Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (55)

53.

Имам един млад племенник, Рашек. Той мрази всичко кхленийско със страстта на завистливата младост. Още по-силно мрази Аленди. Макар че двамата никога не са се срещали, Рашек се чувства предаден, задето един от нашите потисници е избран за Героя на времето.

Когато армията му прехвърли последния хълм преди Лутадел, Страф вече се чувстваше по-добре. Беше опитал предпазливо няколко смески от скрина на Амаранта и се досещаше какво може да е използвала. Черен фрайн. Много опасно средство. Трябваше да отвикне от него постепенно — но засега няколко сдъвкани листа възвръщаха силата му и го караха да се чувства значително по-бодър. Всъщност чувстваше се направо чудесно.

Не беше сигурен, че същото може да се каже и за жителите на Лутадел. Колосите се бяха скупчили около стената и блъскаха по северните и източните порти. Над града се виеше дим.

— Милорд, съгледвачите докладваха, че чудовищата са разбили четири от градските порти — съобщи лорд Джанарл. — Първо са съборили източната, но са били посрещнати с яростна съпротива. След това е паднала североизточната, после северозападната, но при тези врати войските също са оказали съпротива. Основният пробив е станал на север. Колосите, изглежда, навлизат в града от това място, палят къщи и плячкосват.

Страф кимна. „Северната порта — помисли си. — Тази, която е най-близо до Цитаделата Венчър“.

— Ще нападнем ли, милорд? — попита Джанарл.

— Преди колко време е съборена северната порта?

— Преди около час, милорд.

Страф бавно поклати глава.

— В такъв случай ще чакаме. Чудовищата положиха огромни усилия да влязат в града — нека ги оставим да се позабавляват, преди да ги изтребим.

— Сигурен ли сте, милорд?

Страф се усмихна.

— Когато утолят жаждата си за кръв, ще се уморят и битката ще утихне. Това е най-добрият момент за нападение. Ще са разпръснати из града и няма да могат да се защитават. Ще са лесна плячка.

 

 

Сейзед сграбчи своя исполински противник за шията и изтика назад разкривеното му от гняв лице. Кожата на чудовището бе изопната толкова силно, че се бе разцепила по средата на лицето и над зъбите се показваха кървавочервени мускули. То дишаше на яростни пресекулки и пръскаше от устата и ноздрите си кръв и слюнка.

„Сила!“ — помисли си Сейзед и почерпи от пютриема нова порция. Тялото му наедря толкова рязко, че се опасяваше и неговата кожа да не се разцепи. За щастие металоемите бяха изработени така, че да се разширяват — пръстените и гривните бяха отворени от едната страна. Въпреки това видът му беше ужасяващ. Вероятно нямаше да може да се придвижва или маневрира с подобно туловище, но това нямаше значение, тъй като колосът вече го беше съборил на земята. Трябваше му само малко допълнителна сила за ръцете. Чудовището го задържа с едната си ръка и посегна с другата назад, към тежкия меч на земята…

Пръстите на Сейзед най-сетне успяха да прекършат дебелия врат на колоса. Чудовището се опита да изръмжи, но от устата му не излезе нито звук и то се замята конвулсивно. Сейзед се изправи и запокити тялото към неговите другари. С такава нечовешка сила дори дългото единайсет стъпки тяло му се стори леко като перце. То блъсна редицата атакуващи колоси и ги повали назад.

Сейзед се огледа задъхано. „Твърде бързо изразходвам силата си“ — помисли си и затвори достъпа до пютриема. Тялото му започна да се свива като изпразващ се мях. Не можеше да продължава да черпи от резервите си с подобно темпо. Вече бе изразходвал половината от съхранената сила — количество, трупано десетилетия. Все още не беше използвал пръстените си, но във всеки от тях имаше складирани различни умения само за по няколко минути. Пазеше ги за краен случай.

„Който може би е настъпил“ — помисли си той ужасено. Все още удържаха площада зад Стоманената порта. Макар че колосите бяха разбили вратата, през отвора можеха да проникват само по няколко от тях — и само най-едрите успяваха да прескочат стената.

Малкият отряд войници на Сейзед бе изтласкан назад. Дворът бе осеян с трупове. Скаа поклонниците от улицата изнасяха ранените на безопасно разстояние. Сейзед чуваше стенанията им зад гърба си.

Площадът бе затрупан с тела на колоси и за миг Сейзед изпита гордост от това с каква цена чудовищата си пробиват път в града. Лутадел нямаше да се предаде лесно. В никакъв случай.

Колосите изглеждаха отблъснати поне за момента, макар че из площада все още имаше няколко стълкновения. Нова група чудовища обаче се събираше от външната страна на портата.

„От външната страна“ — помисли Сейзед. Чудовищата бяха разбили само едното крило на градската порта. На площада имаше много трупове — десетки, може би стотици, — но колосите бяха разчистили пространството пред вратата, за да могат да проникват вътре.

Ако опиташе…

Нямаше време за мислене. Той се хвърли напред, отвори пютриема и почерпи сила за петима мъже. Вдигна трупа на един дребен колос и го хвърли към портата. Чудовищата отвън изръмжаха и се пръснаха. Бяха поне стотина.

Сейзед се наведе да вземе друг труп, но се подхлъзна в локва кръв.

— Всички при мен! — извика на хората си, надяваше се да го чуят и послушат.

Колосите осъзнаха какво е решил да направи твърде късно. Той изрита още един труп по пътя си, подпря с рамо отвореното крило и почерпи от желязоема, изсмуквайки теглото, което бе съхранил вътре. Тялото му веднага стана по-тежко, вратата поддаде със скърцане и се затвори.

От външната страна върху нея се хвърлиха неколцина колоси. Сейзед продължаваше да притиска вратата, черпеше нови порции тегло от желязоема. Струпаните в него резерви се топяха с тревожна бързина. Тялото му стана толкова масивно, че той почувства как собствената му тежест го притиска към земята и дори увеличената сила с мъка го задържаше на крака. Разярените колоси продължаваха да блъскат портата, но той я удържаше. Притискаше с ръце и гърди грубите дъски, а краката му се бяха забили между камъните на калдъръма. Благодарение на месингоема не усещаше никакъв студ, макар че под стъпалата му се смесваха пепел, сняг и кръв.

Около него ечаха болезнени викове. Други войници също подпряха портата с тела и Сейзед успя да намери сили и да погледне през рамо. Останалата част от неговия отряд бе организирала отбранителен периметър и охраняваше портата от проникналите в града колоси. Мъжете се сражаваха храбро, опрели гърбове в портата, но само тялото на Сейзед я задържаше да не бъде отворена отново.

Никой не мислеше да се предава. Сейзед продължаваше да подпира портата, докато войниците, разпределени на групи, избиха неколцината колоси на площада. После отстрани дотичаха десетина мъже, помъкнали огромна яка талпа. Сейзед не знаеше откъде са я взели, нито го интересуваше — важното бе, че я поставиха на мястото на напречната греда на портата.

Теглото му започна бързо да намалява, желязоемът беше празен. „Трябваше да съхраня повече през годините“ — помисли си той със съжаление и се отпусна на земята до залостената порта. Доскоро му се струваше, че разполага с предостатъчни резерви, но ето, че ги бе изчерпил само за един кратък бой с колосите. „Обикновено съхранявах тегло като страничен ефект, когато се олекотявах. Смятах го за полезен начин да използвам желязото“.

Затвори пютриема и почувства как тялото му се смалява. За щастие при този процес кожата не увисваше. Отново придоби обичайния си вид, само дето бе изтощен до смърт. Колосите продължаваха да блъскат по вратата. Сейзед повдигна уморено клепачи, проснал полуголото си тяло в снега. Войниците стояха изплашено около него.

„Колко малко са останали“ — помисли си той. Нямаше и петдесетина от първоначалните четиристотин. Площадът бе почервенял от кръвта на колосите и по-тъмната човешка кръв. Виждаха се купчини размазани трупове и откъснати крайници.

Блъскането зад него се усили, врагът отвън се разяряваше все повече. Вероятно бяха подушили кръвта и труповете, които допреди малко бяха само на една ръка разстояние от тях.

— Тази талпа няма да издържи дълго — тихо каза един от войниците, върху лицето му се сипеха сажди. — Пантите също поддават. Колосите скоро ще проникнат пак.

Сейзед се надигна изнурено.

— Е, значи пак ще се бием.

— Милорд! — повика го някой. Сейзед се обърна и видя, че към него през труповете препуска един от вестоносците на Доксон. — Лорд Доксон каза… — млъкна, забелязал едва сега, че портата зад Сейзед е затворена. — Но как…

— Докладвай, човече — подкани го уморено Сейзед.

— Лорд Доксон каза да ви предам, че няма да получите подкрепления — отвърна мъжът, без да слиза от коня. — Калаената порта падна и…

— Калаената порта? — попита Сейзед. „Тиндуил!“ — Кога?

— Преди около час, милорд.

„Един час? — помисли си той ужасено. — Колко време сме се били тук?“

— Трябва да удържите позицията, милорд! — извика младият войник, обърна коня и препусна в посоката, от която бе дошъл.

Сейзед извърна глава на изток. „Тиндуил…“

Ударите по портата се усилиха и дървото започна да се пропуква. Войниците тръгнаха да търсят друга талпа, с която да залостят вратата, но Сейзед видя, че скобите, през които е прекарана тази, също всеки миг ще се изкъртят. А когато това станеше, нямаше начин да залостят отново.

Затвори очи, усещаше как умората го завладява напълно. Пютриумът бе почти изчерпан. Когато свършеше съвсем, му оставаха само оскъдните резерви в един от пръстените.

Но какво друго можеше да направи?

Чу, че талпата се пропуква и над площада отекнаха изплашени викове.

 

 

— Назад! — крещеше Клъбс. — Отстъпвайте!

Останките от армията му се отдръпваха от Цинковата порта.

Бриз наблюдаваше с ужас как през отвора нахлуват пълчища колоси и тъпчат телата на онези войници, които бяха твърде слаби или тежко ранени, за да се изтеглят. Чудовищата се носеха като огромна синя вълна, размахваха тежки святкащи мечове, облещили кървясалите си очи.

А ниско над хоризонта слънцето, което бе като бледо петно, бавно клонеше към заник.

— Бриз! — извика Клъбс и го дръпна. — Да вървим!

Конете им отдавна бяха избягали. Бриз се запрепъва след генерала.

— Отстъпвайте към резервните позиции! — крещеше Клъбс на хората си. — Първи отряд да се укрепи в Цитадела Лекал! Лорд Хамънд трябва вече да е там и да подготвя отбраната! Втори отряд, след мен към Цитадела Хастинг!

Бриз продължаваше да крачи с напълно парализиран ум. Уменията му бяха почти безполезни по време на бой. Беше се опитал да разсее страха на хората, но усилията му се оказаха напразни. Беше като да засенчваш с лист хартия сиянието на слънцето.

Клъбс вдигна ръка и отрядът от двеста души спря. Бриз се огледа. Улицата бе утихнала под сипещите се сажди и сняг. Всичко изглеждаше толкова… спокойно. Небето беше мрачно, очертанията на града — скрити зад пелената на черния сняг. Беше толкова странно след жестоката кървава битка да се озовеш в привидно спокоен град.

— Проклятие! — изруга Клъбс и избута Бриз встрани, защото от една странична уличка изскочи група вилнеещи колоси. Войниците се строиха да ги посрещнат, но зад тях изникна втори отряд чудовища.

Бриз се препъна и тупна в снега. „Втората група… те идват от север! Нима чудовищата са проникнали чак там?“

— Клъбс! — извика той и се обърна. — Ние…

На крачки от него един огромен меч отсече вдигнатата ръка на Клъбс и се стовари върху гърдите му. Клъбс изпъшка и отлетя настрани, а ръката, с която стискаше оръжието си — отсечената ръка — тупна в снега. Генералът се олюля на болния си крак и колосът замахна, стиснал огромния си меч с две ръце.

Мръсният сняг се обагри. С цвета на кръвта.

Бриз гледаше с изцъклени очи трупа на другаря си. Колосът се обърна към него и изръмжа.

Мисълта за неизбежната гибел го накара да се пробуди от вцепенението; Бриз отстъпи назад, подхлъзна се на снега, падна и инстинктивно опита да Усмири чудовището. Разбира се, нищо не се случи. Бриз понечи да се изправи, но през това време го заобиколиха още няколко чудовища. И в този момент откъм портата се появи друг отряд войници и отклони вниманието на колосите.

Бриз направи единственото, което му се струваше разумно. Изпълзя в една близка сграда и се скри.

 

 

— За всичко е виновен Келсайър — измърмори Доксон и отбеляза нещо на картата. Вестоносците бяха докладвали, че Хам се е прибрал в Цитаделата Лекал. Но тя едва ли щеше да издържи дълго.

В балната зала на Цитаделата Венчър се усещаше нарастваща паника. Изплашени помощници и прислуга сновяха напред-назад в очакване кръвожадните колоси да проникнат и тук. Вече знаеха, че колосите се интересуват само от това да сеят смърт.

— Той трябваше да предвиди това — продължи да недоволства Доксон. — Остави ни в тази бъркотия и реши, че ще намерим начин да се справим сами. Не мога да скрия града от неговите врагове, както той криеше нашата група. Това, че ни биваше да крадем и мамим, не значи, че можем да управляваме кралството!

Никой не го слушаше. Вестоносците се бяха разбягали, стражите се биеха при портала на Цитаделата. Всяка от крепостите разполагаше със собствен отряд, но Клъбс — съвсем правилно — бе решил да ги използва само в краен случай. Цитаделите не бяха в състояние да отблъскват сериозни атаки и бяха отрязани една от друга. Със затварянето в тях армията само се разпокъсваше и отслабваше.

— Всичко стана заради нашата инертност — продължи Доксон, постави кръстче до Цинковата порта и огледа картата. Не беше предполагал, че портата на Сейзед ще е последната, която ще издържи. — Нашата инертност — повтори замислено. — Смятахме, че ще се справим по-добре от благородниците, но истината е, че им дадохме властта при първа възможност. Ако ги бяхме избили, може би щяхме да започнем на чисто. Разбира се, това би означавало да нападнем съседните области и да пратим Вин да се погрижи за най-отявлените ни противници сред аристокрацията. Тогава щяхме да подхванем клане, каквото Последната империя не е виждала. Ако го бяхме направили…

Млъкна и вдигна глава, сепнат от трясъка на огромните витражни прозорци. Тежки камъни разбиваха стъклата. Няколко огромни колоса скочиха през дупките на посипания със стъкла мраморен под. Дори строшени, прозорците бяха красиви, нащърбените останки от витражите хвърляха разноцветни отблясъци. През един от отворите Доксон видя, че навън започва буря.

— Но ако го бяхме направили — довърши той, — щяхме да сме като тези чудовища.

Писарите се развикаха ужасено и побягнаха. Доксон остана на мястото си, заслушан в звуците зад гърба си — сумтене, тежко дишане, които възвестяваха приближаването на колосите. Посегна към меча на масата. Зад него отекваха предсмъртните викове на убитите.

Той затвори очи. „Знаеш ли, Кел — помисли си. — Почти бях повярвал, че са прави и че ни пазиш. Че си нещо като бог“.

Отвори очи и извади меча от ножницата. Обърна се и застина при вида на приближаващото се чудовище. Беше толкова голямо!

Доксон стисна зъби, изпрати едно последно проклятие на Келсайър и се хвърли в атака, размахал меча.

Чудовището улови острието с гола ръка, без да обръща внимание на раната. Сетне стовари оръжието си и пред очите на Доксон се спусна черна пелена.

 

 

— Милорд — рече Джанарл. — Градът падна. Сам виждате, че гори. Колосите са разбили три от четирите порти и сеят хаос и разрушение. Не се ограничават само с плячкосване — избиват наред. Истинско клане. Няма много оцелели войници, които да се съпротивляват.

Страф мълчаливо гледаше горящия Лутадел. Приличаше му на… някакъв символ. Символ на възмездието. Навремето бе избягал от този град, беше го оставил на пълчищата скаа, а когато се върна и поиска да го пуснат да влезе, те му отказаха.

Бяха проявили неуважение към него. И си заслужаваха последствията.

— Милорд — продължи Джанарл. — Армията на колосите вече е отслабена. Ако се съди по труповете, са изгубили почти една трета от силата си. Можем да се справим с тях!

— Не — поклати глава Страф. — Още не.

— Милорд?

— Нека колосите задържат проклетия град — тихо каза Страф. — Нека го прочистят, ако искат, нека да го изгорят до основи. Пламъците няма да навредят на атиума, напротив, ще ни помогнат по-лесно да го открием.

— Аз… — Джанарл изглеждаше потресен. Не посмя да възрази, но в погледа му се четеше неодобрение.

„По-късно ще трябва да се погрижа за него — помисли Страф. — Ако разбере, че Зейн ме е напуснал, ще се разбунтува срещу мен“.

Но в момента това нямаше значение. Градът го бе отхвърлил и затова щеше да умре. Той щеше да построи по-добър на негово място.

Град, основан от Страф, не от лорд Владетеля.

 

 

— Татко! — извика разтревожено Алриане.

Сет поклати глава. Беше възседнал коня си, Алриане яздеше до него. Намираха се на един хълм западно от Лутадел. Сет виждаше армията на Страф, строена на север и загледана — също като него — в обречения град.

— Трябва да им помогнем! — настоя Алриане.

— Не — възрази твърдо Сет.

— Но ти се върна! — продължи тя. — Защо сме тук, ако няма да им помагаме?

— Ще помогнем — тихо каза Сет. — Ще помогнем на Страф да си върне града. А след това ще склоним глави пред него с надеждата, че няма да ни убие.

Алриане пребледня.

— Затова ли се върна? — изсъска тя. — За да предадеш кралството на едно чудовище?

— Какво друго очакваше? — попита Сет. — Ти ме познаваш, Алриане. Знаеше, че това ще избера.

— Мислех, че те познавам — тросна се тя. — Мислех, че дълбоко в сърцето си ти си добър човек.

Сет поклати глава.

— Добрите хора са мъртви, Алриане. Те загинаха в този град.

 

 

Сейзед продължаваше да се бие. Не беше войник, нямаше инстинкти, нито бе преминал нужното обучение. Вероятно отдавна трябваше да е мъртъв. Но по някакъв начин бе оцелял. Може би защото колосите също не разчитаха на умение в боя. Те бяха груби и примитивни — като огромните си наподобяващи клинове мечове — и се хвърляха върху врага без никаква мисъл за тактика.

Дори това би трябвало да свърши работа. Но въпреки всичко Сейзед ги задържаше — и там, където бе той, го следваха и неколцината оцелели войници. Силата на колосите бе в тяхната ярост, но войниците на Сейзед виждаха слабите немощни скаа в дъното на площада и знаеха за кого се бият. И това бе достатъчно, за да продължават, въпреки че бяха обкръжени и колосите вече си пробиваха път по краищата на площада.

Сейзед бе сигурен, че няма да получат подкрепление. Можеха само да се надяват, че Страф ще се опита да превземе града, както бе предположил Клъбс. Но вече се стъмваше и тази надежда също взе да увяхва.

„Краят ще е тук“ — помисли Сейзед, докато мъжът до него падаше, сразен от удар. Сейзед се подхлъзна в кръвта и това го спаси от профучалия над главата му меч.

Може би Тиндуил се бе спасила? Може би Елънд щеше да отнесе сведенията, събирани от тях двамата. „Това са важни неща“ — помисли си той, макар да не знаеше защо.

Сейзед уголеми мускулите си в един последен изблик на сила, замахна с взетия от един повален колос меч и го заби в тялото на противника си.

Съпротивата на плътта, разтърсването на ръката — всичко това вече му бе добре познато. Опръска го ярка кръв и още едно чудовище се сгромоляса.

Но резервите на Сейзед бяха изчерпани.

С привършването на пютриума мечът в ръката му изведнъж стана непосилно тежък. Той се опита да замахне към следващия противник, но дръжката се изплъзна от влажните му, вцепенени от умора пръсти.

А този колос бе от най-едрите, висок почти дванайсет стъпки. Сейзед се опита да отскочи встрани, но се спъна в тялото на убития войник. Докато падаше, хората му най-сетне изгубиха кураж и се разбягаха. Бяха се справили добре. Твърде добре. Може би ако ги бе оставил да отстъпят…

„Не — помисли си Сейзед, изправен пред лицето на смъртта. — Аз също се справих добре. По-добре, отколкото би могло да се очаква от един книжник“.

Спомни си за пръстените. Вероятно би могъл да изстиска още малко от тях. Колкото да избяга. Но нямаше сили да го направи. Какъв смисъл да упорства? Защо въобще трябваше да се захваща с всичко това? От самото начало знаеше, че са обречени.

„Ти грешиш в преценката си за мен, Тиндуил. Понякога и аз се предавам. Този град например — предадох го много отдавна“.

Колосът се извиси над Сейзед, който продължаваше да лежи в локвата кръв, и вдигна меча си. Над рамото на чудовището Сейзед виждаше червеното слънце да се спуска към ръба на стената. Той се съсредоточи върху него, за да не гледа стоварващия се меч. Виждаше лъчите като… като късчета разноцветно стъкло в небето.

Светлината се разпадна, заблещука, спусна се към него. Сякаш слънцето го приемаше в обятията си. Посягаше към него, за да вземе освободения му дух.

„Ето значи как ще умра…“

Една блещукаща капчица светлина се отдели от лъча и удари колоса точно в тила. Чудовището изпъшка, замръзна неподвижно и изпусна меча. Желязото издрънча на калдъръма. Сейзед продължаваше да лежи вцепенен. После погледна към ръба на стената.

Нечия дребна фигура се очертаваше на слънцето. Черна на фона на червеникавата светлина, с развято наметало. Сейзед премигна. Блещукащата капчица светлина беше монета. Колосът пред него бе мъртъв.

Вин се бе върнала.

Тя скочи, както само аломант умее да скача, и се изви в дъга над площада. Приземи се точно в средата на множеството колоси и се завъртя. Монети се разхвърчаха като побеснели насекоми, забиваха се в синкавата плът. Чудовищата не падаха така лесно като хората, но атаката прикова вниманието им. Колосите обърнаха гръб на бягащите войници и беззащитните граждани.

Тълпата скаа в дъното на площада подхвана нисък напев. Странен звук в разгара на битка. Сейзед се надигна, забравил за болката и изтощението си. Вин скочи отново. Градската порта внезапно се разтресе и пантите изхвърчаха. След толкова удари от колосите…

Тежката дървена порта се откъсна от стената. Теглена от Вин. „Каква сила — помисли си замаяно Сейзед. — Вероятно Притегля и нещо зад себе си, но това означава, че сега е закотвена между две тежести с размерите на тази врата“.

И въпреки това тя не се отказа, а продължи да Притегля огромната порта към себе си. Вратата мина през редовете на колосите, косеше огромните им тела. Вин се извъртя ловко във въздуха, Притегли се настрани и завъртя портата, сякаш я държеше на невидима верига.

Колосите се разхвърчаха във всички посоки, чуваше се пукот на строшени кости. С едно-единствено движение Вин бе разчистила целия площад.

Портата се сгромоляса. Вин се приземи сред купчина трупове, наведе се и взе тоягата на убит войник. Останалите извън портата колоси се поколебаха само за миг, сетне атакуваха. Вин отвърна на нападението с точни, добре премерени удари. Хрущене на счупени черепи, падащи в прахоляка и саждите колоси, които се опитваха да я заобиколят. Тя се завъртя, помете още неколцина и вдигна червеникав облак към тези, които тичаха отзад.

„Аз… трябва да направя нещо“. Сейзед най-сетне се отърси от вцепенението си. Беше полугол, но не усещаше студа благодарение на отворения месингоем — в който вероятно имаше съвсем оскъдно количество метал. Вин продължаваше да се сражава, да поваля колос след колос. „Дори нейната сила няма да продължи безкрайно. Тя не може да спаси града“.

Сейзед се надигна и закуцука към дъното на площада. Хвана за рамото един старец и му извика:

— Прави бяхте! Тя се върна!

— Да, Светейши първи свидетелю.

— Поне ще ни осигури малко време — продължи Сейзед. — Колосите са в града. Трябва да съберем хората и да избягаме.

Старецът го погледна и за миг Сейзед си помисли, че ще възрази — че ще заяви, че Вин може да ги спаси. Но той само кимна.

— Ще излезем през северната порта — продължи Сейзед. — Колосите проникнаха в града първо през нея и вече би трябвало да са се махнали оттам.

„Поне се надявам да е така“ — добави на ум и се затича. Трябваше да предупреди и другите. Ако имаше и други оцелели.

 

 

„И така — мислеше си Бриз, — оказа се, че съм страхливец“.

Откритието не го изненада. Винаги бе смятал, че е важно човек да се познава добре, и винаги бе осъзнавал, че е егоист. Ето защо не се изненада, когато воден от инстинкта пропълзя в къщата и се присви до тухлената стена, като се мъчеше да не слуша писъците отвън.

Къде беше гордият мъж в него? Предпазливият дипломат, Усмирителят с безупречни дрехи? Нямаше го, беше оставил след себе си само това тресящо се тяло. Опита се на няколко пъти да разпали месинг, да Усмири хората, които се биеха отвън. Но не можа да изпълни дори тази съвсем проста задача. Не можеше да се помръдне.

Освен ако не броеше треперенето за движение.

„Невероятно — помисли си той, като си представи как изглежда: страхливец с разкъсани, изцапани с кръв дрехи. — Ето в какво се превръщам, когато напрежението стане непоносимо. Колко жалко, наистина. Прекарах целия си живот да манипулирам чувствата на другите. А сега съм толкова изплашен, че не мога да направя нищо“.

Отвън битката продължаваше. Като че ли бе изминало страшно много време. Не трябваше ли войниците да са мъртви?

— Бриз?

Не смееше да се обърне, за да види кой го вика. „Прилича ми на Хам. Странно. Той също трябваше да е мъртъв“.