Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (47)

45.

Зная какво съм запомнил. Зная какво повтарят сега другите Светоносци.

— Героят на времето не може да е терисец — заяви Тиндуил, докато си отбелязваше нещо на поредния лист.

— Това вече го знаем — рече Сейзед. — От дневника.

— Да — потвърди Тиндуил. — Но заключението на Аленди е само препратка от някакво пророчество. Открих къде е било цитирано самото пророчество.

— Наистина? — попита развълнувано Сейзед. — Къде?

— В биографията на Хелентион — отвърна Тиндуил. — Един от последните от Съвета на Кхлениум.

— Напиши ми го — каза Сейзед и доближи стола си до нейния. Докато чакаше, очите му взеха да се затварят и съзнанието му се замъгли от непосилната умора.

„Не заспивай! — заповяда си той. — Не ни остава много време. Напротив…“

Тиндуил се държеше малко повече от него, но изглежда, нейните резерви от бодрост също бяха на път да се изчерпят. Със сигурност бе будна от поне седмица.

„В онези дни много се говореше за Рабзийн — бе написала Тиндуил. — Някои твърдяха, че е дошъл, за да се сражава със Завоевателя. Според други той самият бил Завоевателя. Хелентион пропусна да ме запознае с мислите си по този въпрос. За Рабзийн казваха, че «е един, дето не произлиза от своя народ, ала същевременно ще сбъдне въжделенията им». Ако това е истина, в такъв случай вероятно той е Завоевателя. Казват, че произхождал от Кхлениум“.

Сейзед се намръщи и прочете отново текста. Последните писания на Куаан — отпечатката, която Сейзед бе направил в Серанската конвента — се оказаха полезни в много отношения. В тях се съдържаше ключът.

„Едва години по-късно се уверих, че той е бил Героят на времето — пишеше Куаан. — Героят на времето, човекът, когото преди наричаха Рабзийн от Кхлениум, Анамнезорът…“

Отпечатката бе нещо като превод — не между езици, а между синоними. Беше съвсем логично да съществуват и други названия за Героя на времето, една толкова важна фигура, заобиколена от система от знания, трябваше да притежава множество имена. Но от друга страна, голяма част от тези знания бяха изгубени във времето. Рабзийн и Анамнезорът оставаха легендарни фигури, смътно познати на Сейзед — но те бяха само две сред множеството. Допреди придобиването на отпечатката нямаше никаква причина имената им да се свързват с Героя на времето.

Сега двамата с Тиндуил можеха да преровят своите металоеми с друг поглед върху нещата. Може би някога Сейзед бе чел точно тази част от биографията на Хелентион, изучавайки различните религии. Но тогава едва ли си бе давал сметка, че в текста се говори именно за Героя на времето, фигура от Териските учения, която кхленийците са преименували на своя език.

— Да… — каза той бавно. — Отлична находка, Тиндуил. — И сложи ръката си върху нейната.

— Може би — отвърна тя. — Макар че не ни казва нищо ново.

— Въпреки това смятам, че този текст може да се окаже много важен — продължи Сейзед. — Вярващите често формулират мислите си много внимателно.

— Особено когато става въпрос за пророчества — рече Тиндуил и смръщи замислено вежди. Не обичаше да говори за суеверия и религии.

— А си мислех, че си се отървала от тези предразсъдъци — подхвърли Сейзед.

— Аз събирам информация, Сейзед — отвърна тя. — Заради онова, което ни казва за хората и за уроците на миналото. Но имам конкретна причина да изучавам историята в противовес на теологията. Не одобрявам вечните лъжи.

— На това ли смяташ, че ни учи религията? — попита той учудено.

— Донякъде — призна тя. — Сейзед, какъв смисъл да учиш хората да очакват боговете на мъртвите? От такава религия живите нямат полза, а ето, че и предсказанията им сега са се превърнали в прах.

— Религиите са израз на надеждата — възрази Сейзед. — А надеждата дава на хората сила.

— Значи ти също не си вярващ? — попита Тиндуил. — Опитваш се да дадеш на хората нещо, в което да вярват, нещо, с което да се залъгват?

— Не бих го нарекъл точно така.

— Нима искаш да кажеш, че боговете, за които говориш, съществуват?

— Аз… мисля, че те заслужават да не бъдат забравени.

— А пророчествата? — попита Тиндуил. — Виждам научната стойност на това, което правим — като хвърляме светлина върху факти от миналото, се опитваме да помогнем на сегашните си проблеми. Но всички тези пророчества за бъдещето по своята същина са глупави.

— Не бих казал — заяви Сейзед. — Религиите са обещания — обещания, че съществува нещо, което ни гледа и насочва. Пророчествата, следователно, са естествено продължение на надеждите и желанията на хората. И съвсем не са глупави.

— Значи и твоят интерес е чисто академичен?

— Не съм сигурен.

Тиндуил го погледна втренчено и се намръщи.

— Ти вярваш, нали? Вярваш, че това момиче е Героят на времето.

— Още не съм решил.

— Сейзед, как може въобще да си помислиш нещо подобно? — попита Тиндуил. — Не виждаш ли? Надеждата е нещо хубаво — нещо чудесно, — но трябва да вярваш в реални неща. Ако възхваляваш мечтите от миналото, ще задушиш собствените си мечти за бъдещето.

— Ами ако тези мечти от миналото заслужават да бъдат запомнени?

Тиндуил поклати глава.

— Сейзед, помисли реално. Какви са шансовете да се озовем в ситуацията, в която се намираме, да изучаваме тази отпечатка именно в къщата на Героя на времето?

— Никак не са малки, когато са свързани с предсказания…

Тиндуил затвори очи.

— Сейзед… религията е нещо добро, вярата също, но е глупаво да търсиш напътствие в някакви неясни изрази. Виж какво е станало предишния път, когато някой е предположил, че е открил Героя. Резултатът е лорд Владетеля и Последната империя.

— Въпреки това продължавам да се надявам. Щом не вярваш в пророчествата, защо полагаш такива усилия да откриеш информация за Дълбината и Героя?

— Съвсем ясно защо — рече Тиндуил. — Очевидно се изправяме пред опасност, която веднъж вече се е явявала — повтарящ се проблем, като чумните епидемии, които избухват през няколко века. Древните са знаели за тази опасност и са разполагали с информация за нея. Тъкмо тази информация с течение на времето се е разпиляла, станала е част от легенди, пророчества и дори религии. Там някъде трябва да търсим ключове към настоящия проблем. Не става въпрос за предсказания, а за изследване.

— Мисля, че това е въпрос, по който няма да постигнем съгласие. Хайде да се върнем към изследването. Трябва да използваме малкото време, което ни остава.

— Ще се справим — успокои го Тиндуил и вдигна ръце да завърже косата си назад. — Изглежда, снощи твоят Герой — героиня по-точно — е изплашил лорд Сет. Прислужницата, която донесе закуската, спомена за това.

— Зная какво е станало.

— Положението в Лутадел се подобрява.

— Да — рече Сейзед. — Може би.

Тя се намръщи.

— Не изглеждаш много сигурен.

— Ами, знаеш ли, Тиндуил, не съм сигурен дали оттеглянето на Сет е добро за нас. Нещо не е наред. Трябва да приключим по-бързо с тези изследвания.

Тиндуил завъртя глава.

— Колко по-бързо?

— Може би още тази нощ — отвърна Сейзед и погледна купчината листове върху масата. В тях се съдържаха неговите бележки, идеи и връзките, които бяха направили. По своему това бе цяла книга — справочник, разказващ за Героя на времето и Дълбината. Невероятен, съвестно съставен документ, като се има предвид ограниченото им време. Но не беше последователен. Въпреки това вероятно бе най-важното, което бяха писали някога.

Дори Сейзед да не знаеше каква е целта му.

— Сейзед? — повика го тя. — Какво е това?

Беше измъкнала един лист от долната част на купчината. Сейзед с изненада установи, че долният десен ъгъл е откъснат.

— Ти ли го направи? — попита тя.

— Не — отвърна Сейзед и взе листа. Беше от преводите на отпечатката — откъснатата част съдържаше последното изречение. Късчето не се виждаше никъде.

Сейзед вдигна глава и срещна объркания поглед на Тиндуил. Тя се наведе и започна да рови из купчината. Извади друго копие на превода и го вдигна.

Побиха го тръпки. И тук ъгълът липсваше.

— Това го четох вчера — заяви Тиндуил. — Не съм напускала стаята за повече от няколко минути, а ти през цялото време беше тук.

— Не излиза ли? — попита Сейзед. — Докато спях, не си ли ходила до клозета?

— Може би. Не си спомням.

Сейзед втренчи поглед в страницата. Откъснатото парче бе като откъснатото от листа от главната купчина. Тиндуил, изглежда, си помисли същото, защото сложи листовете един върху друг за сравнение. Бяха напълно еднакви, до най-малката подробност. Дори ако бяха откъснати залепени един за друг, приликата нямаше да е толкова съвършена.

Двамата ги разглеждаха мълчаливо. После изведнъж започнаха да ровят купчините. Сейзед имаше четири копия на превода. Всичките бяха откъснати по същия начин.

— Сейзед… — каза Тиндуил с разтреперан глас. Държеше друг лист — този път в центъра му имаше дупка, на мястото, където трябваше да е същото изречение.

— Отпечатката! — извика тя, но Сейзед вече се бе надигнал. Изтича при сандъка, където държеше металоемите си, смъкна верижката с ключа от врата си и го отвори. Извади отпечатката и я разгъна внимателно на пода. Дръпна пръсти толкова рязко, сякаш нещо го бе ухапало, забелязал откъснатото в долния край. Същото изречение.

— Как е възможно това? — прошепна Тиндуил. — Как може някой да познава толкова добре работата ти — и дори нас?

— И същевременно да знае толкова малко за нашите способности? — попита на свой ред Сейзед. — Цялата отпечатка е съхранена в моя металоем. Мога да си я припомня още сега.

— Какво се казва в липсващото изречение?

— „Аленди не бива да стига до Кладенеца на Възнесението — не бива да му се позволява да задържи силата за себе си“.

— Защо е трябвало да се откъсне точно това изречение? — попита Тиндуил.

Сейзед не сваляше поглед от отпечатката. „Това е невъзможно…“

Зад прозореца се чу шум. Сейзед се извъртя, посегна машинално към пютриема си и увеличи силата си. Мускулите му се издуха, расото взе да му отеснява.

Прозорецът се отвори. На перваза бе приклекнала Вин. Замръзна, като видя Сейзед и Тиндуил, които очевидно бяха натрупали сила, тъй като и двамата имаха почти мускулести тела.

— Попречих ли? — попита тя.

Сейзед се усмихна и затвори пютриема.

— В никакъв случай. Само ни стреснахте. — Погледна многозначително Тиндуил и тя побърза да събере скъсаните листа. Сейзед сгъна отпечатката — по-късно щяха да обсъдят проблема.

— Лейди Вин, да сте виждали някой друг да влиза в стаята ми? — попита Сейзед, докато затваряше сандъка. — Непознат или някой от стражниците?

— Не — отвърна Вин и скочи вътре. Както винаги беше боса, поне носеше мъглопелерината. Дори да се беше била тази нощ, се беше преоблякла, тъй като по дрехите й нямаше никакви петна от пот — или кръв. — Искате ли да проверя навън за подозрителни лица?

— Да, ако обичате — рече Сейзед и заключи сандъка. — Страхуваме се, че някой е ровил в документите ни, макар че не разбираме с каква цел.

Вин кимна и погледна Тиндуил. Не бързаше да излиза.

— Сейзед, трябва да говоря с теб.

— Мисля, че мога да ви отделя няколко минути — отвърна Сейзед. — Но трябва да ви предупредя, че работата ми тук е неотложна.

Вин кимна и отново изгледа Тиндуил. Тя въздъхна и се изправи.

— Е, ще ида да обядвам.

След като вратата се затвори, Вин малко се отпусна, отиде при бюрото и седна на стола на Тиндуил

— Сейзед, как разбираш дали си влюбен?

Сейзед премигна.

— Аз… не мисля, че съм най-подходящият събеседник за подобна тема, лейди Вин. Не съм добре запознат с въпроса.

— Винаги го казваш — рече Вин. — Но всъщност си експерт по всички въпроси.

Сейзед се засмя.

— В този случай, лейди Вин, ви уверявам, че непосветеността ми е искрена.

— И все пак сигурно знаеш нещичко.

— Нещичко да — рече Сейзед. — Кажете ми, как се чувствате, когато сте с младия лорд Венчър?

— Искам да ме прегърне — каза Вин тихо и погледна към прозореца. — Да ми говори, дори ако не разбирам какво ми казва. Всичко, само и само да е с мен. Искам да съм по-добра заради него.

— Това ми изглежда като добър признак, лейди Вин.

— Но… — Вин сведе глава. — Сейзед, аз не го заслужавам. Той се бои от мен.

— Бои се?

— Или се чувства неудобно в мое присъствие. Прочетох го в очите му, когато ме гледаше как се бия в залата на Събора. Сейзед, той се отдръпна от мен, беше ужасен.

— Току-що е видял как убиват човек — рече Сейзед. — Лейди Вин, лорд Венчър няма голям опит в тези неща. Не е било заради вас — това е естествена реакция на ужас пред смъртта.

— Както и да е — рече Вин. — Не искам да ме вижда в подобна светлина. Искам да съм момичето, от което има нужда — да го подкрепям в неговите политически дела. Момичето, което може да е красиво, когато иска да я отведе някъде, и което ще му вдъхне сили, ако е обезверен. Само че това не съм аз. Сейз, ти беше този, който ме научи да се държа като придворна дама, но и двамата знаем, че не ме бива за това.

— Което не попречи на лорд Венчър да се влюби във вас — отбеляза Сейзед. — Защото вие бяхте различна от другите. Въпреки намесата на господаря Келсайър, въпреки увереността ви, че благородниците са наши врагове, Елънд се влюби във вас.

— Не биваше да го допускам — рече тихо Вин. — Трябваше да стоя настрана от него, Сейз — за негово добро. Тогава щеше да си намери друга. Някоя, която повече му подхожда.

Някоя, която не избива стотици само защото е разгневена. Някоя, която заслужава обичта му.

Сейзед се надигна, пристъпи към нея и положи длани на раменете й.

— О, дете мое. Кога ще престанете да се безпокоите и ще позволите да бъдете обичана?

Вин поклати глава.

— Не е толкова лесно.

— Малко са лесните неща. Ето какво ще ви кажа, лейди Вин. Любовта трябва да е двупосочна — в противен случай според мен няма да е любов. Ще е нещо друго. Увлечение може би? Както и да е, някои от нас много обичат да се правят на жертви. Стоим отстрани, гледаме и смятаме, че постъпваме правилно, като не се намесваме. Страхуваме се от болката — от нашата или нечия друга. — Той я стисна за рамото. — Но… това ли е любовта? Любов ли е, когато Елънд реши, че мястото му не е до вас? Когато иска сам да взема решенията?

— Ами ако не съм подходяща за него?

— Трябва да го обичате достатъчно, за да вярвате в желанията му, дори ако не сте съгласна с тях. Трябва да го уважавате — дори когато смятате, че греши, дори когато не одобрявате решенията му. Дори ако някое от тях е да ви обича.

Вин се усмихна, но все още изглеждаше разтревожена.

— Ами… — поде тя бавно. — Ако има някой друг? За мен?

„Ах…“

Тя неволно се напрегна.

— Не бива да го казваш на Елънд.

— Няма — обеща Сейзед. — Кой е този човек?

Вин повдигна рамене.

— Някой… който е повече като мен. Човекът, с когото би трябвало да бъда.

— Обичате ли го?

— Той е силен — рече Вин. — Напомня ми за Келсайър.

„Значи наистина има друг Мъглороден“ — помисли Сейзед. Знаеше, че няма право да се меси. Пазителите бяха призвани да събират и предоставят информация, но не и да дават съвети.

Сейзед обаче не беше от хората, привикнали да се придържат към последното правило. Нямаше представа кой може да е другият Мъглороден, но познаваше добре Елънд Венчър.

— Дете мое — заговори той, — Елънд е най-добрият човек и вие сте много по-щастлива, откакто сте с него.

— Той наистина е първият човек, когото обикнах — призна тихо Вин. — Как да разбера дали съм наясно с чувствата си? Дали трябва да обръщам внимание на другия, с когото имаме повече общи неща?

— Не зная, лейди Вин. Честно, не зная. Предупредих ви, че не съм специалист в тази област. Но нима наистина се надявате, че можете да намерите по-добър човек от лорд Елънд?

Тя въздъхна.

— Толкова съм смутена. Вместо да мисля за града и Дълбината, се чудя с кого от двамата да прекарвам вечерите!

— Трудно е да защитаваме другите, когато собственият ни живот е объркан.

— Просто трябва да реша — заяви Вин, изправи се и отиде до прозореца. — Благодаря ти, Сейзед. Задето ме изслуша и… че се върна в града.

Сейзед кимна и се усмихна. Вин изхвърча през прозореца и се Тласна от някакъв метален предмет. Сейзед въздъхна отново, потърка очи и отиде да отвори вратата.

Тиндуил стоеше отвън, скръстила ръце.

— Мисля, че щях да съм по-спокойна в този град, ако нашата Мъглородна не притежаваше психиката на объркано младо момиче.

— Лейди Вин е по-уравновесена, отколкото си мислиш.

— Сейзед, отгледала съм петнайсет дъщери — измърмори Тиндуил и влезе в стаята. — Няма такова нещо като уравновесено младо момиче. Просто някои го крият по-добре от другите.

— В такъв случай се радвай, че не те е чула как ни подслушваш — каза Сейзед. — Доста е параноична по този въпрос.

— Вин има слабост към терисците — заяви Тиндуил и махна с ръка. — За което, изглежда, трябва да благодарим на теб. Отдава голямо значение на съветите ти.

— Което е вярно, вярно е.

— Сейзед, това, което й каза, беше много мъдро. От теб би излязъл чудесен баща.

Сейзед я погледна объркано, после се върна при бюрото.

— Трябва да…

На вратата се почука.

— Сега пък какво има? — попита Тиндуил.

— Не поръча ли да ни донесат обяд?

Тиндуил поклати глава.

— Бях в коридора.

Миг по-късно през вратата надникна Елънд.

— Сейзед? Може ли да поговорим?

— Разбира се, лорд Елънд — отвърна Сейзед и се изправи.

— Чудесно — рече Елънд и влезе в стаята. — Тиндуил, свободна си.

Тя завъртя очи, погледна подравнено Сейзед и излезе.

— Благодаря ти — подхвърли Елънд, докато Тиндуил затваряше вратата. — Седни — подкани той Сейзед.

Сейзед седна, а Елънд въздъхна. Отново бе започнал да носи белите униформи и стоеше изправен, с властен вид, въпреки очевидното си объркване.

„Някой е отвлякъл моя приятел учения — помисли Сейзед — и е оставил вместо него един крал“.

— Предполагам, че става дума за лейди Вин, лорд Елънд?

— Да — потвърди Елънд и закрачи из стаята. — Напоследък се държи неразумно, Сейзед. Очаквах го и е съвсем обяснимо. Тя не е обикновена жена, тя е Вин. Но не зная как да реагирам. В един миг е топла с мен, както беше преди в града да настъпи тази суматоха, в следващия е дистанцирана и хладна.

— Може би просто е объркана?

— Може би — съгласи се Елънд. — Но не трябва ли поне един от двама ни да е наясно какво става с нашата връзка? Наистина, Сейз, започвам да си мисля, че сме прекалено различни, за да бъдем заедно.

Сейзед се усмихна.

— Не съм на същото мнение, лорд Елънд. Не можете да си представите колко много си приличате.

— Съмнявам се — рече Елънд, без да спира да крачи. — Тя е Мъглородна, аз съм обикновен човек. Израснала е на улицата, аз в богаташко имение. Тя е силна и умна, аз съм книжен червей.

— Освен това е много компетентна, също както и вие — добави Сейзед. — Била е потискана от брат си, вие от баща си. И двамата мразите Последната империя и се сражавахте срещу нея. И двамата мислите прекалено много за това какво трябва да бъде, вместо за това, което е.

Елънд спря и го погледна.

— Какво означава това?

— Означава, че според мен вие сте родени един за друг. Не би трябвало да правя подобни заключения. Но вярвам, че това е самата истина.

— Ами различията ни?

— На пръв поглед ключът и ключалката също изглеждат различни — отвърна Сейзед. — Различни по форма, по функция, по конструкция. Човек, който ги разглежда, без да познава предназначението им, би сметнал, че са противоположности, защото едното е предназначено да отваря, а другото да затваря. Но при по-внимателен оглед ще разбере, че без ключа ключалката губи смисъл и обратно. Мъдрият човек ще прозре, че са създадени с една и съща цел и по една и съща причина.

Елънд се усмихна.

— Сейзед, някой ден трябва да напишеш книга. Доста дълбокомислено заключение.

Сейзед се изчерви, но погледна към купчината листове на масата. Дали това нямаше да е неговото творческо наследство? Не беше сигурен има ли философска стойност в него, но със сигурност бе най-последователният му опит да напише нещо оригинално. Вярно, на повечето листове имаше цитати и забележки, но останалата част от текста се състоеше от негови разсъждения.

— И така — рече Елънд, — какво според теб трябва да направя?

— Относно лейди Вин? — попита Сейзед. — Предлагам просто да й предоставите — и на себе си — малко повече време.

— Времето е ценна суровина в наши дни, Сейзед.

— Кое не е?

— Когато градът ти е обсаден от две армии — заяви Елънд, — едната от тях предвождана от самовлюбен тиранин, а другата от безнадежден глупак…

— Така е — кимна Сейзед. — И все пак се вслушайте в съвета ми. А аз ще се върна към моите проучвания.

Елънд смръщи вежди.

— Над какво всъщност работиш?

— Нещо, което няма почти никаква връзка с настоящия ви проблем — отвърна Сейзед. — С Тиндуил събираме сведения за Дълбината и Героя на времето.

— Дълбината… Вин също я спомена. Наистина ли смяташ, че може да се върне?

— Мисля, че вече се е върнала, лорд Елънд — отвърна Сейзед. — Всъщност тя никога не си е отивала. Според мен Дълбината е била — е мъглата.

— Но защо… — почна Елънд, сетне вдигна ръка. — Ще прочета разсъжденията ти, когато свършиш. Сега не мога да се занимавам със странични неща. Сейз, благодаря ти за съвета.

„Да, вече е истински крал“ — помисли Сейзед.

— Тиндуил — извика Елънд, — можеш да влезеш. Сейзед, приятен ден. — Обърна се и тръгна към вратата. Тя се отвори и Тиндуил надникна вътре. Беше се изчервила.

— Откъде знаехте, че съм там?

— Предположих — отвърна Елънд. — И ти си същата като Вин. Както и да е, приятен ден и на двама ви.

Тиндуил го изгледа намръщено, после се обърна към Сейзед.

— Доста добра работа свърши с него — рече той.

— Прекалено добра — въздъхна Тиндуил и седна. — Даже си мисля, че ако се беше задържал на власт, сигурно щеше да намери начин да спаси града. Хайде да се залавяме за работа. Пратих да ни донесат обяд.

Сейзед кимна, седна и взе перото. Но му беше трудно да се съсредоточи върху работата. Мислите му непрестанно се връщаха към Елънд и Вин. Не беше сигурен защо, но смяташе, че е важно връзката им да оцелее. Може би защото и двамата му бяха приятели и искаше да са щастливи.

Или беше нещо друго? Тези двамата бяха единствената надежда на Лутадел. Могъща Мъглородна със скаа произход и благороден водач от аристократичните среди. Те се нуждаеха един от друг, а Последната империя се нуждаеше и от двамата.

Но сега най-важна бе работата. Местоимението, което преобладаваше в териските пророчества, бе в среден род. Точната дума бе „то“, превеждана в модерния език най-често като „той“. Но този „той“ от книгата лесно можеше да се окаже и „тя“. Ако Вин наистина бе Героят на времето…

„Трябва да намеря начин да ги изведа от града — помисли Сейзед. — Тези двамата не бива да остават, когато Лутадел падне“.

Остави бележките встрани и се зае да пише писма.