Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (57)

55.

Рашек трябва да поведе Аленди в погрешна посока, да го обезкуражи, да го откаже по някакъв начин от намерението му да осъществи това пътешествие. Аленди не знае, че е измама, че всички сме измамени, и няма да ме послуша.

Страф се пробуди в студената утрин и веднага посегна за листо от черен фрайн. Започваше да открива ползите от това привикване. С него се будеше лесно и по-рано и тялото му беше топло въпреки студа. Ако преди му трябваше час, за да се приготви, сега му стигаха броени минути.

А денят, който започваше, щеше да е велик.

Джанарл го чакаше пред шатрата и двамата закрачиха из оживения лагер. Ботушите на Страф хрущяха по суграшицата.

— Пожарите изгаснаха, милорд — докладва Джанарл. — Сигурно от снега. Колосите вероятно са приключили да беснеят и са потърсили топли убежища. Нашите съгледвачи се страхуват да се приближат, но докладваха, че отдалече градът е тих като гробище. Тих и пуст, ако се изключат труповете.

— Може наистина да са се избили помежду си — рече почти радостно Страф и се покатери на седлото; изпускаше облаци пара в студения въздух. Армията бързо се строяваше. Петдесет хиляди войници, нетърпеливи да превземат града. Не само плячката ги привличаше там, но и топлината зад градските стени.

— Може би — отвърна Джанарл и също яхна коня си.

„Няма ли да е чудесно? — помисли си с усмивка Страф. — Всички мои врагове мъртви, градът и богатствата му в краката ми — и само изплашени скаа…“

— Милорд! — извика някой.

Страф извърна глава. Полето между лагера и Лутадел бе покрито със сняг и мръсни петна от сажди. А в другия му край бавно се събираха колоси.

— Изглежда, все пак са живи, милорд — рече Джанарл.

— Да, така излиза — кимна намръщено Страф. Бяха доста на брой, излизаха през западната порта и вместо да се хвърлят в атака, лениво се скупчваха.

— Според сведенията на съгледвачите са по-малко от първоначалния им брой. Вероятно с около една трета. Но все пак става дума за колоси…

— Важното е, че изоставят крепостта — рече с усмивка Страф. Черният фрайн топлеше приятно кръвта му и го караше да се чувства, сякаш е разпалил метали. — Виждам, че се готвят да ни нападнат. Ами да опитат. Всичко ще приключи много бързо.

— Да, милорд — отвърна Джанарл, но не изглеждаше уверен. Намръщи се и посочи. — И, милорд…

— Какво има пък сега?

— Войници, милорд — отвърна Джанарл. — Хора. Поне няколко хиляди. Излизат след колосите

Страф смръщи вежди.

— Те трябваше да са избити!

И тогава колосите атакуваха. Конят на Страф запристъпва нервно, когато сините чудовища хукнаха през полето, следвани от войниците.

— Стрелци! — извика Джанарл. — Готови за първия залп!

„Дали да не се дръпна назад?“ — помисли си Страф, но докато обръщаше коня, забеляза нещо. Една стрела внезапно изхвърча от редицата на колосите.

Но колосите не използваха лъкове. Освен това чудовищата бяха твърде далече, а тъмната точка — прекалено голяма, за да е стрела. Камък? Изглеждаше толкова голям, че…

Нещото започна да пада към армията му. Страф не можеше да откъсне поглед от него. С приближаването му вече можеше да различи повече подробности. Не беше стрела, нито камък.

Беше човек — жена с развята пелерина.

— Не! — изкрещя Страф.

„Нали си беше тръгнала?“

 

 

Вин летеше в подсилен от дуралуминий Стоманен скок, стиснала огромния меч на колоса. Изкрещя, заби острието в главата на Страф и продължи да сече надолу, докато не го забоде в земята. Разхвърча се сняг и замръзнала почва.

Конят се раздели на две части — предна и задна. Останките на бившия крал рухнаха на земята при трупа на животното. Вин ги погледна и се усмихна. Страф най-после бе мъртъв.

В края на краищата Елънд го бе предупредил какво ще последва, ако нападне града.

Генералите и офицерите на Страф стояха около нея и я гледаха втрещени. Зад нея колосите вече притискаха армията по фланговете.

Вин стисна дръжката на меча и Тласна напред с подсилен от дуралуминий Стоманен тласък. Конниците изхвърчаха от седлата, а войниците се пръснаха в кръг от няколко десетки метра. Отекнаха изплашени викове.

Тя изгълта още една стъкленица и възстанови запасите от пютриум и стомана. След това подскочи и връхлетя върху генералите и офицерите. Докато се снижаваше, колосите удариха предните редици на армията и клането започна.

 

 

— Какво правят? — попита Сет и се загърна с наметалото.

— Изглежда, атакуват — отвърна Бахмен, един от помощниците му. — Вижте! Те действат заедно с колосите!

Сет се намръщи и закопча наметалото си.

— Да не са сключили съюз?

— С колосите? — Бахмен го погледна невярващо.

Сет сви рамене.

— Кой ще спечели?

— Трудно е да се каже, милорд. Колосите са…

— Какво е това? — попита Алриане, която тъкмо бе изкачила с коня си заснежения хълм, следвана от няколко пазачи. Сет, разбира се, им бе наредил да я задържат в лагера, но знаеше колко безполезно е това, ако тя реши да го последва.

„Поне можех да се надявам, че ще се забави, докато се облича тази сутрин“. Алриане бе облякла нова рокля и бе с нова прическа. Дори шатрата й да се запалеше, тя пак щеше да се забави, за да си оправи грима, преди да избяга.

— Май битката започна — отвърна Сет и кимна към полето.

— Извън града? — учуди се Алриане. После се засмя. — Те атакуват позициите на Страф!

— Да — потвърди Сет. — Което значи, че градът…

— Трябва да им помогнем, татко!

Сет завъртя очи.

— Знаеш, че няма да направим нищо подобно. Ще изчакаме да видим кой ще спечели. Ако победителят е достатъчно отслабен, ще го нападнем. Не взех със себе си цялата армия, но…

И млъкна, забелязал погледа на Алриане. Понечи да продължи, но тя смуши коня и препусна.

Стражите изругаха и се опитаха — твърде късно — да уловят юздите на коня й. Сет я гледаше сащисан. Това беше малко налудничаво дори за нея. Тя не би посмяла да…

Алриане препускаше право към бойното поле. После спря, обърна се и извика:

— Татко! Ако искаш да ме защитиш, най-добре да атакуваш!

След тези думи пришпори отново коня. Копитата му вдигаха облаци сняг.

Сет не помръдна.

— Милорд — каза Бахмен. — Тези армии изглеждат с почти равни сили. Петдесет хиляди мъже срещу дванайсет хиляди колоса и пет хиляди защитници на града. Ако добавим нашите сили към някоя от страните…

„Проклето глупаво момиче!“ — помисли Сет, загледан след отдалечаващата се Алриане.

— Милорд? — подкани го Бахмен.

„Защо въобще дойдох при Лутадел? Наистина ли смятах да превзема града? Без аломанти и във време, когато собственото ми кралство е разкъсвано от размирици? Или търсех нещо? Потвърждение на легендите? Сила, каквато видях онази нощ, когато Наследницата едва не ме уби?

Как ли е накарала колосите да се бият на нейна страна?“

— Събирайте армията! — нареди Сет. — Отиваме да защитим града. И пратете конници след глупавата ми дъщеря!

 

 

Сейзед яздеше мълчаливо през дълбокия сняг. Пред него битката бе в разгара си, но той бе достатъчно далече, за да е извън опасност. Беше напуснал града, но знаеше, че оцелелите мъже и жени са се покатерили на стените. Вин ги бе спасила от колосите. Истинско чудо щеше да е да види как ги спасява от другите две армии.

Нямаше намерение да участва в боя. Металоемите му бяха почти празни, а тялото му — уморено също като ума.

Още не знаеше как ще се справи със загубата на Тиндуил. Чувстваше се… опустошен. Какво ли не би дал да не усеща нищо. Да беше отишъл да пази нейната порта, а не неговата. Защо не я потърси, когато чу, че северната порта е паднала? Тогава сигурно все още е била жива. Би могъл да я защити.

Нима имаше нещо друго на този свят, което да му е по-скъпо?

„Вярващите се оказаха прави — помисли си той. — Вин се върна и спаси града. Аз изгубих надежда, но не и те“.

Смуши коня. Шумът на битката се усилваше. Опита се да прогони от мислите си Тиндуил, но се оказа невъзможно. Всичко, което бе съхранявал в ума си по един или друг начин, го водеше при нея. Болезнена връзка, но въпреки това не можеше да я прекъсне.

„Героят на времето няма да е само воин — мислеше си той, докато бавно яздеше към бойното поле. — Той е личност, която ще обедини всички, ще ги събере под един флаг. Той е водач“.

Знаеше какво мисли Вин — че тя е този Герой. Но Тиндуил беше права — съвпаденията бяха твърде много. И Сейзед вече не беше сигурен, че вярва в тях. В каквото и да било.

„Героят на времето не е терисец — продължи да размишлява той, загледан в атаката на колосите. — Не е от кралски произход, но ще добие такъв“.

Дръпна юздите и спря коня насред широкото пусто поле. Около него от снега стърчаха стрели, земята бе изпотъпкана. В далечината се чуваха удари на барабан. Той се обърна и видя, че от запад се задава армия. Знамената, които се вееха, бяха с герба на Сет.

„Той ще командва армиите на света. Крале ще му се притичат на помощ“.

Войската на Сет се готвеше да встъпи в бой срещу Страф. Чу се звън на метал, удрящ се в метал, прозвучаха бойни викове и в миг изникна нов фронт. Сейзед стоеше насред полето между града и армиите. Хората на Вин все още бяха по-малко, но въпреки това армията на Страф започна да отстъпва, разпадна се, войниците побягнаха кой накъдето види.

„Тя избива пълководците им“ — помисли Сейзед.

Сет беше умен човек. Участваше в битката, но се държеше назад — уврежданията му налагаха да е вързан за седлото, а това му пречеше да влиза в ръкопашни двубои. Но въпреки това бе дошъл на бойното поле, за да се застрахова, че Вин няма да обърне колосите си срещу него.

Защото за Сейзед вече нямаше съмнение кой ще спечели битката. И наистина, преди да мине и час, войниците на Страф започнаха да се предават на големи групи. Шумът на битката утихна и Сейзед подкара коня напред.

„Светейши първи свидетел — помисли си той. — Не зная дали да вярвам в това. Но във всички случаи трябва да съм там, за да видя“.

Колосите бяха спрели да се бият и стояха неподвижно. Разделиха се, за да пропуснат Сейзед през редиците си. Малко по-нататък той откри Вин — с огромния окървавен меч. Няколко колоса бяха довели пред нея мъж с богато облекло и сребърен нагръдник.

Приближи се Пенрод, с почетен ескорт от колоси. Встрани друга част от редовете на колосите се раздели, за да направи път на Сет, заобиколен от голяма група войници и придружен от един колос.

Сет погледна Вин, почеса се по брадичката и изсумтя:

— Ама че битка.

— Войниците на Страф се изплашиха — отвърна тя. — Намръзнали са се и нямат никакво желание да се сражават с колосите.

— А водачите им? — попита Сет.

— Избих ги. Освен този. Как се казваш?

— Лорд Джанарл — отвърна мъжът. Изглежда, кракът му бе счупен, защото от двете страни го придържаха колоси.

— Страф е мъртъв — каза Вин. — Сега ти командваш армията.

Мъжът сведе глава и отвърна:

— Не. Вие я командвате.

Вин кимна, после му заповяда:

— На колене.

Колосите пуснаха Джанарл. Той изстена от болка, но коленичи и прошепна:

— Предавам ви армията си.

— Не на мен — възрази Вин. — На законния наследник на Къща Венчър. Сега той е ваш господар.

Джанарл се поколеба.

— Така да бъде. Заклевам се да бъда верен на сина на Страф Елънд Венчър.

Войниците на двете армии все още стояха на известно разстояние и се споглеждаха неуверено. Сейзед се обърна заедно с Вин и погледна към Пенрод. Вин посочи земята и Пенрод покорно слезе от коня и също коленичи.

— Аз също се заклевам. Във вярност пред Елънд Венчър.

Вин се обърна към лорд Сет.

— Очакваш същото от мен? — попита полузасмяно брадатият мъж.

— Да — отвърна тихо Вин.

— И ако откажа?

— Ако откажеш, ще те убия — заяви спокойно Вин. — Ти доведе армията си, за да нападнеш града. Заплаши сънародниците ми. Няма да избия войниците ти за това, което ни сториха, но ще убия теб, Сет.

Тишина. Сейзед се обърна и погледна редицата неподвижни колоси.

— Това е заплаха — бавно каза Сет. — Твоят Елънд никога не би постъпил така.

— Той не е тук — отвърна спокойно Вин.

— Но ако беше, какво щеше да каже? — попита Сет. — Да не се поддавам на натиск. Благородният Елънд Венчър не би се пречупил само защото някой заплашва да му отнеме живота.

— Ти не струваш и наполовина колкото Елънд — рече Вин. — И го знаеш.

Сет помисли малко и се усмихна.

— Права си, не струвам. — После огледа помощниците си. — Помогнете ми да сляза.

Вин мълчаливо наблюдаваше как Сет слиза от коня и коленичи в снега.

— Е, добре. Заклевам се във вярност пред Елънд Венчър. Може да управлява кралството ми, стига да успее да го отнеме от проклетия принудител, който сега властва там.

Вин кимна се обърна към Сейзед.

— Сейз, трябва да ми помогнеш.

— Каквото заповядате, господарке — рече Сейзед.

Тя втренчи поглед в него.

— Моля те, не ме наричай така.

— Както желаете.

— Сейзед, ти си единственият тук, на когото мога да вярвам — продължи тя, все едно забравила за тримата коленичили. — След като Хам е ранен, а Бриз…

— Ще направя всичко, което е по силите ми — рече Сейзед и склони глава. — Какво искате от мен?

— Да се погрижиш за Лутадел — отвърна тя. — Осигури на хората убежище и припаси от резервите на Страф. Разположи тези армии така, че да не се избият помежду си, и прати отряд да доведе Елънд. Той се връща по пътя покрай канала.

Сейзед кимна и Вин се обърна към тримата коленичили.

— Сейзед е мой заместник. Ще му се подчинявате както на самия Елънд.

Те кимнаха.

— А вие къде отивате? — попита Пенрод и вдигна глава.

Вин въздъхна и изведнъж й пролича, че е ужасно изтощена.

— Да спя — отвърна тя и изпусна меча. Сетне се Тласна и излетя в небето към Лутадел.

„Той ще остави след себе си разруха, но това ще бъде забравено — помисли си Сейзед, докато я наблюдаваше как лети. — Ще основе кралства и ще ги разруши, за да обнови света.

Само дето през цялото време смятахме, че ще е от мъжки пол“.