Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (48)

46.

Двете не са еднакви.

Бриз можеше да надуши интригата от две преки. За разлика от много свои колеги улични крадци, той не беше израсъл в немотия, нито бе принуден да живее в подземния свят. Беше получил първите си уроци на много по-опасно място — в двора. За щастие другите членове на групата не се отнасяха към него по по-различен начин заради благородническия му произход.

Това, разбира се, се дължеше на факта, че не знаеха за него.

Но това възпитание му позволяваше да вижда някои неща с други очи. Неща, които вероятно и най-опитният скаа крадец не би могъл да забележи. Животът на улицата имаше свои сурови закони. Човек предаваше другарите си заради пари, власт или за да се защити.

В средите на благородниците интригите бяха далеч по-сложни. Предателството не винаги завършваше със смъртта на една от двете страни, а последиците можеха да се нижат с поколения. Това беше игра — при това такава, на фона на която младият Бриз намираше живота в подземния свят за приятно разнообразие.

Той отпи глътка греяно вино и погледна бележката между пръстите си. Беше се надявал, че никога вече няма да се сблъска със заговор вътре в групата — Келсайър бе подбрал изключително добре хората си и Бриз полагаше всички аломантични умения, на които бе способен, за да я задържи в този вид. Помнеше добре докъде доведоха интригите собственото му семейство.

Ето защо се изненада, когато получи тази бележка. Въпреки привидно невинното съдържание той долавяше скритите послания. Забързаният почерк, на места размазан, с повторения. Фразите като „не бива да казваш за това на другите“, и „не искам да предизвиквам тревога“. Двойната доза восък върху капачето на плика, за да се подсигури срещу любопитни очи.

Нямаше никакво съмнение за смисъла на посланието. Бриз бе поканен на конспиративна среща. Но защо, в името на лорд Владетеля, Сейзед би искал да обсъжда нещо тайно с него?

Бриз въздъхна, извади бастунчето и се подпря на него. Понякога, когато се изправяше, му се виеше свят — дребна особеност, която с годините като че ли се утежняваше. Той погледна през рамо, към леглото, в което спеше Алриане.

„Сигурно трябва да съм гузен заради нея — си каза и посегна към жилетката, панталоните и ризата. — Но и без това след няколко дни няма да ни има на тоя свят“. Следобедът, прекаран в компанията на Клъбс, му бе помрачил настроението.

Излезе в коридора и пое из тъмния лабиринт на Цитаделата Венчър. „Мога да разбера смисъла да се пести масло, но в тези мрачни коридори е наистина потискащо“.

Мястото на уговорената среща бе съвсем близо. Когато наближи вратата, забеляза там двама от войниците на Демоа. Бяха предани до фанатичност на своя капитан.

„Интересно“ — помисли Бриз, докато наблюдаваше вратата от тъмното. Пресегна се с аломантичните си сетива и Усмири двамата войници, като отне спокойствието и увереността им и остави само тревогата и нервността. Стражите започнаха да пристъпват от крак на крак и да се озъртат. Накрая единият се обърна и надзърна в стаята. При това Бриз също успя да погледне вътре. В помещението имаше само един човек. Сейзед.

Бриз стоеше неподвижно и обмисляше как да процедира. В писмото нямаше нищо конкретно и въпреки това не изключваше възможността за клопка. И защо му трябваше на Сейзед да го вика на това странно скрито място?

Вратата се затвори и войникът се върна на мястото си. „Мога да се доверя на Сейзед, нали?“ — помисли Бриз. Но отново въпросът — защо тази тайна среща? Дали Бриз не беше прекалено подозрителен?

Не, стражите доказваха, че Сейзед се бои срещата им да не бъде разкрита. Това само по себе си беше подозрително. Ако ставаше въпрос за някой друг, Бриз щеше да отиде право при Елънд. Но Сейзед…

Въздъхна, излезе на открито и затрака с бастунчето по пода. „Е, да видим какво ще ми каже. Ако е измислил някой сложен план, сигурно си заслужава да го чуя“. Въпреки писмото и странните обстоятелства Бриз не можеше да повярва, че терисецът би се забъркал в нечестна история.

Може би лорд Владетеля се бе сблъсквал със същия проблем?

Бриз кимна на войниците, Усмири тревогата им и възвърна предишното им настроение. Имаше още една причина, която го подтикваше към тази среща. Бриз едва сега започваше да осъзнава колко е опасно предсказанието му. Лутадел скоро щеше да падне. Всички инстинкти, развивани през изминалите трийсет години живот в подземния свят, го подтикваха да бяга.

Състояние на духа, което го караше да рискува. Преди няколко години навярно вече щеше да е напуснал града. „Проклет да си, Келсайър“ — помисли си той и отвори вратата.

Сейзед вдигна изненадано глава. Стаята беше оскъдно обзаведена и осветена само от две лампи.

— Подранихте, лорд Бриз — рече той и се надигна.

— Разбира се — отвърна троснато Бриз. — Трябваше да проверя дали това не е някаква клопка.

— Клопка? — попита Сейзед. — За какво говорите?

— О, не се прави на изненадан. Това не е обикновена среща.

Сейзед се присви.

— Личи ли си?

Бриз седна, положи бастунчето в скута си и вторачи поглед в Сейзед. Опита се да го Усмири, да подсили самоувереността му.

— Драги мой, ти наистина помогна за свалянето на лорд Владетеля, но има много да учиш за това как да не пораждаш подозрения.

— Извинявам се — рече Сейзед и седна. — Исках само да се срещнем колкото се може по-бързо, за да обсъдим… някои деликатни въпроси.

— В такъв случай ще те посъветвам да освободиш охраната — рече Бриз. — Могат да привлекат нежелано внимание към това помещение. Второ, нека запалят още лампи и да ни донесат нещо за ядене и пиене. Ако Елънд влезе… предполагам, че се крием от него, нали?

— Да.

— Тъй де, ако дойде и ни завари да се спотайваме тук в мрака, веднага ще се сети, че става нещо. Колкото по-неестествена е причината, толкова по-естествена трябва да е обстановката.

— Разбирам — рече Сейзед. — Благодаря ви.

Вратата се отвори и влезе Клъбс. Огледа Бриз, после Сейзед и накрая седна. Бриз погледна Сейзед, но той не изглеждаше изненадан. Клъбс очевидно също беше поканен.

— Разкарайте тези войници — тросна се Клъбс.

— Незабавно, лорд Кладент — рече Сейзед, отиде при вратата, каза нещо на стражниците и се върна. Тъкмо сядаше, когато през вратата надзърна Хам. Изглеждаше озадачен.

— Чакай малко — обади се Бриз. — Колко души си поканил на тази тайна среща?

Сейзед покани Хам с жест да се настани.

— Всички по-опитни членове на групата.

— Искаш да кажеш всички освен Елънд и Вин — уточни Бриз.

— Както и лорд Лестибърнс — добави Сейзед.

„Да, но не от Дух се крием“.

Хам неохотно седна и хвърли въпросителен поглед на Бриз.

— И… защо трябва да се срещаме зад гърба на нашата Мъглородна и на краля?

— Който вече не е крал — обади се един глас откъм вратата и Доксон влезе и седна. — Дори може да се спори дали Елънд е водач на групата. Озова се на този пост по случайност — също както падна от трона.

Хам почервеня.

— Докс, знаеш, че не го харесвам, но не съм дошъл тук, за да обсъждаме измяна.

— Не може да се говори за измяна, когато той вече не седи на трона — отвърна Доксон и седна. — Какво се очаква от вас — да останем и да бъдем слуги в неговия дом? Елънд няма нужда от нас. Може би е време да предложим услугите си на лорд Пенрод?

— Пенрод също е благородник — посочи Хам. — Едва ли ще ми кажеш, че го харесваш повече от Елънд.

Доксон тропна с юмрук по масата.

— Не става въпрос за това какво харесвам, Хам. Трябва да се погрижим да се задържи това проклето кралство, което Келсайър ни остави в наследство! Цяла година разчистваме бъркотиите му. Да не искаш работата ни да иде на вятъра?

— Моля ви, господа — надигна се Сейзед, опитвайки се — безуспешно — да сложи край на спора.

— Работа, Докс? — попита все така зачервен Хам. — Ти каква работа си свършил? Освен постоянните ти оплаквания и мърморене всеки път, когато някой от нас предложи план.

— Оплаквания? — отвърна ядосано Доксон. — Имаш ли представа каква административна работа се изисква, за да не се разпадне този град? А ти какво си свършил, Хам? Отказа да поемеш командването на армията. Само се наливаш и ходиш на тренировки!

„Стига толкова — помисли си Бриз и се зае да Усмирява приятелите си. — При това темпо ще се издушим един друг, преди Страф да нареди да ни екзекутират“.

Доксон се облегна назад и махна пренебрежително към Хам, който продължаваше да го гледа сърдито. Сейзед чакаше, очевидно огорчен от избухването. Бриз Усмири неувереността му. „Ти командваш тук, Сейзед. Кажи ни какво става“.

— Моля ви — заговори Сейзед. — Не ви събрах, за да се карате. Разбирам, че сте напрегнати — това е съвсем оправдано, като се имат предвид обстоятелствата.

— Пенрод смята да предаде града на Страф — каза Хам.

— Това е по-добрият вариант, отколкото да му позволи да ни изтрепе — контрира Доксон.

— Всъщност — заговори Бриз — не мисля, че трябва да се страхуваме от Страф.

— Така ли? — попита намръщено Доксон. — Бриз, да не би да криеш нещо от нас?

— О, Докс, овладей се най-сетне — тросна се Хам. — Все не можеш да ни простиш, че не те избрахме за водач след смъртта на Кел. Това е истинската причина да не харесваш Елънд, нали?

Доксон пламна, Бриз въздъхна и ги удари с мощна вълна на успокоение. И двамата лекичко подскочиха, сякаш бяха ужилени, макар че усещането трябваше да е съвсем противоположно — почти пълно притъпяване на най-яростните емоции.

И двамата погледнаха сърдито Бриз.

— Ами да — заяви той. — Разбира се, че ще ви Усмирявам. Хамънд е малко незрял в тези въпроси, но ти, Доксон?

Доксон се облегна назад и се почеса по челото.

— Можеш да спреш, Бриз — каза той след няколко секунди. — Ще внимавам какво говоря.

Хам само изсумтя, положил ръка на масата. Сейзед ги наблюдаваше стреснато.

„Ето как изглеждат хора, притиснати в ъгъла, скъпи ми терисецо — помисли Бриз. — Какво става с тях, когато изгубят надежда. Пред войниците се държат, но когато останат сред приятели…“

Сейзед беше терисец, през целия си живот бе търпял потисничество и неволи. Но тези хора, включително Бриз, бяха свикнали да побеждават. Дори когато всички шансове бяха срещу тях, те не губеха увереност. Какво друго можеше да очаква от хора, изправили се срещу едно божество? Те не понасяха мисълта за поражение. А и кой би я понесъл, когато поражението бе равносилно на смърт?

— Армията на Страф се готви да напусне лагера — каза Клъбс. — Стараят се да не вдигат шум, но всички признаци са налице.

— Значи е решил да нападне града — рече Доксон. — Моите хора в двореца на Пенрод потвърдиха, че Съборът праща писмо след писмо до Страф с молба да влезе и да окупира града.

— Той няма да превземе града — заяви Клъбс. — Във всеки случай няма да го направи, ако е умен.

— Вин все още представлява заплаха — потвърди Бриз. — И изглежда, Мъглородният на Страф не смята да го опази от нея. Ако Страф влезе в Лутадел, Вин ще се разправи с него. Вероятно е решил да предприеме нещо друго.

Доксон се намръщи и погледна Хам, който само сви рамене.

— Всичко е съвсем просто — рече Бриз и тропна с бастунчето по масата. — Дори аз се досетих. — При тези думи Клъбс се изхили. — Страф ще се престори, че отстъпва, и тогава колосите ще нападнат града вместо него. Те са твърде ограничени, за да предвидят следващия му ход.

— Ако Страф отстъпи — рече Клъбс, — Джастис няма да може да ги спре да нападнат града.

Доксон премигна.

— Но те ще ни…

— Изколят? — попита Клъбс. — Да. Ще плячкосат и опустошат големи части от града — и вероятно ще изтребят цялото благородничество.

— Тоест хората, с които Страф щеше да е принуден да се съобразява. И на които да разчита — добави Бриз. — Нищо чудно тези чудовища да се доберат и до Вин. Нали разбирате, че тя няма да остане настрана, когато колосите нахлуят?

Възцари се тишина.

— Но това няма да помогне на Страф да завземе града — посочи Доксон. — Пак ще трябва да се бие с колосите.

— Така е — потвърди Клъбс. — Но колосите вероятно ще съборят градските порти и ще изравнят със земята цели квартали. Това ще му позволи да се изправи срещу тях на равен терен. Освен това колосите не разбират от тактика — те не оценяват предимството на градските стени. Страф не би могъл да се надява на по-благоприятно развитие.

— Ще го приемат като освободител — съгласи се Бриз. — Ако се върне в подходящия момент — след като колосите нахлуят в града и избият войниците, но преди да са нанесли сериозни щети на кварталите на скаа, — ще се превърне в освободител и закрилник, а не завоевател. Познавам настроенията на хората и мисля, че ще го приемат с разтворени обятия. В този момент силният водач означава повече пари в джобовете им и повече права в Събора.

Докато останалите обмисляха чутото, Бриз погледна Сейзед, който продължаваше да мълчи. Беше казал твърде малко — каква ли беше играта му? Защо бе събрал групата? Дали не беше решил, че имат нужда от спокойно обсъждане, без Елънд да им натяква за моралната страна?

— Може да помогнем на Страф да вземе града — продължи след малко Доксон. — Ще му обещаем да изведем Вин навън. Ако нещата и без това вървят нататък…

— Докс — тихо каза Хам. — Какво ли щеше да си помисли Кел, ако те чуе да приказваш подобни неща?

— Можем да предадем града на Джастис Лекал — обади се Бриз. — Може би той ще се отнася с нужното уважение към скаа?

— И да допуснем в града двайсет хиляди колоса? — възкликна Хам. — Бриз, виждал ли си някога какви неща вършат тези чудовища?

Доксон тропна по масата.

— Хам, аз само ви давам предложения. Какво друго ни остава?

— Да се бием — заяви Клъбс. — И да умрем.

Отново се възцари тишина.

— Ама и теб те бива да водиш разговори, приятел — рече накрая Бриз.

— Все някой трябваше да го каже — промърмори Клъбс. — Няма смисъл да се залъгваме повече. Не можем да победим, а от сражението няма да избягаме. Този град всеки момент ще бъде подложен на атака. И ние ще трябва да го защитаваме. Само че сме обречени. Чудите се дали не е по-добре да се предадем? Няма да го направим. Кел не би ни позволил, така че и ние ще постъпим по същия начин. Ще се бием и ще умрем достойно. А след това градът ще бъде опожарен. Но поне ще сме си казали думата. Лорд Владетеля е тъпкал скаа хиляда години, но сега вече смело можем да заявим, че имаме гордост. Ние се бием. Съпротивляваме се. И умираме.

— И какъв бе смисълът от всичко това? — попита ядосано Хам. — Защо трябваше да събаряме Последната империя? Защо убихме лорд Владетеля? Защо трябваше да правим каквото и да било, след като стигнахме дотук? Отделните области са в ръцете на дребни тирани, Лутадел е полуразрушен, а ние сме обречени?

— Защото — отвърна с мек глас Сейзед — все някой трябваше да сложи началото. Под властта на лорд Владетеля обществото не можеше да се развива. Той пазеше реда в империята, но и не допускаше прогреса. Дори модата оставаше непроменена през тези хиляда години, благородниците се опитваха да приличат на лорд Владетеля. Архитектурата и науката бяха в застой, а лорд Владетеля посрещаше с неодобрение всяко ново изобретение. Скаа не можеха да бъдат свободни, защото той не им позволяваше. Но с убийството му нашите сънародници не се сдобиха със свобода, приятели. За това е нужно време. Ще минат още много векове, през които ще трябва да воюваме, да учим и да израстваме. В началото ще има много трудности. Дори повече, отколкото при лорд Владетеля.

— А ние ще умрем напразно — подхвърли навъсено Хам.

— Не — възрази Сейзед. — Няма да е напразно, лорд Хамънд. Ще умрем, за да покажем, че има скаа, които не са готови да склонят глави. Това е много важен пример. Тъкмо подобни случаи от историите и легендите вдъхновяват хората. Ако скаа някога поемат властта, ще са им нужни жертви, в които да намират вдъхновение. Примери на саможертва като този на Оцелелия.

Всички го гледаха и мълчаха.

— Бриз — обади се след малко Хам, — в този момент добре ще ми дойде малко увереност.

— Разбира се — кимна Бриз и внимателно прогони тревогата и страха в душата на Хам. Лицето му възвърна част от руменината си и той седна по-изправено. За всеки случай Бриз отпусна една малка доза и на останалите присъстващи.

— От колко време го знаеш? — обърна се Доксон към Сейзед.

— От съвсем скоро, господарю Доксон.

— Но няма как да си знаел, че Страф ще отстъпи и ще ни остави на колосите — каза Бриз. — Клъбс го е надушил едва сега.

— Сведенията ми са съвсем общи, господарю Бриз — отвърна спокойно Сейзед. — А и не говорех само за колосите. Давах си сметка, че градът е обречен. Честно казано, аз съм дълбоко впечатлен от вашите усилия. Вие извършихте нещо велико — без вас градът отдавна да е паднал. Поколенията ще говорят за това.

— Ако въобще остане някой, който да разправя — рече Клъбс.

Сейзед кимна.

— Тъкмо затова свиках тази среща. Няма големи шансове да оцелеем след падането на града — когато дойде, Страф ще нареди да ни екзекутират. Ето защо не смятам, че е необходимо всички ние да оставаме в Лутадел до този момент. Някои трябва да организират по-нататъшната съпротива срещу тираните.

— Няма да зарежа хората си — изръмжа Клъбс.

— И аз — присъедини се Хам. — Въпреки че вчера отпратих семейството си. — Вероятно имаше предвид, че ги е скрил някъде из града или пък са били прехвърлени зад стените. Хам не знаеше къде са и по такъв начин нямаше как да издаде местонахождението им. Старите навици умират трудно.

— Ако този град падне — заговори Доксон, — аз ще съм тук и ще падна с него. Точно това би очаквал Кел от мен. Няма да замина.

— Аз ще замина — заяви Бриз и погледна към Сейзед. — Или е рано да се предлагам за доброволец?

— Всъщност, господарю Бриз, аз не…

Бриз вдигна ръка.

— Няма нищо, Сейзед. За всички е очевидно кого смяташ да пратиш. Хората, които не покани на срещата.

Доксон смръщи вежди.

— Ние ще защитаваме града до смърт, а ти искаш да отпратиш единствената ни Мъглородна?

— Господа — заговори Сейзед, — обитателите на Лутадел имат нужда от нашите напътствия. Ние им предадохме този град и ги дарихме с надежда. Не можем да ги изоставим точно сега. Но… в света настъпват грандиозни промени. По-велики, отколкото сме ние. Убеден съм, че господарката Вин е част от тях. Но дори и да се заблуждавам, съм твърдо уверен, че лейди Вин не бива да загива при отбраната на града. Тя е единствената и най-силна връзка на хората с Оцелелия. Тя се превърна в техен символ, а уменията й на Мъглородна ще й позволят да се измъкне безпрепятствено. Идват нови сражения и тя ще е решителен фактор в тях — може да се придвижва бързо и незабелязано, да се сражава сама, да нанася огромни щети, както го доказа снощи. — Сейзед наведе глава. — Господа, повиках ви тук, за да решим как най-добре да я убедим, че трябва да избяга, докато ние ще останем и ще се бием. Мисля, че задачата няма да е лесна.

— Тя няма да изостави Елънд — подхвърли Хам. — Ще трябва да тръгне и той.

— Четете мислите ми, господарю Хамънд — потвърди Сейзед.

Клъбс прехапа замислено долната си устна.

— Няма да е никак лесно да убедим това момче да избяга. Той все още вярва, че можем да победим.

— И това не е изключено — съгласи се Сейзед. — Господа, не бих искал да лишавам никого от надежда. Но при тези ужасни обстоятелства шансът за успех е…

— Знаем, Сейзед — прекъсна го Бриз. — Разбираме.

— Трябва да заминат и други от групата — рече Хам. — Двама са малко.

— Бих пратил Тиндуил с тях — отвърна Сейзед. — Тя ще отнесе на моите сънародници информация от особена важност. Освен това смятах да пратим господаря Лестибърнс. В битка от него няма голяма полза, но шпионските му умения ще помогнат на лейди Вин и лорд Елънд при сплотяването на скаа. Разбира се, едва ли ще оцелеят само те. Мисля, че повечето скаа в града също са в безопасност — Джастис Лекал, изглежда, знае как да контролира своите колоси. А дори и да не може, Страф ще пристигне навреме, за да защити населението в града.

— Стига, разбира се, плановете на Страф да са такива, каквито предполага Клъбс — посочи Хам. — Защото е напълно възможно просто да се изтегля, за да ограничи загубите си и да изостави напълно Лутадел.

— И в двата случая — рече Клъбс — едва ли много хора ще могат да се спасят от града. Нито Страф, нито Джастис няма да пропуснат големи групи бежанци. В този момент хаосът и страхът по улиците им служат много по-добре, отколкото намаляването на населението. Може би ще успеем да измъкнем неколцина конници — особено ако сред тях е и Вин. Но всички други ще бъдат оставени на милостта на колосите.

Стомахът на Бриз се сви. Клъбс говореше толкова равнодушно… нехайно. Но той си беше такъв. Не беше песимист, просто казваше неща, които според него другите не желаеха да признаят.

„Някои от оцелелите скаа ще се превърнат в роби на Страф Венчър — помисли си Бриз. — Но тези, които се бият и които са били на показ пред останалите през изминалата година, са обречени. И аз също. Вярно е. Този път няма измъкване“.

— Е — подкани ги Сейзед и разпери ръце. — Съгласни ли сме, че тези четиримата трябва да заминат?

Всички кимнаха.

— В такъв случай да обсъдим подробния план за тяхната евакуация — продължи Сейзед.

— Можем да внушим на Елънд, че опасността не е твърде голяма — предложи Доксон. — Ако повярва, че градът ще издържи на продължителна обсада, може би ще се съгласи да придружи Вин на някоя мисия. Няма да разберат какво става, преди да е твърде късно.

— Добро предложение, Доксон. — Сейзед кимна. — Мисля, че можем да работим с идеята на Вин за Кладенеца на Възнесението.

Обсъждането продължи и Бриз се отпусна доволно назад. „Вин, Елънд и Дух ще се спасят. Ще трябва да убедя Сейзед и Алриане да замине с тях“. Огледа присъстващите и забеляза, че те също изглеждат поуспокоени. Доксон и Хам се бяха помирили и дори Клъбс кимаше замислено, докато останалите обсъждаха различни предложения.

Бедствието идеше. Но по някакъв начин мисълта, че има хора, които ще се спасят — най-младите членове на групата, тези, в които бяха надеждите, — караше останалите да приемат по-леко предстоящото поражение.

 

 

Вин стоеше неподвижно сред мъглите, вдигнала поглед към тъмните кули, колони и бойници на Кредик Шау. В главата й отекваха два звука. Мъгливият призрак и по-силният далечен тътен.

Тътенът ставаше все по-настойчив.

Тя закрачи бавно към Кредик Шау, като се стараеше да не обръща внимание на звуците. Хълмът на хилядата кули, някога дом на лорд Владетеля. Беше изоставен от близо година — никой не бе посмял да се настани тук. Мястото все още навяваше страхопочитание. Напомняше за него.

Лорд Владетеля беше чудовище. Вин помнеше добре нощта преди повече от година, когато бе дошла тук с намерение да го убие. Да свърши работата, за която Келсайър неусетно я бе подготвил. Беше минала точно през този двор, покрай стражниците при вратата.

Тях бе пощадила. Келсайър сигурно щеше да си пробие път с бой. Но Вин ги бе убедила да я пуснат, да се присъединят към бунта. Постъпка, която й спаси живота, когато по-късно един от същите тези мъже, Горадел, доведе Елънд в тъмницата, за да помогне при спасяването на Вин.

В известен смисъл Последната империя бе съборена именно защото тя не бе постъпила като Келсайър.

Но нима можеше да гради бъдещи решения върху една случайност? Всичко това й се струваше твърде алегорично. Като приказка за деца, носеща съответната поука.

Никой не й бе разказвал приказки. Беше оцеляла в свят, в който мнозина умряха. На всеки урок като този с Горадел имаше десетки, завършили трагично.

И да не забрави самия Келсайър. В края на краищата той се оказа прав. Уроците му бяха съвсем различни от детските приказки. Келсайър ставаше дързък, дори възбуден, когато избиваше хората, изправили се на пътя му. Смяташе ги за дребна пречка по пътя към голямото, истинско добро, погледът му неотклонно бе втренчен в събарянето на империята и евентуалното създаване на кралство, като това, което по-късно основа Елънд.

И беше успял. Защо и тя не можеше да убива като него, с ясното съзнание, че изпълнява своя дълг, без чувство за вина? Винаги се бе страхувала от крайните действия на Келсайър. Но може би тъкмо благодарение на тях той бе постигнал успех?

Навлезе в мрачните приземни коридори на двореца и краищата на мъглопелерината й прокараха черни дири върху дебелия слой сажди. Мъглите, както винаги, останаха отвън. Те не проникваха в сградите — или, ако го правеха, обикновено не се задържаха дълго. Заедно с тях тя остави зад себе си мъгливия призрак.

Време беше да вземе решение. Решение, което не й се нравеше, но бе свикнала да върши неща, които не харесва. Такъв е животът. Не искаше да се бие с лорд Владетеля, а се наложи.

Скоро стана твърде тъмно дори за Мъглороден и тя запали фенер. И с изненада установи, че нейните стъпки не са единствените на пода. Изглежда, имаше още някой, който обикаляше из коридорите. Който или каквото и да бе, не го срещна, докато продължаваше навътре.

Не след дълго се озова в стаята. Още не знаеше какво я бе привлякло в Кредик Шау, както и в тайното помещение в центъра. Не беше идвала тук от нощта, когато уби единствения бог, когото познаваше.

Лорд Владетеля прекарваше доста време в това помещение, място, обзаведено така, че да му напомня за родината. Стаята беше със сводест таван. Стените бяха покрити със сребърни фрески, а подът — облицован с метални плочи. Тя отиде до най-забележителната част — малка каменна крипта в центъра на по-голямото помещение.

Тъкмо тук бяха заловени Келсайър и жена му преди много години, при първия опит на Келсайър да ограби лорд Владетеля. По-късно Мейр бе убита в Ямите. Но Келсайър бе оцелял.

Именно тук, в тази стая, Вин за първи път се бе изправила срещу инквизитор, който едва не я бе убил. Тук дойде и месеци по-късно, при първия си опит да убие лорд Владетеля. Тогава също я бяха надвили.

Пристъпи в малката крипта. Имаше само едно помещение. Подът бе разкопан от хората на Елънд, за да търсят атиум. Но украсите от времето на лорд Владетеля все още висяха по стените. Тя вдигна фенера и ги огледа.

Килими. Кожи. Малка дървена флейта. Предмети от бита на неговия народ, на терисците, отпреди хиляда години. Защо му е трябвало да строи нов град тук, на юг, да основе Лутадел, когато родината му — и Кладенецът на Възнесението — са на север? Вин така и не бе открила отговор на този въпрос.

Навярно беше имало някаква основателна причина. Нещо, което е накарало Рашек, или лорд Владетеля, да постъпи така. Би могъл да си остане такъв, какъвто е бил — обикновен селянин. И вероятно е щял да бъде щастлив.

Но бе решил да постигне нещо повече. И за да го осъществи, бе извършил ужасяващи жестокости. Нима можеше да го вини за взетото решение? Беше се превърнал в нещо, което е смятал, че трябва да бъде.

Тя също трябваше да вземе решение. Вече си даваше сметка, че други неща — Кладенецът на Възнесението, защитата на Лутадел — ще дойдат на дневен ред едва след като е сигурна в това какво иска и коя е тя. Но ето че сега, докато стоеше в помещението, в което Рашек бе прекарвал толкова много време, замислена за Кладенеца, настойчивият тътен в главата й отново се усилваше.

Трябваше да реши. Искаше да е с Елънд. Той олицетворяваше спокойствието. Щастието. Зейн, от друга страна, бе символ на онова, което чувстваше, че ще стане. За доброто на всички участници.

Едва ли щеше да открие отговорите на измъчващите я въпроси в двореца на лорд Владетеля. Въздъхна отчаяно, излезе навън и потъна в мъглите.

 

 

Зейн се събуди от равномерните удари на чук по колче на шатра. Реакцията му беше мигновена.

Разпали стомана и пютриум. Винаги поглъщаше известни количества преди заспиване. Знаеше, че вероятно някой ден този навик ще го убие — металите ставаха отровни, ако се задържаха твърде дълго в организма.

Но да умре някой ден му се струваше по-приемливо, отколкото да умре днес.

Измъкна се от койката. Все още беше тъмно. Докато се изправяше, дочу раздиращ звук. Някой бе сцепил стената на шатрата.

„Убий ги!“ — изкрещя богът.

Зейн се просна на земята и загреба шепа монети от купата до леглото. Завъртя се, хвърли ги зад себе си и нощта се огласи от изненадани викове.

Зейн Тласна. Монетите се сблъскаха с плата, раздраха го с лекота и продължиха.

И тогава започнаха писъците.

Зейн се прехвърли в койката и зачака мълчаливо, докато шатрата бавно рухваше. Някой газеше върху плата вляво. Той изстреля няколко монети и чу болезнени стенания. Платът на шатрата го покриваше като одеяло. Наблизо се чуха забързани стъпки.

Той въздъхна, отпусна се, сряза плата с кинжала и се измъкна навън. Бе мъглива нощ. Беше си легнал по-късно от обикновено и вероятно вече наближаваше полунощ. И без това бе време да става.

Наведе се над покритата от чергилото купчина, под която бе койката, разряза отново плата, бръкна и взе няколко стъкленици. Изпи една и калаят освети околностите. Около шатрата лежаха четири трупа. Бяха войници, разбира се — войници на Страф. Атаката бе започнала по-късно, отколкото бе очаквал.

„Страф ми се доверява повече, отколкото предполагах“. Зейн прекрачи трупа на един убиец, разряза плата над скрина и извади дрехи. Преоблече се бързо, после взе и малка кесия с монети. „Сигурно е заради нападението срещу крепостта на Сет. То е убедило Страф, че съм твърде опасен, за да ме остави жив“.

Зейн откри своя човек до една шатра наблизо — преструваше се, че опъва въжетата. Стоеше на пост всяка нощ и получаваше възнаграждение срещу това да удря с чук по колчето всеки път, когато някой доближи шатрата на Мъглородния. Зейн му хвърли кесията и продължи в мрака право към шатрата на Страф.

Баща му все пак имаше някои недостатъци. Бе майстор на мащабните планове, но детайлите често му се изплъзваха. Можеше да организира една армия, за да смаже противника. Но предпочиташе играта с опасни инструменти. Като атиумните мини в Хатсинските ями. Като Зейн.

Инструменти, с които може да се порежеш.

Зейн приближи шатрата на Страф, проряза дупка в плата и пристъпи вътре. Страф го очакваше. Зейн не можеше да не му се възхити — баща му посрещаше смъртта си със спокойно изражение. Зейн застана в средата на помещението, пред дървеното кресло, в което седеше Страф.

„Убий го!“ — нареди богът.

Запалени по ъглите лампи осветяваха стените. Възглавниците и завивките в ъгъла бяха смачкани — Страф бе повикал някоя от любовниците си за разтуха, преди да прати убийците. Наблюдаваше го с типичната си невъзмутимост, но Зейн виждаше зад маската. Забеляза, че лицето му лъщи от пот и че ръцете му леко треперят.

— Намерих ти още атиум — каза Страф. — Закопан е в двореца, на място, което само аз зная.

Зейн го гледаше мълчаливо.

— Ще те провъзглася официално за мой наследник — продължи Страф. — Още утре, ако желаеш.

Зейн не отговори. Страф продължаваше да се облива в пот.

— Градът е твой — каза накрая Зейн и се обърна.

Беше възнаграден с тихо изпъшкване. Погледна през рамо. Досега не бе виждал толкова изумено изражение на лицето на баща си. Дори само това си заслужаваше усилието.

— Свикай армията си за оттегляне, както беше планирано — продължи той, — но не се връщай в Северната област. Изчакай, докато колосите нападнат града и избият защитниците. Тогава можеш да влезеш като спасител на Лутадел.

— Но Мъглородната на Елънд…

— Ще е заминала — прекъсна го Зейн. — Тръгва с мен, още тази нощ. Сбогом, татко. — Обърна се и излезе през прореза в стената.

— Зейн? — повика го Страф отвътре.

Зейн спря.

— Защо? — попита го баща му и надзърна през отвора. — Пратих ти убийци. Защо ме остави жив?

— Защото си ми баща — отвърна Зейн и погледна към мъглите. — Синът не бива да убива баща си.

И с тези думи се сбогува с човека, който го бе създал. Човекът, когото Зейн — въпреки безумието си, въпреки преживените унижения — продължаваше да обича.

В тъмната мъгла хвърли една монета и изхвърча нагоре. Приземи се извън лагера и с лекота откри завоя на канала, който използваше като ориентир. От хралупата в едно криво дърво извади вързоп. Мъглопелерината, първият подарък, който му бе направил баща му. Безценен дар, който рядко използваше.

Знаеше, че постъпва глупаво. Но не можеше да надвие чувствата си. Човек не може да използва аломантия върху себе си.

Разви пелерината и извади нещата, които бе загърнал в нея — няколко стъкленици с метални разтвори и торбичка с топчета атиум.

Коленичи и постоя така известно време. После вдигна ръка и докосна гърдите си отляво. Над мястото, където туптеше сърцето.

Там имаше подутина. Винаги я бе имало. Не мислеше за нея постоянно, ала когато го правеше, забравяше за всичко останало. Тъкмо тя бе истинската причина никога да не носи наметала.

Беше му неприятно наметалото да се търка в миниатюрното острие, щръкнало от гърба му между лопатките. Главата на металния клин бе от предната страна и опираше гръдната кост.

„Време е да тръгваш“ — каза му богът.

Зейн се изправи и пусна мъглопелерината на земята. Обърна гръб на лагера на баща си и на всичко, което познаваше, и полетя към жената, която щеше да го спаси.