Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (52)

50.

Не се съмнявам, че ако Аленди стигне до Кладенеца на Възнесението, ще вземе силата и — в името на очакваното по-голямо добро — ще я предаде.

— Това ли са хората, които търсите, лейди Сет?

Алриане огледа долината — и армията, разположена в нея, — после извърна очи към бандита Хобарт. Той се усмихна нетърпеливо — ако това можеше да се нарече усмивка. Имаше по-малко зъби, отколкото пръсти на ръцете, а от тях също някои липсваха.

Алриане му отвърна с усмивка. Беше възседнала коня на една страна и държеше небрежно юздите с пръсти.

— Да, мисля че са те, господин Хобарт.

Хобарт извърна глава към бандата си и се ухили. Алриане ги Размири леко, припомни им колко жадувана е обещаната награда. В далечината се виждаше армията на баща й. Беше препускала почти през целия ден, все на запад, по нейните следи. Но се оказа, че е избрала погрешна посока. Ако не се бе натъкнала на любезните хорица от бандата на Хобарт, вероятно щеше да прекара нощта на открито.

Което би било много неприятно.

— Хайде, господин Хобарт — подкани го тя и подръпна юздите. — Да отидем да се срещнем с баща ми.

Групата я последва охотно. Тези хора наистина бяха големи симпатяги. Интересуваха се само от три неща — пари, кльопачка и женски милувки. Когато се срещна с тях, тя благодари на щастливата съдба — въпреки факта, че я бяха погнали от засада, с надеждата да я оберат и изнасилят. Друга приятна черта на тези мили господа бе, че нямаха понятие от аломантия.

Естествено, тя държеше чувствата им със здрава ръка. Не искаше да им хрумнат някои странни идеи от типа на „откупът обикновено е по-щедър от възнаграждението“. Не можеше да ги контролира напълно — можеше само да им въздейства. Но когато става въпрос за мъже, една жена лесно може да се досети какво се случва в главите им. Изумително бе как обещанието за лесно забогатяване бе превърнало тези разбойници в почти добропорядъчни господа.

Разбира се, да се справи с Хобарт и хората му бе лесна работа, сравнено с усилията, които бе полагала при Бриз. Ето това бе забава. Съмняваше се, че друг път ще й се случи да има работа с човек, който толкова добре познава чувствата си и тези на другите. Да надвие такъв човек — опитен аломант, — да го накара да я обикне… виж, това си беше цяло постижение.

„Ах, Бризи — помисли си тя, докато излизаха от горичката в близост до армията. — Дали някой от приятелите ти разбира каква благородна душа носиш?“

Те наистина не се отнасяха достатъчно добре с него. Но пък това следваше да се очаква. Самият Бриз искаше да е така. Когато те подценяват, хората се манипулират по-лесно. Алриане си даваше сметка за това. Но пък толкова по-примамливо бе да подценяваш едно глупаво младо момиче.

— Стой! — извика един войник от конния отряд, който препусна срещу тях. — Ей, ти, отдръпни се от нея!

„Само това ми липсваше“ — помисли Алриане, завъртя очи и побърза да Усмири новодошлите, преди да е станало нещо непредвидено.

— Моля ви, капитане — каза високо, забелязала, че Хобарт и хората му вадят оръжия. — Тези хора ме спасиха в пустошта и ме придружиха дотук, като сами се изложиха на опасности.

Хобарт кимна утвърдително и за по-голяма тежест обърса носа си с ръкав. Войникът огледа покритите с прах и сажди бандити и се намръщи.

— Капитане, погрижете се тези мъже да бъдат нахранени добре — добави Алриане. — И им осигурете място да пренощуват. Хобарт, ще ти пратя възнаграждението веднага щом се срещна с баща ми.

Бандитите и войниците поеха след нея и тя се постара още веднъж да подсили доверието им. Не беше никак лесно с войниците, особено след като вятърът смени посоката и докара до тях вонята от немитите бандити. Но въпреки това стигнаха лагера без неприятни инциденти.

Групата се раздели, Алриане предаде коня си на един слуга и прати притичалия паж да съобщи на баща й, че е пристигнала. Изтупа прахта от дрехите си и закрачи през лагера с приятното усещане за предстояща топла баня и всички останали удобства — доколкото можеха да й бъдат осигурени в един военен лагер. Но първо трябваше да се погрижи за някои по-важни неща.

Баща й обичаше да прекарва следобедите в павилиона и тя го намери там с генералите Галиван и Детор. Изслушваха доклада на някакъв вестоносец. Алриане ги дари с мила усмивка.

Сет се бе разположил във високо кресло, откъдето да може да наблюдава лагера.

— Проклятие! — изруга той. — Върна се, а?

Алриане се усмихна, заобиколи масата с разпънатата отгоре карта и я погледна крадешком. На нея бяха начертани маршрутите за доставка на продоволствия от Западната област. Това, което видя, не й хареса.

— Бунт у дома, татко?

— И негодници, атакуващи снабдителните ми линии. Сигурно онзи хлапак Венчър ги е подкупил.

— Да, така е — потвърди Алриане. — Но това вече няма значение. Липсвах ли ти? — И внимателно подсили привързаността му.

Сет изсумтя и се почеса по брадата.

— Глупаво момиче — промърмори. — Трябваше да те оставя у дома.

— За да падна в лапите на бунтовниците? — попита тя. — И двамата знаехме, че лорд Йомен ще предприеме нещо в мига, когато напуснеш границите на нашата област.

— Трябваше да позволя на тоя проклет принудител да те вземе!

Алриане се ококори.

— Татко! Йомен щеше да ме задържи срещу откуп. А знаеш, че пленът не ми понася никак добре.

Сет я погледна, после се разсмя, въпреки желанието си.

— Щеше да го накараш лично да ти приготвя любимите ти лакомства още преди да е залязло слънцето. Може би наистина трябваше да те оставя. Така поне щях да знам къде си, вместо да се безпокоя, когато те няма. Не доведе онзи глупак Бриз, нали?

— Татко! Бризи е добър човек!

— Добрите хора не живеят дълго на този свят, Алриане. Зная го, защото съм убил немалко от тях.

— О, да — кимна Алриане, — ти си много мъдър. И обсадата на Лутадел ти донесе голяма полза, нали? Наложи се да побегнеш с подвита опашка. Щеше да си мъртъв, ако милата Вин имаше съвест колкото теб.

— Тази нейна „съвест“ не й попречи да избие триста от хората ми.

— Тя е една объркана млада жена — въздъхна Алриане. — Както и да е, бих искала да ти припомня, че се оказах права. Трябваше да сключиш съюз с младия Венчър вместо да го заплашваш. Което означава, че ми дължиш пет нови рокли!

Сет се почеса по челото.

— Това не е игра, момиче!

— Модата, татко, не е игра — заяви спокойно, но твърдо Алриане. — Не мога да подмамвам зли бандити да ме придружават до дома, ако изглеждам като проскубана кокошка, нали?

— Пак ли бандити, Алриане? — попита с въздишка Сет. — Знаеш ли колко време ни отне да се отървем от последната група?

— Хобарт е чудесен човек — заяви доволно Алриане. — Да не говорим, че има връзки с местните крадци. Подхвърли му малко злато и жени и току-виж ти помогнал срещу негодниците, които атакуват керваните ти.

Сет се наведе замислено над картата. После се зачеса по брадата.

— Е, след като се върна, май ще трябва да се погрижим за теб. Сигурно ще искаш да те носим на ръце по обратния път към къщи…

— Всъщност — прекъсна го Алриане — няма да се връщаме в кралството. Отиваме в Лутадел.

Сет не бързаше да възразява: беше се научил да познава кога дъщеря му говори сериозно. Но все пак поклати глава.

— Алриане, в Лутадел няма нищо за нас.

— Но не можем да отидем и в кралството — рече Алриане. — Враговете ни са твърде силни и някои от тях може да разполагат с аломанти. Нали затова дойдохме тук? Не бива да се връщаме без пари и съюзници.

— В Лутадел няма пари — упорстваше Сет. — Венчър каза, че няма и атиум, и аз му вярвам.

— Съгласна съм — кимна Алриане. — Претърсих двореца основно и не открих и късче атиум. Това означава, че трябва да потърсим там съюзници, а не печалба. Поеми назад, изчакай битката да започне, виж кой ще надделее и застани на негова страна. Така ще го накараш да ти е задължен.

Сет потъна в замислено мълчание.

— Това няма да спаси твоя приятел Бриз — заговори той след малко. — Неговата фракция е най-слабата. Дори ако се присъединя към младия Венчър, съмнявам се, че ще можем да победим Страф и колосите. Не и без достъп до градските стени и достатъчно време за подготовка. Ако се върнем, ще трябва да помогнем на враговете на Бриз.

Алриане сви рамене. „Не можеш да му помогнеш, ако не си там, татко. Те и без това ще загубят, по-важното е да си близо до града в този момент. Зная, че шансовете на Бриз са нищожни. Но повече от това не мога да му дам. Съжалявам“.

 

 

Беше третият ден, откакто бяха напуснали Лутадел. Елънд Венчър се събуди изненадан колко спокойно е спал в малката шатра сред пущинаците. Разбира се, донякъде това се дължеше и на спътниците му.

Вин лежеше свита до него, отпуснала глава на гърдите му. Той очакваше, че ще спи съвсем леко, като се имаше предвид нервността й, но тя, изглежда, се чувстваше спокойна до него. Дори вече не беше така напрегната, когато я прегръщаше.

Той я погледна с обич, залюбува се на чертите на лицето й и на леко къдравите й черни коси. Резката на бузата и почти бе изчезнала и тя вече бе махнала шевовете. Постоянен слаб пламтеж на пютриум осигуряваше на тялото й нужната сила, за да се възстанови. Вече не пазеше дясната си ръка — въпреки раната на рамото — и предишната й отпадналост бе изчезнала почти напълно.

Но въпреки това не му бе дала никакво обяснение за онази нощ. Беше се била със Зейн — който се оказа брат на Елънд, — а ТенСуун се бе оказал кандрата шпионин. Но нито едно от тези събития не би могло да предизвика тревогата, която бе забелязал у нея при връщането й в стаята.

Не знаеше дали някога ще получи отговори на тези и други въпроси. Но вече си даваше сметка, че е в състояние да я обича и без да я разбира. Наведе се и я целуна по челото.

Тя веднага се напрегна и отвори очи. Седна, разкривайки неволно голите си гърди, и огледа малката шатра. Беше мъждиво осветена от настъпващата зора. Вин поклати глава, погледна го и се оплака:

— Влияеш ми зле.

— Така ли? — попита той засмяно.

Вин кимна и прокара пръсти през косата си.

— Заради теб започнах да спя нощем. При това без дрехи.

— Да, иначе ще е доста неудобно.

— Вярно — потвърди тя. — Но ако ни нападнат през нощта? Ще трябва да се бия гола.

— Не бих имал нищо против да наблюдавам това.

Тя го изгледа навъсено и се протегна за ризата.

— Ти също ми действаш зле — оплака се той, докато я гледаше как се облича.

Тя повдигна въпросително вежди.

— Край теб се отпускам — продължи той. — Забравям за грижите. Напоследък толкова бях потънал в проблемите на града, че престанах да мисля за друго. А ето, че сега дори имам време да чета „Изкуството на ерудицията“ от Трабълд.

Вин се подсмихна, коленичи в ниската шатра и се дотътри до него.

— Не разбирам как можеш да четеш, докато яздиш.

— О, съвсем лесно е, стига да не се боиш от коне.

— Не се страхувам от тях — отвърна Вин. — Но те, изглежда, не ме харесват. Знаят, че мога да ги надбягам, и затова са малко сърдити.

— О, това ли било? — попита усмихнато Елънд и я придърпа върху себе си.

Тя го целуна, но веднага се дръпна. Той посегна да я задържи, но тя го плесна по ръката.

— След всички тези усилия, които положих да се облека? Пък и съм гладна.

Той въздъхна и се изтегна върху завивките, а тя излезе навън. Елънд остана да лежи, замислен за това какъв късметлия е напоследък. Все още не беше сигурен накъде върви връзката им, нито дали го прави щастлив, но бе готов да й се наслаждава.

Накрая стана и се облече. Беше взел само една от новите си униформи — заедно с костюма за яздене, — но не искаше да ги облича. Вече не разполагаше с прислуга, която да чисти саждите от дрехите му, на всичко отгоре въпреки двойното чергило през нощта в шатрата бяха проникнали черни снежинки. Сега, когато бяха извън пределите на града, нямаше кой да чисти от саждопадите.

Ето защо той облече семпли, но удобни дрехи — брич за езда, сива риза с копчета и черен елек. Никога не бе яздил на големи разстояния — в повечето случаи бе пътувал с карета, — но заради Вин се налагаше да се придвижват по-бавно. Всъщност не бързаха за никъде. Съгледвачите на Страф не си бяха направили труда да ги следват дълго и никой не ги очакваше на пътя. Можеха да пътуват спокойно, да спират за почивки и да вървят, когато им омръзне ездата.

Вин вече бе седнала при огъня, а Дух се грижеше за конете. Младежът бе пътувал доста и имаше опит в тези неща.

Елънд седна до Вин. Известно време двамата гледаха мълчаливо жаравата. Вин изглеждаше тъжна.

— Какво има? — попита Елънд.

Тя извърна поглед на юг.

— Аз… — Поклати глава. — Нищо. Ще ни трябват още дърва. — Вин погледна оставената до шатрата брадва и тя подскочи във въздуха, завъртя се с металната си част към Вин и литна към нея. Тя се дръпна встрани и улови дръжката, когато брадвата прелиташе между нея и Елънд. След това тръгна към едно повалено дърво. Замахна два пъти и го пресече по средата.

— Като я гледам, се чувствам направо ненужен — оплака се Дух.

— Понякога — кимна с усмивка Елънд.

Дух поклати глава.

— Каквото и да чувам или виждам — тя вече ме е изпреварила. Чувствам се безполезен, особено когато се прибера в Лутадел.

— Да, при това си аломант. Ами ако беше обикновен човек?

— Разбирам те — каза Дух. Вин продължаваше да сече дървото на по-малки парчета. — Но хората те уважават, Ел. Докато мен не ме забелязват.

— Не и аз, Дух.

— Така ли? И кога за последен път направих нещо важно за групата?

— Преди три дни — отвърна Елънд. — Когато се съгласи да дойдеш с мен и Вин. С нас си не само за да се грижиш за конете, Дух. Ценя високо уменията ти на съгледвач и Калаено око. Все още ли смяташ, че ни следят?

Дух помисли малко и сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. Мисля, че съгледвачите на Страф се върнаха, но имам чувството, че някой друг върви след нас. Но все не мога да го зърна.

— Това е мъгливият призрак — каза Вин и стовари край огъня наръч дърва. — Той ни преследва.

Дух и Елънд се спогледаха. Елънд кимна, въпреки че забеляза тревога в погледа на младежа.

— Е, докато не ни притеснява, няма проблеми, нали?

Вин повдигна рамене.

— Надявам се. Но ако го видиш, повикай ме. Според сведенията може да е опасен.

— Добре — каза Елънд. — Ще го направим. Хайде сега да видим какво ще закусваме.

 

 

Страф се събуди. Това бе първата му изненада.

Лежеше в леглото си и се чувстваше така, сякаш някакъв великан го е удрял в стена. Изпъшка и се надигна. По тялото му нямаше рани, но всичко го болеше и главата му направо се пръскаше. До леглото стоеше един от знахарите на армията, млад мъж с дълга брада. Погледна го внимателно и каза:

— Знаете ли, милорд, трябваше да сте мъртъв.

— Но не съм — изръмжа Страф. — Донеси ми калай.

Дотича войник със стъкленица. Страф я изгълта и едва сега осъзна колко е сухо гърлото му. Разпали леко калая и веднага усети нарастваща болка от раните, но бе готов да го понесе заради прояснените сетива.

— Колко време мина?

— Почти три дни, милорд — отвърна знахарят. — Не знаехме какво сте яли, нито защо. Чудехме се дали да не стимулираме повръщане… но не знаехме дали решението за приемането на отровата не е било ваше.

— Отлично си се справил — похвали го Страф. — Кой командва армията?

— Генерал Джанарл, милорд.

— И защо не е наредил да ме убият?

Знахарят премигна изненадано и погледна към войниците в шатрата.

— Милорд — обади се Грент, — кой би посмял да ви предаде? Всеки, който се опита, щеше да намери смъртта си в шатрата си. Генерал Джанарл беше много обезпокоен за вашето здраве.

„Разбира се — осъзна Страф. — Те не знаят, че Зейн го няма. Мислели са, че ако нещо се случи с мен, Зейн ще отмъсти или сам ще вземе властта“. Изсмя се гръмогласно, с което засили изненадата на хората в шатрата.

„Аз те победих — помисли си той. — Няма те, а аз съм жив“.

Това, разбира се, не значеше, че Зейн няма да се върне — но не значеше и обратното. Може би… само може би… Страф се бе отървал от него.

— Мъглородната на Елънд — каза той.

— Проследихме ги известно време, милорд — докладва Грент. — Но те се отдалечиха твърде много и лорд Джанарл нареди на съгледвачите да се връщат. Изглежда, се е отправила към Терис.

Той се намръщи.

— Кой е с нея?

— Смятаме, че синът ви Елънд също е избягал — рече войникът. — Но може да е само примамка.

„Зейн го е направил — помисли си изненадано Страф. — Наистина се отърва от нея. Освен ако това не е някакъв номер. Но тогава…“

— Армията на колосите?

— Напоследък там често избухват двубои. Тези чудовища са неукротими.

— Нареди на нашата армия да събира лагера. Незабавно. Отстъпваме към Северната област.

— Милорд? — попита стреснато Грент. — Мисля, че лорд Джанарл подготвяше атака и чакаше само вашата заповед. Градът е слаб, след като Мъглородната замина.

— Отстъпваме — повтори усмихнато Страф. — Поне засега. „Да видим дали планът ти ще проработи, Зейн“.

 

 

Сейзед седеше в малката кухненска ниша, опрял лакти върху масата. Пръстените му блещукаха. Бяха малки за металоеми, но съхраняването на ферохимични качества изискваше време. Щеше да отнеме седмици, за да напълни дори само един от пръстените, а той разполагаше с броени дни. Дори бе изненадан, че колосите се бяха забавили толкова.

Три дни. Времето не беше много, но той подозираше, че в предстоящия конфликт ще му трябват всичките му сили и умения. Досега бе успял да съхрани по съвсем малко от всяко качество. Достатъчно за краткотраен изблик в случай на нужда, когато другите металоеми се изчерпят.

Клъбс подаде глава от кухнята. За очите на Сейзед изглеждаше размазан. Дори с очилата, които си бе сложил — за да компенсира съхраняваното в металоемите на допълнително зрение, — пак му бе трудно да го различава.

— Това е — обяви Клъбс с приглушен за Сейзед глас: друг металоем съхраняваше слух. — Най-сетне заминаха.

Сейзед се съсредоточи, за да вникне в чутото. Мисълта му се влачеше лениво, като през гъст сироп, и му трябваха няколко секунди, преди да осъзнае какво казва Клъбс.

„Заминали са… войниците на Страф… оттеглили са се…“

Покашля се леко, преди да отговори.

— Той отговори ли на някое от писмата на лорд Пенрод?

— Не — отвърна Клъбс. — Но екзекутира последния вестоносец.

„Виж, това не е добър знак“ — помисли бавно Сейзед. Разбира се, през последните дни нямаше кой знае колко добри знаци. Градът бе на ръба на гладна смърт, оскъдните запаси от гориво бяха на привършване. Тази вечер се очакваше да завали сняг, ако Сейзед бе предположил правилно. Толкова по-неудобно му бе да седи в топлата кухня и да хапва чорба, докато металоемите му трупат сила, здраве, сетива и бързина на мисълта. Рядко се бе опитвал да напълни толкова много металоеми едновременно.

— Не изглеждаш добре — отбеляза Клъбс и седна.

Сейзед премигна и обмисли думите му.

— Заради моя златоем — отвърна бавно. — Той черпи от здравето ми и го съхранява. — Сейзед погледна купата с чорба. — Трябва да ям, за да възстановявам силата си — каза и пак взе лъжицата.

Това бе наистина странен процес. Мисълта му се нижеше мудно и му трябваше време, за да осмисли всяко движение. Тялото му също реагираше бавно, на ръката й трябваха няколко секунди, за да се раздвижи. Дори тогава мускулите потрепваха, тъй като силата им непрестанно се оттичаше към металоема. Но най-сетне успя да поднесе лъжицата към устата си и да сръбне. Чорбата беше безвкусна — Сейзед съхраняваше и острота на сетивата и вкусовите усещания бяха силно ограничени.

Може би щеше да е по-добре да си легне — но ако легнеше, щеше да заспи. А докато спеше, не можеше да попълва металоемите — или щеше да пълни само един. Бронзоемът, който съхраняваше бодрост, щеше да го накара да спи по-дълго, за да може при друг случай да издържи дълго без сън.

Сейзед въздъхна, остави внимателно лъжицата и се закашля. Беше положил всички усилия, за да помогне за избягването на конфликта. Планът му се състоеше в това да прати писмо на лорд Пендрод и да го подкани да съобщи на Страф Венчър, че Вин е напуснала града. Надяваше се, че Страф ще се съгласи да сключат сделка. Но изглежда, тази тактика се бе оказала неуспешна. Никой не бе чувал от дни за Страф.

Гибелта им, изглежда, бе неизбежна като изгрева на слънцето. Пенрод бе позволил на три различни групи — едната от тях изцяло от благородници — да се опитат да избягат от града. Войниците на Страф — които бяха нащрек след бягството на Елънд — бяха заловили всички и ги бяха екзекутирали. Пенрод дори прати писмо на Джастис Лекал, надявайки се да се споразумее с водача на Южната армия, но вестоносецът така и не се върна от лагера на колосите.

— Е — заговори Клъбс, — поне ги задържахме още няколко дни.

Сейзед помисли за миг.

— Боя се, че само забавихме неизбежното.

— Разбира се, че е така. Но забавянето беше важно. Елънд и Вин са вече на четири дни път оттук. Ако сражението бе избухнало по-рано, мога да се обзаложа, че нашата госпожица Мъглородна щеше да се върне, за да ни спаси. И да си строши главата.

— Ах — въздъхна Сейзед и с усилие вдигна лъжицата. Тежестта й бе непосилна за парализираните му пръсти, след като сетивата му се преливаха в калаения металоем. — Какво е положението със защитата на града?

— Ужасно — отвърна Клъбс. — Двайсет хиляди войници може да ти изглеждат много, но не и когато ги разпростреш по стените на един толкова голям град.

— Но колосите не разполагат с обсадни машини — подхвърли Сейзед, втренчил невиждащ поглед в лъжицата. — Нито със стрелци.

— Така е. Само че ние пък трябва да опазим осем градски порти — пет от които са съвсем близо до лагера на колосите. Нито една от тези порти не би могла да издържи на тяхна атака. Не мога и да съсредоточа големи сили при тях, тъй като не знам коя порта ще изберат.

— Аха, ясно.

— Ти какво очакваше, терисецо? — попита Клъбс. — Добри новини? Колосите са по-големи, по-силни и по-смахнати от нас. И имат числено преимущество.

Сейзед затвори очи. Лъжицата бе на средата на пътя към устните му. Изведнъж почувства слабост, която нямаше никаква връзка с металоемите му. „Защо тя не тръгна с тях? Защо не избяга?“

Отвори очи и видя, че Клъбс маха на една от прислужниците да му донесе нещо за ядене. Момичето се появи с втора купа чорба. Клъбс я огледа недоволно, но стисна лъжицата с жилестата си ръка и започна да яде. По някое време погледна Сейзед.

— Сигурно очакваш извинение от мен, терисецо? — попита между две загребвания.

Сейзед повдигна вежди.

— Ни най-малко, господарю Кладент.

— Хубаво — изсумтя Клъбс. — Ти си свестен човек. Но си малко объркан.

— Приятно ми е да го чуя. — Сейзед помисли малко. — Господарю Кладент. Открих подходяща религия за вас.

Клъбс се намръщи.

— Никога не се предаваш, нали?

Сейзед сведе очи. Трябваше му малко време, за да си събере мислите.

— Имам предвид онова, което казахте преди време, господарю Кладент. За вярата и нагаждането. Накара ме да си припомня едно учение, известно като дадрадах. Последователите му били от много страни и народи и вярвали, че има само един бог и само един правилен начин той да бъде почитан.

— Не ме интересуват мъртвите ти религии, терисецо — изсумтя Клъбс. — Мисля, че…

— Те били художници — продължи тихо Сейзед.

Клъбс се поколеба.

— Смятали, че чрез изкуството се доближават до бога — продължи Сейзед. — Интересували се от цветове и оттенъци, пишели стихове, в които обрисували багрите, които виждали в обкръжаващия ги свят.

— Защо трябва да ми проповядваш това учение? — попита Клъбс подразнено. — Защо не избереш някое тъповато като мен? Някое, което почита войната и войниците?

— Защото, господарю Кладент… — Сейзед премигна и направи усилие да проясни мислите си. — Вие не сте такъв. Правите го, понеже така ви налага животът. Другите често забравят, че умеете да обработвате дърво. Вие сте ваятел. Когато живеехме във вашата работилница, често ви гледах да довършвате детайли, изработвани от вашите чираци. Видях с какво внимание го правите. За вас работилницата беше нещо повече. Сигурен съм, че ви липсва.

Клъбс не отговори.

— Животът ви е наложил да станете войник — повтори Сейзед и извади нещо от пояса си. — Но все още можете да мечтаете като художник. Вземете. Това е за вас. Символ на дадрадахската вяра. За нейните последователи да си художник е по-голямо призвание, отколкото да си свещеник.

Постави на масата дървен диск и с видимо усилие се усмихна на Клъбс. От доста време не беше проповядвал религия и не знаеше какво го бе накарало да избере точно тази за Клъбс. Може би за да му докаже, че от вероученията има полза. Или заради думите, които Клъбс бе казал. По-важното бе, че изпита задоволство, когато видя как Клъбс разглежда дървения диск и рисунката върху него.

„Последния път, когато проповядвах — припомни си Сейзед, — беше в онова селце на юг, където ме откри Марш. Какво ли е станало с него? Защо не се върна в града?“

— Твоята те търси — подхвърли накрая Клъбс, вдигна глава и остави диска на масата.

— Моята? — попита Сейзед. — Ама ние не сме… — И сведе очи под втренчения поглед на грубоватия генерал. — Добре де — въздъхна. На пръстите му блещукаха десет пръстена Четири бяха калаени: зрение, слух, мирис и докосване. Продължи да ги зарежда, те нямаше да му пречат особено. Затвори пютриема, стоманоема и цинкоема. Тялото му веднага се изпълни със сила. Мускулите му престанаха да са отпускат и от измършавели бързо придобиха съвсем нормален вид. Замайването изчезна, мисълта възстанови бързината си. Той се изправи енергично.

— Невероятно — промърмори Клъбс и Сейзед го погледна. — С очите си виждам промяната — продължи Клъбс, — Тялото ти изведнъж се наля със сила, погледът ти се съсредоточи. Май не искаш да се покажеш пред твоята без достойнствата си, а? Е, не мога да те виня за това. — Клъбс изсумтя и продължи да се храни.

Сейзед му кимна и излезе от кухнята. Ръцете и краката му все още бяха леко несигурни. Но усещаше бърз прилив на енергия. Обичайната му непоколебимост се пробуждаше. А може би бе радостта от предстоящата среща с жената, която обичаше? Защо Тиндуил бе останала? И щом бе решила да не заминава за Терис, защо от няколко дени го избягваше? С какво я бе разгневил фактът, че той отпрати Елънд?

Откри я в балната зала на Цитаделата Венчър. Както винаги спря на входа, впечатлен от величието на помещението. За миг дори си позволи да отвори калаения металоем и свали очилата, за да се полюбува на украсата.

Високите правоъгълни изрисувани прозорци стигаха до тавана по протежение на две срещуположни стени. Сейзед беше като джудже до огромните колони, които поддържаха обикалящата прозорците от двете страни галерия. Всеки каменен къс в залата сякаш бе покрит с резба всяка плочка бе част от мозаечна картина, всяко от стъклените парчета сияеше на слънчева светлина.

„Толкова време мина…“ — помисли той. Когато за пръв път дойде тук, придружаваше Вин на първия й бал. Точно тогава, представяйки се за Валет Реноа, тя се запозна с Елънд. Сейзед й се бе скарал, че е привлякла вниманието на един толкова могъщ наследник.

А ето, че съвсем наскоро той лично ги бе бракосъчетал. Усмихна се, сложи си очилата и отново почна да попълва със зрение калаения си металоем. „Нека Забравените богове бдят над вас, деца мои. Ако можете, направете така, че жертвата ни да не е напразна“.

Тиндуил стоеше в средата на залата и разговаряше с Доксон и неколцина негови помощници. Бяха се скупчили около голяма маса и когато се приближи, Сейзед видя какво е разпростряно върху нея.

Картата на Марш. Истинско произведение на изкуството, подробно описание на Лутадел с бележки за активността на Министерството в отделните райони. Сейзед разполагаше с нейно копие в металоемите си и беше пратил рисунка на Синода.

Сега Тиндуил и останалите нанасяха свои бележки върху картата. Сейзед бавно се приближи, Тиндуил го видя и му махна да се присъедини към тях.

— А, Сейзед — каза Доксон, но гласът му прозвуча глухо за отслабения слух на терисеца. — Добре, че дойде.

Сейзед се наведе над картата.

— Променяте разположението на частите?

— Пенрод пое командването на армията — обясни Доксон. — Поставил е благородници да се разпореждат с всичките двайсет батальона. Трябва да ти призная, че това не ни се нрави особено.

Сейзед огледа мъжете около масата. Имаше неколцина писари, обучени от самия Доксон — всичките скаа. „Богове! — помисли си стреснато. — Нали не смята да вдига бунт — точно в този момент“.

— Не се плаши, Сейзед — рече Доксон, сякаш прочел мислите му. — Няма да предприемаме нищо драстично. Пенрод остави на Клъбс да организира отбраната на града и изглежда, се вслушва в съветите на неговите командири. Пък и е твърде късно да се подхваща нещо толкова амбициозно. — Изглеждаше почти разочарован. — Но от друга страна — продължи той и посочи картата, — не вярвам на неговите хора. Те не разбират нищичко от военно дело — нито дори от изкуството да оцеляваш. Прекарали са досегашния си живот в забавления и пиене.

„Защо ги мразиш толкова много?“ — помисли Сейзед. Най-странното бе, че от всички членове на групата Доксон най-много приличаше на благородник. Костюмът му отиваше дори повече, отколкото на Бриз, и той говореше по-правилно от Клъбс и Дух. Единствено неаристократичната му къса брадичка нарушаваше цялостната картина.

— Благородниците може да не разбират от военно дело — отвърна Сейзед, — но имат опит в командването.

— Така е — съгласи се Доксон. — Но и ние имаме. Ето защо искам да разположим наши хора до всяка от градските порти — ако нещо се обърка поради погрешно решение, те ще се намесят.

Доксон посочи една от вратите — Стоманената порта. До нея бе обозначен отряд от хиляда души.

— Това е твоят батальон, Сейзед. Стоманената врата е най-отдалечена от лагера на колосите, така че едва ли ще участваш в истинско сражение. Но ако се случи да ви нападнат, искам незабавно да пратиш вестоносец до Цитаделата Венчър. Тук, в балната зала, ще е нашият команден пост — широките врати улесняват достъпа и позволяват оживено движение.

„Нищо чудно, че ме подкрепи, когато предложих Вин и Елънд да заминат — помисли Сейзед. — Сега, когато ги няма, той се опитва да поеме контрола над бившата група на Келсайър“.

Не че в това имаше нещо лошо. Доксон бе истински гений в организирането и майстор на бързото планиране. Ако нещо му пречеше, това бяха определени предразсъдъци.

— Сейз, зная, че не обичаш да се биеш — продължи Доксон и се опря с две ръце на масата. — Но имаме нужда от теб.

— Мисля, че той се е подготвил за бой — обади се Тиндуил, втренчила поглед в Сейзед. — Ако се съди по пръстените на ръцете му.

Сейзед я погледна през масата.

— А каква е твоята роля във всичко това, Тиндуил?

— Лорд Доксон ме повика за съвет — отвърна тя. — Той самият няма голям опит във военното дело и помоли да му предоставя сведения за генералите, които държа в архивите си.

— Аха. — Сейзед се обърна към Доксон. — Добре тогава. Ще взема участие във вашия план. Но искам да ви предупредя за едно: наредете на хората си да съблюдават йерархията на командването — освен ако не възникне крайна необходимост.

Доксон кимна.

— Милейди Тиндуил — продължи Сейзед. — Ще може ли да поговорим насаме?

Тя кимна, двамата се извиниха и се отдалечиха към един страничен коридор. В сенките под галерията Сейзед спря и се обърна към нея. Изглеждаше толкова спокойна — толкова уравновесена — въпреки сериозността на положението. Как го постигаше?

— Сейзед, виждам, че съхраняваш доста голям брой качества — отбеляза тя и кимна към пръстените му. — Нямаше ли готови металоеми отпреди?

— Използвах всички запаси от бодрост и бързина, докато се връщах в Лутадел — обясни той. — Нямам почти никакви резерви от здраве — изразходвах ги, докато преподавах на юг. Все не ми оставаше време да възстановя изчерпаното. Имам доста сила и тежест, както и добър подбор калаени металоеми. Но човек никога не може да е напълно подготвен.

— Може би — отвърна тя и погледна над рамото му към групата около масата. — Щом можем да се занимаваме с други неща и да не мислим за неизбежното, усилията ни не са напразни.

Сейзед усети, че го побиват тръпки.

— Тиндуил — рече той тихо. — Защо остана? Мястото ти не е тук.

— Нито твоето, Сейзед.

— Тези хора са мои приятели. Аз няма да ги изоставя.

— Тогава защо убеди водача им да замине?

— За да му съхраня живота.

— Оцеляването на всяка цена невинаги е лукс, който водачите могат да си позволят — възрази Тиндуил. — Щом са решили да се посветят на другите, трябва да носят отговорността си докрай. Тези хора ще умрат — но това едва ли трябва да стане с чувството, че са били изоставени.

— Те не са…

— Те се надяват на спасение, Сейзед — прекъсна го тихо Тиндуил. — Всеки от тях — дори Доксон, който е най-трезвомислещият от всички, — вярва, че може да се спаси. И знаеш ли защо? Защото дълбоко в себе си знаят, че нещо ще ги спаси. Същото, което ги е спасявало и преди и което е непосредствено свързано с Оцелелия. За тях тя е олицетворение на надеждата. А ти я отпрати.

— Тя трябва да живее, Тиндуил — отвърна Сейзед. — Смъртта й и смъртта на Елънд щяха да са невъзстановима загуба.

— Надеждата никога не може да бъде изгубена — отвърна Тиндуил с блясък в очите. — Мислех, че го разбираш. Как смяташ, какво ме крепеше през всичките онези години, когато ме използваха за разплод?

— Това ли те накара да останеш в града?

Тя го изгледа.

— Не.

Сейзед не сваляше поглед от нея. Откъм залата се чуваха гласовете на другите. Снопове светлина, които се процеждаха през прозорците, озаряваха пода и хвърляха отблясъци по стените. Сейзед вдигна несръчно ръце и прегърна Тиндуил. Тя въздъхна и се остави в прегръдката му.

Той освободи калаените металоеми и позволи на сетивата си да се възстановят с пълна сила.

Заля го усещането за меката й кожа и топлината на тялото й. Тя се притисна още по-силно към него и зарови глава в гърдите му. Уханието на косата й — не парфюмирана, но чиста и свежа — изпълни ноздрите му и това бе първият мирис, който долавяше от три дни. Той вдигна ръка и свали очилата, за да я вижда по-добре. С възвръщането на звуците чу тихото й дишане.

— Сейзед, знаеш ли защо те обичам? — попита тя.

— Нямам представа — отвърна той честно.

— Защото никога не се предаваш. Познавам много мъже, които изглеждат здрави като камък, но ако ги удряш достатъчно силно и постоянно, ще се пропукат. А ти си силен… като вятъра. Винаги присъстваш, понякога си готов да поддадеш, но после пак се връщаш, без да се извиняваш. Не зная дали другарите ти осъзнават каква сила са притежавали в твое лице.

„Притежавали — помисли си той. — Винаги говори за тези неща в минало време. И… това й се струва правилно“.

— Колкото и да я имам, няма да стигне, за да ги спася — призна той шепнешком.

— Беше достатъчна, за да спасиш трима от тях — възрази Тиндуил. — Мислех, че грешиш, като ги отпращаш, но може би не съм била права.

Сейзед затвори очи и я притисна към себе си. Ядосваше се, че е останала, и същевременно я обичаше още повече, задето е до него.

И в този момент от стените отекна тревожният тътен на барабаните.