Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (51)

49.

Той има обичай да превива волята си в името на голямото добро, такова, каквото го разбира.

— Ти си глупак, Елънд Венчър — тросна се Тиндуил, скръстила ръце. Гледаше го недоволно.

Елънд пристегна колана на седлото. Сред дрехите, ушити му по поръчка на Тиндуил, имаше и сребристочерна униформа за яздене, която бе облякъл сега. Ръцете му бяха скрити от кожени ръкавици, черно наметало го пазеше от саждите.

— Слушаш ли ме въобще? — продължи Тиндуил. — Не можеш да заминеш. Не и сега! Не и когато хората ти са в опасност!

— Ще ги пазя по друг начин! — отвърна той и провери стремената.

Бяха под навеса, където обикновено пристигаха и потегляха каретите. Вин седеше на коня си, плътно загърната в наметалото и стиснала юздите. Нямаше кой знае какъв опит в язденето, но Елънд не й позволи да тича. Пютриум или не, раните от боя в залата на Събора все още не бяха заздравели, а какво оставаше за тези от предната нощ.

— По друг начин? — възкликна Тиндуил. — Ти трябва да си с тях. Ти си техен крал!

— Вече не съм — възрази ядосано Елънд. — Те ме отхвърлиха, Тиндуил. Има по-важни неща, с които смятам да се заема сега. Искаха крал като всички останали? Е, ще получат баща ми. Когато се върна от Терис, ще са си дали сметка какво са изгубили.

Тиндуил поклати глава, пристъпи напред и заговори тихо:

— Терис, Елънд? Отиваш на север? Заради нея? Но знаеш ли защо тя иска да отиде там?

Той повдигна вежди.

— А, виждам, че знаеш — продължи Тиндуил. — Какво мислиш за това, Елънд? Не ми казвай, че вярваш в тези брътвежи. Тя смята, че е Героят на времето. Предполага, че ще открие нещо в планините — някаква сила, или прозрение, което ще я превърне в божество.

Елънд погледна Вин. Тя беше свела поглед към земята, лицето й бе скрито под качулката.

— Опитва се да последва своя господар, Елънд — прошепна Тиндуил. — Оцелелия се превърна в бог за тези хора и тя иска да направи същото.

— Ако наистина вярва в това, аз ще я подкрепя.

— Ще подкрепиш безумието й?

— Не говори по такъв начин за жена ми — сряза я той заповеднически и Тиндуил се сепна. Елънд се метна на седлото. — Аз й вярвам, Тиндуил. Вярвам й и й се доверявам напълно.

— Елънд, как може да вярваш, че тя е пророк от легендите? Познавам те добре — ти си учен. Може да си обвързан с Църквата на Оцелелия, но вярата ти в свръхестественото е колкото моята.

— Аз вярвам — повтори той твърдо, — че Вин е моя жена и че аз я обичам. Всичко, което е важно за нея, е важно и за мен и всичко, в което тя вярва, има стойност за мен. Заминаваме на север. Ще се върнем, след като открием силата там.

— Чудесно — рече Тиндуил. — А сънародниците ти ще те запомнят като страхливец.

— Махни се! — нареди Елънд, вдигна ръка и посочи с пръст Цитаделата.

Тиндуил извади малък пакет, увит в кафява хартия и завързан с канап.

— Сейзед помоли да отнесете това в Синода на Пазителите. Ще ги намерите в град Татингдуен. Приятно изгнаничество, Елънд Венчър. — И си тръгва.

— Благодаря ти — прошепна Вин.

— За какво?

— За това, което каза.

— Аз наистина го мисля, Вин — каза Елънд и сложи ръка на рамото й.

— Знаеш ли, Тиндуил може да се окаже права — въздъхна тя. — Въпреки твърденията на Сейзед не е изключено да съм побъркана. Помниш ли, когато ти споменах, че видях призрак в мъглите?

— Разбира се.

— Е, видях го отново — продължи Вин. — Прилича на фигурите, които понякога ни се струва, че мярваме в мъглата. Всъщност виждам го непрестанно, той ме наблюдава, следи ме. Освен това чувам в главата си туптеж — величествени, могъщи вибрации, като аломантични пулсации. Само дето не ми е нужен бронз, за да ги долавям.

Елънд я стисна за рамото.

— Вярвам ти, Вин.

Тя вдигна глава и го погледна внимателно.

— Наистина ли, Елънд? Наистина ли ми вярваш?

— Не съм съвсем сигурен — призна той. — Но се опитвам. Както и да е, смятам, че заминаването ни на север е правилно.

— Това е достатъчно, струва ми се.

Той се засмя и погледна към вратата.

— Къде е Дух?

Вин повдигна рамене, после попита:

— Тиндуил няма да дойде с нас, нали?

— Вероятно не.

— Как ще намерим пътя за Терис?

— Няма да е трудно. Ще следваме имперския канал до Татингдуен. — Сейзед им бе дал карта, на която бе обозначен пътят към Териските планини. В Татингдуен щяха да попълнят запасите си, после ги очакваха снегове… но щяха да му мислят, като стигнат там.

Елънд огледа пакета, който му бе дала Тиндуил. Вътре най-вероятно имаше някаква книга.

След малко се появи и Дух. Носеше войнишка униформа и беше преметнал през рамо дисаги. Кимна на Елънд, подаде на Вин голяма торба и почна да нагласява дисагите зад седлото на коня си.

„Изглежда нервен“ — помисли Елънд и попита:

— Какво има в торбата?

— Пютриумен прах — каза Вин. — Може да ми потрябва.

— Готови ли сме? — попита Дух.

Елънд погледна въпросително Вин и тя кимна.

— Мисля, че…

— Още не — прекъсна я един глас. — Аз не съм готова.

Елънд се обърна. Откъм коридора се приближаваше Алриане. Носеше красиво извезана червена пола за езда и беше вързала косата си с кърпа. „Откъде ли е взела тези дрехи?“ — зачуди се той. Следваха я двама слуги с вързопи.

Алриане спря и ги изгледа намръщено.

— Май ще ми трябва товарен кон.

— Какво правиш тук? — попита Вин.

— Идвам с вас — отвърна Алриане. — Бризи каза, че аз също трябва да напусна града. Понякога е голям глупчо и освен това обича да се инати. През целия разговор се опитваше да ме Усмири — сякаш вече не зная кога го прави!

Алриане махна на един от слугите и той изтича към конюшнята.

— Чака ни тежък път — каза Елънд. — Не съм сигурен, че ще издържиш на темпото.

Алриане завъртя очи.

— Яздих дотук чак от Западната област! Мисля, че ще се справя. Освен това Вин е ранена, така че едва ли ще сте чак толкова бързи.

— Не искаме да идваш с нас — заяви Вин. — Не ти вярваме — и не те харесваме.

Елънд затвори очи.

„Милата пряма Вин“.

Алриане се засмя и се обърна към прислужника, който се върна с два коня и почна да товари единия.

— Глупавата Вин — рече тя. — Как можеш да го кажеш след всичко, което преживяхме заедно?

— Заедно? — попита Вин. — Алриане, ходили сме веднъж заедно на пазар.

— И още тогава усетих, че ще се сдружим — отвърна Алриане. — Та ние сме като две сестри!

Вин я гледаше безизразно.

— Ами да — продължаваше Алриане, — ти ще си по-възрастната и по-досадната. — Усмихна се мило, после се метна на седлото с лекота, която подсказваше значителен опит. Един от прислужниците върза юздите на товарния кон за седлото на Алриане.

— И така, мили мой Елънд — заяви тя, — аз съм готова. Да тръгваме.

Елънд погледна Вин, която поклати глава и се навъси.

— Ако искате, можете да ме оставите — обади се Алриане, — но тогава ще ви последвам, ще си навлека неприятности и ще трябва да се връщате, за да ме спасите. И не се преструвайте, че няма да го направите!

Елънд въздъхна.

— Е, добре. Да тръгваме.

Яздеха бавно по улиците на града. Елънд и Вин водеха, Дух бе поел грижата за товарните коне, а Алриане яздеше до него. Елънд държеше главата си изправена, но така само виждаше повече лица, надзъртащи от прозорците на къщите, покрай които минаваха. Скоро зад тях се събра малка тълпа и макар че не чуваше ясно думите, можеше да си представи какво говорят.

Кралят. Кралят ни напуска…

Мнозина все още не бяха научили, че лорд Пенрод се е възкачил на престола. Елънд надзърна в една странична уличка и забеляза още лица. В очите на тези хора се спотайваше страх. Беше очаквал подмятания, обвинения, но кой знае защо, това сподавено мълчание му въздействаше повече. Сякаш от самото начало те бяха приели, че ще ги изостави. Той беше един от малкото достатъчно богати и влиятелни хора, които можеха да си го позволят. Разбира се, че щеше да избяга.

Елънд затвори очи и се опита да се пребори с чувството за вина. Съжали, че не се измъкнаха през нощта, тайно, като семейството на Хам. Но беше важно Страф да получи достоверни сведения, че Елънд и Вин са заминали, за да осъзнае, че може да вземе града без атака.

„Аз ще се върна — обеща той на хората. — Ще ви спася. Но сега е най-добре да замина“.

Високата арка на Калаената порта се издигна пред тях. Елънд смуши коня и се отдалечи от мълчаливата вълна изпращачи. Стражниците при портата бяха получили заповеди и вече я отваряха.

— Милейди Наследнице — попита тихо един от тях. — И вие ли заминавате?

— Спокойно — отвърна тя. — Няма да ви изоставим. Отиваме за помощ.

Войникът се усмихна.

„Как успява тъй лесно да спечели доверието им? — зачуди се Елънд. — Или това е последната му надежда?“

Вин се обърна и погледна към тълпата зад тях.

— Ще се върнем. — Не изглеждаше нервна или неспокойна, както по-рано, когато я заобикаляше множество.

„Има някаква промяна в нея“ — помисли Елънд.

Войниците отдадоха чест. Елънд отвърна на поздрава, после кимна на Вин, пришпори коня и излетя на северния път, който щеше да ги изведе западно от армията на Страф.

Не се бяха отдалечили много, когато един конен отряд препусна да им пресече пътя. Елънд се приведе над гривата на коня и погледна назад, за да провери как се справя Дух с товарните коне. Но това, което привлече вниманието му, бе Алриане — тя яздеше с изумителна лекота и на лицето й бе застинало решително изражение. Изобщо не изглеждаше уплашена.

Вин бръкна в дисагите, извади шепа монети, хвърли ги във въздуха и те се стрелнаха към конния отряд със скорост, каквато Елънд не бе виждал при други аломанти.

Няколко конници паднаха, повалени от забиващите се в телата им метални късчета.

Около тях се посипаха стрели, но Вин ги разпръсна, без дори да махне с ръка. После отвори торбата с пютриум, хвърли шепа във въздуха и го Тласна настрани.

„Следващите стрели няма да са с метални върхове“ — обезпокоено помисли Елънд. Войниците вече ги наближаваха.

— Ще ви настигна — извика Вин.

— Вин! — Елънд дръпна юздите и обърна коня. Алриане и Дух профучаха покрай него с бясна скорост. Вин скочи на земята и колкото и да бе изненадващо, дори не се олюля, а веднага се затича. Надигна една стъкленица и се огледа за стрелците.

В небето се извиси нов дъжд от стрели. Елънд изруга и пришпори коня си. Беше безсилен.

А после дъждът от стрели секна. Елънд погледна назад, стиснал зъби. Вин стоеше пред надигащ се облак прах. „Пютриумният прах — помисли той. — Тя го Тласка — Тласка късчетата над земята, за да вдигне облаци прах и сажди“.

Огромна вълна прах, метал и пепел се стовари върху стрелците и ги помете. Обгърна ги с плътна завеса а ги накара да стиснат очи; някои паднаха на земята и закриха лицата си с ръце.

Вин се метна отново на коня и препусна след тях. Елънд забави, за да я изчака. Отрядът зад тях бе завладян от хаос — чуваха се объркани команди, виждаха се бягащи войници.

— По-бързо! — извика му Вин. — Още малко и ще сме извън обсега на стрелите им!

Скоро се присъединиха към Алриане и Дух. „Не сме извън опасност. Баща ми може да реши да прати нови преследвачи“.

Но войниците със сигурност знаеха с кого си имат работа. Ако Елънд бе предположил правилно, Страф щеше да ги остави да избягат. Неговата главна цел беше Лутадел. По-късно щеше да се заеме с Елънд. Засега навярно бе щастлив, че Вин си е тръгнала.

— Много благодаря за помощта при измъкването — неочаквано се обади Алриане. — Е, аз ще си вървя.

Дръпна юздите на товарния кон и се насочи към ниските хълмове на запад.

— Какво означава това? — попита Елънд.

— Остави я — рече запъхтяно Вин. — Нямаме време.

„Е, това решава поне един проблем — помисли си Елънд и смуши коня. — Сбогом, Лутадел. Ще се върна“.

 

 

— Е, това решава поне един проблем — отбеляза изправеният на стената Бриз; гледаше как групата на Елънд изчезва зад хълмовете. На изток, над лагера на колосите, се издигаше стълб дим. На запад, в лагера на Страф, цареше суматоха, вероятно предизвикана от одевешното бягство.

Отначало Бриз се безпокоеше за съдбата на Алриане, но скоро си даде сметка, че за нея няма по-безопасно място от това близо до Вин. Стига да не се отдалечаваше прекалено от тях, всичко с нея щеше да е наред.

На стената бяха цяла група, всичките смълчани, без да се налага дори Бриз да контролира чувствата им. Младият капитан Демоа се бе изправил до възрастния Клъбс, мълчаливият Сейзед стоеше рамо до рамо с Хам. Погледите на всички бяха втренчени в семето, което бяха хвърлили на вятъра.

— Чакайте малко — намръщи се изведнъж Бриз. — Тиндуил не трябваше ли да е с тях?

Сейзед поклати глава.

— Тя реши да остане.

— Че защо? — Бриз го погледна. — Нали твърдеше, че нямала намерение да се меси в тукашната политика?

— Не зная, лорд Бриз. Никога не съм я разбирал напълно тази жена.

— Само нея ли? — промърмори Клъбс.

Сейзед се усмихна.

— Както и да е, изглежда, приятелите ни се измъкнаха.

— Нека Оцелелия ги пази — тихо каза Демоа.

— Да — потвърди Сейзед. — Нека ги пази.

Клъбс изсумтя и извърна свъсеното си лице към Сейзед.

— Не го окуражавай.

Демоа се изчерви и се отдалечи.

— За какво става дума? — попита заинтригувано Бриз.

— Момчето проповядва на войниците — обясни Клъбс. — Казах му, че не искам да им пълни главите с глупости.

— Не са глупости, господарю Кладент — обади се Сейзед. — Става въпрос за вяра.

— Наистина ли вярваш, че Келсайър ще пази тези хора?

Сейзед се поколеба.

— Те вярват и това е…

— Не — прекъсна го намръщено Клъбс. — Това не е достатъчно, терисецо. Тези хора се залъгват с вярата си в Оцелелия.

— Вие вярвахте в него — отвърна Сейзед. За миг Бриз се изкуши да го Усмири, да овладее спора, но Сейзед вече изглеждаше успокоен. — Вие го следвахте. Вярвахте в него достатъчно, за да съборите Последната империя.

Клъбс се намръщи.

— Не ми харесват моралните ти принципи, терисецо. Никога не са ми харесвали. Нашата група — групата на Келсайър — се би за свободата на хората, защото така беше правилно.

— Защото сте вярвали, че е правилно — поправи го спокойно Сейзед.

— А ти кое смяташ за правилно, терисецо?

— Зависи — рече Сейзед. — Има много различни вярвания с различни ценности.

Клъбс кимна и се обърна, за да покаже, че спорът е приключил.

— Клъбс, почакай — обади се Хам. — Няма ли да му отговориш?

— Той каза достатъчно — заяви Клъбс. — Вярата му е един вид нагаждане. За него дори лорд Владетеля беше божество, защото хората го почитаха — или бяха принудени да го почитат. Не съм ли прав, терисецо?

— В известен смисъл, лорд Кладент — потвърди Сейзед. — Макар че лорд Владетеля беше по-скоро изключение.

— Но все още пазиш архиви и спомени за Стоманеното министерство и неговите обичаи, нали? — попита Хам.

— Да — призна Сейзед.

— Нагаждане — повтори презрително Клъбс. — Този глупак поне има достатъчно разум да избере едно нещо, в което да вярва.

— Не подценявайте вярата на другите само защото не я приемате, лорд Кладент — рече тихо Сейзед.

Клъбс изсумтя отново.

— Лесно ти е на теб, нали? Вярваш във всичко и никога не се налага да избираш.

— Бих казал — отвърна Сейзед, — че е много по-трудно да се вярва като мен, защото трябва едновременно да познавам и да приемам.

Клъбс махна с ръка и тръгна към стълбите.

— Твоя работа. Аз трябва да подготвя момчетата да умрат.

Сейзед се намръщи. Бриз се постара да го поуспокои — и да възвърне самочувствието му.

— Не му обръщай внимание, Сейз — рече Хам. — Напоследък всички сме напрегнати.

— Въпреки това той изтъкна солидни аргументи — досега не се бях изправял срещу подобни. До миналата година моите задължения изискваха да събирам, изучавам и помня. Все още ми е трудно да сравнявам една вяра с друга, дори ако тя възпява човек, за когото знам, че е бил смъртен.

Хам сви рамене.

— Кой знае? Може би Кел е някъде горе и ни гледа?

„Не — помисли си Бриз. — Ако беше там, сега ние нямаше да сме на това място — обречени в един град, който трябваше да спасим“.

— Както и да е — заяви Хам. — Все още бих искал да узная каква е причината за онзи дим.

Бриз погледна към лагера на колосите. Колоната бе твърде плътна, за да се издига от лагерните огньове.

— Шатрите?

Хам поклати глава.

— Ел каза, че там има само няколко шатри — не стигат за толкова гъст пушек. А и този огън гори от доста време.

„Сигурно вече няма особено значение“ — помисли Бриз.

 

 

Страф Венчър се закашля и се сви в креслото. Ръцете му бяха покрити с лепкава пот и трепереха.

Нямаше признаци на оздравяване.

Отначало бе предположил, че втрисането е страничен ефект на нервността му.

Беше прекарал тежка вечер — първо прати убийци на Зейн, а след това трябваше да се измъкне от ръцете на Мъглородната. Но през нощта втрисането не мина. Напротив, влоши се. Не бяха само нерви, сигурно го измъчваше някаква болест.

— Ваше величество! — провикна се някой отвън.

Страф се надигна и се помъчи да изглежда колкото се може по-достолепен. Въпреки това, когато влезе, вестоносецът се сепна от бледата му кожа и хлътналите му очи.

— А… милорд… — запъна се той.

— Говори, човече — отвърна Страф; мъчеше се да говори царствено, макар да не се чувстваше така. — Казвай!

— Конници, милорд. Напуснаха града!

— Какво? — попита Страф, отметна одеялото и се изправи. Едва не падна от силния световъртеж. — Защо не ми докладвахте?

— Те минаха много бързо, милорд — отвърна вестоносецът. — Едва имахме време да пратим преследвачи.

— Предполагам, че сте ги хванали? — попита Страф и се отпусна в креслото.

— Всъщност, милорд, те избягаха — каза уплашено вестоносецът.

— Какво?! — изрева гневно Страф. Усилието бе прекалено голямо. Световъртежът се върна, пред очите му изникнаха черни петна. Той се олюля, улови се за дръжките и се свлече в креслото.

— Повикайте знахаря! — извика вестоносецът. — Кралят е болен!

„Не — помисли Страф. — Споходи ме твърде бързо. Не може да е болест…“

Какво бе казал Зейн? Че хората не убиват бащите си…

Лъжец.

— Амаранта — изхърка Страф.

— Милорд? — повика го някой. Чудесно. Не беше сам.

— Амаранта — повтори той. — Да дойде…

— Вашата любовница, милорд?

Страф полагаше отчаяни усилия да запази съзнание. Скоро зрението му започна да се възстановява. До него се бе навел един от стражниците. Как се казваше? Грент.

— Грент. Доведете Амаранта. Веднага!

Войникът се поколеба, после изтича навън. Страф се съсредоточи върху дишането си. Пое си въздух — задържа — издиша. Зейн беше змия. Вдиша — издиша. Вдиша — издиша. Зейн не искаше да използва ножа — това трябваше да се очаква. Вдиша — издиша. Но откъде се бе взела отровата? Страф се чувстваше неразположен целия предишен ден.

— Милорд?

На вратата стоеше Амаранта. Някога беше красива жена, но възрастта бе оставила неумолимия си отпечатък на лицето й. Децата загрозяват жените. А бе толкова примамлива навремето, с висока гръд и гладка блестяща кожа…

„Пак се унасяш… — сепна се Страф. — Съсредоточи се“.

— Трябва ми… противоотрова — каза той с мъка на жената, която на младини му бе доставяла наслада, а през последните години редовно му спасяваше живота.

— Разбира се, милорд — отвърна Амаранта, отиде до шкафа с лековете и започна да вади нужните съставки.

Страф се облегна назад и отново се зае да командва дишането си. Амаранта вероятно си даваше сметка, че трябва да действа спешно, защото дори не го накара да си легне. Той я гледаше как работи… как смесва праховете…

Трябваше да намери… Зейн…

Амаранта не го правеше както друг път.

Страф разпали калай. Внезапният проблясък почти заслепи сетивата му, а болките и втрисането станаха нетърпими. Но умът му се проясни, сякаш някой го бе полял с ледена вода.

Амаранта подготвяше друга смес. Страф нямаше кой знае какъв опит с противоотровите. Но неведнъж я бе наблюдавал по време на работа и бе сигурен — този път използваше различни съставки.

Той бавно се надигна от креслото и я доближи с неуверена крачка.

— Какво правиш?

Амаранта вдигна изненадано глава. Вината, която съзря в очите й, бе потвърждение.

— Вашата противоотрова, милорд.

— Не я забърка както друг път!

— Понеже изглеждате уморен, реших да добавя нещо за ободряване.

Страф се подвоуми. В думите й имаше логика, макар че му бе все по-трудно да разсъждава. Но когато я погледна втренчено, забеляза нещо — малък белег близо до мишницата й. Протегна ръка и дръпна дрехата. Лявата й гърда бе обгорена и нарязана като с нож. Белезите не бяха пресни, но Страф мигновено разпозна почерка на Зейн.

— Ти си негова любовница? — попита Страф.

— Вината е само твоя — изсъска Амаранта. — Ти ме изостави, когато ти родих деца и остарях. Всички ми казваха, че ще го направиш, но аз все пак се надявах…

Страф отново усети, че силите го напускат. Опря ръка върху шкафа със смеските.

— Да — проплака тя през сълзи. — Защо трябваше да ми отнемаш и Зейн? Какво направи, та го прогони? С какво го отказа да идва при мен?

— Оставила си го да ме отрови…

— Глупак! — изсъска Амаранта. — Той не те е тровил — нито веднъж. Макар че по моя молба често се държеше така, че да си помислиш обратното. И всеки път ти бягаше при мен. Подозираше Зейн и дори не се замисляше каква е тази „противоотрова“, която ти давам.

— Но от нея се чувствах по-добре…

— Така е, когато си пристрастен към лекарството, Страф. Става ти по-добре, щом го вземаш. А когато спреш… умираш.

Страф затвори очи.

— Сега си мой, Страф — продължи тя. — Мога да те накарам…

Страф изрева, събра последните си сили и се хвърли върху нея. Тя извика изненадано, но той я събори и я стисна за гърлото.

Тя се опита да се освободи, но той бе тежък. Страф искаше да изкопчи от нея тайната на противоотровата, да я накара да го спаси, но вече не можеше да мисли ясно. Зрението му се замъгли, умът — също.

Когато дойде на себе си, Амаранта лежеше мъртва под него. Нямаше представа колко време я е душил.

Страф изруга, взе една купа и започна да пуска в нея изсушени треви и прахове. Нямаше време да топли водата. Гледаше да не отваря чекмеджетата с отрови и ровеше само в тези с лековити билета. Но имаше много, които изпълняваха и двете функции. Някои от лекарствата бяха отрови в голяма доза, а можеха да изцеряват в малка. Към повечето се привикваше лесно. Сега нямаше време да мисли за това, усещаше как крайниците му отмаляват, пръстите не го слушаха. Бръкна в поредния плик и по пръстите му полепнаха червеникави и кафяви прашинки.

Едно от тези трябваше да е лекарството, към което е пристрастен. Всяко можеше да го убие. Дори не знаеше кое е по-вероятното.

Въпреки това изпи получената смес на големи глътки. След това рухна в безсъзнание на пода.