Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (5)

3.

Братята ми игнорират и други факти. Не могат да направят връзка между странните неща, които стават. Те са глухи за моите възражения и слепи за откритията ми.

Елънд остави с въздишка перото, облегна се назад и потърка чело.

Беше живял с мисълта, че познава доста добре теорията на политиката. Беше чел много книги по икономика, бе изучавал различни форми на управление и бе участвал в безброй политически спорове. Познаваше в детайли всички теории за създаването на стабилно и справедливо управление и се бе опитал да приложи познанията си при основаването на своето ново кралство.

Но не си бе дал сметка колко безплоден може да е един парламентарен съвет.

Стана и си наля чаша студено вино. Погледна през разтворената врата на балкона. В далечината се виждаше мъждиво сияние. Огньовете на армията на баща му.

Остави чашата. Беше изтощен и алкохолът едва ли щеше да му помогне. „Не мога да си позволя да спя, докато не свърша тази работа!“ Тази мисъл го принуди да се върне на писалището. Скоро предстоеше нова среща на Събора и тази вечер трябваше да приключи с предложението си.

Взе един лист и го прегледа. Почеркът му беше неравен, много от думите — зачеркнати, встрани имаше безпорядъчни бележки — всичко това бе отражение на умората му. От седмици знаеха за приближаващата се армия, а Съборът така и не бе стигнал до единно мнение.

Някои от членовете предлагаха да поискат сключването на мир, други — направо да предадат града. А имаше и такива, които настояваха да нападнат без забавяне. Елънд се страхуваше, че фракцията на пораженците набира сила — оттам и новото му предложение. Ако го приемеха, поне щеше да спечели време. Като крал той имаше право да започне преговори с нашественика. Предложението щеше да забрани на Събора да предприема каквото и да било поне докато той не се срещне с баща си.

Въздъхна отново и остави листа. Съборът се състоеше едва от двайсет и четирима души, но беше почти невъзможно да ги накара да постигнат съгласие по който и да било въпрос. Елънд се обърна, вдигна поглед над запалената на писалището лампа и се загледа към сиянието на лагерните огньове.

Чу забързани стъпки по покрива — Вин излизаше на някоя от нощните си обиколки.

Усмихна се нежно, но дори мисълта за Вин не бе в състояние да му подобри настроението. „Тази група убийци, с които се е била. Дали не бих могъл да я използвам по някакъв начин?“ Ако направеше атаката публично достояние, Съборът щеше да си даде сметка колко безкомпромисен може да е Страф в действията си и да се откаже от плановете за предаване на града. Но от друга страна, може би щяха да се изплашат още повече и това щеше да подсили лагера на пораженците.

Елънд неведнъж си бе задавал въпроса дали лорд Владетеля не е бил прав. Не в потисническата си политика спрямо народа, разбира се — а в това, че бе съсредоточил цялата власт в ръцете си. Ако не друго, на Последната империя никога не й бе липсвала стабилност. Беше просъществувала хиляда години, бе отбила безброй атаки — най-силната крепост в този свят.

„Само че лорд Владетеля беше безсмъртен — припомни си Елънд. — Предимство, с каквото не мога да се похваля“.

Съборът му се струваше далеч по-добра възможност. Един парламент с реална власт бе необходима основа за стабилно управление. Фигурата на краля оставаше — като символ на единството и продължаването на властта. Човек, който не се безпокои от това дали ще бъде преизбран. Но заедно с него сега имаше и Събор — орган, в който хората можеха да дават израз на тревогите и безпокойствата си.

На теория всичко това изглеждаше чудесно. Стига да оцелееха през идните няколко месеца.

Елънд потърка очи, потопи перото в мастилницата и продължи да нанася бележки в долната част на документа.

 

 

Лорд Владетеля беше мъртъв.

Дори година по-късно Вин възприемаше тази мисъл със затруднение. Лорд Владетеля беше… всичко. Крал и бог, законодател и неоспорима власт. Той беше вечен и абсолютен, а сега беше мъртъв.

И го бе убила тя.

Разбира се, истината не бе толкова впечатляваща, колкото историите. Нито героична сила, нито някакво тайнствено умение й бяха помогнали да надвие императора. Просто бе разкрила малката хитрост, която му помагаше да остане безсмъртен, и благодарение на щастлива случайност бе съумяла да се възползва от слабото му място. Не беше нито храбра, нито умна. Само бе извадила късмет.

Въздъхна. Раните все още я наболяваха, но бе преживявала и по-лоши неща. Стоеше на покрива на двореца — някога Цитадела Венчър — точно над балкона на Елънд. Може би репутацията й не бе заслужена, но засега й помагаше да опази Елънд жив. Само в централните области на империята имаше десетки пълновластни господари, но нито един от тях не бе дръзнал да се отправи срещу Лутадел.

До този момент.

Зад стените на града продължаваха да трептят огньове. Страф скоро щеше да бъде осведомен, че убийците му са се провалили. Какво ли щеше да направи? Да нападне града? Хам и Клъбс предупреждаваха, че Лутадел няма да издържи на една добре организирана атака. Страф сигурно го знаеше.

Но поне за момента Елънд беше в безопасност. Вин бе станала доста добра в издирването и премахването на убийци: почти всеки месец улавяше някой, опитал да се промъкне в двореца. Повечето бяха наемници, но имаше и неколцина аломанти. Ала дори обикновен наемник с нож в ръка можеше да свърши същата работа като аломант със стъкления си кинжал.

Засега тя не бе допуснала дори намек за подобна възможност. Каквото и да се случеше — каквито и жертви да имаше, — Елънд трябваше да оцелее.

Завладяна от внезапен порив на тревога тя се доближи до прозореца, за да провери дали всичко с него е наред. Елънд спокойно пишеше поредното си предложение или указ. Кралският пост не го бе променил особено. Само четири години по-голям от нея — което означаваше, че е малко над двайсет, — Елънд бе човек, който държеше по-скоро на образованието, отколкото на външния си вид. Понякога се решеше, но само когато изпълняваше официална задача, и дори дрехите, които му шиеха, изглеждаха занемарени.

Но пък той вероятно бе най-добрият човек, когото бе познавала. Пламенен, енергичен, умен и грижовен. И по някаква причина я обичаше. Факт, който на моменти й се струваше по-изумителен дори от смъртта на лорд Владетеля.

Вдигна глава и погледна към огньовете зад стената. Наблюдателят не се бе появил отново. Случваше се да я дразни нощем — приближаваше стаята на Елънд, а сетне изчезваше в града.

„Разбира се, ако иска да убие Елънд, вероятно щеше да го направи, докато се биех с другите…“

Обезпокоителна мисъл. Вин не можеше да следи Елънд непрекъснато. За големи периоди той оставаше беззащитен.

Вярно, че имаше и други телохранители, някои от тях дори аломанти. Те обаче бяха натоварени с прекалено много задачи. Убийците тази вечер бяха най-опитната група, пращана досега. Вин потрепери, като си помисли за скрития сред тях Мъглороден. Не беше от най-добрите, но атиумът можеше да му помогне в изненадата срещу нея.

Мъглите продължаваха да се кълбят. Присъствието на вражеската армия пробуди обезпокоителна мисъл: благородниците от околностите вероятно щяха да се присъединят към нея. Дори Лутадел да беше срещу Страф, други щяха да го подкрепят.

Вин затвори очи и разпали бронз, обезпокоена, че Наблюдателят — или някой друг аломант — може да е наблизо и да подготвя атака веднага след неуспеха на тазвечерната. Повечето Мъглородни смятаха бронза за относително безполезен метал, тъй като лесно се неутрализираше, и прикриваха своята аломантия, а и опазваха чувствата си от намеса чрез цинк или месинг, с помощта на мед. По тази причина горяха мед почти непрестанно.

И въпреки това… Вин владееше способността да прониква през Медните облаци.

Медният облак не е нещо, което може да се види. Той е много по-неопределен. Зона застинал въздух, в която аломантите могат да горят своите метали, без да се безпокоят, че някой, разпалил бронз, ще ги засече. Но Вин можеше да разкрива аломанти дори когато се криеха зад Меден облак. Все още не знаеше как го постига. Дори Келсайър, най-могъщият аломант, когото бе познавала, не беше в състояние да прониква през Медните облаци.

Ала тази вечер не долавяше нищо.

Въздъхна и отвори очи.

Странната й сила я смущаваше, макар да не беше нещо уникално. Марш бе потвърдил, че Стоманените инквизитори могат да проникват през Медни облаци, и тя бе сигурна, че лорд Владетеля също е можел да го прави. Но… защо тя? Защо тъкмо тя — едно момиче с едва двегодишен опит като Мъглородна — притежаваше същата способност?

Имаше и още. Тя все още си спомняше ясно сутринта, когато се сражава с лорд Владетеля. Тогава се случи нещо, което не бе разказвала на никого — донякъде защото се страхуваше, съвсем мъничко, че слуховете и легендите за нея може да се окажат верни. По някакъв начин тя бе привлякла мъглите, беше използвала тях, а не метали, за да подсили аломантията си.

И само благодарение на тази сила — силата на мъглите — бе успяла накрая да победи лорд Владетеля. Предпочиташе да смята, че просто е извадила късмет. Но… имаше нещо странно в онази нощ, нещо, което бе направила. Нещо, което не би трябвало да може да прави и което оттогава не бе съумяла да повтори.

Поклати глава. Толкова много неща не знаеше, и не само за аломантията. Заедно с останалите съветници на Елънд полагаше максимални усилия да събере всякакви полезни сведения по въпроса, но без помощта на Келсайър бяха като слепци. Планове, успешни начинания и дори крайни цели бяха като сенчести фигури в мъглата, безформени и неясни.

„Не биваше да ни изоставяш, Кел — помисли тя. — Ти спаси света — но трябваше да го направиш, без да умираш“. Келсайър, Оцелелия от Хатсин, човекът, замислил и осъществил събарянето на Последната империя. Вин не само го бе познавала, но бе станала негова ученичка. Той беше легенда и герой. Но освен това и съвсем обикновен човек. Със своите грешки. И ето, че сега скаа го боготворяха и стоварваха вината за неуспехите върху Елънд и останалите.

Последната мисъл я изпълни с огорчение. Но това се случваше често, когато мислеше за Келсайър. Може би защото по някакъв начин я бе изоставил или пък — също като самата нея — не бе успял да защити докрай своята репутация.

Вин въздъхна, затвори очи и разпали още малко бронз. Среднощното сражение оказваше своето влияние и тя не беше сигурна дали ще издържи последните няколко часа от обиколката. Във всеки случай нямаше да е никак лесно да остане нащрек…

Усети нещо.

Отвори очи и разпали калай. Завъртя се и се прилепи към покрива, за да скрие силуета си. Там имаше някой, който също гореше метали. Долавяше слаби бронзови пулсации — като далечен тътен на барабани. Приглушени заради Медния облак. Човекът — който и да бе той — смяташе, че медта го крие.

Само двама души знаеха за странната способност на Вин — Марш и Елънд.

Вин се промъкна напред по медния обков на покрива. Опита се да определи посоката, от която идваха пулсациите. В тях имаше нещо странно. Не можеше да познае металите, които гореше непознатият. Дали това бе бързото, ясно туптене на пютриум? Или ритъмът на желязото? Пулсациите бяха смътни, като вълни в гъста кал.

Зараждаха се някъде съвсем наблизо… на покрива…

Точно пред нея.

Вин замръзна. Нощният вятър раздуха леко мъглите пред нея. Къде беше аломантът? Сетивата й спореха помежду си, бронзът твърдеше, че е точно пред нея, но очите отказваха да го потвърдят.

Тя огледа внимателно тъмните мъгли, за всеки случай вдигна глава и нагоре. „За първи път бронзът ме подвежда…“ — помисли и се намръщи.

И тогава го забеляза.

Не беше нещо в мъглата, а от мъглата. Фигурата стоеше на няколко крачки от нея, но не беше трудно да я пропусне, тъй като очертанията й едва се долавяха в мътилката. Вин зяпна от изненада и отстъпи назад.

Фигурата остана на мястото си. Вин не различаваше сред кълбящите се мъгли почти никакви подробности, само тези смътни очертания. Ако не беше известното постоянство на формата, със сигурност щеше да я подмине.

Но фигурата стоеше неподвижно. Всяко ново полюшване на мъглата прибавяше пореден щрих към тялото — слабо, почти крехко, с издължена глава. Несъмнено беше човек, но не бе така материален като Наблюдателя. Нещо в целия му вид не беше наред.

Фигурата пристъпи напред.

Вин реагира инстинктивно: хвърли шепа монети и ги Тласна във въздуха. Металните късчета се стрелнаха в мъглата и преминаха право през сенчестата фигура.

Тя постоя там още малко. После се разпадна, разтвори се сред мъгливите къдели.

 

 

Елънд с облекчение дописа последното изречение, макар да си даваше сметка, че ще се наложи да прегледа отново цялото предложение. Но въпреки това изпитваше гордост. Смяташе, че най-сетне е открил аргумент, с който да убеди Събора, че не бива да се предават на Страф.

Погледна купчината документи на бюрото. Най-отгоре бе поставен жълт плик, запечатан с кървавочервен восък. Печатът бе строшен. Писмото вътре беше кратко. Елънд го помнеше почти дословно.

Синко,

Надявам се, че си се погрижил добре за интересите на Венчър в Лутадел. Взех под властта си цялата Централна област и скоро ще се върна в нашата Цитадела в Лутадел. Тогава ще получиш възможност да ми предадеш управлението на града.

Крал Страф Венчър

От всички тирани, жадуващи за престола на Последната империя след смъртта на лорд Владетеля, Страф беше най-опасният. Елънд го знаеше от личен опит. Баща му беше чистокръвен имперски благородник: за него животът беше надпревара, в която наградата е най-силната власт. Владееше отлично тази игра и бе извел Къща Венчър сред най-влиятелните фамилии в града.

Бащата на Елънд не виждаше в смъртта на лорд Владетеля нито трагедия, нито победа — за него тя бе само една подходяща възможност. Фактът, че на престола се бе възкачил слабоволевият му син, навярно само будеше в него веселие.

Елънд поклати глава и се върна към своята реч. „Ще я прегледам само още веднъж и ще ида да подремна. Само още…“

Загърната в наметало фигура скочи от прозореца и стъпи тихо зад него.

Елънд повдигна вежди и се обърна.

— Вин, оставих вратата на балкона отворена, защото предположих, че ще влезеш през нея.

— Зная — отвърна Вин и мина през стаята с нечовешка аломантична бързина. Провери под леглото, отиде до гардероба и го отвори. Отскочи назад рязко и напрегнато като изплашено животно, но изглежда, не откри там нищо обезпокояващо и отиде да претърси останалите стаи.

Елънд я наблюдаваше с обожание. Трябваше му известно време, за да свикне със странното й поведение. Подиграваше й се, че е параноична, а тя се оправдаваше, че е просто предпазлива. Въпреки това почти всеки път, когато влизаше в стаята, извършваше обстоен преглед. Елънд често я улавяше да оглежда за други скрити места.

Най-разтревожена изглеждаше тогава, когато на пръв поглед нямаше причини да се тревожи. Но Елънд постепенно бе открил, че под външната обвивка се крие сложен характер. Беше се влюбил в нежната, обичлива Вин, преди да опознае тази невротична, потайна нейна страна. Мъглородна. Все още му беше трудно да свикне с мисълта, че става въпрос за един и същи човек.

Вин затвори вратата, спря и го погледна с големите си черни очи. Елънд неволно се усмихна. Въпреки странностите й — или по-скоро заради тях — той обичаше тази жена с решителен поглед и причудлив темперамент. Не беше като никоя от жените, които бе познавал. Беше семпла, тиха, честна и същевременно красива и духовита посвоему.

Но понякога тя го плашеше.

— Вин? — попита той и се надигна. — Какво има?

— Да си забелязал нещо странно тази нощ?

Елънд се поколеба, после се усмихна.

— Освен теб ли?

Тя се намръщи и закрачи из стаята. Елънд наблюдаваше дребното й тяло, облечено в черни панталони и мъжка риза, гледаше как краищата на мъглопелерината се полюшват. Беше си сложила качулката — както винаги — и пристъпваше с енергичната походка на аломант, разпалил пютриум.

„Съсредоточи се! — рече си той. — Поддаваш се на умората“.

— Вин? Какво е станало?

Тя погледна към балкона.

— Онзи Мъглороден, Наблюдателят, пак е в града.

— Сигурна ли си?

Вин кимна и каза:

— Но… не мисля, че тази нощ ще се опита да дойде при теб.

Елънд се намръщи. Вратите на балкона все още бяха отворени и през тях проникваха мъгливи повлекла, които се разтваряха над пода. А зад вратите цареше… мрак. Хаос.

„Това е само мъгла — припомни си той. — Водни изпарения. Нищо, от което да се страхувам“.

— Какво те кара да мислиш, че Мъглородният няма да дойде при мен?

Вин повдигна рамене.

— Просто мисля нещо.

Често се изразяваше така неясно. Бе израсла на улицата и се доверяваше на инстинктите си. Странно, но така постъпваше и Елънд. Той я огледа и долови в позата й неувереност. Нещо друго я бе обезпокоило тази нощ. Опита се да улови погледа й, но тя отклони очи.

— Какво има? — повтори той.

— Видях… нещо друго — отвърна тя. — Или помислих, че съм видяла. Нещо в мъглата, като човек, оформен от облаци. Усещах аломантията му. Но после изчезна.

Елънд се намръщи замислено, пристъпи към нея и сложи ръце на раменете й.

— Вин, преуморяваш се. Не можеш цяла нощ да скиториш из града, а денем да си будна. Дори аломантите имат нужда от почивка.

Тя кимна мълчаливо. В обятията му не изглеждаше като могъщ войн, победил лорд Владетеля. Беше само безкрайно изтощена жена, опитваща се да е в крак със събитията — също като Елънд.

Опря глава на гърдите му. Той усещаше, че е напрегната. Сякаш някаква частица от нея очакваше да бъде нападната — нещо в нея, което не вярваше, че човек може да бъде докосван с любов, а не от гняв. Но това бързо изчезна. Елънд беше от малцината, които умееха да го постигнат. Когато го прегръщаше, Вин го правеше с отчаяние, граничещо с ужас. Въпреки могъществото и силата си тя си оставаше уязвима. Изглежда, се нуждаеше от Елънд. Поне в това той се чувстваше късметлия.

Не бяха обсъждали неговото предложение за женитба и отказа й, макар че Елънд често си спомняше този момент.

„Трудно е да разбереш жените — помисли той сега. — А аз трябваше да избера най-чудатата от тях“. Но не можеше да се оплаче. Тя го обичаше. Беше готов да преглътне странностите й.

Вин въздъхна, надигна се и той я целуна. Тя положи глава на рамото му.

— Имаме и друг проблем — рече след малко. — Снощи използвах последния атиум.

— При боя с убийците?

— Да.

— Какво пък, знаехме, че ще стане рано или късно. И без това запасите ни бяха ограничени.

— Запаси? — попита Вин. — Келсайър ни остави само шест топчета.

Елънд въздъхна и я притисна още по-силно. Новото правителство бе очаквало да наследи атиумните запаси на лорд Владетеля — предполагаше се, че в съкровищницата му ще има огромни количества. Келсайър бе разчитал кралството да сложи ръка на тези богатства — дори бе дал живота си за това. Но имаше проблем. Никой не можа да открие тези богатства. Намериха съвсем малко — зрънцата, използвани от лорд Владетеля за гривните, своеобразни ферохимични батерии, в които той бе съхранявал младостта си. Наложи се да продадат част от тях за издръжката на града и това, което остана, бе почти нищожно. Нямаше и следа от прокламираните купища. Но все някъде в града трябваше да се спотайват хиляди пъти повече топчета от тези в гривните.

— Ще трябва да се примирим с това — въздъхна Елънд.

— Ако те нападне Мъглороден, няма да мога да го убия.

— Само ако притежава атиум — посочи Елънд. — А той става все по-рядък. Съмнявам се другите крале да имат.

Келсайър бе разрушил Хатсинските ями, единственото място, където се добиваше атиум. Въпреки това, ако й се наложеше да се бие срещу някой, който е погълнал атиум…

„Не мисли за това — рече си той. — И продължавай да търсиш. Може би ще намерим някъде да се продава. Или ще открием скривалището на лорд Владетеля. Ако въобще съществува…“

Вин вдигна глава и прочете тревогата в очите му. Знаеше, че е стигнал до същите заключения като нея. Не можеха да направят нищо за момента, Вин бе пазила това зрънце до последния миг. Тя се освободи от прегръдката му и Елънд се върна при писалището. Неволно си помисли, че този атиум би могъл да им послужи и за други цели. Хората му все пак трябваше да ядат нещо през зимата.

„Но ако го бяхме продали, щяхме да дадем могъщо оръжие в ръцете на нашите врагове“. По-добре, че Вин го бе използвала.

Той се наведе над документа, а Вин надзърна над рамото му.

— Какво е това?

— Предложение, с което ще отложа гласуването в Събора, докато не приключа с преговорите.

— Пак ли? — Тя присви очи и се опита да разчете написаното.

— Съборът отказа предишното предложение.

Вин се намръщи.

— Защо просто не им заявиш, че трябва да го приемат? Ти си крал.

— Виждаш ли, тъкмо това се опитвам да им докажа. Вин, аз съм най-обикновен човек — може би мнението ми не е по-добро от техните. Ще е много по-добре, ако всички заедно открием решението.

Вин поклати глава.

— Това ще е проява на слабост. На беззъбие. Не бива да вярваш на другите.

— Не става въпрос за доверие, Вин. Говоря за това кое е правилно. Хиляда години се борехме срещу лорд Владетеля — каква ще е разликата, ако сега постъпвам като него?

Вин се наведе и го погледна в очите.

— Лорд Владетеля беше зъл човек. Ти си добър. Ето това е разликата.

Елънд се усмихна.

— Колко е просто, като го кажеш така, нали?

Вин кимна.

Елънд я притегли към себе си и я целуна.

— Е, тъй като някои от нас обичат да усложняват нещата, ще е добре да не ми се подиграваш. А сега престани да ми закриваш светлината и ме остави да работя.

Тя изсумтя, но се надигна и заобиколи писалището, като остави след себе си слабо ухание на парфюм. Елънд се намръщи. „Кога си е сложила?“ Често пропускаше подобни нейни спонтанни решения.

Парфюмът бе поредното противоречие при Вин. Отказваше да си слага, когато излиза сред мъглите, правеше го само заради него. Предпочиташе да остане незабелязана, но от друга страна, харесваше благоуханията — и му се сърдеше, когато не забелязваше, че използва някое ново. Беше подозрителна и параноична и същевременно вярваше безрезервно на другарите си. Излизаше в непрогледната нощ, където търсеше скришни местенца, но преди година, когато Елънд я виждаше по баловете, бе изглеждала съвсем естествено в рокля.

По някаква причина бе престанала да носи такива дрехи. Не му обясни защо.

Елънд поклати глава и се върна към текста. В сравнение с Вин политиката изглеждаше нещо съвсем простичко.

Вин опря ръце на бюрото, погледна го и се прозя.

— Трябва да си починеш — рече той и потопи перото в мастилницата.

Вин помисли малко и кимна. Свали си пелерината, заметна се с нея и се сви на килима до писалището.

— Нямах предвид тук, Вин — рече усмихнато Елънд.

— Навън се скита Мъглороден — отвърна тя уморено. — Няма да те оставя сам. — Загърна се с пелерината и Елънд зърна за миг болка на лицето й. Пазеше лявата си страна.

Почти никога не му разказваше с подробности за битките си. Не искаше да го безпокои. Не че така беше по-спокоен.

Елънд прогони страховете си и се съсредоточи върху работата. Почти беше приключил… още съвсем малко…

На вратата се почука.

Елънд вдигна глава ядосано. Кой беше този късен натрапник? След секунда през вратата надзърна Хам.

— Хам? — попита Елънд. — Не спиш ли?

— За съжаление… — рече Хам и влезе.

— Мардра ще те убие, че пак работиш до късно — подхвърли Елънд и остави перото. Колкото и да се оплакваше от странностите на Вин, тя поне споделяше нощните му навици.

Вместо отговор Хам само завъртя очи. Все още носеше обичайния си елек и панталони. Беше се съгласил да стане капитан на охраната на Елънд при едно условие: че никога няма да слага униформа. Вин отвори едно око, когато Хам доближи писалището, после отново се отпусна.

— И тъй — рече Елънд — На какво дължа честта за това късно посещение?

— Реших, че ще ти е интересно да узнаеш, че идентифицирахме убийците, които нападнаха Вин.

— Вероятно са хора, които познавам. — Повечето аломанти бяха благородници и той познаваше лично тези от свитата на Страф.

— Съмнявам се — рече Хам. — Оказаха се западняци.

Елънд се замисли и свъси вежди. Вин седна.

— Сигурен ли си?

Хам кимна.

— Което означава, че е малко вероятно да ги е пратил баща ти — освен ако не е наемал хора в град Фадрекс. Повечето бяха от Къщи Гардре и Коирад.

Елънд се облегна назад. Баща му се беше настанил в Ортьо, наследственото имение на Венчърови. Фадрекс бе почти ни другия край на империята, на няколко месеца път от Ортьо. Шансовете да е наел хора от Западните области бяха нищожни.

— Чували ли сте за Ашуедър Сет? — попита Хам. Сет беше от неколцината, провъзгласили се за крале в Западните провинции.

Вин се намръщи.

— Да не смяташ, че ги е пратил той? — попита Елънд.

— Да. Вероятно са чакали удобна възможност да се промъкнат в града и увеличеният поток бежанци през последните няколко дни им е я предоставил. Това означава, че появата им заедно с армията на Страф е просто съвпадение.

Елънд погледна Вин. Тя също го гледаше и по изражението й той позна, че все още не е напълно убедена, че това не е дело на Страф. Елънд, за разлика от нея, не беше толкова скептичен. Почти всички дребни тирани в областта вече си бяха опитали силите с него. Защо не и Сет?

„Това е заради атиума“ — помисли той ядосано. Не бяха открили съкровищницата на лорд Владетеля, но останалите продължаваха да подозират, че са сложили ръка на нея.

— Е, поне убийците не са пратени от баща ти — посочи Хам, вечният оптимист.

Елънд поклати глава.

— Хам, родството ни не би го спряло. Повярвай ми.

— Той ти е баща — рече Хам невярващо.

— Такива неща нямат значение за Страф. Не е пратил убийци, защото не смята, че си заслужавам. Ако издържим достатъчно дълго, ще прати.

Хам поклати глава.

— Чувал съм за синове, убили бащите си, за да им заемат мястото… но бащи да убиват синовете си… Що за човек е този Страф? Мислиш ли, че…

— Хам? — прекъсна го Елънд.

— Да?

— Знаеш, че нямам нищо против разговорите, но точно сега не ми е до философстване.

— Уф, да де. — Хам се усмихна уморено и се приготви да си върви. — И без това трябва да се връщам при Мардра.

Елънд кимна, разтърка чело и отново взе перото.

— Събери групата. Трябва да организираме съюзниците си, Хам. Ако не измислим скоро нещо гениално, това кралство е обречено.

Хам го погледна през рамо и се усмихна.

— Не се отчайвай, Ел.

— В Събора цари хаос, половин дузина тукашни господари се готови да ме нападнат с армиите си, не минава месец, без някой да ми прати убийци, а жената, която обичам, ме побърква.

Вин изсумтя, за да покаже, че е чула последното много добре.

— И само толкоз? — попита Хам. — Виждаш ли, казах ти, че положението не е чак толкова лошо. Представи си какво щеше да е, ако срещу нас имаше безсмъртен бог с всемогъщите си свещенослужители?

Елънд помисли малко и неволно се засмя.

— Лека нощ, Хам. — И пак се наведе над писалището.

— Лека нощ, ваше величество.