Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (46)

44.

Но не трябва ли дори един безумец да разчита на собствения си ум, на своя опит, вместо на другите?

В хладната спокойна утрин Бриз наблюдаваше една обезсърчителна гледка — армията на Сет се оттегляше.

Потрепери, издиша облак пара и се обърна към Клъбс. Мнозина не биха могли да разгадаят непроницаемото лице на генерала, но Бриз го познаваше добре — забелязваше напрежението в очите му, неспокойния начин, по който потропваше с пръсти по каменната стена. Клъбс не беше нервен човек. Тези знаци означаваха нещо.

— Това е, нали? — попита тихо Бриз.

Клъбс кимна.

Бриз обаче не смяташе, че случилото се е от голямо значение. Отвън все още имаше две армии, мъртвата хватка не бе разтворена. Но въпреки това той се доверяваше на преценката си за Клъбс.

Генералът знаеше нещо, което не му бе известно.

— Ще ми обясниш ли, ако обичаш?

— Всичко ще свърши, когато Страф реши — отвърна Клъбс.

— Реши какво?

— Да използва колосите, за да му довършат работата.

Бриз се замисли. „Страф не дава пукната пара за хората в града — единственото, което го интересува, е да вземе атиума. И символичната победа“.

— Ако Страф се оттегли… — почна той.

— Колосите ще ни нападнат — продължи Клъбс. — Ще избият всички и ще превърнат града в руини. После Страф ще се върне и когато колосите се успокоят, ще открие атиума.

— Ако, разбира се, те си тръгнат.

Клъбс сви рамене.

— И в двата случая той ще е в по-добра позиция. Ще се изправи срещу един отслабен противник, вместо двама силни.

— И го казваш така… спокойно?

— Обречени сме от мига, когато се появи първата армия, Бриз — отвърна Клъбс. — Просто успяхме да забавим нещата.

„Защо, в името на лорд Владетеля, прекарвам времето си в компанията на този човек? — зачуди се Бриз. — Той е само един песимистичен пораженец“.

Но Бриз знаеше, че не е така. Просто понякога Клъбс обичаше да преиграва.

— Проклятие — изруга той.

Клъбс само кимна. Гледаше отдалечаващата се армия.

 

 

— Триста души — каза Хам, изправен насред кабинета на. Елънд. — Поне толкова са преброили нашите съгледвачи.

— Значи не е толкова зле, колкото се опасявах — отвърна Елънд. Освен тях в кабинета беше само Дух, приседнал на края на масата.

— Ел — рече Хам. — Сет имаше само хиляда души в Лутадел. Това означава, че при атаката на Вин е получил трийсет процента загуби само за десет минути. Дори на бойното поле повечето армии отстъпват, ако изгубят трийсет до четирийсет процента от войниците си за цял ден.

— О — отвърна Елънд намръщено.

Хам поклати глава и си доля чашата.

— Не разбирам, Ел. Защо го е нападнала?

— Тя е побъркана — намеси се Дух.

Елънд понечи да го скастри, но не знаеше как да обясни чувствата си.

— Не съм сигурен защо го е направила — призна той. — Пред мен каза, че не знаела дали онези убийци в Събора не са пратени от баща ми.

Хам сви рамене. Изглеждаше… измъчен. Това не беше стихията му — да се занимава с армии и да се тревожи за съдбата на кралства. Предпочиташе да се ограничава с по-дребни теми.

„Разбира се — каза Елънд. — Аз също бих предпочел да си седя в креслото и да чета книги. Но всички вършим каквото трябва“.

— Някакви вести от нея? — попита той.

Дух поклати глава.

— Чичо Сръдльо накара съгледвачите да претърсят града, но засега нищо.

— Ако Вин не иска да я намерят… — почна Хам.

„Бъди твърд — рече си Елънд. — Не бива да изглеждаш разтревожен, още по-малко неуверен“.

Ами ако Вин беше ранена? Ако Сет я беше убил? Съгледвачите бяха видели съвсем малка част от атаката. Знаеха, че Вин е участвала, и имаше непотвърдени данни, че е имало и друг Мъглороден. Беше изскочила през прозорец на петия етаж и по някаква причина бе пощадила живота на Сет.

От този момент никой не я бе виждал.

„Напоследък не й обръщах достатъчно внимание. Този град ме обсебваше изцяло… но каква полза да спася Лутадел, ако изгубя Вин? Все едно че никога не съм я познавал.

Всъщност дали я познавам наистина?“

Беше му странно, че тя не е до него. Беше свикнал да разчита на съветите й. Нуждаеше се от вродения й реализъм — от нейната очарователна липса на конкретност, — за да стъпи здраво на земята. Имаше нужда да я прегръща, за да си припомня, че съществува нещо много по-важно от теориите и концепциите.

Той я обичаше.

— Не зная, Ел — заговори Хам. — Никога не съм смятал, че Вин може да се окаже проблем, но пък тя е имала трудно детство. Помня как веднъж в старата ни група по някаква причина избухна и взе да ни крещи за детството си. Не съм сигурен, че е съвсем с всичкия си.

— Тя е напълно здравомислещ човек, Хам — заяви уверено Елънд. — И е много по-способна от всички нас.

Хам се намръщи.

— Но…

— Имала е важна причина да нападне Сет — прекъсна го Елънд. — Вярвам й.

Хам и Дух се спогледаха и младежът само сви рамене.

— Въпросът не е само заради снощи, Ел — продължи Хам. — Нещо не е наред с това момиче — не само с ума й, имам предвид…

— Какво искаш да кажеш?

— Спомняш ли си нападението в Събора? — попита Хам. — Ти ми каза, че си видял един от Главорезите да я удря с тояга по главата.

— Е, и? — попита Елънд. — Нали лежа три дни.

Хам поклати глава.

— Всички тези рани — в хълбока, в рамото, душенето — тези неща й се събраха само за няколко дни. Но достатъчен бе само ударът от Главореза, за да не може да стане със седмици. Може би дори повече. Не би трябвало да се измъкне без счупени ребра.

— Горила е пютриум — обясни Елънд.

— Главорезът вероятно също.

Елънд се замисли.

— Виждаш ли? — попита Хам. — Когато и двамата разпалят пютриум, силите им се уравновесяват. В такъв случай Вин не е нищо повече от дребничко момиче. Ударено няколко пъти от добре обучен войник, поне два пъти по-тежък от нея. А се оправи само след два-три дни почивка.

— Вин… си е Вин — въздъхна Елънд.

— Няма да споря — съгласи се Хам. — Но тя крие много неща от нас. Кой е бил другият Мъглороден? Според някои съобщения са действали заедно.

„Тя каза, че в града има втори Мъглороден — спомни си Елънд. — Зейн — емисарят на Страф. Но после не го е споменавала“.

Хам се почеса по челото.

— Ел, всичко се разпада.

— Келсайър сигурно щеше да се справи по-добре от нас — промърмори Дух. — Когато беше тук, дори провалите ни се оказваха заложени в неговия план.

— Оцелелия е мъртъв — заяви Елънд. — Така и не можах да се запозная с него, но от разказите научих едно нещо. Той никога не се е поддавал на отчаянието.

Хам се усмихна.

— Вярно е. Видях го да се смее и да се шегува в деня след като изгубихме почти цялата си армия заради една тъпа грешка. Нахакан копелдак.

— Безмилостен — обади се Дух.

— Не… — Хам поклати глава. — Отначало и аз смятах така. Но той беше по-скоро… решителен. Винаги гледаше на бъдещето с оптимизъм, независимо от последствията.

— Не ни остава друго, освен да постъпим по същия начин — заяви Елънд. — Сет си замина — Пенрод му позволи да напусне града. Не можем да променим този факт. Но поне разполагаме с важни сведения за армията на колосите.

— А, за това ли — рече Дух, бръкна в кесията си и хвърли нещо на масата. — Прав си — същите са.

Монетата се търкулна към Елънд и той я улови. Дух я бе изчегъртал в единия край с нож. Под златистата боя се виждаше дървена сърцевина. Доста лоша имитация на боксинг: нищо чудно, че фалшификатите бяха разкрити толкова лесно. Само глупак би се опитал да ги пробутва за истински. Глупак — или колос.

Никой не знаеше как фалшивите боксинги на Джастис са попаднали в града — може би се бе опитал да плаща с тях на селяци или просяци от неговата област. Но беше ясно каква е целта му. Той се нуждаеше от армия, а армията — от издръжка. Беше фалшифицирал второто, за да получи първото. Само колосите биха се хванали на подобен номер.

— Не разбирам — промърмори Хам, след като Елънд му подаде монетата. — Защо колосите изведнъж ще проявяват интерес към парите? Лорд Владетеля никога не им е плащал.

Елънд си спомни краткия си престой в лагера. „Ние сме хора. Ще живеем във вашия град…“

— Хам, колосите се променят — каза той. — А може би ние никога не сме ги разбирали. Но каквото и да е, трябва да сме силни. Защото още не е свършило.

— Щеше да ми е много по-лесно да съм силен, ако знаех, че нашата Мъглородна не се е побъркала. Та тя дори не иска да говори с нас!

— Зная — каза Елънд.

Хам поклати глава.

— Има важна причина, поради която Големите къщи избягват да пращат своите Мъглородни срещу други. Защото нещата стават по-сложни. Ако Сет има Мъглороден и реши да отвърне на удара…

— Зная — повтори Елънд и махна на двамата да си вървят.

 

 

„Всички са толкова потиснати — мислеше си Елънд, докато вървеше по коридора. — Сякаш сме обречени заради тази неочаквана промяна. А всъщност изтеглянето на Сет си има и хубави страни. Една от армиите си тръгна. Вярно, че остават още две. Джастис няма да нападне, ако това го изложи на риска да бъде ударен от Страф, а Страф е твърде изплашен от Вин, за да предприеме нещо. Всъщност нападението й срещу Сет само ще подсили страховете му. Може би това е целяла“.

— Ваше величество? — прошепна един глас.

Елънд се обърна.

— Ваше величество — повтори един нисък силует от сенките. Беше ОреСюр. — Мисля, че я открих.

 

 

Елънд взе само няколко стражници. Не искаше да обяснява на Хам и другите откъде се е сдобил с тази информация — Вин все още държеше да запазят ОреСюр в тайна.

„Хам е прав за едно — помисли си той, когато каретата спря. — Тя крие някои неща от нас. Много неща“.

Но това не му пречеше да й се доверява. Слезе, махна на стражниците да останат на място и тръгна към порутената сграда. Вероятно беше някакво изоставено дюкянче — място, държано от нископоставен благородник, продаващ стоки от първа необходимост на скаа работниците срещу жетони за храна, които на свой ред е обменял за пари.

Сградата се намираше в район, до който групите за набавяне на гориво още не бяха стигнали. Беше очевидно обаче, че кварталът е почти изоставен. Къщата бе плячкосана доста отдавна — на пода имаше десетина сантиметра сажди. Тънка диря водеше към стълбището в дъното.

— Какво е това място? — попита намръщено Елънд.

ОреСюр повдигна кучешките си рамене.

— Тогава откъде знаеш, че е тук?

— Проследих я, ваше величество — обясни ОреСюр. — Забелязах посоката, в която се отправяше. Останалото бе само внимателно претърсване.

Елънд се намръщи.

— Доста си обигран в това за кандра.

— Тялото помни всичко. Нюхът също помага.

Стълбището ги отведе до дълъг коридор с няколко стаи в дъното. Елънд закрачи по коридора и изведнъж спря. Един от панелите на ламперията бе отместен и зад него се виждаше скривалище. Вътре нещо помръдваше.

— Вин? — повика я той и пъхна глава през отвора.

Вин се бе свила на топка. Не му отговори. Седеше облегната на стената, с извърната настрани глава.

Елънд се вмъкна при нея.

— Вин? Добре ли си?

Тя си играеше с нещо в пръстите си. Гледаше към стената — към малка дупка в нея. През дупката се процеждаше слънчева светлина.

„Това е шпионка — осъзна той. — Наблюдава какво става на улицата. И къщата не е била магазин, а скривалище на някоя шайка“.

— Навремето мислех, че Кеймън е ужасен човек — прошепна тя.

Елънд я погледна. Поне не изглеждаше да е ранена.

— Кеймън? — попита той. — Твоят главатар преди Келсайър?

Вин кимна. Обърна се към него и обхвана коленете си с ръце.

— Той биеше и убиваше тези, които му се противопоставяха. Беше жесток дори според нормите на уличните престъпници.

Елънд се намръщи.

— Но — продължи тихо Вин, — съмнявам се, че през целия си живот е убил толкова хора, колкото аз снощи.

Елънд сложи ръка на рамото й.

— Вражески войници, Вин.

— Бях като малко дете в стая с буболечки — прошепна тя. Той най-сетне успя да види какво държи. Беше обеца, обикновена бронзова обеца, същата, която носеше винаги. Погледна я и я стисна в шепата си. — Разказвала ли съм ти откъде я имам? — Той поклати глава. — Майка ми ми я е дала — продължи тя. — Не помня как е станало — Рийн ми разказа. Майка ми… чувала гласове. Убила малката ми сестричка… Сякаш е… предпочела мен пред нея. Наказание за едната, подарък за другата. — Поклати глава. — Целият ми живот е изпълнен със смърт, Елънд. Смърт за сестричката ми, смърт за Рийн. Виждах да измират членове на шайката, Келсайър срази лорд Владетеля, после моето копие се заби в гърдите му. Опитвам се да те лазя и си повтарям, че съм се отървала от това. А после… правя нещо като това снощи.

Елънд не знаеше какво да каже.

— Имала си причина — каза накрая.

— Не, нямах — възрази Вин. — Исках само да ги накарам да страдат. Да ги изплаша до такава степен, че да те оставят на мира. Може да изглежда глупаво, но точно това си мислех.

— Не е глупаво, Вин. Напротив, това е добра стратегия. Показваш силата си пред врага. Плашиш един от главните ни противници, а сега и баща ми ще се страхува още повече. Ти ни спечели време!

— Спечелено с живота на стотици хора.

— Вражески войници, настанили се в нашия град — рече Елънд. — Хора, защитаващи един тиран.

— Келсайър използваше същото оправдание — рече Вин. — Когато избивахме благородници и техните стражи. Казваше, че поддържали Последната империя и затова заслужавали да умрат. Плашеше ме, като говореше така.

Елънд вече наистина не знаеше какво да каже.

— Сякаш се мислеше за бог — продължи Вин шепнешком. — Да отнема живот, да дава живот, както и когато той реши. Не искам да съм като него, Елънд. Но сякаш всичко ме тласка в тази посока.

— Аз мисля, че… — „Ти не си като него“ — му се искаше да й каже. Вярно бе, но думите не излязоха. Останаха да кънтят в него.

Той притисна Вин към гърдите си.

— Вин, ще ми се да знаех правилните думи — прошепна. — Като те гледам как се измъчваш, ми се къса сърцето. Искам да поправя нещата, но не зная как. Кажи ми какво да направя. Кажи ми как да ти помогна!

Отначало тя се съпротивяваше на прегръдката му, но после въздъхна, отпусна се и се притисна към него.

— Не можеш да ми помогнеш — каза тихо. — Трябва да се справя сама. Трябва… да взема някои решения.

— Зная, че ще са правилни, Вин.

— Ти дори не знаеш какво ще решавам.

— Няма значение — каза той. — Не мога да ти помогна, след като дори не успях да задържа трона. Ти си сто пъти по-способна от мен.

Тя го стисна за ръката.

— Не говори така. Моля те.

Той се намръщи, доловил напрежението в гласа й, но кимна.

— Добре. Но каквото и да стане, Вин, искам да знаеш, че ти вярвам. Взимай си решенията — аз ще те подкрепя.

Тя кимна и се отпусна в обятията му.

— Мисля… че ще трябва да се махна от Лутадел.

— Да се махнеш от Лутадел? Къде ще отидеш?

— На север — отвърна тя. — В Терис.

„Това ли заслужих след всички тези мъки? — помисли си той отчаяно. — Нима я изгубих?“

Но от друга страна, нали току-що й бе казал, че ще подкрепи всяко нейно решение.

— Вин, щом смяташ, че трябва да заминеш, направи го.

— Ако замина… ще дойдеш ли с мен?

— Сега?

Вин кимна и потърка брадичка в гърдите му.

— Не — отвърна той след кратък размисъл. — Не мога да изоставя Лутадел, докато армиите са отвън.

— Но градът те отхвърли.

— Зная — въздъхна той. — Въпреки това… не мога да ги изоставя. Те ме отхвърлиха — но не и аз тях.

Вин кимна отново, сякаш знаеше, че отговорът му ще е такъв.

Елънд се усмихна.

— Ама че каша, нали?

— Безнадеждна — потвърди тя и се отдръпна от него. Изглеждаше страшно уморена.

Елънд чу стъпки отвън. Миг по-късно ОреСюр пъхна глава при тях и каза:

— Ваше величество, стражниците са обезпокоени. Търсят ви.

Елънд кимна, измъкна се в коридора, обърна се и подаде ръка на Вин. Тя я пое, последва го и изтупа дрехите си — беше както винаги с блуза и панталон.

„Дали някога отново ще я видя с рокля?“ — зачуди се той.

— Елънд — каза тя и извади нещо от джоба си. — Вземи. Ако искаш, можеш да го продадеш.

И пусна в шепата му метално топче.

— Атиум? — попита той учудено. — Откъде го имаш?

— От един приятел.

— Не го ли използва снощи? Когато се би с войниците?

— Не — отвърна Вин. — Погълнах го, но в края на краищата не ми потрябва и накрая го повърнах.

„В името на лорд Владетеля! — помисли си Елънд. — Не предполагах, че може да има атиум. Какво ли щеше да направи, ако го бе разпалила?“ Той я погледна.

— Според някои доклади в града е имало и друг Мъглороден.

— Да. Зейн.

Елънд й върна топчето.

— В такъв случай го задръж. Може да ти потрябва, когато се биеш с него.

— Съмнявам се — отвърна унило Вин.

— Въпреки това нека е у теб — настоя Елънд. — Това топче струва цяло малко състояние — а на нас сега ни е нужно голямо състояние, за да променим нещата. Пък и кой ще го купи? Ако го използвам, за да подкупя Страф или Сет, те само ще се преизпълнят с увереността, че разполагам с по-големи количества атиум.

Вин кимна, после погледна ОреСюр и каза:

— Прибери го. Достатъчно голямо е, та някой друг аломант да го Притегли от мен.

— Ще го пазя като живота си, господарке — обеща ОреСюр.