Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (54)

52.

Молбите ми, ученията, възраженията, дори измените — всичко беше безсмислено. Сега Аленди има други съветници, такива, които му казват каквото той иска да чуе.

Бриз се стараеше с всички сили да си внуши, че не се намира в близост до сражението. Но не се получаваше много добре.

Седеше на кон недалеч от двора зад Цинковата порта. Войниците бяха неспокойни и не сваляха погледи от другарите си по стените.

Портата се тресеше. Бриз неволно се присви, но въпреки това продължаваше да изпуска усмирителни вълни.

— Бъдете силни — шепнеше той. — Нека си идат страхът и неувереността. Зад портата може би дебне смърт, но вие ще я преборите. Можете да победите. Бъдете силни…

Месингът в стомаха му гореше като клада. Отдавна беше пресушил всички стъкленици и се наложи да преглъща шепи месингов прах, с който разполагаше в изобилие благодарение на конните вестоносци на Доксон.

„Колко още може да продължи това?“ — запита се той, изтри чело и отново се съсредоточи върху Усмиряването. За щастие аломантията не изтощаваше тялото му, а черпеше енергия само от горящите в него метали. Но въпреки това Усмиряването бе далеч по-сложно от останалите аломантични умения и изискваше постоянно внимание.

— Страх, ужас, тревога… — шепнеше той. — Желанието да побегнеш, да се предадеш… Забравете тези неща… — Разбира се, не беше задължително да говори, но той бе свикнал така — по-лесно се съсредоточаваше.

След известно време си погледна джобния часовник, обърна коня и препусна към другия край на двора. Портата продължаваше да се тресе и Бриз отново попи чело. С неудоволствие забеляза, че кърпата е твърде подгизнала, за да върши работа. От влагата саждите щяха да полепват по дрехите му и костюмът му щеше да се съсипе.

„Кръвта също ще го съсипе, Бриз — каза си той. — Време е да сложиш край на тези глупости. Положението е сериозно. Твърде сериозно. Как въобще стигна дотук?“

Поднови усилията си и почна да Усмирява нова група войници. Беше един от най-могъщите аломанти в Последната империя — особено когато ставаше въпрос за емоционална аломантия. Можеше да Усмирява едновременно стотици, стига да бяха събрани в достатъчно плътна група и да се съсредоточеше върху най-обикновени чувства. Дори Келсайър не можеше да се похвали с подобен успех.

Но въпреки това войниците край тази порта бяха твърде много и се налагаше да ги разделя на групи. Докато се прехвърляше върху поредната група, забеляза, че войниците от предишната вече показват признаци на тревога.

„Когато портата падне, ще се разбягат“.

Вратата изтрещя. Мъжете от стените продължаваха да хвърлят камъни, да стрелят с лъковете и да крещят. Офицерите се опитваха да координират усилията им, но Бриз бе твърде далеч, за да чуе какво им казват. Виждаше само общата суматоха.

И, разбира се, виждаше ответния огън. Камъни изхвърчаха иззад стената и някои падаха на платформите. Бриз се опитваше да не мисли за това какво е от другата страна на стената, където имаше хиляди разярени чудовища. От време на време някой войник падаше. Между дъските на платформата на много места се процеждаше кръв.

— Страх, тревога, ужас… — шепнеше Бриз.

Алриане бе избягала. Вин, Елънд и Дух бяха в безопасност. Трябваше да се съсредоточи върху положителните неща. „Сейзед, благодаря ти, че ни накара да ги отпратим“.

Зад него изтрополиха копита. Без да спира Усмиряването, Бриз се обърна и видя, че е Клъбс. Той дръпна юздите и огледа войниците с облещено око — другото бе почти затворено.

— Добре се справят.

— Мили ми човече — отвърна Бриз. — Те са изплашени до смърт. Дори тези, които Усмирявам, гледат към портата, сякаш очакват зад нея да се отвори ужасна пропаст и да ги засмуче.

Клъбс го изгледа.

— Днес сме в поетично настроение, а?

— Сигурно неизбежната гибел има такъв ефект върху мен — отвърна Бриз. Портата продължаваше да се тресе. — Както и да е, съмнявам се, че тези хора се справят „добре“.

Клъбс изсумтя.

— Войниците винаги са нервни преди битка. Но това са добри мъже. Ще издържат.

Портата се разтърси и от краищата й полетяха трески. „Пантите поддават…“ — помисли Бриз.

— Смяташ ли, че ще можеш да Усмириш и колосите? — попита Клъбс. — Да им отнемеш от злобата?

Бриз поклати глава.

— Усмиряването не действа на чудовищата. Вече съм опитвал.

Двамата млъкнаха, заслушани в трясъка на вратата.

— И друг път си участвал в битки, нали? — попита Бриз.

— Почти двайсет години, с различни прекъсвания — отвърна Клъбс. — Бил съм се срещу бунтовници в далечните провинции, гонил съм чергарски племена из пущинаците. Лорд Владетеля никога не позволяваше на отделните конфликти да се разрастват.

— И как беше? Често ли побеждавахте?

— Винаги — отвърна Клъбс.

Бриз се подсмихна.

— Разбира се — продължи Клъбс, — тогава колосите бяха на наша страна. Ужасно трудни са за убиване тези чудовища.

„Страхотно ме успокои“ — помисли Бриз.

 

 

Вин тичаше.

Само веднъж преди бе изпадала в „пютриумен транс“ — с Келсайър, преди две години. Когато пютриумът гори равномерно, аломантът може да поддържа невероятна скорост — като бегач в спринт — без да се изморява.

Но процесът не беше безнаказан за тялото. Пютриумът й помагаше да се движи, но също така заглушаваше естествената й умора. Всичко това водеше до състояние на „транс“, замъгляващо съзнанието и изчерпващо вътрешните сили. Душата й жадуваше за почивка, но тялото й продължаваше да бяга и бяга по пътя покрай канала.

Но този път Вин бе подготвена за ефекта на пютриумния транс и се справяше по-добре. Съсредоточи ума си върху основната, задача, а не върху отделните движения на тялото. Това обаче не прогонваше обезпокоителните мисли.

„Защо го правя? — зачуди се тя. — Защо се напрягам докрай? Дух каза — Лутадел вече е паднал. Няма смисъл да бързам“.

И въпреки това продължаваше да тича.

Пред погледа й се мяркаха познати лица. Мъртви лица. Хам, Бриз, Доксон, Клъбс и скъпият Сейзед. Единствените истински приятели, които бе имала. Можеше само да им благодари, че бяха отпратили Елънд надалече. Но от друга страна, им се ядосваше, че бяха отпратили и нея. И този гняв я пришпорваше да бърза.

„Те ме накараха да ги изоставя. Принудиха ме да го направя!“

Келсайър бе положил немалко усилия, за да я научи да вярва в другите. Дори последните му думи бяха с нотка на укор. „Имаш още много да учиш за приятелството, Вин“.

Беше рискувал живота си, за да спаси Дух и ОреСюр — беше излязъл срещу Стоманен инквизитор и го бе победил. Беше го направил въпреки протестите на Вин и изявленията, че това е безсмислено.

Оказа се, че тя греши.

„Как посмяха!“ — ядоса се тя отново и по бузите й се търкулнаха сълзи. Пютриумът й придаваше нечовешко чувство за равновесие, а скоростта — която щеше да е убийствена за други — й се струваше съвсем естествена. Не се препъваше, не падаше и за страничен наблюдател темпото й щеше да е безразсъдно.

Дърветата профучаваха край нея. Носеше се на големи подскоци. Тичаше както някога с Келсайър, може би дори по-бързо. Тогава целта й бе само да не изостава от него. А сега бързаше заради хората, които обичаше.

„Как посмяха! — помисли си отново. — Как посмяха да не ми дадат шанса, който имаше Келсайър! Как посмяха да откажат защитата ми, да откажат да им помогна!

Как посмяха да умрат…“

Пютриумът й бе на свършване, а тичаше само от няколко часа. Сигурно вече бе изминала еднодневен път. Но въпреки това не смяташе, че е достатъчно. Щеше да закъснее, също както тогава. Когато закъсняха да спасят армията. Да спасят приятелите си.

Вин продължи да тича. И не спираше да плаче.

 

 

— Как стигнахме дотук, Клъбс? — попита тихо Бриз, загледан към тресящата се от ударите порта. Седеше на коня под тихо сипещите се сажди и снега. Черно-бялата пелена бе в ярък контраст с крещящите хора, ударите по вратата и падащите камъни.

Клъбс го погледна и смръщи вежди. Бриз продължаваше да гледа нагоре, към стелещите се сажди и сняг. Черни и бели. Лениви.

— Ние не сме хора на принципа — продължи тихо Бриз. — Ние сме крадци. Неверници. Ето ти например, не можеше да понасяш да живееш в един свят, управляван от лорд Владетеля. Ами аз, с моите изкривени принципи и несекващо желание да манипулирам другите, да си играя с чувствата им? Как стигнахме дотук? Стоим начело на армия, движена от идеалистични подбуди. Хора като нас не бива да стават водачи.

Клъбс — оглеждаше войниците на площада — отвърна:

— Предполагам, че просто сме идиоти.

Бриз се замисли, но после забеляза блещукането в очите му. Весели искри, които можеше да види само защото познаваше добре Клъбс. Тъкмо тези светлинки подсказваха що за човек е Клъбс — какъв невероятен характер има.

Бриз се усмихна.

— Сигурно си прав. Но както казах одеве, за всичко е виновен Келсайър. Той ни превърна в идиотите, които застанаха начело на една обречена армия.

— Много гаден копелдак — каза Клъбс.

— Именно.

От небето продължаваха да се сипят сажди и снежинки. Над площада ехтяха изплашени викове.

И тогава вратите паднаха.

 

 

— Източната порта е разбита, лорд Сейзед! — докладва пратеникът на Доксон задъхано. Намираха се на стената и под тях се чуваше ехтежът от блъскащите портата колоси. Падналата порта бе Цинковата, най-източната врата на Лутадел.

— Цинковата порта е най-добре защитената — тихо каза Сейзед. — Мисля, че ще удържат положението.

Вестоносецът кимна. Внезапен повей на вятъра вдигна от стените сажди и пепел и ги разхвърля върху купчините сняг.

— Да предам ли нещо на лорд Доксон? — попита вестоносецът.

Сейзед се замисли, плъзнал поглед по строените на стената войници. Беше се качил при тях. Купчините камъни бяха привършили, но стрелците продължаваха да обсипват колосите със стрели. Той надзърна от ръба и видя долу цяла купчина мъртви чудовища. Но видя също и цепнатини по вратата. „Изумително е как толкова дълго остават разярени“ — помисли си. Колосите продължаваха да реват и вият като побеснели кучета.

Сейзед се облегна на стената и изведнъж почувства, че пръстите на краката му са вкочанени. Отвори месингоема и почерпи малко телесна топлина. Усети да го залива приятна вълна.

— Предай на лорд Доксон, че се опасявам да не ни сполети същото и тук — каза той. — Взеха най-добрите ми хора, за да помогнат при източната порта, и нямам особена вяра на нашия командир. Мисля, че няма да е зле, ако лорд Доксон прати някой да го замести.

Вестоносецът се поколеба.

— Какво има? — попита Сейзед.

— Не ви ли назначиха точно за това, господарю?

Сейзед смръщи вежди.

— Предай му, че имам дори по-малка вяра на себе си, отколкото на него.

Вестоносецът кимна, обърна се и се затича към коня си. Сейзед се наведе, когато един камък се удари в стената над него. Отгоре се посипаха парчета. „В името на Забравените богове… — помисли той. — Какво правя тук?“

Приближи се младият капитан Бедис. Висок, с гъста коса, той изглеждаше мършав дори облечен с броня. Сякаш би се чувствал много по-добре на някой бал, отколкото в битка.

— Какво каза вестоносецът?

— Цинковата порта е паднала, милорд — отвърна Сейзед.

Младият капитан пребледня.

— Какво… какво ще правим сега?

— Защо питате мен, милорд? Вие сте командирът.

— Моля те… — Младежът го сграбчи за рамото. — Аз… не зная… аз…

— Милорд — прекъсна го Сейзед, като същевременно овладя собственото си неспокойство. — Вие сте благородник, нали?

— Да…

— Значи сте свикнали да издавате заповеди. Направете го и сега.

— Какви заповеди?

— Няма значение. Нека хората почувстват, че вие командвате.

Младежът се поколеба, после извика и отскочи. Един камък профуча над стената и повали стоящия наблизо стрелец. Мъжете долу се разбягаха, когато трупът тупна в прахоляка, и Сейзед едва сега забеляза нещо странно. В дъното на площада се бе събрала неголяма група. Бяха цивилни — скаа — с покрити със сажди дрехи.

— Тези какво правят там? — попита той. — Трябваше да се крият, а не да стоят тук и да чакат колосите да нахлуят!

— Колосите да нахлуят? — повтори ужасено капитан Бедис.

Сейзед не му обърна внимание. Поне с цивилни знаеше как да се справя. Беше свикнал да командва прислугата на благородници.

— Ще говоря с тях — заяви той.

— Да… — каза Бедис. — Добра идея…

Сейзед бързо слезе по стълбите и тръгна към групата скаа. Бяха повече, отколкото му се бе сторило — трупаха се и в улицата отзад. Поне стотина души, прегърбени под сипещата се смесица от сажди и сняг. Сейзед се почувства гузен, че черпи топлина от металоема.

— Какво правите тук? — попита той. — Моля ви, приберете се в скривалищата. Или потърсете убежище в центъра на града. Когато нахлуят, колосите ще започнат да плячкосват покрайнините и тези райони ще са най-опасни.

Никой от хората не помръдваше.

— Моля ви! — повтори Сейзед. — Трябва да се скриете. Ако останете тук, ще загинете!

— Няма да загинем, Светейши първи свидетелю — отвърна един от мъжете. — Тук сме за да видим края на колосите.

— Края на колосите? — повтори Сейзед.

— Лейди Наследницата ще ни защити — провикна се една жена.

— Лейди Наследницата напусна града! — отвърна Сейзед.

— Тогава ще гледаме вас, Светейши първи свидетелю — обади се друг мъж, сложил ръка на рамото на малко момче.

— Светейши първи свидетелю? — попита Сейзед. — Защо ме наричате така?

— Вие сте този, който донесе вестта за смъртта на лорд Владетеля — отвърна мъжът. — Вие дадохте на Наследницата оръжието, с което тя уби нашия тиранин. Вие бяхте свидетел на подвига й.

Сейзед поклати глава.

— Може и да е така, но аз едва ли заслужавам преклонение. Не съм светец, аз съм само…

— Свидетел — кимна мъжът. — Ако Наследницата реши да встъпи в боя, ще се появи близо до вас.

— Аз… съжалявам. — Сейзед се изчерви. „Аз я отпратих. Пратих вашето божество в безопасност“.

Но хората го гледаха и той виждаше в очите им благоговение. Това беше грешка, те не трябваше да го почитат. Той бе само един скромен наблюдател.

Но изглежда не беше. Вече бе станал част от историята. Точно както го бе предупредила Тиндуил. След като участваше във важни събития, Сейзед се бе превърнал в обект за преклонение.

— Не бива да ме гледате така — повтори той.

— Лейди Наследницата казваше същото — възрази мъжът и се усмихна.

— Но това е различно. Тя е… — Той млъкна и обърна глава, чул викове отзад. Стрелците от стената махаха изплашено и младият капитан Бедис тичаше към тях. „Какво…“

Едно огромно синьо чудовище с нацепена, кървяща кожа внезапно се появи на стената, разбута настрани изплашените стрелци, сграбчи капитан Бедис за врата, хвърли го на земята и като че ли го стъпка. Втори колос се покатери на стената, после и трети. Стрелците заотстъпваха ужасени, захвърлиха оръжията си и се заблъскаха на платформите.

„Колосите се качват на стената — осъзна Сейзед. — Купчината долу им помага. И все пак да скочат толкова високо…“

Още чудовища изникнаха на стената. Бяха все едри екземпляри, по два и три човешки боя, и това им помагаше по-лесно да помитат защитниците. Войниците падаха на двора, а ударите по портата се усилваха.

— Бягайте! — извика Сейзед на събралите се скаа. Някои побягнаха. Но повечето останаха.

Сейзед погледна разтревожено към портата. Дъските започнаха да се цепят, по снега се посипаха трески. Войниците изплашено отстъпиха назад. Най-сетне със силен пукот напречната града се строши и дясното крило отскочи навътре. Виеща, окървавена, подивяла маса колоси нахлу през отвора.

Войниците захвърлиха оръжията си и побягнаха. Други останаха, вцепенени от ужас. Сейзед стоеше отзад, между ужасените войници и тълпата скаа.

„Аз не съм воин“ — помисли си той. Ръцете му трепереха. Помнеше колко усилия му струваше да запази спокойствие в лагера на колосите. Но сега, когато те крещяха с пълни гърла и размахваха тежките си мечове, а кръвта от нацепената им кожа шуртеше върху човешките трупове, той усети, че куражът му се топи.

„Ако не направя нещо веднага, няма кой друг“.

И почерпи сила от пютриума.

Мускулите му се наляха. Сейзед отвори стоманоема докрай и се хвърли напред, поел повече сила, отколкото бе черпил когато и да било. Години наред бе трупал тези резерви и сега бе моментът да ги използва.

Тялото му се промени, крехките ръце на книжник се превърнаха в огромни яки ръчища. Гърдите му се уголемиха, мускулите му затрептяха от изпълващата ги енергия. Дните, прекарани в слабост и немощ, бяха посветени тъкмо на този момент. Той разблъска редовете войници, изхлузи расото през главата си, усетил, че му става тясно, и остана само по препаска.

Водещият колос се обърна и видя, че пред него се издига същество с почти сходни размери. Въпреки яростта си, въпреки дивия си нрав, чудовището замръзна и в кървавите му очи се появи изненада.

Сейзед го удари. Нямаше опит в боя и не знаеше почти нищо за военното дело. Но в този момент липсата на умение нямаше значение. Лицето на колоса хлътна под юмрука му и черепът се разцепи.

Сейзед се завъртя върху масивните си крака и погледна втрещените войници. „Окуражи ги!“.

— Бийте се! — изрева той и сам се изненада от силата на гласа си.

И колкото и да бе странно, те го послушаха.

 

 

Вин падна на четири крака и опря чело в покрития с пепел път. Земята беше леденостудена, но тя не я усещаше. Дишаше на пресекулки. Не можеше да тича повече. Пютирумът й се беше изчерпил. Дробовете й горяха, краката й бяха парализирани от болка. Искаше да легне, да се свие на кълбо и да кашля.

„Това е само пютриумен транс“ — помисли си. Беше изстискала тялото си докрай, но го усещаше едва сега.

Закашля се отново, бръкна с разтреперана ръка в джоба си и извади последните две стъкленици. Разтворът в тях представляваше смес от осемте основни метала, плюс дуралуминий. Пютриумът щеше да я поддържа още малко…

Но не достатъчно. Все още имаше часове път до Лутадел. Дори с пютриум щеше да пристигне много след мръкване. Тя въздъхна, прибра стъклениците и се надигна.

„И какво ще направя, като стигна? Защо трябваше да полагам такива усилия? За да убивам отново?“

Знаеше, че няма да стигне навреме за битката. Нищо чудно колосите да бяха атакували още преди няколко дни. Освен това все още я измъчваха спомени от ужасяващото нападение срещу Сет. Нещата, които бе направила. Смъртта, която бе причинила.

Само че сега се чувстваше малко по-различно. Беше приела ролята си на нож. Но какво беше ножът, ако не само един инструмент? Оръжие, което може да се използва за добро и за лошо, да убива и да защитава.

Мислите й бяха объркани, последица от общото изтощение. Тя разпали калай, за да ги проясни, но от това краката й се разтрепериха повече. Пътят пред нея се извиваше и сякаш изчезваше в безкрая. Вървеше точно покрай канала, наподобяващ пропълзяла през полето огромна сребриста змия. Когато минаваха оттук на идване с Елънд, същият този път й се струваше сияещ и нов. Сега изглеждаше мрачен и потискащ. Кладенецът продължаваше да тупти, вибрациите му се усилваха с всяка крачка, която я доближаваше до Лутадел. И въпреки това й се струваше, че се придвижва твърде бавно. Че ще закъснее и колосите ще превземат града.

Ще закъснее да помогне на приятелите си.

„Съжалявам… — помисли си тя. Зъбите й тракаха. Тя се загърна по-плътно с наметалото: вече нямаше пютриум, който да я топли. — Съжалявам, че ви изоставих“.

Забеляза в далечината дим. Погледна на изток, после на запад, но там нямаше нищо. Плоска равнина, покрита със сажди.

И селце. Едно от многото в тази област. Лутадел бе най-големият град в провинцията, но не беше единствен. Елънд не бе успял да спаси всички, околни селища от бандитски нападения, но като цяло животът в тях бе по-спокоен, отколкото в други райони на Последната империя.

Вин закуцука право към селото.

Беше съвсем малко дори според представите на скаа. Само няколко колиби и две по-високи постройки.

„Това не е плантация. Навремето е било селце — място, където са се отбивали пътуващите благородници“. Къщата, която някога навярно бе обитавана от местен дребен господар, сега бе празна. В две от колибите обаче блещукаше светлинка. Мрачното време бе накарало хората да се приберат по-рано.

Вин потрепери, доближи една от двете колиби и наостри подсилен слух за шумове отвътре. Чу детски смях и високи мъжки гласове. Подуши миризмите на току-що започната вечеря — проста зеленчукова каша.

„Скаа… които се смеят“. В дните на лорд Владетеля в подобна къщурка щеше да цари потиснато настроение. Щастливите скаа се смятаха за недостатъчно експлоатирани.

„Все пак постигнахме нещо. Всичко това не е било напразно“.

Но дали си заслужаваше смъртта на приятелите й? Падането на Лутадел? Без защитата на Елънд дори това малко селце скоро щеше да падне под властта на някой тиранин.

Тя попиваше звуците на смеха. Келсайър не се бе предал. Беше се изправил сам срещу лорд Владетеля и последните му думи бяха предизвикателни. Дори когато плановете му изглеждаха безнадеждни, когато трупът му лежеше на улицата, той пак, макар и тайно, бе победил.

„Отказвам да се предам — помисли тя и изправи рамене. — Отказвам да приема смъртта им, докато не видя труповете им с очите си“.

Вдигна ръка и потропа на вратата. Звуците вътре секнаха мигновено. Вин намали горящия калай. Скаа, особено тези от провинцията, бяха плашливи. Вероятно трябваше да…

— О, бедничката! — възкликна жената, която отвори. — Влизай вътре. Какво правиш навън в този студ?

Вин се поколеба. Жената бе облечена бедно, но дрехите й бяха достатъчно топли. Огнището в средата на помещението гореше примамливо.

Зад жената се надигна едър мъж и огледа Вин.

— Пютриум — каза тя. — Трябва ми пютриум.

Те вероятно си помислиха, че не е добре с ума. Можеше да си представи как изглежда, с чорлава коса и покрити с пепел дрехи. Беше облечена с обикновени ездачески бричове и фланела.

— Защо не влезеш, дете? — каза мъжът. — Хапни нещо. А после ще ни разкажеш откъде идваш. Имаш ли родители?

„В името на лорд Владетеля — помисли си тя обидено. — Нима изглеждам толкова малка?“

Опита се да Усмири двамата, да разсее подозренията и тревогата им. Те видимо се успокоиха.

— Нямам време — каза Вин. — Пютриум.

— В къщата на нашия господар имаше чудесни прибори — рече бавно мъжът. — Но разменихме повечето за дрехи и земеделски инструменти. Мисля, че останаха няколко бокала. Майстор Клед… нашият старейшина — ги прибра в съседната колиба…

— Ще свършат работа — рече Вин. „Макар че металът едва ли ще е с нужната аломантична чистота“. Вероятно щеше да има примеси от сребро и калай, които отслабваха действието му.

Двамата кимнаха и погледнаха към другите скаа в колибата.

Изпълни я отчаяние. Какво си мислеше? Дори ако пютриумът бе в правилна пропорция, щеше й отнеме време да го настърже и погълне. А той гореше сравнително бързо. Щеше да й е нужно доста голямо количество. Подготовката му щеше да отнеме почти толкова време, колкото придвижването до Лутадел.

Обърна се и погледна на юг, към тъмното снежно небе. Даже с пютриум щяха да са й нужни часове, за да стигне. Това, което й трябваше, бе трасе от клинове — път, маркиран с метални пръти, от които да може да се Тласка, за да се задържи във въздуха. Бе използвала подобно трасе, за да се придвижва между Лутадел и Фелисе. Разстоянието се вземаше за час с карета и само за десет минути в аломантичен полет.

Но между това село и Лутадел нямаше подобно трасе — нито край който и да било от каналите. Беше прекалено трудно да се прокара, твърде скъпо, за да се поддържа…

Вин погледна двамата на вратата и те неволно трепнаха. Може би бяха забелязали кинжалите в пояса й или пък ги стресна изражението й, но вече не изглеждаха така добронамерени.

— Това конюшня ли е? — попита тя и кимна към една от тъмните постройки.

— Да — отвърна колебливо мъжът. — Но нямаме коне. Само няколко кози и крави. Да не би да искате…

— Подкови — прекъсна го Вин. Мъжът се намръщи. — Трябват ми конски подкови — рече тя. — Много.

— Елате с мен — рече мъжът, повлиян от Усмиряването й, и я поведе през ветровития двор. Още няколко мъже ги последваха. Носеха тояги. Изглежда, не само покровителството на Елънд бе спасило тези хора от набези.

Мъжът натисна с рамо вратата на конюшнята и посочи една каца вътре.

— И без това ръждясват.

Вин отиде до кацата, извади една подкова и прецени тежестта й. После я подхвърли пред себе си и я Тласна с рязко разпалване на стомана. Подковата отлетя надалече и падна в една локва на стотина крачки по-нататък.

„Идеално“ — помисли тя.

Мъжете се бяха облещили. Вин бръкна в джоба си, извади едната стъкленица и я изпи. Пютриумът беше малко, но затова пък имаше предостатъчно желязо и стомана. Тя бавно разпали двата метала. Сега можеше да Тласка и Притегля часове наред.

— Подгответе се — рече тя, разпали пютриум и отброи десет подкови. — Лутадел е обсаден — може вече да е паднал. Ако чуете вест за това, съветвам ви да поемете за Терис. Следвайте имперския канал право на север.

— Коя си ти? — попита мъжът.

— Няма значение.

Той я гледаше замислено.

— Ти си онази, нали?

— Да — отвърна тя и се Тласна от една подкова.

Изхвърча диагонално във въздуха. Когато започна да пада, хвърли втора подкова. Изчака да се сниши и се Тласна от нея — искаше да се движи напред, а не нагоре.

Беше го правила. Не беше по-трудно от това да отскача от монети. Важното бе да поддържа постоянно движение. Веднага щом се Тласна от втората подкова и се извиси във въздуха, посегна назад и Притегли първата.

Подковата не беше закачена за нищо и полетя след нея тъкмо когато тя пускаше третата подкова на земята. Вин позволи на първата да профучи над главата й, движена от инерцията на Притеглянето, и тя падна напред по пътя й. Вин се Тласна от третата подкова и Притегли втората, която вече бе зад нея.

„Няма да е никак лесно“ — помисли си, смръщила съсредоточено вежди. Но този път не бе избрала точния ъгъл и се приземи твърде далече, преди да е Тласнала. Подковата изхвърча зад нея и не й осигури достатъчно ускорение, за да я задържи във въздуха. Тя се удари силно в земята, но веднага Притегли подковата при себе си и опита пак.

Първите няколко опита бяха бавни. Най-големият проблем бе да се определи точният ъгъл. Трябваше да Тласка и Притегля подковите с премерено усилие, за да се задържа във въздуха и същевременно непрестанно да се носи напред.

След около час спря да си почине и събра подковите. Нямаше време за повече експерименти, а и, изглежда, бе успяла да натрупа нужния опит.

Малко по-късно вече се справяше чудесно с комбинация от три подкови — помагаше и това, че почвата бе мека и когато Тласкаше подковите, те се забиваха в калта и й осигуряваха достатъчно стабилна котва за нов Тласък. Скоро успя да прибави и четвърта подкова. Колкото по-често Тласкаше — и колкото повече подкови използваше, — толкова по-бързо се придвижваше.

След още час полет добави пета подкова. Резултатът бе постоянен поток от святкащ метал. Вин Притегляше, после Тласкаше, Притегляше и Тласкаше и се стрелкаше нагоре, надолу и напред във въздуха.

Земята се носеше под нея, подковите свистяха във въздуха. Насрещният вятър премина в ураган, когато тя ускори темпото.

Носеше се право на юг. Беше като вихър от метал и движение — също като Келсайър малко преди края, когато бе убил инквизитора.

Само дето нейният метал не целеше да убива, а да спасява. „Може би няма да стигна навреме — мислеше си тя, заслушана в свистенето на вятъра. — Но и няма да се предам на средата на пътя“.