Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (50)

48.

Той е добър човек — въпреки всичко. Човек, готов да се жертва. В действителност всички негови постъпки — убийствата, разрушенията, страданията, които е причинил — са го засегнали дълбоко. Всички тези неща в известен смисъл за него са били жертва.

Елънд се прозя и прочете още веднъж писмото, което бе подготвил за Джастис. Може би щеше да успее да накара бившия си приятел да се вразуми.

Ако ли пък не успееше… какво пък, двойникът на дървената монета, която Джастис използваше, за да „плаща“ на колосите, бе на писалището му. Перфектно копие, изработено от самия Клъбс.

Елънд бе сигурен, че разполага с по-големи запаси дърво от Джастис. Ако помогнеше на Пенрод да задържи положението още няколко седмици, вероятно щяха да изработят достатъчно „пари“, за да подкупят колосите.

Остави перото и потърка очи. Беше късно. Време беше да…

Вратата се затръшна. Елънд се извъртя и успя да мерне Вин миг преди да се хвърли в обятията му. Тя плачеше.

И беше цялата в кръв.

— Вин! — извика той. — Какво е станало?

— Убих го — каза тя и зарови глава в гърдите му.

— Кого?

— Брат ти. Зейн. Мъглородния на Страф. Убих го.

— Почакай! Какво?! Брат ми?!

Вин кимна.

— Съжалявам.

— Не плачи, Вин! — Елънд я погали нежно, после бавно се изправи. Вин имаше резка на бузата и ризата й бе пропита с кръв. — В името на лорд Владетеля! Веднага ще извикам Сейзед.

— Не ме оставяй — помоли тя и го хвана за ръката.

Елънд спря. Нещо се бе променило. Тя, изглежда, отново имаше нужда от него.

— Добре, ела с мен. Ще идем двамата.

Вин кимна и се изправи. Олюля се за миг и Елънд се изплаши, но решителният й поглед му подсказа, че сега не е време да възразява. Прегърна я, тя се облегна на него и той я поведе към покоите на Сейзед. Когато наближиха, понечи да почука, но Вин побутна вратата, влезе неуверено и седна на пода.

— Ще остана… тук — рече.

Елънд се наведе разтревожено над нея, после се провикна към спалнята.

— Сейзед!

Терисецът се появи след миг. Беше облечен с бяла нощница и изглеждаше съвсем изтощен. Втренчи поглед във Вин, премигна няколко пъти и се върна в спалнята. След малко дойде с гривна-металоем на ръката и с чанта с медицински принадлежности.

— Лейди Вин, може ли така? — каза укорително Сейзед. — Какво щеше да си помисли господарят Келсайър, ако ви бе видял в подобно състояние? Ако продължавате така, пак ще трябва да ви купуваме дрехи…

— Сега не е време за духовитости, Сейзед — обади се Елънд.

— Простете, ваше величество — рече Сейзед, докато внимателно разрязваше прилепналата за тялото на Вин риза. — Но това, че все още е в съзнание, не значи, че е извън опасност. — Огледа раната, отвори чантата и извади превръзки. — Виждате ли? Раната е дълбока, но острието се е плъзнало по костта и е подминало големите съдове. Подръжте така. — Той притисна раната с превръзка и Елънд я задържа. Вин седеше със затворени очи, опряла гръб на стената. От брадичката й бавно се стичаше кръв.

Сейзед разряза ризата й отпред и отдолу се показа прободената й гърда.

Елънд се сепна.

— Аз дали да не…

— Остани — спря го Вин. Не беше молба, а заповед. Тя вдигна глава и отвори очи, докато Сейзед почистваше раната, а после извади игла и конец.

— Елънд — каза Вин. — Трябва да ти кажа нещо.

— Слушам те.

— Става въпрос за Келсайър — продължи тя тихо. — Винаги съм виждала нещата, които не трябва, когато си мислех за него. Трудно е да се забравят часовете, през които ме учеше на аломантия. Но той беше велик не заради уменията си в боя, нито заради непреклонността, дори суровостта си, нито заради силата и инстинктите си.

Елънд се намръщи.

— А знаеш ли защо? — попита го тя.

Той поклати глава, съсредоточен да натиска превръзката.

— Заради умението си да се доверява — каза тя. — Затова, че правеше от добрите хора още по-добри, понеже ги вдъхновяваше. Хората го слушаха, защото той бе сигурен в тях и защото ги уважаваше. И в замяна те се уважаваха един друг. Мъже като Бриз и Клъбс станаха герои, защото Келсайър вярваше в тях. — Тя го погледна и премигна. — А ти си много по-добър, отколкото щеше да стане Келсайър. Той имаше много да учи. Ти го правиш инстинктивно. Отнасяш се добре дори с мошеници като Филин. И това не е наивност. То е като при Келсайър, само че още по-велико. Той би могъл да се учи от теб.

— Мисля, че прекаляваш с оценките за мен.

Тя поклати глава и се обърна.

— Сейзед?

— Да, дете мое?

— Знаеш ли някакви сватбени ритуали?

Елънд едва не пусна превръзката от изненада.

— Зная няколко — отвърна Сейзед. — По-точно към двеста.

— И кой е най-краткият?

Сейзед продължаваше да шие раната.

— Хората от Ларста е трябвало само да заявят любовта си пред местния свещеник. Реакция вероятно на традициите на страната, от която са били прокудени — и която се славела със сложните си бюрократични правила. Това е добра религия, съсредоточена върху красотата на природата.

Вин погледна Елънд. Лицето й бе в кръв, косата — разчорлена.

— Вин — почна той, — не смяташ ли, че трябва да почакаме, докато ти… нали разбираш…

— Елънд — прекъсна го тя. — Обичам те.

Той замръзна.

— Ти обичаш ли ме? — продължи тя.

„Това е безумие“ — помисли той и отвърна:

— Да.

Вин се обърна към Сейзед, който продължаваше да я шие.

— Е?

— Много странен момент за подобно събитие според мен — каза терисецът.

Елънд кимна, за да покаже, че е на същото мнение.

— Стига де, само малко кръв — рече уморено Вин. — Нищо ми няма, щом мога да седя.

— Да, така е — съгласи се Сейзед. — Но ми се струвате малко унесена, лейди Вин. А това не е решение, което трябва да се взема, без да се обмисли и под въздействието на силни чувства.

Вин се усмихна.

— Решението да се омъжиш не бива да се взема под въздействие на силни чувства?

Сейзед се изчерви.

— Не исках да кажа това. Просто не съм сигурен, че в момента владеете ума си, лейди Вин.

Вин поклати глава.

— Владея го много по-добре, отколкото през изминалите няколко месеца. Сейзед, време е да сложа край на колебанията, да спра да се тревожа и да приема мястото си в тази група. Зная какво искам. Обичам Елънд. Не зная колко време ще сме заедно, но бих искала да опитам.

Сейзед помълча, после пак се зае с раната и попита:

— А вие, лорд Елънд? Какво смятате по въпроса?

Какво смята? Спомни си предишния ден, когато Вин заговори за заминаване и как се почувства. За това колко много зависеше от мъдрите й съвети, от нейната прямота и от начина, по който му се бе посветила. Да, той я обичаше.

Светът тънеше в хаос. Той бе допуснал грешки. Но въпреки всичко, което се бе случило, въпреки преживените разочарования, искаше да е с Вин. Това не беше сляпото влечение отпреди година и половина, по време на баловете. Беше нещо много по-зряло.

— Да, Сейзед — каза Елънд. — Искам да се оженя за нея. Искам го от много време. Аз… не зная какво ще се случи с този град или с моето кралство, но искам да съм с Вин, когато това стане.

Сейзед — продължаваше да шие раната — каза:

— Ами добре. Ако искате да съм ви свидетел, съгласен съм.

Елънд го погледна изненадано.

— И това достатъчно ли е?

Сейзед кимна.

— Валидно колкото всеки друг ритуал. Имайте предвид, любовната клетва на Ларста е обвързваща. В тяхната култура няма понятие за развод. Приемате ли свидетелството ми за този ритуал?

Вин кимна. Елънд осъзна, че е направил същото.

— В такъв случай вече сте женени — заяви Сейзед, скъса края на конеца и стегна превръзката през гърдите на Вин. — Потърпете още мъничко, лейди Вин. — И се насочи към резката на бузата.

— Не трябва ли да има някаква церемония? — попита Елънд.

— Мога да изпълня, ако настоявате — отвърна Сейзед, — но не мисля, че ви трябва. Познавам ви от доста време и съм готов да ви дам благословията си. Но ще ви посъветвам нещо. Тези, които гледат повърхностно на обещанията, дадени на хората, които обичат, няма да намерят щастие в живота. Времето, в което живеем, не е никак леко. Това не означава, че не е подходящо за любов, а че ще се изправите пред много трудности. Не забравяйте клетвата за обич, която си дадохте тази вечер. Тя ще ви даде много сили през идните месеци. — С тези думи той постави последния шев на лицето на Вин и се прехвърли на рамото. Кървенето там почти бе спряло и Сейзед огледа раната.

Вин погледна засмяно Елънд. Той се изправи, отиде до мивката в ъгъла и си наплиска лицето.

— Съжалявам — тихо каза тя.

— Съжаляваш? — попита Елънд. — За Мъглородния на баща ми ли?

Вин поклати глава.

— Не. Че загубихме толкова време.

Елънд се усмихна.

— Заслужаваше си чакането. Освен това трябваше да си изясня някои неща.

— Като например какво е да си крал?

— И как да престана да бъда крал.

Вин поклати глава.

— Никога не си преставал да бъдеш крал, Елънд. Не могат да ти отнемат короната, също както не могат да ти отнемат честта.

Елънд се усмихна.

— Благодаря ти. Но не съм сигурен, че успях да направя нещо полезно за този град. Само изгубих времето на хората и ето, че сега Страф ще вземе властта.

— Ще го убия, ако дръзне да пристъпи в града.

Елънд стисна зъби. „Пак се връщаме при същия проблем“. Не можеха да опитват с една и съща заплаха. Рано или късно Страф щеше да открие начин да се измъкне. А и Джастис и колосите…

— Ваше величество — заговори Сейзед. — Може би ще мога да ви предложа решение.

Елънд го погледна и вдигна вежди.

— Кладенецът на Възнесението — каза Сейзед.

Вин го погледна изненадано.

— С Тиндуил събираме сведения за Героя на времето — продължи Сейзед. — Убедени сме, че Рашек не е направил това, което се е очаквало от Героя. Дори не сме сигурни, че този Аленди е бил Героят. Има твърде много несъответствия, проблеми и неясноти. Освен това мъглите — или Дълбината — са все още тук. И сега убиват хора.

Елънд смръщи вежди.

— Какви ги говориш?

— Така е, ваше величество, и трябва да се направи нещо. Нещо много важно. Погледнато отстрани, може да ви се стори, че събитията в Лутадел и Кладенецът на Възнесението не са свързани. Но истината е, че те могат да са решение едно за друго.

Елънд се усмихна.

— Като ключът и ключалката.

— Да, ваше величество — усмихна се и Сейзед. — Точно така.

— Той тупти — прошепна Вин със затворени очи. — В главата ми. Чувствам го.

Сейзед трепна, после продължи с превръзката.

— А знаете ли къде е?

Вин поклати глава.

— Аз… не долавям посока на пулсациите. Мисля, че са далече, но напоследък се усилват.

— Това може би е защото Кладенецът възвръща силата си — каза Сейзед. — За щастие знам как да го намерим.

Елънд се извърна към него, а Вин отвори очи.

— Лейди Вин, изследванията ми разкриха местонахождението му — каза Сейзед. — Мога да ви нарисувам карта.

— Къде е? — попита Вин.

— На север — отвърна Сейзед. — В планините на Терис. На един от по-ниските върхове, известен като Деритатит. Пътуването ще е трудно по това време на годината…

— Мога да се справя — заяви решително Вин. Сейзед отново се върна към раната на гърдата й. Елънд се изчерви.

„Аз съм… неин мъж…“

— И ще ме напуснеш? — попита той. — Сега?

— Налага се — прошепна Вин. — Налага се да замина, Елънд.

— Трябва да я придружите, ваше величество — обади се Сейзед.

— Какво?!

Сейзед въздъхна.

— Приемете фактите, ваше величество. Както казахте, Страф ще превземе града. Ако останете тук, ще ви екзекутира. А лейди Вин несъмнено ще се нуждае от помощ при Кладенеца.

— Ако наистина в него се крие огромна сила — заговори Елънд, като търкаше замислено брадичка, — ще може ли да унищожи тези армии?

Вин поклати глава.

— Не можем да я използваме за това. Силата е изкушение. Това се е объркало последния път. Рашек е задържал силата за себе си, вместо да се откаже от нея.

— Да се откаже? — попита Елънд. — Какво означава това?

— Да я остави, ваше величество — обясни Сейзед. — Да й позволи сама да победи Дълбината.

— Доверие… — прошепна Вин. — Всичко се крие в доверието.

— От друга страна — рече Сейзед, — мисля, че освобождаването на тази сила може да доведе до велики промени на земята. Както и да премахне злото, сторено от лорд Владетеля. Имам подозрението, че тя ще разбие колосите, тъй като те са създадени от лорд Владетеля.

— Но Страф ще завладее Лутадел — посочи Елънд.

— Да — потвърди Сейзед. — Ако заминете обаче, смяната на властта ще е съвсем мирна. Съборът вече е решил да му позволи да управлява, Пенрод също. Няма да има кръвопролития, а вие ще можете да организирате съпротива отвън. Освен това кой може да каже до какво ще доведе освобождаването на силата? Възможно е лейди Вин да се промени, също както е станало с лорд Владетеля. Ако групата на Келсайър остане в града, тя ще ви помогне, когато дойде времето — особено след като след някоя и друга година се надигне недоволство.

Елънд стисна зъби. „Още една революция. — Но в думите на Сейзед имаше резон. — Трябва да престанем да мислим на дребно. — Погледна Вин и го заля топлота и любов. — Може би е време да чуя нещата, които се опитва да ми каже“.

— Сейзед — рече Елънд, споходен от нова идея. — Как мислиш, бих ли могъл да убедя терисците да ни помогнат?

— Може би, ваше величество — отвърна Сейзед. — Забраната ми за намеса — същата, с която не се съобразих — произхождаше от факта, че получих съвсем различна задача от Синода, а не защото смятам, че така е най-правилно. Ако успеете да убедите Синода, че бъдещето на нашия народ е в тясна връзка с появата на силен съюзник в Лутадел, може би ще си осигурите военна подкрепа от Терис.

Елънд кимна замислено.

— Ваше величество, помнете ключа и ключалката — продължи Сейзед. — В този случай заминаването може да ви се струва най-неподходящото решение. Но ако погледнете цялостната картина, ще видите, че е точно това, което трябва да направите.

Вин отвори очи, погледна Елънд и се усмихна.

— Можем да успеем, Елънд. Ела с мен.

Елънд се поколеба за миг. „Ключалка и ключ“.

— Добре. Тръгваме веднага щом се оправиш.

— Ще е по-добре още утре — отвърна Сейзед. — Знаете какви чудеса прави пютриумът с тялото.

— Добре — каза Елънд. — Трябваше да те послушам по-рано, Вин. А и винаги съм искал да посетя родината на Сейзед. Сега той ще може да ни я покаже.

— Страхувам се, че аз ще трябва да остана тук — отвърна Сейзед. — Скоро трябва да замина на юг, за да довърша работата си там. Но Тиндуил може да ви придружи — тя разполага с важна информация, която трябва да отнесе на другите Пазители.

— Групата ни трябва да е малка — отбеляза Вин. — Вероятно ще се наложи да бягаме — или поне да се промъкнем незабелязано покрай хората на Страф.

— Само вие тримата, предполагам — рече Сейзед. — И може би още някой опитен съгледвач и ловец. Какво ще кажете за лорд Лестибърнс?

— Дух е чудесна кандидатура — съгласи се Елънд. — Сигурен ли си, че останалите членове на групата ще са в безопасност в града?

— Кой може да каже? — обади се Вин. — Но те са хора с опит. Крили са се от лорд Владетеля, така че вероятно ще успеят да се скрият и от Страф. Ще им е по-лесно сега, когато не трябва да мислят за безопасността ти.

— Значи е решено — рече Сейзед и стана. — Вие двамата идете да поспите. Ще можете ли да вървите, лейди Вин?

— Няма нужда — отвърна Елънд, наведе се и я взе на ръце. Тя го прегърна през врата. Очите й вече се затваряха.

Елънд се усмихна. Изведнъж светът изглеждаше много по-разбираемо място. Ето, че можеше да се съсредоточи върху нещата, които бяха наистина важни: а после, след като потърсеха помощ на север, двамата с Вин щяха да се върнат. Нямаше търпение да пристигне тук след известно време и да се заеме с проблемите с подновена енергия.

Притисна Вин към себе си, кимна за лека нощ на Сейзед и тръгна към покоите си. Изглежда, накрая всичко се бе подредило чудесно.

 

 

Сейзед ги изпрати с поглед. Чудеше се какво ли ще си помислят за него, когато чуят за падането на Лутадел. Поне можеха да разчитат един на друг за подкрепа.

Брачната благословия бе единственият подарък, който можеше да им даде — както и техният живот. „Как ли ще отсъди историята моите лъжи? — помисли си той. — Какво ще се каже за терисеца, който си позволил да се меси в политиката и измислил цяла митология, за да може да спаси приятелите си?“ Нещата, които бе казал за Кладенеца, бяха, разбира се, неистини. Ако въобще имаше такава сила, той не знаеше къде е и на какво е способна.

Оценката на историята вероятно щеше да зависи и от това какво са постигнали Вин и Елънд в живота си. Сейзед можеше само да се надява, че е постъпил правилно. Неволно се засмя на решението си.

После въздъхна, наведе се и събра принадлежностите от чантичката. Време беше да се захване с изфабрикуването на картата, която бе обещал на Вин и Елънд.