Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (53)

51.

И така, аз рискувах за последен път.

Мъгливо червеникаво сияние в ранна утрин бе нещо, което не трябваше да съществува. Дневната светлина прогонваше мъглите. Топлината ги караше да се изпаряват, дори затворени в стая те се кондензираха и изчезваха. Не би трябвало да издържат на пряката светлина на изгряващото слънце.

Но не беше така. Колкото повече се отдалечаваха от Лутадел, толкова по-дълго сутрин се задържаха мъглите. Промяната бе почти неуловима — все още бяха само на няколко дена път от Лутадел, — но Вин вече знаеше. Тя първа забеляза разликата. Тази сутрин мъглата изглеждаше дори по-упорита, отколкото очакваше — още не се бяха събудили, а слънцето вече изгряваше. Мъглите го засенчваха.

„Мъгла — помисли си тя. — Дълбината“. Напоследък бе почти сигурна, че е на прав път, макар да не разполагаше с доказателства. Само нарастващо вътрешно убеждение. Дълбината не беше някакво чудовище или тиранин, а природна стихия — което я правеше още по-страховита. Чудовището може да бъде убито. Но мъглите… те плашеха. Дълбината нямаше да преследва със свои жреци, принудители или палачи, тя щеше да използва свръхестествен ужас. Нямаше да убива с армии, а с глад.

Как се сражаваш срещу нещо по-голямо от континент? Нещо, което не изпитва ярост, болка, надежда или съжаление?

Но тъкмо такава щеше да е задачата на Вин. Тя седеше мълчаливо на каменистия склон, свила крака и опряла брадичка на коленете си. Елънд спеше. Дух бе излязъл на разузнаване.

Вече не се съмняваше за ролята си. Ако не беше Героят на времето, значи бе обезумяла. Нейното предначертание бе да се пребори с мъглите. „И все пак… — помисли си тя и се намръщи озадачено. — Не трябваше ли туптенето да се усилва, а не да отслабва?“ Колкото повече пътуваха, толкова по-слабо й се струваше. Дали не бе закъсняла? Може би край Кладенеца се бе случило нещо, което по някакъв начин бе повлияло на силата? Дали някой вече не я бе взел?

„Важното е да продължаваме“.

Друг на нейно място вероятно щеше да се пита защо той е избраникът. Вин познаваше няколко мъже — както от бандата на Кеймън, така и от помощниците на Елънд, — които непрекъснато щяха да се оплакват защо се е случило точно на тях. Неуверените хора винаги се колебаят дали задачата е по силите им. Ленивите пък искат да избягат от работа.

Вин не се смяташе нито за твърде самоуверена, нито за служеща на конкретна кауза. Нямаше смисъл да си задава подобни въпроси. Животът я беше научил, че понякога нещата просто се случват по един или друг начин. Често нямаше никаква конкретна причина Рийн да я бие. А и причините бяха слабо утешение. Ето например, даваше си сметка защо Келсайър е трябвало да умре, но от това той не й липсваше по-малко.

Просто това бе работа, която трябва да се свърши. Фактът, че не я разбираше, не й пречеше, нито я подтикваше да се откаже. Само се молеше да знае какво да направи, когато му дойде времето. Макар че туптенето отслабваше, то не бе изчезнало. Продължаваше да я примамва.

Към Кладенеца на Възнесението.

Зад себе си долавяше по-слабите вибрации на мъгливия дух. Утихваха само когато се разсейваха мъглите. Но тази сутрин останаха зад гърба й.

— Знаеш ли каква е тайната на всичко това? — попита тя тихо и се обърна към червеникавата мъгла. — Имаш ли…

Аломантичните пулсации на мъгливия призрак идваха право от шатрата, която делеше с Елънд.

Вин скочи и хукна натам. Отметна чергалото. Елънд спеше, главата му едва се подаваше над завивките. Малкото помещение бе изпълнено с мъгла, която се кълбеше и вихреше — и това бе много странно. Мъглите рядко влизаха в шатрите.

И там, в средата на мъгливия облак, беше призракът. Изправен над Елънд.

Не беше напълно оформено тяло, а по-скоро очертание в мъглата, повтарящ се модел, предизвикан от постоянното движение. И все пак бе истински. Вин го усещаше и го виждаше — дори знаеше, че и той я гледа с невидимите си очи.

Очи, изпълнени с омраза.

Той вдигна нематериална ръка и Вин видя нещо да проблясва. Реагира мигновено — извади кинжал, скочи в шатрата и замахна. Ударът й бе спрян от нещо осезаемо в ръката на мъгливия призрак. Във въздуха отекна метален звън и Вин почувства в ръката си рязък парализиращ студ. Цялото й тяло изтръпна.

А призракът изчезна. Стопи се като звънтежа на съвсем реалното си оръжие. Вин премигна, обърна се и погледна през веещото се чергило на шатрата. Мъглите отвън се бяха разсеяли, денят най-сетне бе победил.

Но й се струваше, че няма да има още много такива победи.

— Вин? — повика я Елънд, надигна се и се прозя.

Вин си наложи да диша по-спокойно. Призракът бе изчезнал. Най-сетне всичко бе озарено от слънчева светлина. „Някога смятах нощта за по-безопасна — помисли си тя. — Келсайър ме научи на това“.

— Какво има? — попита Елънд. Как можеше да е толкова наивен, така безразличен към собствената си безопасност?

Тя прибра кинжала. „Какво мога да му кажа? Как да го опазя от едно същество, което едва различавам?“ Трябваше й време, за да помисли.

— Нищо — отвърна. — Напоследък съм малко изнервена…

Елънд се обърна на другата страна и попита сънено:

— Дух на сутрешен обход ли излезе?

— Да.

— Събуди ме, като се върне.

И пак заспа. Вин коленичи и го погледна на светлината на изгрялото зад нея слънце. Беше му се отдала напълно — не само телом, но и духом. Беше забравила всичките си предразсъдъци и резерви, всичко заради него. Не можеше повече да си позволи да мисли, че не му подхожда, да се успокоява с лъжливата вяра, че двамата не могат да са заедно.

Никога не бе вярвала толкова много на някой друг. Нито на Келсайър, нито на Сейзед или Рийн. Елънд олицетворяваше всичко за нея. Тази мисъл я накара да потрепери. Ако го изгубеше, щеше да изгуби себе си.

„Не бива да мисля за това!“ — каза си и се надигна. Излезе от шатрата и спусна чергилото. Дух тъкмо се връщаше от обиколката.

— Не са призраци, Вин — тихо каза младежът. — Петима мъже, на лагер.

Вин смръщи вежди.

— Преследват ли ни?

— Навярно.

„Съгледвачите на Страф“ — помисли си тя.

— Елънд да реши какво да правим с тях.

Дух сви рамене и седна на един камък.

— Ще го събудиш ли?

— Нека поспи още малко.

Дух отново сви рамене. Гледаше я внимателно как хвърля съчки в огъня.

— Променила си се, Вин.

— Всички се променят — отвърна тя. — Вече не съм крадла и имам приятели, които да ми помагат.

— Нямах предвид това. Говоря за последните дни. Тази седмица. Различна си отпреди.

— В какъв смисъл различна?

— Не зная. Вече като че ли не се страхуваш толкова.

Вин се замисли.

— Защото взех решение. Решение коя съм и каква ще бъда. И какво искам. — Тя помълча малко. — Уморих се да се боря с глупостта. С глупостта на другите и с моята. Реших да действам, а не да изчаквам. Може би това е наивен възглед за живота. Засега ми се струва правилен.

— Не е наивен — възрази Дух.

Вин се усмихна и го погледна. Беше на шестнайсет — на същата възраст, на която Келсайър я взе при себе си. Примижваше срещу светлината на ниското слънце.

— Изгаси калая — посъветва го Вин. — Не е необходимо да го поддържаш непрекъснато.

Дух сви рамене. Личеше му, че не е съвсем сигурен. Толкова много искаше да е полезен. Това й беше познато.

— А какво ще кажеш за себе си, Дух? — попита тя. — Как си напоследък?

Той отново сви рамене.

„Почти съм забравила какво е да разговаряш с момче на тази възраст“ — помисли Вин.

— Дух… — продължи тя. — Харесва ли ти този прякор? Навремето всички те наричаха по име. Лестибърнс. Езикът да ти се оплете.

— Келсайър ми го измисли — отвърна Дух, сякаш това бе достатъчно, за да го задържи. И вероятно беше прав. Вин забеляза как блеснаха очите му, когато спомена Келсайър. Вярно, че Клъбс му беше чичо, но Келсайър за него винаги бе най-важният.

Разбира се, той бе най-важният за всички тях.

— Вин, искам да съм силен. Като теб.

— Ти имаш своята дарба.

— Калаят? — попита Дух. — Безполезна работа. Ако бях Мъглороден, щях да върша велики дела. Да бъда някой важен.

— Дух, да си някой важен не е чак толкова хубаво — рече Вин, заслушана в туптенето в главата си. — През повечето време дори е досадно.

Дух поклати глава.

— Ако бях Мъглороден, щях да спасявам хората — да им помагам, на всички, които се нуждаят. Щях да преборя смъртта. Но… сега съм само Дух. Слаб. Страхлив.

Вин го изгледа намръщено, но той бе свел глава, за да не среща погледа й.

„Какво ли значи всичко това?“ — зачуди се тя.

 

 

Сейзед използва част от силата си, за да преодолява по три стъпала наведнъж. Изхвърча от стълбището малко преди Тиндуил и двамата се присъединиха към групата на стената. Барабаните продължаваха да ехтят, всеки в различен ритъм, и звуците им отекваха надалеч. Улици и стени на къщи отвръщаха с хаотично ехо.

Без армията на Страф северният хоризонт изглеждаше пуст. За съжаление същото не можеше да се каже за североизточното направление, където в лагера на колосите цареше суматоха.

— Някой вижда ли какво става там? — попита Бриз.

Хам поклати глава.

— Твърде е далече.

— Един от съгледвачите ми е Калаено око — рече Клъбс. — Той вдигна тревогата. Каза, че колосите се биели.

— Драги мой — обади се Бриз, — че те не го ли правят непрекъснато?

— Сега е нещо по-мащабно — отвърна Клъбс. — Всеобщ тупаник.

Сейзед почувства прилив на надежда.

— Това е добре. Нека се изтребят помежду си.

Клъбс го погледна навъсено.

— Не си ли чел в книжките, терисецо? Там какво пише за чувствата, които ги владеят?

— Имат само две състояния — отвърна Сейзед. — Скука и ярост. Но…

— Така обикновено подхващат битка — тихо каза Тиндуил. — Започват да се млатят помежду си, разяряват се и после…

И млъкна. Сейзед видя какво е привлякло вниманието й. Размазано петно на хоризонта. Уголемяваше се и скоро се разпадна на отделни петна.

Колосите нападаха града.

— Проклятие! — изруга Клъбс и закуцука надолу по стълбите. — Разпратете вестоносци! Стрелците на стените! Отцепете речните порти! Батальони, на позиции! Пригответе се за бой! Да не искате тези чудовища да нахлуят в града и да ви изпотъпчат децата?

Настъпи хаос.

„Започва се“ — помисли си вцепенено Сейзед.

— Веднага щом се опразнят стълбищата — заговори спокойно Доксон, — искам всеки от вас да иде при своя батальон. Тиндуил, ти ще поемеш Калаената порта, на север от Цитаделата Венчър. Може би ще ми трябват съветите ти, но засега остани при войниците. Те ще те слушат — тук всички уважават терисците. Бриз, разпредели ли Усмирители по един в батальоните от четвърти до двайсети?

— Да. Не са достатъчно, но…

— Важното е да поддържат духа на момчетата! — прекъсна го Доксон. — И да не им позволяват да се прекършат!

— Хиляда души са твърде много за един Усмирител, приятелю — посочи Бриз.

— Нека правят каквото им е по силите. Вие с Хам поемете Пютриумната и Цинковата порта — предполагам, че колосите ще ударят първо там. Клъбс ще се погрижи за подкрепленията.

Двамата кимнаха. Доксон се обърна към Сейзед.

— Нали знаеш къде трябва да отидеш?

— Да… струва ми се. — Сейзед се подпря на стената. От небето се сипеха сажди.

— Тръгвай тогава! — подкани го Доксон.

В този момент на стената се качи последният отряд стрелци.

 

 

— Милорд Венчър!

Страф се обърна. Благодарение на погълнатите подсилващи билки бе успял да се задържи на седлото, макар че не би посмял да участва в битка. Разбира се, нямаше да му се наложи. Това не беше негова работа. Имаше си армия за тази цел.

Той извърна коня си към препускащия вестоносец. Мъжът дръпна юздите и спря до него.

— Милорд. Армията на колосите нападна Лутадел.

„Точно както каза ти, Зейн“ — помисли Страф.

— Колосите са нападнали? — попита лорд Джанарл и доближи коня си до тях. — Очаквахте ли го, милорд?

— Разбира се — отвърна Страф и се усмихна.

Джанарл изглеждаше впечатлен.

— Джанарл, издай обща заповед — нареди Страф. — Обръщаме армията и потегляме към Лутадел.

— Милорд, ще сме там след час! — рече Джанарл.

— Не — отвърна Страф. — Няма да бързаме. Не искаме да изморим войниците, нали?

Джанарл се усмихна.

— Разбира се, че не, милорд.

 

 

Стрелите не нанасяха почти никакви поражения на колосите.

Сейзед стоеше вцепенен и ужасен на кулата над портата. Не беше назначен официално да командва хората долу и затова не се налагаше да издава заповеди. Просто чакаше, в случай че им потрябва помощта му.

Така имаше предостатъчно време да следи ужасяващата сцена отвън. За щастие колосите не нападаха неговия участък от стената и той, заедно с другите, можеше да наблюдава как стоварват удари върху Калаената и Пютриумната порта в далечината.

Дори от разстояние — от кулата можеше да различи тази част от стената, където бе Калаената порта — Сейзед виждаше как колосите тичат под гъстите залпове стрели. Някои от по-дребните падаха, ранени или може би убити, но останалите продължаваха към портата. Мъжете около него си шепнеха уплашено.

„Не сме готови за това — помисли Сейзед. — Дори след седмици планиране и подготовка пак не сме готови. Ето докъде стигнахме, след като хилядолетие ни е управлявало едно божество. Хиляда години мир — тираничен мир, но все пак мир. Нямаме генерали, нямаме офицери. Нямаме стратези, чиновници. Нямаме дори войници, само момчета с пръчки“.

Но докато наблюдаваше приближаващата се буря, умът му по навик продължаваше да анализира. С почерпено от резервите зрение той различаваше ясно, че намиращите се в далечината чудовища — особено по-големите — мъкнат изтръгнати дървета. Бяха се подготвили — по свой начин — да разбият портите. Дърветата нямаше да са толкова ефикасни като тараните, но и портите не бяха създадени да издържат на подобни удари.

„Тези колоси са по-умни, отколкото очаквахме — помисли Сейзед. — Щом познават абстрактната цена на парите, макар че нямат икономика. Досетили са се, че им трябват инструменти, за да разбият портите, макар да не знаят как да ги изработят“.

Първата вълна колоси стигна стената. Войниците започнаха да хвърлят отгоре големи камъни. Хората на Сейзед също бяха натрупали купчини камъни. Но след като стрелите Нямаха почти никакъв ефект, какво ли щяха да свършат камъните? Колосите заляха подножието на стената като води на изпуснат бент. Заблъскаха с юмруци по портата и тътнежът от ударите им отекна надалече.

— Шестнайсети батальон! — провикна се отдолу един вестоносец, пристигнал при портата на Сейзед. — Лорд Кулий!

— Тук! — отвърна един офицер от кулата, на която бе и Сейзед.

— Пютриумната порта се нуждае незабавно от подкрепления! Лорд Пенрод нареди да отделите шест роти и да ме последвате!

Лорд Кулий се зае да издава нужните заповеди. „Шест роти — помисли Сейзед. — Шестстотин души. От нашите хиляда“. Припомни си думите на Клъбс: че двайсет хиляди войници може да ти изглеждат много, но не и когато ги разпростреш по стените на един толкова голям град.

Шестте роти тръгнаха и дворът около портата изведнъж сякаш опустя. Тревогата на останалите четиристотин души — триста долу и сто на стената — нарасна. Сейзед затвори очи и се пресегна към металоема, където бе съхранил изострен слух. Изведнъж чу ясно… удари на дърво върху дърво. Писъци. Човешки писъци. Бързо затвори металоема, почерпи от резервното зрение, наведе се напред и погледна към участъка от стените, където се водеше битката. Колосите мятаха обратно хвърлените по тях камъни — и бяха много по-точни от защитниците. Сейзед подскочи, когато видя как един камък размазва лицето на млад войник и тялото му отхвърча назад. Затвори металоема и рязко си пое дъх.

— Кураж! — извика един от командирите на стената. Беше съвсем млад, не повече от шестнайсетгодишен, с благороднически одежди. Разбира се, повечето хора в армията бяха на тази възраст.

— По места… — продължи командирът. Гласът му прозвуча неуверено и той внезапно млъкна, забелязал нещо в далечината. Сейзед се обърна и погледна натам.

Колосите бяха тръгнали покрай стената към река Чанерел и другите порти.

Между които и портата на Сейзед.

 

 

Вин скочи в средата на лагера, хвърли шепа пютриумен прах в огнището, Тласна и разхвърли горящи въглени, пепел и дим върху двамата изненадани войници, които тъкмо си приготвяха закуската. Пресегна се и Притегли колчетата на трите малки шатри.

И трите рухнаха едновременно. Едната беше празна, но от другите две долетяха викове. Под плата се очертаха мятащи се тела.

Войниците отскочиха назад и вдигнаха ръце, за да закрият очите си. Вин хвърли една монета на земята пред тях.

Войниците замръзнаха, после ръцете им се стрелнаха машинално към мечовете. Вин погледна към шатрите. Водачът на групата щеше да е в едната и тъкмо той бе човекът, с когото искаше да си поговори. Вероятно бе някой от капитаните на Страф, макар че по дрехите на войниците не се виждаше неговият герб. Може би…

Изпод едната шатра подаде глава не друг, а Джастис Лекал. Беше се променил много за почти двете години, откакто Вин не го бе виждала. Беше се издължил и измършавял, косата му бе окапала съвсем. Лицето му изглеждаше сурово и… остаряло? Та той беше на възрастта на Елънд!

— Джастис — провикна се Елънд, излезе от гората и тръгна към лагера. До него вървеше Дух. — Защо си тук?

Джастис се измъкна изпод шатрата и се изправи.

— Ел… Аз… не знаех къде да отида. Съгледвачите ми докладваха, че си избягал, и реших, че идеята е добра. Ще дойда с теб — където и да отиваш. Ще се скрием заедно…

— Джастис! — прекъсна го Елънд и застана до Вин. — А къде са твоите колоси? Изпрати ли ги някъде?

— Опитах се… — отвърна Джастис и сведе глава. — Но те не искаха — отказаха, след като видяха Лутадел. И после…

— Какво? — настоя Елънд.

— Избухна пожар — отвърна Джастис. — В кервана с припаси.

Вин се намръщи.

— В кервана с припаси? — попита Елънд. — Там, където държеше дървените си монети?

— Да.

— В името на лорд Владетеля, човече! И ти ги заряза там, без водач, пред стените на нашия дом?

— Те щяха да ме убият, Ел — проплака Джастис. — Непрестанно се зъбеха, нападаха се едни други и искаха още пари. Ако бях останал, щяха да ми видят сметката! Те са чудовища, нямат нищо общо с хората.

— И ти си тръгна. — Елънд поклати глава. — Остави Лутадел на тяхната милост.

— Ти също го изостави — укори го Джастис, после протегна умолително ръце към него. — Виж, Ел. Зная, че сгреших. Смятах, че ще мога да ги контролирам. Не исках да стане така.

Елънд го гледаше сурово. Не като Келсайър, а по-скоро като разгневен крал.

— Джастис, ти вдигна цяла армия от чудовища и я поведе в тиранична битка — каза той. — Заради теб бяха избити невинни хора. А после изостави армията си без контрол пред стените на най-големия град в цялата Последна империя.

— Прости ми — промърмори Джастис.

Елънд го погледна в очите.

— Аз ти прощавам — рече той тихо. После с едно отривисто движение извади меча и отсече главата на Джастис. — Но не и кралството ми.

Вин се ококори. Обезглавеният труп бавно се свлече на земята. Войниците на Джастис извикаха уплашено и извадиха оръжия. Елънд спокойно се обърна към тях и вдигна окървавения си меч.

— Някой има ли възражения срещу екзекуцията?

Войниците се сепнаха.

— Не, милорд — рече един.

Елънд приклекна и избърса острието на меча в наметалото на Джастис.

— Като се има предвид какво направи, краят му бе по-добър, отколкото заслужаваше. — Прибра меча в ножницата. — Но той беше мой приятел. Погребете го. Когато приключите, можете да тръгнете с мен за Терис или да се приберете у дома. Изборът е ваш.

И след тези думи се отдалечи към гората.

Войниците бавно наобиколиха трупа. Вин кимна на Дух и изтича след Елънд. Не се наложи да тича дълго. Откри го да седи на един камък недалеч от лагера. Беше започнал саждопад, но повечето черни снежинки се задържаха по клоните на дърветата.

— Елънд? — повика го тя.

Той вдигна глава.

— Не зная защо го направих, Вин. Защо точно аз трябваше да въздам правосъдие. Та аз дори вече не съм крал. Но както и да е — вече е сторено. — Тя сложи ръка на рамото му. — Това е първият човек, когото убивам. А навремето двамата мечтаехме заедно — как ще обединим най-могъщите Къщи на Лутадел. Как ще създадем политически съюз, който не се основава на алчност, а се опитва да превърне града в едно по-добро място. — Той извърна глава към нея. — Вин, мисля че вече започвам да разбирам какво ти е. В известен смисъл ние двамата сме ножове — инструменти на други. На цялото кралство, ако трябва да съм точен. На хората.

Тя се наведе, прегърна го и прошепна:

— Съжалявам.

— Трябваше да се направи — заяви той. — Най-тъжното е, че той беше прав. Аз също ги изоставих. Със същия този меч трябваше да сложа край на живота си.

— Ти замина по друга причина, Елънд — възрази Вин. — Напусна Лутадел, за да принудиш Страф да го защитава.

— Ами ако колосите нападнат преди него?

— Може и да не го направят. Те нямат водач — току-виж избрали за своя цел тъкмо армията на Страф.

— Не — чу се зад тях гласът на Дух. Вин се обърна и го видя да се приближава. Отново бе примижал.

„Това момче гори твърде много калай“.

— Какво искаш да кажеш? — попита Елънд.

— Те няма да нападнат армията на Страф, Ел. Защото тя няма да е там.

— Какво? — попита Вин.

— Аз… — Дух млъкна и извърна зачервеното си лице.

„Аз съм страхливец“, спомни си Вин думите му.

— Ти си знаел. — Вин го изгледа. — Знаел си, че колосите ще нападнат града!

Дух кимна.

— Но това е нелепо — обади се Елънд. — Нямаше откъде да научиш, че Джастис ще ни последва.

— Така е — потвърди Дух и седна на един дънер до тях. — Чичо ми предположи, че Страф ще оттегли армията си и ще остави на колосите да щурмуват града. Ето защо Сейзед реши да ни отпрати.

На Вин й призля.

„Аз открих местонахождението на Кладенеца на Възнесението — бе казал Сейзед. — На север. В Териските планини…“

— Клъбс ли ти каза това? — чу тя гласа на Елънд.

Дух кимна.

— И ти го скри от мен? — Елънд се надигна.

„О, не…“

Дух се подвоуми, после поклати глава.

— Ти щеше да наредиш да се върнем! Не искам да умра, Ел. Съжалявам. Аз съм страхливец. — Сви се и стрелна с очи меча на Елънд.

Елънд се сепна, сякаш едва сега забелязал, че е пристъпил заплашително към младежа.

— Нищо лошо няма да ти направя, Дух — рече той. — Само ме е срам заради теб. — Дух сведе поглед и бавно коленичи на покритата със сажди земя.

„Туптежът отслабва…“

— Елънд — прошепна Вин.

Той се обърна.

— Сейзед ни излъга. Кладенецът не е на север.

— Какво?!

— Той е в Лутадел.

— Вин, мисли какво говориш. Щяхме да го открием, ако е там.

— Не — отвърна тя решително, обърна се и погледна на юг. Веднага щом се съсредоточи долови равномерните вибрации. Привличаха я.

На юг.

— Невъзможно е Кладенецът да е на юг — упорстваше Елънд. — Във всички легенди се казва, че е на север, в Териските планини.

Вин поклати объркано глава.

— Там е. Зная. Не разбирам как, но зная, че е там.

Елънд я погледна и кимна, доверяваше се на интуицията й.

„О, Сейзед — помисли тя. — Сигурно си го направил от добри намерения, но обрече всички ни“. Ако градът паднеше, колосите…

— За колко време можем да се върнем? — попита Елънд.

— Зависи — отвърна тя.

— Да се върнем? — Дух надигна глава. — Ел, те вече са мъртви. Казаха ми да ви разкрия истината, когато стигнем Татингдуен, за да не изложите на риск живота си, докато катерите планината. Но когато Клъбс ме повика, беше, за да се сбогуваме. Виждах го в очите му. Той знаеше, че няма да ме види повече.

Елънд мълчеше и Вин забеляза известна неувереност в погледа му. Проблясък на болка, дори ужас. Познаваше тези чувства, защото тя също бе споходена от тях.

„Сейзед, Бриз, Хам…“

Елънд я сграбчи за ръката.

— Трябва да отидеш там, Вин! Сигурно има оцелели… бежанци. Те се нуждаят от помощта ти.

Тя кимна. Допирът на ръката му и твърдостта в гласа му й придадоха сила.

— Ние с Дух ще те последваме възможно най-бързо — продължи той. — Но ти ще си там много преди нас.

— Не искам да се разделяме — прошепна тя.

— Зная.

Въпреки това й беше трудно. Как да го остави точно в този момент, когато го бе преоткрила? Но си даваше сметка, че сега, когато знае къде се намира Кладенецът на Възнесението, усеща туптенето му по-силно. И ако някои от приятелите й бяха оцелели при атаката…

Вин стисна зъби, отвори кесията и извади последната шепа пютриумен прах. Изпи го с глътка вода от манерката. Прахът я одраска неприятно по гърлото. „Не е много — помисли си. — Няма да стигне за продължително бягане“.

— Те всички са мъртви… — прошепна отново Дух.

Вин се обърна. Туптежът я зовеше неудържимо. От юг.

„Идвам“.

— Елънд — каза тя. — Моля те, направи нещо за мен. Не искам да заспиваш нощем, когато се спускат мъглите. Пътувайте през нощта и винаги бъдете нащрек. Оглеждайте се за мъгливия призрак — мисля, че иска да ти стори нещо лошо.

Той се намръщи, но кимна.

Вин разпали пютриум и се понесе обратно към Лутадел.