Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (56)

54.

Аленди ще се нуждае от водачи из Териските планини. Натоварих с тази задача Рашек и се погрижих за помощници да вземе свои верни другари.

Тоягата на Вин се строши в лицето на поредния колос.

„Пак ли?“ — помисли ядосано тя, извърна се и заби останалия в ръцете й назъбен край в гърдите на друго чудовище. Когато се обърна, се озова лице в лице с един от най-едрите екземпляри. Беше поне с пет стъпки по-висок от нея.

Чудовището замахна с меча си. Вин отскочи и острието се стовари със звън на калдъръма. Тя излетя нагоре и се изравни с разкривеното от ярост лице.

Винаги се изненадваха. Дори след като я бяха видели да надвива другарите им, пак се учудваха, когато избягваше ударите им. В умовете им вероятно размерът се равняваше на сила — по-големите колоси винаги побеждаваха по-малките. Висок пет стъпки човек не би трябвало да е проблем за този исполин.

Вин разпали пютриум и заби юмрук в лицето на чудовището. Черепът му се строши под кокалчетата й и колосът рухна по гръб. Вин стъпи на земята. Друго чудовище вече заемаше мястото на убитото.

Започваше да се изморява. Не, беше влязла изморена в битката. След пютриумния транс бе използвала измислената от нея система от подкови, за да преодолее оставащото до града разстояние. Силите й бяха на привършване. Само пютриумът от последната стъкленица я държеше на крака.

„Трябваше да поискам от Сейзед един от празните му пютриеми!“ — помисли тя. Ферохимичните и аломантичните метали бяха едни и същи. Би могла да почерпи пютриум от неговия металоем, макар че той сигурно щеше да е гривна или пръстен. Твърде голям, за да го глътне.

Отскочи встрани, за да избегне поредната атака. Монетите не спираха тези чудовища, а теглото им бе прекалено голямо, за да ги Тласка без съответната котва. Освен това резервите й от стомана и желязо бяха на привършване.

Убиваше колос след колос и печелеше време за Сейзед и другите, които имаха известна преднина. Но този път не беше като в двореца на Сет. И не само защото се биеше с чудовища.

Разликата бе, че сега имаше причина да го прави. И тя бе съгласна с това. Можеше да се бие и да убива, защото така защитаваше тези, които не можеха да се защитават сами. Келсайър убиваше, за да мъсти, но за Вин това не бе достатъчно силен мотив.

И никога вече нямаше да го направи.

Решение, което подхрани атаката й срещу колосите. Тя грабна един меч и посече краката на един, после хвърли оръжието по друг и го Тласна, за да го забие в огромните му гърди. Притегли меча на друг повален войник и го завъртя. Отскочи назад и едва не се спъна в нечий труп.

„Уморена съм“.

Дворът бе осеян с десетки, може би дори стотици трупове. Зад гърба й също се бе оформила купчина. Тя бавно се покатери по нея, следвана от обкръжаващите я колоси. На тяхно място човеците отдавна щяха да се откажат и да потърсят по-лесна плячка. Но колосите сякаш се множаха, прииждаха нови и нови, привлечени от шума на боя.

Вин се завъртя, подхранвайки движението си с поредната доза пютриум, отсече ръката на един колос, после крака на друг, преди да обезглави трети. Наведе се, отскочи, спря извън обсега им и продължи да ги избива.

Но колкото и да бе непоклатима решимостта й — колкото и ясна целта, — тя знаеше, че не може да продължава още дълго. В края на краищата бе само човек. И сама. Не можеше да спаси Лутадел — не и без чужда помощ.

 

 

— Лорд Пенрод! — извика Сейзед, изправен пред вратите на Цитаделата Хастинг. — Трябва да ме изслушате!

Нямаше отговор. Войниците на стената го гледаха мълчаливо. Сейзед долавяше смущението им: не им харесваше да се правят, че не го виждат. В далечината зад него битката продължаваше. Виковете на колосите отекваха в нощта. Скоро щяха да стигнат и тук, до Цитаделата Хастинг, пред която се бяха скупчили няколкото хиляди оцелели от армията на защитниците.

Един посърнал вестоносец изникна до него. Беше същият, когото Доксон бе пратил при Стоманената порта. Беше изгубил коня си.

— Господарю терисец — каза вестоносецът. — Аз… току-що идвам от командния пост. Цитаделата Венчър падна…

— Лорд Доксон?

Мъжът поклати глава.

— Намерихме неколцина избягали писари зад стените. Казаха, че загинал пред очите им. Колосите все още са в сградата, трошат прозорци, разбиват…

Сейзед се обърна и погледна към Цитаделата Венчър. С толкова много дим изглеждаше, сякаш мъглите вече са се спуснали. Беше започнал да попълва с мирис калаения металоем, за да се освободи от зловонията.

Битката за града беше приключила, но сега започваше истинската трагедия. Колосите бяха привършили с изтребването на войниците. Предстоеше да се заемат с гражданството. Стотици хиляди невинни, върху които щяха да излеят кръвожадния си гняв. Колосите не се интересуваха от плячка. Не и когато можеха да убиват.

Нови писъци отекнаха в нощта. Бяха изгубили. Това беше краят. Сега вече градът наистина бе паднал.

„Мъглите ще се спуснат скоро — помисли си той, опитваше се да си вдъхне поне малко надежда. — Може би те ще ни осигурят известно прикритие“.

Но една картина не напускаше съзнанието му. Клъбс, мъртъв в снега. Дървеният диск, който Сейзед му бе подарил днес, висеше на връв на шията му.

И не беше помогнал.

Сейзед пак се обърна към Цитаделата Хастинг и извика:

— Лорд Пенрод! Ще се опитаме да се измъкнем от града. Готов съм да се събера с вашите войници и под ваше командване. Ако останете тук, колосите ще ви нападнат и ще ви избият.

Мълчание.

— Трябва да тръгваме, Сейз — каза Хам.

— Ти си бил страшен, терисецо.

Сейзед се обърна. Ферсон Пенрод стоеше на стената и гледаше надолу. Изглеждаше безупречен в благородническия си костюм. Дори носеше шапка срещу снега и саждите. Сейзед неволно погледна надолу. Беше само по препаска. Не бе имал време да потърси облекло, още Повече че месингоемът му осигуряваше топлина.

— Не бях чувал терисец да се бие — продължи Пенрод.

— Това се случва изключително рядко, милорд — отвърна Сейзед.

Пендрод вдигна глава и погледна към града.

— Вече е в ръцете им.

— Затова трябва да го напуснем, милорд — настоя Сейзед.

Пенрод поклати глава. На главата му се мъдреше короната на Елънд.

— Това е моят град, терисецо. Няма да го напусна.

— Благороден жест, милорд. Но тук край мен са вашите съграждани. Нима ще ги изоставите в отстъплението им на север?

Пенрод се поколеба. После отново поклати глава.

— Няма да има отстъпление на север, терисецо. Цитаделата Хастинг е една от най-високите сгради в града — оттук виждаме всичко, което вършат колосите. Те няма да ви позволят да избягате.

— Те са заети с плячкосване и разрушение — рече Сейзед. — Може би ще успеем да се промъкнем покрай тях.

— Не — възрази Пенрод. — Моето Калаено око докладва, че чудовищата вече са нападнали хората, които прати да избягат през северната порта. Сега се отправят насам. Идват към нас.

От улиците зад тях се чуха викове, усилваха се. Сейзед знаеше, че Пенрод казва истината.

— Отворете портата, Пенрод! — извика той. — Пуснете бежанците вътре! Спасете поне неколцина!

— Няма място — отвърна Пенрод. — Време също. Ние сме обречени.

— Трябва да ни пуснете вътре! — извика Сейзед.

— Странно — долетя отгоре замисленият глас на Пенрод. — Като отнех трона на младия Венчър, аз му спасих живота — и изгубих своя. Не мога да си върна града, терисецо. Единствената ми утеха е, че Елънд също не би се справил на мое място.

И се обърна и си тръгна.

— Пенрод! — изкрещя Сейзед.

Лорд Пенрод не се върна. Слънцето залязваше, мъглите се спускаха, а колосите приближаваха.

 

 

Вин повали поредния колос, отскочи назад и се Тласна от паднал меч. Излетя встрани от синята глутница, цялата в кръв от множество дребни рани. Ръката й бе почти безчувствена — едно от чудовищата я бе пронизало там. Можеше да убива — да го прави по-добре от всеки друг. Но не можеше да се бие вечно.

Стъпи върху един покрив, олюля се и се подпря на навята пряспа сняг. Колосите долу продължаваха да крещят. Вин знаеше, че рано или късно ще я настигнат. Беше убила стотици, но какво бяха стотици, сравнени с десетки хиляди?

„А ти какво очакваше? — помисли си. — Защо продължи да се биеш, след като се увери, че Сейзед се е измъкнал? Нима вярваше, че можеш да ги спреш? Да избиеш цяла армия колоси?“

Веднъж бе попречила на Келсайър да нападне сам армия. Той беше велик човек, но все пак бе сам. Не можеше да спре цяла армия — също както и тя.

„Трябва да открия Кладенеца“ — мина й през ума. С разпален бронз тътнежите отново се бяха усилили.

Но ето, че пак се изправяше пред предишния проблем.

Знаеше, че първоизточникът на вибрациите е някъде в града, но ги усещаше от всички посоки. Бяха толкова силни и всеобхватни, че не можеше да определи откъде идват.

Освен това как би могла да знае дали откриването на Кладенеца ще й помогне? Ако Сейзед бе излъгал за местонахождението му — и дори си бе позволил да начертае фалшива карта, — за какво друго я бе мамил? Силата вероятно би могла да спре мъглите, но каква щеше да е ползата за Лутадел — пепелища и смърт?

Беше се оказала твърде слаба. Какъв смисъл, че се върна, след като не можеше да помогне никому?

Пое си дъх, подскочи нагоре и хвърли една монета. Запасите й бяха почти на привършване. Оставаше й стомана само за няколко скока. Насочи се към Кредик Шау, Хълма на хилядата кули. Улови се за една, завъртя се в мрака и огледа града.

Навсякъде бушуваха пожари.

В Кредик Шау цареше тишина, но когато се вгледа, Вин зърна някакво блещукане в мъглите.

„Същото като… като тогава помисли си. — В нощта, когато скаа въстанаха“. Само че тогава светлините идваха от факлите на бунтовниците, които маршируваха към двореца. Тази нощ революцията бе малко по-различна. Чуваше звуците й. Беше разпалила калай и сега наостри слух. Долови писъци. Предсмъртни викове. Колосите бяха разбили армията, но не бяха приключили с убийствата. Ни най-малко.

Това бе само началото.

„Ще избият всички — помисли си тя и потрепери. — Хората на Елънд, тези, които останаха тук заради мен. Те са обречени.

Аз съм неговият нож. Техният нож. Келсайър ми повери грижата за тях и трябва да направя нещо…“

Тя се спусна на земята, отблъсна се наново и се приземи в двора на Кредик Шау. Мъглите се сгъстиха. Въздухът беше тежък. Не само от пепел и сажди — тя долавяше миризмата на смърт в повеите, писъци в шепота.

Пютриумът й свърши.

Тя се строполи на земята, притисната от непосилната тежест на крайното изтощение. Вече си даваше сметка, че е преминала границата. Не биваше да се поддържа толкова дълго време с пютриум. Но пък това бе единственият начин.

Усети, че губи съзнание.

Но хората продължаваха да викат. Чуваше ги… както ги бе чувала преди. Градът на Елънд… народът на Елънд… те умираха. Там някъде бяха и нейните приятели. Хора, които Келсайър й бе завещал.

Стисна устни, успя да прогони умората и се надигна. Взря се през мъглите към призрачните звуци на ужасените жертви. И закрачи нататък.

Не можеше да скача, беше й свършила стоманата. Не можеше дори да тича, но накара тялото си да се раздвижи и то постепенно започна да я слуша, да надмогва породеното от прекомерната употреба на пютриум вцепенение на мускулите.

Влезе в една уличка, подхлъзна се в снега и изведнъж се изправи срещу група ужасени граждани, бягащи от неколцина колоси. Чудовищата бяха пет-шест, дребни, но въпреки това опасни. Едно застигна възрастен човек, повали го и го разсече на две с меча си. Друго вдигна малко момиче да го удари в близката стена.

Вин се хвърли напред, покрай бягащите скаа, и извади пътем кинжалите. Все още беше изтощена, но адреналинът й помогна да се съвземе. Не биваше да спира нито за миг. Движението бе спасение. Покоят — смърт.

Няколко чудовища се извърнаха към нея, жадуваха за схватка. Едно замахна, Вин се наведе, подхлъзна се в кишава локва, озова се съвсем близо до него и го посече през крака. Чудовището нададе болезнен вик, острието й се заплете в провисналата кожа, но тя успя да го освободи миг преди да я нападне втори колос.

„Толкова съм бавна!“ — помисли си ядно и едва успя да възстанови равновесие и да отстъпи извън обсега на противника си. В следващия миг скочи напред и заби острието в окото на чудовището.

Прати мислено благодарност на Хам, задето я бе обучавал да се бие без помощта на аломантия, и за миг се подпря на близката стена. След това се хвърли напред, удари с рамо колоса с пронизаното око — той дращеше с нокти по кинжала и виеше — и го запрати към другарите му. Синьото туловище уцели колоса, който държеше момиченцето, и от сблъсъка той го изпусна.

„В името на лорд Владетеля, тези чудовища са ужасно яки! — помисли Вин, докато подаваше ръка на зашеметеното момиче и го дърпаше след себе си. — Особено когато ти си изгубил силата си. Трябват ми още метали“.

Момиченцето нададе уплашен вик, забелязало, че друг колос посяга към нея. Вин разпали калай, за да не изпадне в несвяст от изтощение. Но чудовищата не я последваха — изглежда, се скараха за дрехата на стареца, когото бяха убили. Отново прозвуча вой и Вин осъзна, че идва от друга посока.

Хората започнаха да крещят. Вин се обърна и видя, че спасената от нея група се е изправила срещу нов, по-многочислен отряд колоси.

— Не! — извика тя и вдигна ръка. Но беше късно. Пред погледа й чудовищата започнаха да косят бежанците с тежките си мечове.

— Не! — извика тя отново, втрещена от това хладнокръвно клане. — Не! Не! Не!

Пютриумът бе свършил. Стоманата също. Желязото. Нямаше нищичко.

Всъщност… имаше нещо. Без дори да спре, за да помисли, тя запокити към колосите усилена от дуралуминий вълна на Усмиряване.

Сякаш умът й се сблъска с Нещо. И после това Нещо поддаде. Вин спря изненадана, все още стиснала с ръка момичето, защото колосите също бяха застинали насред ужасяващото клане.

„Какво направих току-що?“ — запита се тя и потърси отговора в объркания си ум. Дали бе нещо, предизвикано от гнева й?

Не. Тя знаеше, че лорд Владетеля бе оставил слабо място при инквизиторите — извадиш ли един метален шип от гърба им, и те умират. Беше направил същото и с кандрите. Следователно колосите също трябваше да имат слабо място.

„ТенСуун ги наричаше… свои братовчеди…“

Тя се изправи насред потъналата в мрак улица, пред разтрепераната тълпа скаа. Колосите чакаха и тя усещаше присъствието си в умовете им. Те бяха продължение на тялото й, също както когато бе успяла да контролира ТенСуун.

Братовчеди наистина. Лорд Владетеля бе създал колосите със слабо място — същото като при кандра. Беше си оставил ръчка, с която да ги командва.

И тя вече знаеше как ги е контролирал през всичките тези години.

 

 

Сейзед крачеше начело на огромната тълпа бежанци. Хам вървеше до него и изглеждаше сънен: беше изгубил много кръв, друг на негово място, без подкрепата на пютриум, щеше да умре. Някой бе загърнал Сейзед с наметало, но той го използва, за да завие изгубилия съзнание Бриз. Макар че почти не прибягваше до месингоема, за да се топли, почти не усещаше студа.

Може би тялото му се бе обезчувствило.

Той протегна ръце напред и сви юмруци — по пръстите му блестяха пръстените. От тъмните улички заприиждаха колоси, силуетите им едва се различаваха в нощта.

Войниците на Сейзед отстъпиха. Бяха изгубили надежда. Сейзед спря в снега — мършав дългурест книжник, почти гол. Същият, който бе проповядвал религията на изчезнали народи. Който говореше, че надеждата никога не умира. Който трябваше да има повече вяра от всички останали.

Десет пръстена. Няколко минути сила. Няколко минути живот.

Наблюдаваше приближаващите колоси. С падането на нощта чудовищата бяха станали странно мълчаливи. Изведнъж спряха. Абсолютно неподвижни, линия от тъмни силуети в мрака.

„Защо не ни нападат?“ — зачуди се отчаяно Сейзед.

Проплака дете. И колосите се раздвижиха. Сейзед се напрегна, но те не тръгнаха напред. Разделиха се и между тях мина една нисичка фигура.

— Лейди Вин? — възкликна Сейзед. Все още не бе имал възможност да разговаря с нея, откакто ги бе спасила край портата. Изглеждаше невероятно изтощена.

— Сейзед — каза тя уморено, — ти ме излъга за Кладенеца на Възнесението.

— Да, лейди Вин.

— Това не е важно сега — продължи тя. — Защо стоиш почти гол извън стените на Цитаделата?

— Аз… — Той погледна към колосите. — Лейди Вин, аз…

— Пенрод! — извика Вин. — Горе ли си?

Кралят се появи. Изглеждаше объркан и смутен.

— Отвори вратите! — нареди Вин.

— Да не си се побъркала? — кресна отгоре Пенрод.

— Не съм сигурна — отвърна Вин, обърна се и група колоси се приближиха тихо, като по команда. Най-високият вдигна Вин и я доближи до ръба на крепостната стена. Неколцина стражници отскочиха ужасени.

— Уморена съм, Пенрод — каза Вин. Сейзед трябваше да отвори за малко калаения металоем, за да чуе гласа й.

— Всички сме изморени, дете мое — отвърна Пенрод.

— Аз съм направо разбита — оплака се Вин. — Изморих се от тези игри. Изморих се хората да умират заради спорове между предводителите им. Уморих се да се възползват от добрите.

Пенрод мълчаливо кимна.

— Искам да събереш всичките си войници — заяви Вин и бавно огледа града. — Колко имаш?

— Към двеста — отвърна той.

— Градът не е изгубен — досега колосите избиваха войници, но градското население в голямата си част е незасегнато. Искам да пратиш войниците си да издирят всички групи колоси, които продължават да убиват и рушат. Нека защитават гражданите, но ако е възможно, да не нападат колосите. Вместо това да ме държат в течение с вестоносци.

Сейзед очакваше, че Пенрод ще възрази, но той само кимна и попита:

— И какво ще правим после?

— Аз ще се погрижа за колосите — отвърна Вин. — Първо ще си върнем Цитаделата Венчър — ще ми трябват още метали, а там има достатъчно запаси. След като овладеем града, искам хората ти да изгасят пожарите. Няма да е трудно — едва ли са останали много сгради, които да горят.

— Ще бъде изпълнено. — Пенрод се обърна, за да даде разпореждания.

Сейзед мълчаливо гледаше как огромният колос внимателно спусна Вин на земята. После застана неподвижно, сякаш бе издялан от камък, а не беше дишащо, кървящо, живо създание.

— Сейзед — повика го тихо Вин. Той усещаше умората в гласа й.

— Лейди Вин? — До него Хам най-сетне се свести от вцепенението си и втренчи поглед във Вин и колоса.

Вин продължаваше да разглежда Сейзед, сякаш го изучаваше. Сейзед не смееше да срещне погледа й. Тя беше права. По-късно щяха да говорят за неговото предателство. Сега имаше други, по-важни задачи.

— Сигурно имате някаква задача за мен — рече той, нарушавайки тишината. — Но ще може ли да ме освободите? Трябва да се справя с един проблем.

— Разбира се, Сейзед — отвърна Вин. — Но първо, кажи ми нещо. Знаеш ли кои от останалите са оцелели?

— Клъбс и Доксон са мъртви, милейди. Не съм виждал телата им, но сведенията са от сигурни източници. Лорд Хамънд е с нас, но има тежка рана.

— Бриз? — попита тя.

— Жив е, за щастие. Но изглежда, разсъдъкът му е пострадал от преживените ужаси. А може би е само някакъв вид шок. Или… нещо по-продължително.

Вин кимна и се обърна към Хам.

— Хам. Трябва ми пютриум.

Той кимна с втренчен поглед, извади една стъкленица със здравата си ръка и й я хвърли. Вин я изгълта и умората й видимо отслабна. Поизправи се и в очите й се появи бодрост.

„Това сигурно е ужасно вредно за здравето — помисли си обезпокоено Сейзед. — Колко още може да продължи?“

С малко по-енергични движения тя се обърна към колоса.

— Лейди Вин? — повика я Сейзед. — Отвън има още една армия.

— О, зная — каза тя, посегна и взе огромния меч на колоса. Оръжието бе с няколко пръста по-високо от нея. — Досещам се какво е намислил Страф — продължи тя, вдигна меча на рамо, обърна се и закрачи през снега и мъглата към Цитаделата Венчър. Странният колос я последва.

 

 

Цяла нощ бе необходима на Сейзед, за да изпълни задачата, която сам си бе поставил. Обръщаше труп след труп, много от тях вкочанени от нощния мраз. Снеговалежът бе спрял, но вятърът се усили и кишата в локвите бързо замръзна. Наложи се да изкопчва някои от труповете от ледената прегръдка на земята.

Никога не би се справил с тази задача, ако нямаше месингоем. Но дори с него се наложи да си намери топли дрехи — избра просто кафяво наметало и ботуши. С напредването на нощта вятърът довя ледени частици.

Сейзед почна от портата. Там купчините трупове бяха най-големи. После трябваше да претърси и съседните улички.

Откри тялото й малко преди изгрев слънце.

Пожарите в града бяха утихнали. Единствената светлина идваше от неговия фенер, но и тя бе достатъчна, за да познае парчето плат, което се подаваше от една пряспа. В първия миг го взе за кървав бинт. После видя нещо да блещука в оранжево и жълто и се приближи — вече нямаше сила да тича.

Тялото на Тиндуил изпука леко, когато я претърколи. Кръвта на лицето й бе замръзнала, очите й бяха изцъклени. Ако се съдеше по посоката, в която бе обърната, вероятно бе водила войниците към Цитаделата Венчър.

„О, Тиндуил“ — въздъхна той и погали лицето й. Беше все още меко, но ужасно студено. След годините, прекарани като безволева разплодителка, след като бе преживяла толкова много, да свърши така. Мъртва, в един град, в който не й беше мястото, и с мъж — полумъж, — който не я заслужаваше.

Затвори месингоема и остави на студа да го връхлети с цялата си ярост. В този момент не искаше да усеща топлина. Фенерът премигваше неуверено, озарявайки на пресекулки снежната улица и вкочанения труп. Тук, на тази студена уличка на Лутадел, загледан в трупа на жената, която обичаше, Сейзед осъзна нещо.

Вече не знаеше какво да прави.

Помъчи се да измисли нещо подходящо за случая, но изведнъж всички религии и вероучения му се сториха пустословни. Какъв смисъл да й организира погребение? Каква е ползата от молитви пред отдавна изчезнали богове? Дадрадахската вяра не бе помогнала на Клъбс, Оцелелия не бе успял да спаси хилядите войници, които бяха избити. Какъв е смисълът наистина?

Никъде сред всички тези безброй познания Сейзед не можеше да открие утеха. Той приемаше религиите, които познаваше — вярваше в смисъла им, — но те не му даваха това, от което се нуждаеше. Вместо това го караха да се съмнява. Щом толкова много хора измират по различни причини — понякога дори без причина, — възможно ли е дори само една от религиите да е истинска?

Скаа бяха превърнали Сейзед в светец, но в този момент той си даваше сметка, че е най-големият езичник. Познаваше триста религии и не вярваше в нито една от тях.

Ето защо, когато сълзите му потекоха — и започнаха да замръзват на лицето му, — той не намери утешение в тях. Изстена и се наведе над замръзналия труп.

„Целият ми живот — помисли си Сейзед — беше една преструвка“.