които чух — помисли Сейзед. — В онова селце на юг. Човекът там разправяше, че мъглата убила приятеля му. Съборила го на земята и той се мятал и гърчил“.

Призракът изникна пред Сейзед и отново посочи с ръка. Терисецът го погледна намръщено.

— Ти ли направи това? — попита шепнешком.

Призракът поклати глава и посочи с пръст. Пред тях се издигаше Кредик Шау. Посоката, в която бяха тръгнали Елънд и Вин.

Сейзед се изправи. „Вин смяташе, че Кладенецът е някъде в града. Дълбината се е върнала и от известно време напада с пипалата си покрайнините на империята. Убива.

Това, което става, надхвърля представите ни“.

Все още не можеше да повярва, че посещението на Вин при Кладенеца ще я изложи на опасност. Тя беше чела историята на Рашек. Не би взела силата за себе си. Сейзед бе сигурен в това. Но не напълно. Всъщност вече не знаеше дали наистина трябва да доближават Кладенеца.

„Трябва да я намеря. Да я спра, да поговоря с нея, да я подготвя. Не бива да прибързваме с нещо толкова важно“.

Ако наистина откриеха там силата, трябваше преди това да помислят хубаво, да решат какво ще правят с нея.

Мъгливият призрак продължаваше да сочи. Сейзед се изправи и затича, забравил за писъците в нощта. Приближи вратата на гигантския дворцов комплекс и хлътна в тъмния отвор.

Мъгливият призрак спря зад него, сред вихрите, които го бяха породили. Сейзед запали свещта с огнивото си и зачака. Призракът не го последва. Завладян от безпокойство, Сейзед реши да го изостави и да продължи сам из някогашния дом на лорд Владетеля. Каменните стени бяха студени и тъмни, светлината от свещта — недостатъчна.

„Невъзможно е Кладенецът да е тук. Нали трябваше да е в планините?“

Но много от сведенията от онова време бяха смътни и Сейзед започваше да се съмнява, че е разбрал правилно информацията, съдържаща се в тях.

Ускори крачка, засенчил огънчето с ръка. Знаеше къде трябва да отиде. И друг път бе посещавал двореца. След падането на лорд Владетеля го беше изучил внимателно, беше го картотекирал в паметта си за идните поколения. Стигна до криптата и спря, забелязал отвора в стената.

На прага стоеше фигура с наведена глава. Трепкащата светлина на свещта озаряваше гладките мраморни стени, сребърните инкрустации на фреските и металните глави на шиповете в очите на непознатия.

— Марш? — попита изненадано Сейзед. — Къде се изгуби?

— Какво правиш, Сейзед? — прошепна Марш.

— Отивам при Вин — отвърна той смутено. — Марш, тя е открила Кладенеца. Требва да я спрем, преди да е предприела каквото и да било. И да обмислим как да процедираме нататък.

Марш мълчеше.

— Не биваше да идваш тук, терисецо — рече накрая, все така навел глава.

— Марш? Какво става? — Сейзед пристъпи изплашено напред.

— Ще ми се да знаех. Ще ми се да… разбирах.

— Какво да разбираш? — попита Сейзед и гласът му отекна глухо в каменната крипта.

Марш вдигна глава и насочи металните си очи към Сейзед.

— Да разбера защо трябва да те убия — промълви той и вдигна ръка. Мощен аломантичен Тласък впримчи металните гривни на ръцете на Сейзед и го отхвърли към твърдата каменна стена.

— Съжалявам — прошепна Марш.