Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (58)

56.

Ако Рашек не успее да поведе Аленди в погрешна посока, му наредих да го убие.

„Как може Вин да се справя с това?“ — зачуди се Елънд. Не виждаше на повече от двайсет стъпки в мъглата. Дърветата пред него изникваха като привидения, с извити и сплетени над пътя клони. Мъглата сякаш беше жива — Движеше се, завихряше се, тласкана от студения нощен въздух. Притегляше към себе си облаците пара, които Елънд издишваше, сякаш се опитваше да рисува с тях.

Той потрепери и ускори крачка. През последните няколко дни снегът се бе стопил, оставяйки големи кални петна. Пътят край канала за щастие не бе затрупан.

Елънд вървеше, метнал на рамо вързоп, в който носеше само най-необходимото. По съвет на Дух преди няколко дни бяха продали конете в едно селце. Бяха ги пришпорвали до пълна изнемога и Дух каза, че ще им е трудно да ги хранят и опазят живи през последната част от пътя.

Освен това каквото имаше да се случва в града вероятно вече бе станало. Ето защо Елънд крачеше сам в мрака. Трябваше да спази обещанието, дадено на Вин. Не само тя, но Дух също твърдеше, че нощем е по-безопасно. Малцина пътници дръзваха да излизат в мъглите. Тъкмо затова нощем по пътя нямаше и бандити.

Дух беше избързал напред: използваше изострените си сетива, за да открие опасност, преди Елънд да й се натъкне слепешката. „Как ли става това?“ — зачуди се Елънд. Калаят би трябвало да подобрява зрението. Но какво значение колко надалече виждаш, когато мъглата скрива всичко?

Някои автори твърдяха, че аломантията помага да виждаш и през мъглите. Елънд винаги се бе чудил дали това е възможно. Разбира се, той не разбираше как пютриумът придава сила, нито какво е да се биеш с помощта на атиум. Аломантите бяха рядко явление дори сред Големите къщи. Но заради начина, по който Страф се отнасяше с него, Елънд бе изпитвал известна вина, че той самият не е такъв.

„Все пак станах крал, макар и без помощта на аломантия“ — помисли си той. Вярно, че беше изгубил трона. Но макар че му отнеха короната, нямаше как да отнемат и постиженията му. Беше доказал, че Съборът може да работи. Беше защитил скаа, бе им осигурил права, бе им вдъхнал жажда за свобода, която никога нямаше да бъде утолена. Беше направил повече, отколкото очакваха от него.

Нещо изшумоли в мъглите.

Елънд замръзна, втренчил поглед в мрака. „Приличаше на листа — помисли си неспокойно. — Дали някой не ходи по тях? Или… ги носи вятърът?“

В този миг реши, че няма нищо по-тревожно от това да стои сам в мрака и да гледа неясните очертания наоколо. Помисли си, че би предпочел да се изправи пред цяла армия колоси.

— Елънд… — прошепна един глас.

Елънд се стресна. Беше Дух. Поколеба се дали да не го скастри, че се е промъкнал така безшумно, но от друга страна, нали Дух бе съгледвач.

— Видя ли нещо? — попита Дух тихо.

Елънд поклати глава.

— Не. Но ми се стори, че чух някакъв шум.

Дух кимна и отново изчезна в мъглата. Елънд не знаеше дали да продължи, или да остане на място. Не се наложи да се двоуми дълго — Дух се върна след минутка.

— Нищо обезпокоително. Обикновен мъглив дух.

— Какво? — попита Елънд.

— Мъглив дух — отвърна младежът. — Сещаш се, нали? От ония големи лакоми създания. Родеят се с кандрите. Не ми казвай, че не си чел за тях.

— Чел съм — отвърна Елънд, докато стрелкаше с тревожен поглед тъмнината. — Но не смятах, че ще срещна нещо подобно в мъглите.

Дух сви рамене.

— Сигурно са ни проследили по миризмата, с надеждата да намерят хранителни отпадъци. Тези създания са безвредни, в повечето случаи.

— В повечето случаи? — повтори Елънд.

— Вероятно знаеш за тях повече от мен. Виж, не се върнах, за да говорим за мършояди. Видях отпред светлина.

— Някое село? — попита Елънд.

Дух поклати глава.

— Прилича ми на лагерен огън.

— Армия?

— Може би. Реших, че ще е най-добре да изчакаш тук. Инак току-виж си се натъкнал на постовете им.

— Съгласен — рече Елънд.

Дух кимна и изчезна в мрака.

А Елънд отново остана сам. Потрепери, загърна се по-плътно в наметалото и погледна в посоката, откъдето бе чул шума на мъгливия дух. Да, беше чел за тях. Знаеше, че по принцип са безвредни. Но мисълта, че нещо се прокрадва там — със скелет, сглобен от различни кости, — че го следи…

„Не мисли за това“ — рече си той.

Вместо това се зае да оглежда мъглите. Вин беше права за едно. Напоследък се задържаха по-дълго, дори на дневна светлина. Някои сутрини издържаха до час след изгрев слънце. Можеше да си представи какво бедствие ще е, ако мъглите останат и през деня. Кълновете нямаше да поникват, животните щяха да гладуват и цивилизацията щеше да рухне.

Възможно ли беше Дълбината да е нещо толкова просто? Представите на Елънд за нея бяха оформени от книгите. Някои автори смятаха, че това е само легенда — слух, разпространяван от принудителите, за да подсилят божествения ореол на своя господар. Повечето приемаха историческия факт, според който Дълбината е някакво страховито чудовище, убито от лорд Владетеля.

Но тук, сред мъглите, идеята за чудовището му се стори нелепа. Как може една-единствена твар да заплашва цялата земя? Докато мъглите, напротив, притежаваха разрушителна сила. Можеха да убиват растения. Вероятно дори… хора, както предполагаше Сейзед.

Не откъсваше поглед от местещите се около него форми. Да, би могъл да си ги представи като Дълбина. Нейната мрачна слава — на нещо по-страшно от чудовище и по-опасно от цяла армия — напълно съответстваше на тази представа. Дори имаше чувството, че по някакъв начин мъглите въздействат на ума му. За миг му се стори, че мярва нещо сред кълбата отпред. Приличаше на човек, изправен насред пътя.

И този човек пристъпи към него.

Елънд подскочи, дръпна се назад и под крака му изхрущя коричка лед. „Не ставай глупав — рече си той. — На страха очите са големи. Там няма нищо…“

Силуетът в мъглата направи още една крачка към него. Беше неясен, почти безформен, но въпреки това му се струваше съвсем реален. На пръв поглед хаотични движения на мъглата оформяха лицето, тялото и крайниците.

— В името на лорд Владетеля! — извика Елънд и се дръпна още назад. Съществото продължаваше да го гледа.

„Дали не полудявам?“ — зачуди се той. Побиха го тръпки. Мъгливият силует спря на няколко крачки от него, вдигна дясната си ръка и посочи.

На север. В противоположната на Лутадел посока.

Елънд смръщи вежди и погледна натам. Нищо освен мъгли. Той извърна поглед към фигурата. Тя продължаваше да стои с вдигната ръка.

„Вин говореше за тези създания — спомни си той, докато се мъчеше да овладее страха си. — Опитваше се да ми внуши, че ги има. А аз смятах, че си измисля!“ Вин беше права — също както бе права, че мъглите се задържат по-дълго денем и че вероятно Дълбината също е мъгла. Елънд се зачуди кой от двамата всъщност е ученият.

Мъгливата фигура продължаваше да сочи.

— Какво искаш? — попита Елънд. Гласът му прозвуча странно в тишината.

Фигурата пристъпи напред с вдигната ръка. Елънд хвана дръжката на меча, макар да знаеше, че той няма да му помогне. Този път не отстъпи.

— Какво искаш от мен? — попита той високо.

Фигурата не сваляше ръка. Не му се струваше, че го заплашва. Напротив, от нея сякаш се излъчваше спокойствие.

„Аломантия? — помисли си той. — Дали не Притегля чувствата ми?“

— Елънд? — чу се гласът на Дух съвсем наблизо.

Фигурата се разтвори в мъглата.

— Елънд? — Дух спря пред него. — Какво казваше?

Елънд свали ръка от меча и бавно огледа мъглите. Не беше сигурен дали не си е въобразил всичко.

— Нищо — отвърна той.

Дух посочи с палец през рамо и каза:

— Ела да видиш.

— Армия ли е? — попита Елънд.

Дух поклати глава.

— Не. Бежанци.

 

 

— Пазителите са мъртви, милорд — каза седналият срещу Елънд старец. Нямаше шатра, само одеяло, закрепено на четири пръта. — Или са мъртви, или пленени.

Друг човек поднесе чай според всички правила на етикецията. И двамата носеха дрехи на стюарди и макар че на лицата им бе изписано изтощение, дрехите и ръцете им бяха чисти.

„Стари навици — помисли Елънд, докато отпиваше от чая. — Терисците се обявиха за независим народ, но хиляда години служба не се забравят тъй лесно“.

Самият лагер бе доста странен. Дух твърдеше, че били над хиляда души — огромна тълпа, чието изхранване вероятно бе непосилна задача през студената зима. Мнозина бяха възрастни, преобладаващата част — стюарди: евнуси, възпитани за прислужници, без никакъв опит в лова.

— Кажете ми какво стана — рече Елънд.

Възрастният стюард кимна. Беше изнемощял и със забележим тремор на ръцете, макар че се опитваше да се държи с привичното за повечето стюарди достойнство.

— Милорд, след като империята рухна, Синодът излезе на открито — заговори той и взе чашата си: беше пълна само до половината, сигурно заради треперенето. — И станаха наши управници. Може би не беше мъдро да се разкриват толкова бързо.

Не всички терисци бяха ферохимици, всъщност само малцина. Пазителите — хора като Сейзед и Тиндуил — бяха преследвани стотици години от лорд Владетеля. Тиранът бе изпитвал параноичен страх от смесването на ферохимични и аломантични наследствени линии, при което съществуваше възможност да се роди дете с неговите способности. Тъкмо затова се бе опитал да унищожи всички ферохимици.

— Познавам някои Пазители, приятелю — рече Елънд. — Трудно ми е да повярвам, че могат да бъдат избити така лесно. Кой го направи?

— Стоманените инквизитори, милорд.

Елънд потрепери. „Ето значи къде са били“.

— Бяха десетина, милорд — продължи старецът. — Нападнаха Татингдуен с армия колоси. Но мисля, че това бе само за да ни отвлекат вниманието. Истинската им цел бяха Синодът и самите Пазители. Докато нашата малка армия се сражаваше с чудовищата, инквизиторите удариха Пазителите.

„В името на лорд Владетеля… — Сърцето на Елънд се сви. — Какво ще правим с книгата, която Сейзед заръча да отнесем на Синода? Дали да не я оставим на тези хора?“

— Милорд, те откараха труповете с тях — продължи старецът. — Терис е в руини, така че тръгнахме на юг. Казвате, че познавате крал Венчър?

— Аз… срещал съм се с него — отвърна Елънд. — Той управляваше Лутадел, откъдето съм и аз.

— Мислите ли, че ще ни приеме? — попита старецът. — Вече почти изгубихме надежда. Татингдуен беше нашата столица, но и тя не е кой знае колко голяма. Толкова сме малко сега, след като лорд Владетеля се погрижи за това.

— Ами… не зная дали в Лутадел ще намерите спасение, приятелю.

— Ние можем да служим добре — обеща старецът. — Вече сме свободни хора и се гордеем с това. Вярно, че животът ни беше труден дори преди да ни нападнат инквизиторите. Може би те всъщност ни направиха услуга, като ни прокудиха.

Елънд поклати глава.

— Само преди седмица колосите нападнаха Лутадел. Аз самият съм бежанец, приятелю. Предполагам, че градът е паднал.

Старецът потъна в замислено мълчание.

— Така значи — рече накрая.

— Съжалявам — отвърна Елънд. — Връщам се, за да видя какво е станало. Пътувах на север, но после обърнах обратно. Как така не сме се засекли?

— Ние не вървяхме по този път, милорд — обясни старецът. — Спуснахме се напряко, за да попълним припасите си в Сурингщат. Вие… нищо повече ли не знаете за събитията в Лутадел? Там беше една от нашите старши Пазителки. Надявахме се да поискаме съвет от нея.

— Лейди Тиндуил? — попита Елънд.

Мъжът едва не подскочи.

— Да. Познавате ли я?

— Тя беше съветничка при двора на краля — отвърна Елънд.

— Струва ми се, сега смело можем да заявим, че Пазител Тиндуил е наш единствен водач — продължи старецът. — Не знаем колко странстващи Пазители са останали, но тя е единственият член на Синода, който не беше в столицата при атаката.

— Когато тръгнах на път, тя все още беше в Лутадел — отвърна Елънд.

— Значи е възможно да е оцеляла — каза старецът. — Или поне можем да се надяваме. Благодаря ви, пътнико, за тази информация. Моля, настанете се удобно в нашия лагер.

Елънд кимна и се надигна. Дух стоеше наблизо под няколко дървета. Елънд отиде при него.

Хората в лагера бяха запалили десетки огньове, сякаш за да прогонят мъглата. Светлината вършеше известна работа, но същевременно създаваше странни, триизмерни сенки, които привличаха погледа. Дух се бе облегнал на едно полуизсъхнало дърво, напрегнал взор за неща, които Елънд не можеше да види. Можеше да долови само някои от звуците на лагера, които Дух вероятно също следеше. Детски плач. Кашлица. Пръхтене и сумтене на добитък.

— Лоша работа, а? — каза Елънд тихо.

Дух поклати глава.

— По-добре да изгасят тези огньове. Светлината само пречи.

— Но пък им осигурява известно спокойствие. Ще им е нужно, като се има предвид какво ги чака. — Елънд млъкна, загледан в приближаващ се отряд териски „войници“ — група мъже, навремето очевидно били стюарди. Стойката им беше перфектна, крачеха с отмерени движения, но Елънд се съмняваше, че умеят да боравят с други оръжия освен с кухненски нож.

„Очевидно Терис няма армия, която да помогне на моя народ“.

— А ти върна Вин, за да събере съюзниците ни — укори го Дух. — Да ги поведе към нас, може би дори да потърсим убежище в Терис.

— Да.

Дух помълча малко, после въздъхна.

— Ел, целият свят се разпада. Терис, Лутадел…

— Лутадел не е разрушен! — прекъсна го рязко Елънд.

— Но колосите…

— Вин ще намери начин да ги спре — заяви уверено Елънд. — Нищо чудно да е взела силата от Кладенеца на Възнесението. Трябва да продължим. Можем и ще построим отново това, което изгубихме. А след това ще помислим как да помогнем на Терис.

Дух помисли малко, усмихна се и кимна. Елънд дори се изненада от начина, по който му въздействаха уверените му думи. Младежът погледна с копнеж димящата чаша в ръката на Елънд и той му я даде с обяснението, че не обичал чай от билки. Дух доволно отпи.

За Елънд обаче новините бяха много по-обезпокоителни. „Дълбината се завръща, призраци дебнат в мъглите, а инквизиторите са нападнали Терис. Какво още не съм предвидил?“