Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (49)

47.

И Аленди вярваше като тях.

Имаше една частица от душата на Вин, която дори не трепваше при мисълта за това колко хора е убила. Именно това безразличие я ужасяваше.

Стоеше на балкона на стаята си — преди малко се бе върнала от двореца. Град Лутадел тънеше в мрак пред нея. Беше заобиколена от мъглите, но знаеше, че не може да намери покой сред тях. Нищо вече не беше както преди.

Мъгливият призрак както винаги я наблюдаваше. Бе твърде далече, за да го види, но го усещаше. И — по-силно от него — усещаше и нещо друго. Могъщото туптене, което непрестанно се усилваше. Някога идваше отдалече, но вече не беше така.

Кладенецът на Възнесението.

Това трябваше да е. Тя усещаше, че силата му се възвръща, нахлува обратно в този свят, настоява да бъде взета и използвана. Непрестанно се улавяше, че неволно поглежда на север, към Терис, че очаква да зърне нещо на хоризонта. Бликаща светлина, пламтящ огън, буреносен порив. Каквото и да е. Но виждаше само мъгла.

Напоследък сякаш в нищо не й вървеше. В любовта, в закрилата, в дълга. „Захванах се с твърде много неща“.

Имаше толкова много проблеми, които настояваха да им обърне внимание, и тя не искаше да зачеркне нито един от тях. В резултат не бе постигнала нищо. Изследванията й за Дълбината и Героя на времето стояха недокоснати от дни, подредени на купчинки на пода. Не знаеше почти нищичко за мъгливия призрак — освен че я наблюдава и че авторът на дневника го смята за опасен. Не бе разкрила шпионина, не знаеше дори дали твърденията на Зейн относно Демоа са верни.

Сет все още бе жив. Не бе успяла дори да се разправи както трябва с него, беше се отказала по средата. За всичко бе виновен Келсайър. Той я бе обучил да заеме мястото му, но можеше ли въобще някой да го замени?

„Защо винаги трябва да сме чужди ножове?“ — прошепна в главата й гласът на Зейн.

Понякога виждаше логиката в думите му, но имаше една пукнатина. Елънд. Вин не беше негово острие. Той не очакваше от нея да убива. Вярно, заради идеалите си бе изгубил трона и градът бе заобиколен от врагове. Ако тя наистина го обичаше — ако обичаше народа на Лутадел, — не трябваше ли да направи нещо повече?

Вибрациите се блъскаха в нея като удари на барабан с размерите на слънцето. Вече почти постоянно гореше бронз, заслушана в ритъма, примамвана от него…

— Господарке? — обади се зад нея ОреСюр. — За какво мислите?

— За края — тихо каза Вин и се обърна.

Мълчание.

— За края на какво, господарке?

— Не зная.

ОреСюр изтича на балкона, навлезе в мъглата и клекна до нея. Вече го познаваше достатъчно добре, за да забележи загрижеността на кучешкото му лице.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Просто трябва да взема някои решения. Каквото и да избера, ще означава край на нещо.

ОреСюр поседя известно време, извъртял глава на една страна.

— Господарке — рече накрая, — колко е тъжно всичко това.

Вин сви рамене.

— Значи ли, че няма какво да ме посъветваш?

— Просто вземете решение — отвърна ОреСюр.

Вин се усмихна.

— Сейзед щеше да каже нещо мъдро и успокояващо.

— Не виждам защо той трябва да е част от нашия разговор, господарке.

— Той беше мой стюард — отвърна Вин. — Преди да замине и преди Келсайър да прехвърли твоя Договор върху мен.

— Аха. — ОреСюр въздъхна. — Е, аз не съм като терисците, господарке. Трудно е дори да се имитира тяхното дълбоко вкоренено чувство на преданост — да не говорим за факта, че мускулите им са прекалено жилави, за да са вкусни.

Вин повдигна вежди.

— Преобразявал си се в терисец? Не разбирам какъв смисъл от това — те не бяха хора с влияние по времето на лорд Владетеля.

— Така е — потвърди ОреСюр. — Но винаги бяха част от обкръжението на влиятелни хора.

Вин кимна. Влезе в стаята, запали лампа и изгаси калая. Мъглите я последваха над килима, докоснаха купчините листове и се разхвърчаха на облачета пред краката й, докато вървеше към банята.

Тя спря. Странно. Мъглите рядко се задържаха толкова дълго, когато проникваха в помещение. Елънд обясняваше, че се дължало на топлината и затвореното пространство. Вин винаги го бе отдавала на някакви мистични причини. Намръщи се, загледана надолу.

Дори без калай чу поскърцване.

Обърна се. На балкона стоеше Зейн, черен силует на фона на мъглите. Пристъпи към нея и мъгливите повлекла го последваха, както правеха с всеки, разпалил метали. Но от друга страна… те сякаш и леко се отдръпваха от него.

ОреСюр тихо заръмжа.

— Време е — каза Зейн.

— Време за какво? — попита тя и остави лампата на масата.

— Да вървим. Да изоставим тези хора с техните армии. Да зарежем техните кавги. Да сме свободни.

„Свободни“.

— Аз… не зная, Зейн — рече Вин и погледна встрани.

Чу го да се приближава.

— Вин, какво всъщност му дължиш? Той не те познава. Страхува се от теб. Истината е, че дори не те заслужава.

— Зейн, това не е всичко. Ти не разбираш. Аз съм тази, която не го заслужава. Елънд има нужда от по-добра жена. От някоя, която смята, че с право е изоставил трона. Някоя, която вижда във всичко това повече достойнство и по-малко глупост.

— Както и да е. — Зейн махна с ръка. — Той не може да те разбере. Да ни разбере.

Вин не отговори.

— Къде би отишла, Вин? — попита Зейн. — Ако не беше обвързана с този град и с него. Ако беше свободна и можеше да правиш какаото си пожелаеш — къде би отишла?

Ударите сякаш се усилиха. Тя погледна към ОреСюр, който лежеше тихо до стената, скрит от тъмнината. Защо се чувстваше виновно? Какво трябваше да му докаже?

Обърна се към Зейн.

— На север. В Терис.

— Можем да идем там. Където пожелаеш. Мястото няма значение за мен, стига да не сме тук.

— Не мога да ги изоставя — заяви Вин.

— Дори ако с постъпката си лишиш Страф от единствения му Мъглороден? — попита Зейн. — Това е отлична размяна. Баща ми ще знае, че съм изчезнал, но не и че ти не си в Лутадел. Ще се страхува много повече от атака. Не само ще си осигуриш свобода, но и ще направиш на твоите съюзници неоценим подарък.

Улови я за ръката, принуждавайки я да го погледне. Приличаше на Елънд — на един по-суров Елънд. Зейн бе преживял много в този живот, също като нея, но и двамата не се бяха предали. Дали обаче тази победа ги бе направила по-силни, или по-крехки?

— Ела, Вин — прошепна Зейн. — Ти можеш да ме спасиш.

„Войната скоро ще влезе в града — помисли си тя и я побиха тръпки. — Ако остана, ще трябва да убивам отново“.

И тя му позволи бавно да я отдалечи от масата, към мъглите и успокояващия мрак отвън. Пресегна се и извади една стъкленица за предстоящото пътуване, но движението й накара Зейн да се извърне подозрително.

„Има добри рефлекси — помисли тя. — Също като моите. Инстинктът му повелява да не вярва на никого, помогнал му е да остане жив“.

Като видя какво прави, той се успокои, усмихна се и отново се обърна към мрака. Вин го последва, но изведнъж усети, че я пронизва страх. „Това е — помисли си тя. — Вече всичко се промени. Времето за вземане на решение отмина. Направих погрешния избор. Елънд не би подскочил така, когато вадя стъкленицата“.

Тя спря. Зейн я дръпна за ръката, но Вин не помръдваше. Той се обърна и я погледна намръщено.

— Съжалявам — прошепна Вин и издърпа ръката си от неговата. — Не мога да тръгна с теб.

— Какво?! — попита Зейн. — Защо?

Вин поклати глава, обърна се и се прибра в стаята.

— Кажи ми какво има! — настоя Зейн и гласът му се повиши. — Какво те привлича в него? Той не е велик водач. Не е воин. Не е аломант или пълководец. Какво има в него?!

Отговорът дойде лесно. „Каквото и да решиш, аз ще те подкрепя“.

— Той ми вярва — прошепна тя.

— Какво? — попита невярващо Зейн.

— Когато нападнах Сет — продължи Вин, — останалите смятаха, че съм постъпила неразумно — и бяха прави. Но Елънд им заяви, че съм имала причина да го направя, въпреки че не знаеше дали е прав.

— Значи е глупак.

— Когато след това разговаряхме — продължи Вин, без да поглежда Зейн, — аз бях хладна с него. Мисля, че той знаеше, че се опитвам да реша дали да остана с него, или не. И… тогава ми каза, че ще ме подкрепи, каквото и да избера. Дори ако го напусна.

— Излиза, че не държи на теб.

Вин поклати глава.

— Не. Просто ме обича.

— Аз те обичам.

Вин се сепна и го погледна. Зейн изглеждаше разгневен. Дори отчаян.

— Вярвам ти. Но въпреки това не мога да дойда с теб.

— Но защо?

— Защото това ще означава да напусна Елънд — отвърна тя. — Аз го уважавам, въпреки че не споделям идеалите му. Зная, че не го заслужавам, но искам да съм близо до него. Оставам, Зейн.

Зейн стоеше неподвижно, мъглите бавно се спускаха на раменете му.

— Значи се провалих.

— Не. Вината не е в теб. Просто аз…

Той я удари и тя политна към пода. Успя да свие глава, но падна тежко и дъхът й секна.

Зейн се извисяваше над нея, лицето му бе потъмняло.

— Ти трябваше да ме спасиш — изсъска той.

Вин разпали едновременно всички метали, с които разполагаше. Избута Зейн и се Притегли от пантите на вратата. Полетя назад, удари се отново в пода и чу скърцането на дъските, но беше твърде напрегната — и стресната, — за да почувства каквото и да било освен сътресението.

Зейн се изправи бавно, висок, намръщен. Вин приклекна. Зейн я бе нападнал. Този път наистина.

„Но… той…“

— ОреСюр! — извика тя и извади кинжалите. — Бягай!

И щом каза паролата, се хвърли в атака, за да отклони вниманието на Зейн от овчарката. Зейн избягна нападението й с типичната си грациозност. Вин замахна с кинжал към гърлото му. Зейн отдръпна глава в последния момент. Тя нанесе последователни удари към рамото, ръката, гърдите. Той се изплъзваше на всеки.

Знаеше, че е разпалил атиум. Очакваше го. Спря и го погледна. Дори не си бе направил труда да извади оръжията си. Стоеше пред нея навъсен, а мъглата се събираше като малко езеро в краката му.

— Защо не ме послушаш, Вин? Защо ме принуждаваш да действам като оръдие на Страф? И двамата знаем докъде ще доведе това.

Вин стисна зъби и се хвърли в нова атака. Зейн я зашлеви небрежно с опакото на ръката си и тя Тласна леко металните скоби на бюрото зад него и се отхвърли назад, сякаш под въздействие на удара му. Блъсна се в стената и рухна на пода.

Точно до стреснатия ОреСюр. Но гънката на рамото му не беше разтворена, въпреки паролата. Нима не я бе разбрал?

— Атиумът, който ти дадох — прошепна тя ядосано. — Бързо!

— Кандра — обади се Зейн. — Ела при мен.

ОреСюр срещна погледа й и тя зърна нещо в очите му. Срам. Той извърна глава, изтича през мъглите и застана при Зейн в средата на стаята.

— Не… — прошепна тя. — ОреСюр…

— Вече няма да се подчиняваш на командите й, ТенСуун — каза Зейн.

ОреСюр сведе почтително глава.

— ОреСюр, Договорът! — извика Вин и се надигна. — Длъжен си да изпълняваш нарежданията ми!

— Вин, той е мой слуга — рече Зейн. — С Договор към мен. И ще изпълнява моите заповеди.

„Мой слуга…“

Изведнъж всичко й се проясни. Тя беше подозирала кого ли не — Доксон, Бриз, дори Елънд, — но нито веднъж не бе свързала шпионина с най-логичната кандидатура. В двореца наистина през цялото време бе имало кандра. До нея…

— Съжалявам, господарке — прошепна ОреСюр.

— И от колко време? — попита тя.

— Откакто дадохте на моя предшественик — истинския ОреСюр — кучешко тяло — отвърна кандрата. — Убих го същия ден и заех мястото му, в тялото на куче. Той така и не успя да се превъплъти в овчарка.

„Какъв по-лесен начин да се скрие промяната?“ — помисли тя.

— Но нали откриха останките в двореца? — попита тя. — А ти беше с мен на стената, когато това стана. Те…

Беше повярвала на преценката му за това от колко време са онези останки и кога може да е станала подмяната. Беше приела, че се е случило в деня, когато тя беше с Елънд на градските стени, и то само защото така бе казал ОреСюр.

„Каква съм глупачка!“ ОреСюр — или ТенСуун, както го бе нарекъл Зейн — я бе накарал да подозира всички… освен себе си. Какво й ставаше? Преди беше толкова добра в надушването на предателите, в долавянето на фалша. Как бе пропуснала да разкрие собствената си кандра?

Зейн пристъпи към нея. Вин чакаше, надигнала се на колене и свела глава. „Слаба — повтаряше си. — Преструвай се на слаба. Постарай се да…“

— Няма смисъл да се опитваш да ме Усмиряваш — каза Зейн, улови я за ризата, вдигна я и пак я хвърли на пода. Мъглата се разтвори под нея и отлетя встрани. Вин сподави болезнения си вик.

„Трябва да мълча. Ако стражите се опитат да влязат, той ще ги убие. Ако Елънд дойде…“

Зейн я доближи и я изрита в ребрата. Тя изстена.

— Ти можеше да ме спасиш — изръмжа той, втренчил поглед в нея. — Бях готов да тръгна с теб. А сега какво остана? Нищо. Нищо освен заповедите на Страф. — И подчерта последното с нов ритник.

„Преструвай се на незначителна — повтаряше си тя със замъглено от болка съзнание. — Все някога трябва да си тръгне…“

Но бяха изминали години, откакто се бе свивала пред друг човек. Дните на страх от Кеймън и Рийн бяха само неясни спомени, сенки, разгонени от светлината на Елънд и Келсайър. Усети как я изпълва нарастващ гняв.

Зейн отново понечи да я ритне, като този път се целеше в лицето й, и Вин се хвърли назад — Тласна се от пантите на прозореца и разхвърли мъгливите повлекла. Разпали пютриум и скочи на крака, следвана от мъглата. Сега тя вече й стигаше до коленете.

Погледна Зейн, който я наблюдаваше навъсено, и се хвърли напред, но Зейн беше по-бърз — изпревари я и застана между нея и балкона. Не че щеше да спечели нещо, ако се добере до него — благодарение на атиума Зейн щеше лесно да я проследи.

Всичко беше както предишния път, когато той я атакува с атиум. Всъщност сега бе дори по-лошо. Тогава тя все още вярваше, че двамата само се упражняват. Че не са врагове, макар да не са и приятели. Не мислеше, че той иска да я убие.

Този път не хранеше подобни илюзии. Очите на Зейн бяха замъглени, изражението му — равнодушно, също като в нощта, когато нападна хората на Сет.

Вин щеше да умре.

От доста време не я бе завладявал подобен страх. Но сега вече я изпълваше, пронизваше я цялата, докато наблюдаваше приближаващия се Зейн. Можеше да си представи как са се чувствали войниците, които бе избил. Нямаше никакъв шанс да му се възпротивят. Не бяха имали никакъв шанс. Няма шанс срещу Мъглороден.

„Не — помисли си тя, притиснала с ръка ударените си ребра. — Елънд не отстъпи пред Страф. Елънд не владее аломантия и въпреки това отиде право в лагера на колосите.

Мога да се справя с това“.

Извика и се хвърли към ТенСуун. Кучето отскочи изплашено, но нямаше от какво да се страхува. Зейн отново бе на пътя й. Блъсна я с рамо, измъкна кинжал и прокара резка по бузата й, докато тя падаше назад. Ударът бе съвършено точен. Резката съвпадаше напълно с раната, останала й от първия двубой с Мъглороден преди две години.

Вин стисна зъби и докато падаше, разпали желязо, Притегли една кесия от бюрото и напълни шепата си с монети. Тупна на една страна, с ръка под тялото, и скочи на крака. Вдигна ръка, замахна срещу Зейн и хвърли монетите.

Зейн понечи да ги Тласне.

Вин се усмихна, разпали дуралуминий и Тласна. Монетите се стрелнаха напред и вятърът, който вдигнаха при внезапното си ускорение, разтвори мъглата и разкри пода под нея.

Стаята се разтърси.

И Вин се озова залепена за стената. Изпъшка от изненада, едва си поемаше въздух. Вдигна замаяно глава и установи, че отново лежи на пода.

— Дуралуминий — каза Зейн. Беше протегнал ръка към нея. — ТенСуун ми разказа за него. Предположихме, че си овладяла нов метал по начина, по който долавяше кога съм разпалил мед. После се поразтърсихме малко и той откри бележка от твоя металургист, на която подробно беше описан методът за изработване на дуралуминий.

Обърканият й ум се мъчеше да осъзнае какво става. Зейн разполагаше с дуралуминий. Беше използвал метала и бе Тласнал срещу монетите, които тя бе изстреляла по него. Вероятно бе Тласнал и в обратна посока, за да се задържи на място, докато теглото й противодейства на неговото.

И тогава нейният собствен подсилен от дуралуминия Тласък я бе ударил в стената. Беше й трудно да се съсредоточи. Зейн пристъпи към нея. Тя се надигна на четири крака и запълзя в мъглата. Беше почти на височина на лицето й и ноздрите й се свиха, усетили хладния влажен полъх.

Атиум. Трябваше й атиум. Но топчето бе в рамото на ТенСуун, не можеше да го Притегли оттам. Бяха го прибрали под кожата тъкмо за да не може да бъде използвано от други аломанти. Също като шиповете, пронизващи телата на инквизиторите, както и като нейната обеца. Метал вътре в тялото — или дори само под кожата — не можеше да бъде Притеглен или Тласкан освен с максимална аломантична мощ.

Но тя вече го бе правила веднъж. Когато се би с лорд Владетеля. Не го постигна със собствени сили, нито с дуралуминий. Беше нещо друго. Мъглите.

Беше почерпила сили от тях.

Нещо я блъсна в гърба и я притисна надолу. Тя се претърколи, ритна нагоре, но кракът й се размина с лицето на Зейн на няколко подарени от атиума сантиметра. Зейн отби удара й встрани, наведе се и прикова раменете й към пода.

Мъглите се кълбяха около лицето и раменете му. Надмогвайки ужаса си, тя посегна към тях, както го бе направила преди година, когато се би с лорд Владетеля. В онзи ден те бяха подхранили аломантията й, бяха й придали сили, които нямаше откъде да вземе. Беше се обърнала към тях, беше ги помолила за помощ…

Но сега не стана нищо.

„Моля ви…“

Зейн я блъсна в пода. Мъглите продължаваха да не чуват молбите й.

Тя се напрегна, Притегли се от прозоречната рамка, за да си осигури опора, и блъсна Зейн встрани. Претърколиха се и Вин се озова отгоре.

Внезапно и двамата отскочиха от пода, изхвърчаха над мъглите и полетяха към тавана, подхвърлени нагоре от силата, с която Зейн бе Тласнал една монета на пода. Удариха се в тавана, тялото на Зейн притиснато в нейното, приковало я към дъските. Той отново беше отгоре — или по-скоро отдолу — но това сега бе опорната точка.

Вин изстена. Той беше силен. Много по-силен от нея. Пръстите му се впиха в рамото й и въпреки пютриума тя почувства остра болка. Не беше в състояние да се бие — не и срещу друг Мъглороден.

Особено срещу Мъглороден с атиум.

Зейн продължаваше да ги Тласка към тавана. Косата на Вин закри лицето му; под тях мъглата се вихреше като бавно надигащ се водовъртеж.

Зейн прекрати Тласъка и паднаха. Но той продължаваше да контролира положението. Завъртя я и пусна тялото й под своето, докато навлизаха в мъглите. Удариха се в пода и сблъсъкът отново изкара дъха на Вин. Зейн се издигна над нея и заговори през стиснати зъби:

— Колко много напразни усилия. Да се скрие аломант сред наследниците на Сет, за да го заподозреш за атаката в Събора. Боят в присъствието на Елънд, за да изпита страх от теб. После трябваше да те примамя да изпиташ собствените си сили, за да си дадеш сметка за могъществото си. И всичко това напразно! — Той се наведе. — Ти трябваше да ме спасиш!!! — Лицето му бе на сантиметри от нейното, той дишаше тежко. Беше я притиснал към пода с ръка и коляно и после, колкото и да бе невероятно, я целуна.

И в същия миг заби кинжала си в лявата й гърда. Вин понечи да извика, но устните му притискаха нейните, докато острието прорязваше плътта.

— Внимавайте, господарю! — извика ОреСюр — или ТенСуун. — Тя знае много неща за кандрите!

Зейн вдигна глава и ръката му застина. Гласът на кандрата и болката помогнаха на ума на Вин да се проясни. Тя разпали калай и използва болката, за да се събуди напълно, да надвие замайването.

— Какво? — попита Зейн, извърнал глава към кандрата.

— Тя знае, господарю — повтори ТенСуун. — Знае нашата тайна. Причината, поради която служехме на лорд Владетеля. Причината, поради която изпълняваме Договора. Тя знае защо толкова много се боим от аломантията.

— Мълчи — нареди му Зейн. — И не се обаждай повече!

ТенСуун млъкна.

„Нашата тайна… — помисли Вин и неволно погледна към овчарката. Забеляза нещо като тревога на кучешкото й лице. — Той се опитва да ми каже нещо. Опитва се да ми помогне“.

Тайната. Тайната на кандрите. Последния път, когато се бе опитала да го Усмири, той беше завил от болка. Дали не беше това?

Тя блъсна ТенСуун с вълна на Усмиряване. Той изквича, но тя продължаваше да Тласка. Нищо. Стиснала зъби, Вин разпали дуралуминий.

Нещо се пречупи. Сякаш беше едновременно на две места. Усещаше изправения до стената ТенСуун и същевременно собственото си тяло в хватката на Зейн. ТенСуун бе изцяло под неин контрол. По някакъв начин, без да разбира как, тя му нареди да скочи. Контролираше тялото му изцяло.

Огромната овчарка блъсна Зейн и го отхвърли от нея. Кинжалът изтрака на пода, Вин се претърколи на колене и притисна раната на гърдата си, от която шуртеше топла кръв. Зейн, очевидно изненадан, успя да се изправи и изрита ТенСуун.

Чу се хрущене на кости и овчарката се плъзна по пода — право към Вин. Тя взе кинжала от земята и го заби в рамото й. Пръстите й се впиха в отвора, заровиха между мускулите. Когато ги измъкна, бяха окървавени, но стискаха топчето атиум. Вин бързо го лапна а се извъртя към Зейн.

— Да видим сега как ще се справиш — изсъска и разпали атиума. Дузина атиумни сенки разцъфваха около Зейн, показвайки възможните действия, които би могъл да предприеме — всичките бяха замъглени. В очите му тя изглеждаше по същия начин. Сега силите бяха изравнени.

Зейн спря, погледна я право в очите и атиумните му сенки изчезнаха.

„Невъзможно!“ — помисли Вин. ТенСуун изстена в краката й. Тя едва сега осъзна, че атиумът й е свършил. Изгорял. Но топчето беше толкова голямо…

— Да не мислиш, че ще ти дам единственото оръжие, което ти е нужно, за да се биеш с мен? — попита тихо Зейн. — Наистина ли повярва, че това е атиум?

— Но…

— Късче олово — продължи Зейн и пристъпи към нея. — Покрито със съвсем тънък слой атиум. О, Вин. Трябва да внимаваш на кого се доверяваш.

Вин отстъпи назад. Краткотрайната й увереност се изпари. „Накарай го да говори! — помисли си. — Опитай се да го задържиш, докато и неговият атиум свърши“.

— Брат ми казваше, че не бива да вярвам на никого — смотолеви тя. — Казваше… че накрая всички те предават.

— Мъдър човек — кимна Зейн, застанал сред високата до гърдите му мъгла.

— Той беше параноичен глупак — отвърна Вин. — Помогна ми да оцелея, но ме мачкаше до края.

— Направил ти е услуга.

Вин погледна смазаното окървавено тяло на ТенСуун. Виждаше болката в очите му. В далечината все още се чуваше… туптенето. Тътенът. Отново бе разпалила бронз. Тя бавно вдигна глава. Зейн се приближаваше. Спокоен. Уверен.

— Ти си играеше с мен — продължи тя. — Заби клин между мен и Елънд. Накара ме да си мисля, че той се страхува от мен, а мен — че ме използва.

— Използва те — потвърди Зейн.

— Да — кимна Вин. — Но това няма значение — не и в светлината, в която го представяш. Елънд ме използва. Келсайър също ме използваше. Ние всички се използваме: търсим любов, поддръжка, доверие.

— Доверието ще те убие — заяви той.

— В такъв случай по-добре да умра.

— Аз ти вярвах — каза той и спря пред нея. — А ти ме предаде.

— Не — отвърна Вин и вдигна кинжала. — Аз ще те спася. Точно както го искаше. — Замахна и се хвърли напред, но надеждата й — че атиумът му е свършил — се оказа напразна. Той отстъпи равнодушно встрани и остави на кинжала да профучи на сантиметри от лицето му.

Вин се завъртя, готова за нова атака, но острието попадна в празно пространство, точно над надигащите се мъгли.

Зейн реагира преди следващата й атака и отскочи още преди да е решила какво ще направи. Кинжалът разцепи мястото, където бе стоял допреди миг.

„Той е твърде бърз“ — помисли си тя, докато се бореше с болката от раната. Усещаше равномерно туптене в главата — а може би това бяха далечните вибрации от Кладенеца на Възнесението…

Зейн се изправи пред нея.

„Не мога да го пробода — осъзна тя ядосано. — Всеки път знае къде ще нанеса удара още преди да замахна!“

Вин се сепна.

„Преди да замахна…“

Зейн отстъпи към средата на стаята, подритна падналия кинжал и го улови във въздуха. Обърна се към нея и мъглите се проточиха зад острието. Беше стиснал зъби и лицето му бе потъмняло.

„Знае къде ще ударя още преди да замахна“.

Вин вдигна кинжала. По лицето и гърдата й се стичаше кръв, болката разкъсваше черепа й. Мъглата й стигаше почти до брадичката.

Тя се съсредоточи. Не обмисли нова атака. Не реагира, когато Зейн се втурна към нея с вдигнат кинжал. Отпусна мускули и затвори очи, заслушана в стъпките му. Усещаше как мъглата продължава да се надига, развълнувана от приближаването на Зейн.

Отвори очи. Той беше вдигнал кинжала. Вин се приготви за атаката, но не мислеше за удара — остави тялото си да реагира само.

И наблюдаваше Зейн много — наистина много внимателно.

Той се отмести леко наляво, вдигнал лявата си ръка нагоре, сякаш да улови нещо.

„Сега!“ — помисли си Вин и се хвърли встрани от естествената траектория на атака. Изви ръката с кинжала по средата на движението. Готвеше се да атакува отляво, както предполагаше и атиумът на Зейн.

Но с реакцията си Зейн й показа какво е решила да направи. Позволи й да види собственото си бъдеще. А щом можеше да го вижда, значи бе в състояние и да го променя.

Сблъскаха се. Острието на Зейн се заби в рамото й. Кинжалът на Вин го посече през шията. Лявата му ръка улови празно пространство — търсеше сянката, на чието място трябваше да е ръката й.

Но нея я нямаше там. Зейн се опита да я улови. Ножът на Вин му преряза гръкляна. Въздухът нахлу със свистене през кървавия отвор и Зейн се люшна назад, изцъклил ужасено очи. Погледна я за последен път, после рухна в мъглата и на дървения под.

 

 

Гледаше нагоре през мъглата — гледаше към нея. „Умирам“ — помисли си.

В последния момент атиумната й сянка се бе раздвоила. Две сенки, две възможности. Той бе избрал погрешната. Беше го надхитрила, беше го победила по някакъв начин. И сега той умираше.

Най-сетне.

— Знаеш ли защо смятах, че ти ще ме спасиш? — опита се да й прошепне, макар че устните не го слушаха. — Гласът. Ти беше първият човек, за когото не ми каза: „Убий я!“.

„Разбира се, че не бих ти казал да я убиеш“ — заяви богът.

Зейн усещаше как животът го напуска.

„Знаеш ли кое е най-странното, Зейн? — попита богът. — Най-забавното от всичко? Ти не си луд. Никога не си бил.“

 

 

Вин гледаше мълчаливо шепнещия през кървави мехури Зейн. Беше предпазлива — прерязано гърло би трябвало да е достатъчно дори за Мъглороден, но понякога пютриумът правеше невероятни неща.

Зейн издъхна. Тя провери пулса, после прибра кинжала. Едва сега се изправи, завладяна от странно вцепенение на ума и тялото. Вдигна ръка към раната на рамото си и без да иска, докосна тази на гърдата. Беше изгубила прекалено много кръв и й се виеше свят.

„Убих го“.

Разпали пютриум и направи няколко предпазливи крачки. Препъна се в ТенСуун и коленичи до него.

— Господарке — изпъшка той. — Съжалявам…

— Зная — каза тя, загледана в ужасната рана на рамото му. Краката му не помръдваха, тялото му бе извито под неестествен ъгъл. — С какво мога да ти помогна?

— Да ми помогнете? — попита ТенСуун. — Господарке, заради мен едва не ви убиха!

— Зная — повтори тя. — Как да облекча болката ти? Трябва ли ти друго тяло?

ТенСуун помълча за кратко, после каза:

— Да.

— Вземи тялото на Зейн. Поне за известно време.

— Той мъртъв ли е? — попита изненадано ТенСуун.

„Не вижда — осъзна тя. — Вратът му е строшен“.

— Да — прошепна Вин.

— Как, господарке? — попита ТенСуун. — Атиумът ли му свърши?

— Не.

— Тогава как?

— Атиумът има един недостатък. Позволява да виждаш бъдещето.

— Това… не ми изглежда като недостатък, господарке.

Вин въздъхна и се опита да се стегне. „Съсредоточи се!“ — помисли си.

— Когато гориш атиум, виждаш мъничко напред във времето — и можеш да промениш това, което ще се случи в този кратък период. Можеш да уловиш летяща стрела. Да избегнеш удар, който би трябвало да те убие. Да се отдръпнеш назад или встрани, да отбиеш атака.

ТенСуун мълчеше, очевидно объркан.

— Той ми показа какво възнамерявам да направя — продължи Вин. — Не можех да променя бъдещето, но Зейн можеше. Като реагира на моята атака още преди да знам какво ще направя, той неволно ми показа бъдещето. И аз промених хода на атаката, а той се опита да блокира един удар, който въобще не нанесох. Така успях да го убия.

— Господарке… — прошепна ТенСуун. — Това е гениално.

— Сигурна съм, че не съм първата, която го е измислила — възрази уморено Вин. — Но това не е нещо, което споделяш с всеки. Както и да е, можеш да вземеш тялото му.

— Аз… не бих искал да се възползвам от останките на това същество — заяви ТенСуун. — Не знаете колко болен беше той, господарке.

Вин кимна изтощено.

— Ако искаш, мога да ти намеря друго кучешко тяло.

— Няма да е необходимо, господарке — отвърна тихо ТенСуун. — Все още пазя останките на другата овчарка, която ми намерихте. Мисля, че ще свършат работа. Ако сглобя някои от тях с по-запазените кости от това тяло, ще стане скелет, който да ми върши работа.

— Добре, направи го. Но двамата с теб трябва да решим какво ще правим сега.

ТенСуун помълча, после каза:

— Господарке, сега, когато клиентът ми е мъртъв, моят Договор е невалиден. Трябва да се върна при моите сънародници, за да получа нов.

— Да. — Вин въздъхна. — Разбирам.

— Не искам да заминавам — каза ТенСуун. — Но най-малкото трябва да им докладвам. Моля да ми простите.

— Няма за какво да ти прощавам — отвърна Вин. — Напротив, трябва да ти благодаря. За това, че ми подсказа какво да правя.

ТенСуун лежеше мълчаливо. Тя все още виждаше вина в кучешките му очи. „Не би трябвало да ми помага срещу собствения си господар“.

— Господарке — каза ТенСуун. — Сега знаете нашата тайна. Мъглородните могат да контролират тялото на кандрата с аломантия. Не зная какво смятате да правите с това, но си давам сметка, че ви поверих тайна, която сънародниците ми пазят от хиляда години. За това, че аломантите могат да поемат контрол над телата ни и да ни превръщат в свои роби.

— Аз… дори не разбрах какво стана.

— Може би така е по-добре — рече ТенСуун. — Моля ви, оставете ме. Скрил съм другото кучешко тяло в килера. Когато се върнете, вече няма да ме има.

Вин кимна и се изправи. Излезе, като си проправяше път през мъглите, и закрачи по коридора. Знаеше, че трябва да отиде при Сейзед да превърже раните й, но по някаква причина нямаше сили да тръгне натам. Ускори крачка по коридора и скоро вече тичаше.

Всичко около нея се рушеше. Не можеше да се справи, да поправи стореното. Но знаеше какво иска.

И затова тичаше към него.