Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (45)

43.

Другите ме наричат безумец. Както вече казах, може и да е истина.

Мъглата нахлуваше в тъмната стая, промъкваше се покрай изправената на вратата на балкона Вин. Елънд беше неясен силует, свит и заспал в леглото зад нея.

„Както изглежда, господарке — й бе обяснил ОреСюр, той е отишъл в лагера на колосите сам. Вие спяхте, а никой от нас не е бил информиран за намеренията му. Не зная дали е успял да разубеди онези чудовища да ни нападнат, но със сигурност е донесъл много ценна информация“.

ОреСюр клечеше до нея. Не беше попитал Вин защо е дошла в стаята на Елънд, нито какво прави тук, докато той спи.

Тя не можеше да го защитава. Беше се опитала, но вече си даваше сметка колко е трудна тази задача. Особено сега, когато беше ранена.

Елънд имаше право да рискува. Той беше мъж, уверен в силите си и в призванието си. Но това, което бе направил, го бе изложило на огромен риск. Докато го гледаше как спи, тя изпита ужасен, непреодолим страх.

„Веднъж го спасих от убийците, успях да го опазя. Аз съм могъщ аломант. Защо тогава се чувствам толкова безпомощна? Толкова самотна?“

Приближи се тихо до него, стъпваше с боси крака по пода. Постоя малко наведена над спящия си любим.

ОреСюр изръмжа едва чуто.

Вин се обърна. На балкона се бе изправил тъмен силует почти невидим дори за подсиленото й с калай зрение.

— Зейн — прошепна тя.

— Той не е в безопасност, Вин — каза Зейн и бавно пристъпи към нея, заобиколен от вихрещи се мъгли.

Тя погледна през рамо към Елънд.

— Никога няма да е в безопасност.

— Дойдох да ти кажа, че сред вас има предател.

Вин вдигна глава.

— Кой?

— Демоа — отвърна Зейн. — Свързал се е с баща ми малко преди покушението и е предложил да отвори портите и да му предаде града.

Вин се намръщи. „В това няма никаква логика“.

Зейн я доближи.

— Това е работа на Сет, Вин. Той е змия, дори сред останалите благородници. Не зная как е успял да подкупи Демоа, но съм сигурен, че той се е опитал да провокира баща ми да нападне града по време на гласуването.

Вин се замисли. Ако Страф бе нападнал, това щеше да подсили впечатлението, че тъкмо той е пратил убийците.

— Елънд и Пенрод е трябвало да умрат — продължи Зейн. — В настъпилия хаос в Събора Сет щеше да вземе властта. И тогава вероятно щеше да поведе армията си — заедно с вашата — срещу атакуващия Страф. Да се представи за спасител на Лутадел от тиранията…

Вин мълчеше. Само защото го казваше Зейн не значеше, че е истина. Но разследването също водеше към Демоа.

Беше познала убиеца в Събора и знаеше, че е от обкръжението на Сет, така че поне в тази част Зейн не изопачаваше нещата. Освен това Сет и друг път бе пращал убийци аломанти — когато Вин бе изчерпала последните си запаси атиум. Тогава тъкмо Зейн й бе спасил живота.

Тя стисна яростно юмруци. „Ако е прав, значи Демоа е мъртъв, заместен от кандра, която е проникнала в двореца и от много дни е само на крачка от Елънд. А дори и Зейн да лъже, все още държим в града тиран — и друг отвън. Плюс армия колоси, които си точат зъбите за нас. А Елънд няма нужда от мен.

Защото не мога да направя нищо“.

— Разбирам защо си ядосана — прошепна Зейн и се изправи до леглото на спящия си брат. — Продължаваш да го слушаш. Искаш да го пазиш, но той не ти позволява. — Погледна я. В очите му се долавяше намек.

Имаше нещо, което можеше да направи. Това, което искаше от самото начало. За което бе обучена.

— Сет за малко да убие мъжа, когото обичаш — продължи Зейн. — Твоят Елънд постъпва както пожелае. Какво пък, мисля, че ние можем да направим същото. — Не откъсваше очи от нейните. — Твърде дълго бяхме ножове на други. Нека покажем на Сет защо трябва да се бои от нас.

Чувствата, които я изпълваха, гневът и ядът, я подтикваха да направи както предлагаше Зейн. Но тя продължаваше да се колебае. Съвсем наскоро бе убила други човешки същества и още си спомняше ужаса от това. Но от друга страна… Елънд бе показал, че е готов да поема рискове — смъртоносни, безумни рискове, като този да влезе сам и беззащитен в лагера на колосите. Това почти граничеше с предателство. Толкова усилия бе положила да го опази, като бе рискувала себе си. А той бе отишъл в лагер, пълен с чудовища.

Стисна зъби. Даваше си сметка, че Елънд не е виновен за постъпките си и че нейната роля е да го опази. И че следователно трябва да се погрижи да премахне заплахите.

— Да вървим — прошепна тя.

— Но искам да знаеш едно — каза Зейн. — Не бива да го убиваме. Друг ще заеме мястото му и ще поеме командването на армията. Трябва да го ударим силно. Да направим така, че да се изплаши и да си тръгне сам.

Тя го гледаше, впила нокти в дланите си.

— Кажи ми — продължи той. — Какво би те посъветвал да направиш твоят Келсайър?

Отговорът беше лесен. Келсайър никога не би изпаднал в подобно положение. Той бе суров човек и не прощаваше на онези, които заплашваха близките му. Сет и Страф нямаше да изкарат и една нощ край стените на Лутадел, преди да опитат ножа му.

Частица от нея винаги бе жадувала за това силно, окончателно и жестоко решение.

„Има два начина да се опазиш — зашепна в нея гласът на Рийн. — Или се прави на тиха и безобидна, та другите да не ти обръщат внимание, или бъди толкова опасна, че да им вдъхваш страх“. Тя погледна Зейн и кимна. Той се усмихна, скочи през прозореца и изчезна в мъглите.

— ОреСюр — прошепна тя. — Атиумът.

Овчарката дотича до нея и козината на рамото й се разтвори.

— Господарке — промълви ОреСюр. — Не отивайте.

Тя погледна Елънд. Не можеше да го опази от всички опасности. Но поне можеше да опита. Взе стъкленицата с атиум. Ръцете й вече не трепереха. Побиваха я хладни тръпки.

— Сет си позволи да заплаши човека, когото обичам — прошепна тя. — Скоро ще разбере, че на този свят има и по-смъртоносни неща от неговите убийци. По-силни от армията му. По-страшни дори от лорд Владетеля. Защото отивам да му го покажа.

 

 

Наричаха го „мъгливата стража“.

Войниците се редуваха да стоят в тъмното, под трепкащата факла. Някой трябваше да остане да пази. Да гледа тези местещи се, танцуващи мъгли и да се чуди дали там има някой. Да охранява стените.

Уелън знаеше, че там има някой.

Знаеше, но никога не го казваше. Войниците се присмиваха на подобни суеверия. Все пак нали излизаха в мъглите. Бяха свикнали. Бяха се уверили, че няма нищо страшно.

Или поне предполагаха, че няма.

— Ей! — извика Джарлокс и се наведе от ръба на стената. — Уелс, виждаш ли нещо там долу?

Разбира се, че не виждаше. Такива като него бяха поне двайсетина души, подредени по стените на Цитаделата Хастинг, с погледи, втренчени към ниската външна стена, която заобикаляше двора. Беше им наредено да се оглеждат за всякакви подозрителни признаци в мрака.

„Подозрителни“. Това бе думата, която използваха. Но тук всичко беше подозрително. Мъглите. Стелещият се мрак, това черно пространство, царство на хаоса и омразата. Уелън никога не се бе чувствал спокоен през нощта. Те бяха някъде там. Той знаеше.

Нещо се раздвижи в тъмнината. Уелън отстъпи назад, втренчил очи в нощта, сърцето му запърха от страх, а ръката, с която стискаше копието, плувна в пот.

— Ей! — извика той и примижа. — Мога да се закълна, че видях…

Стана точно както бе предполагал. Като хиляди пчели в горещ ден, като градушка от стрели, изстреляни от вражеска армия. Върху бойниците се посипаха монети. Блещукаща, убийствена завеса, стотици ярки дири в мъглата. Метален звън върху камъка, последван от болезнените викове на войниците.

Уелън отстъпи назад и вдигна копието. Отгоре долетя предупредителният вик на Джарлокс — и секна: Джарлокс издъхна по средата на вика, със забита в гърлото монета, която изхвърли късчета от зъбите му навън, преди да продължи през плътта към тила. Той падна и Уелън отскочи изплашено от трупа му. Разбираше, че е твърде късно да избяга.

Дъждът от монети спря. Настъпи тишина. В краката му се въргаляха стенещи стражници.

И тогава те дойдоха. Две тъмни, смъртоносни сенки в нощта. Гарвани в мъглата. Профучаха над Уелън с разперени черни наметала.

Оставиха го зад себе си, сред труповете на отряд, който допреди секунди наброяваше двайсет души.

 

 

Вин скочи боса върху каменните павета на Хастинг. Зейн както винаги се спусна изправен, излъчващ самоувереност.

Разпаленият в тялото й пютриум придаваше на мускулите й сила и енергия за хиляди едновременни движения. Вече не усещаше болка над десния си хълбок. Последното парче атиум бе погълнато, но тя не бързаше да го използва. Още не. Нека преди това се увери в подозренията си, че Сет е Мъглороден.

— Поемаме отдолу нагоре — подхвърли Зейн.

Вин кимна. Централната кула на Цитаделата Хастинг беше сграда с много етажи и не знаеха на кой от тях се е разположил Сет. Ако започнеха отдолу, нямаше начин да избяга.

Освен това изкачването беше по-трудно, а натрупаната в мускулите на Вин енергия жадуваше за освобождаване. Беше чакала твърде дълго, натегната като пружина. Беше се уморила от слабост, от престоя в стаята. Беше прекарала месеци наред като нож, опрян в нечие гърло.

Дошло бе време да реже.

Понесоха се напред. Наоколо заблестяха факли — войниците на Сет се бяха събудили от виковете и изскачаха на вън. Вероятно си мислеха, че ги напада цяла армия. Можеха само да мечтаят за подобен късмет.

Вин излетя нагоре, Зейн я последва и пръсна цяла кесия монети под себе си. Стотици медни късчета се посипаха като дъжд — истинско съкровище за бедняците. Вин се приземи на една бойница, сетне двамата Тласнаха едновременно монетите във всички посоки. Озарените от светлината на факлите късчета се стрелнаха из лагера и почнаха да повалят изплашените сънени мъже.

Вин и Зейн продължиха към централната кула. Отпред вече се беше строил отряд войници. Изглеждаха объркани и смутени, но бяха въоръжени. Носеха метални брони и стоманени оръжия — правилен избор, в случай че се изправяха срещу вражеска армия.

Зейн и Вин се спуснаха сред тях. Зейн хвърли една монета и Вин се пресегна и я Тласна. Усещаше теглото на Зейн, който също я Тласкаше.

Закотвени един към друг, двамата Тласнаха едновременно в противоположни посоки металните брони на войниците. С разпален пютриум и солидна опора Тласъците им разхвърлиха стражите сякаш бяха зашлевени от невидими ръце. Копия и мечове литнаха в нощта и задрънчаха по калдъръма. Нагръдници се впиха в телата под тях и ги понесоха със себе си.

Когато усети, че Зейн вече не се опира на монетата, Вин изгаси стоманата. Блестящото късче метал падна на земята между тях и Зейн се обърна, вдигнал ръка към последния войник, застанал между него и вратите на цитаделата.

Отзад се появи нов отряд войници, но внезапно спря, сблъскал се с невидимата стена на неговия Тласък — сетне тежестта се прехвърли право върху самотния войник. Нещастникът отхвърча назад и се сгромоляса върху портата

Чу се хрущене на строшени кости. Вратите се разтвориха и войникът полетя навътре. Зейн го последва приведен. Вин затича след него, босите й крака зашляпаха върху гладкия мрамор.

Вътре ги чакаха още войници. Тези не носеха ризници и бяха въоръжени с дървени щитове, за да се пазят от монетите. Освен това имаха тояги или обсидианови мечове. Мъгливи убийци — воини, обучени за борба с аломанти. Бяха поне петдесетина.

„Сега вече ще стане напечено“ — помисли си Вин, подскочи нагоре и се Тласна от пантите на вратата.

Зейн продължи да Тласка войника с ризницата и го запокити право срещу отряда Мъгливи убийци. В мига, когато войникът се стовари върху тях, Вин се приземи сред втората група, завъртя се на пода, разпали пютриум и подсече поне четирима. Останалите се хвърлиха да я нападнат, но тя Тласна една монета в кесията си, накара я да пробие плата и да падне на земята и отхвърча нагоре. Завъртя се във въздуха и улови тояга, изпусната от паднал войник.

Обсидианови остриета изтрещяха на мястото, където се бе намирала допреди миг. Вин се спусна, вдигнала тоягата, и заудря с нечовешка бързина и сила — чела, брадички, гърла. Счупени черепи. Строшени кости. Не си беше поела и веднъж дъх, а поне още десетина от противниците й се въргаляха наоколо.

„Десет… Келсайър не каза ли, че веднъж се затруднил с половин дузина?“

Сега не беше време да мисли за тези неща. Голяма група войници се отправяше към нея. Тя извика, скочи срещу тях и хвърли тоягата в лицето на най-близкия. Останалите побързаха да се прикрият зад щитовете си. Вин се приземи, плъзна се по земята и измъкна обсидиановите кинжали. Заби ги едновременно в краката на първите двама мъже, подмина ги и продължи да удря оголена плът навсякъде, където я виждаше.

Нещо се раздвижи в периферното й зрение и тя машинално блокира стоварващата се тояга. Дървото се строши и тя повали мъжа с посичащ удар през шията, като почти го обезглави. Отскочи, забелязала, че прииждат нови сили, пое си дъх, закотви се за трупа с броня, който Зейн бе използвал преди малко, и го Притегли към себе си.

Щитовете бяха безсилни срещу толкова масивно тяло. Вин стовари трупа върху противниците си и ги помете. От едната й страна се въргаляха Мътните убийци, с които се бе разправил Зейн. Той самият стоеше сред тях, черен стълб сред проснатите тела. Когато срещна погледа й, й кимна към дъното на помещението.

Вин заряза последните няколко живи Мътни убийци, Тласна се от трупа и се понесе над пода. Зейн също скочи. Тласна се и излетя през прозореца в мъглите отвън. Вин бързо провери стаята отзад — от Сет нямаше и следа. Тя се обърна, повали мимоходом един олюляващ се Мътен убиец и влезе в шахтата на въжената инсталация.

Не й трябваше кошница. Изстреля се право нагоре върху хвърлена монета и се озова на третия етаж. Зейн щеше да се погрижи за втория.

Вин скочи безшумно на мраморния под и в същия миг чу стъпки от стълбището зад себе си. Веднага позна просторното помещение — това бе гостната, където вечеряха със Сет. В момента беше празна, дори масата бе прибрана, но рисунките на витражните стъкла й бяха добре познати.

Откъм кухнята нахлуха още Мътни убийци. Десетина. „Там сигурно има друго стълбище“ — помисли си Вин и изтича към главното стълбище. Оттам се показаха други Мътни убийци и двете групи бавно я обкръжиха.

Петдесет срещу един вероятно беше достатъчно сигурно съотношение за тези мъже, защото те я нападнаха уверено. Тя погледна към отворената врата на кухнята, за да провери дали Сет не се крие там. Този етаж беше чист.

„Сет се е обзавел с доста Мътни убийци“ — помисли тя, докато бавно отстъпваше към средата на помещението. Като се изключеше стълбището, кухнята и колоните, останалите стени представляваха сводести витражни прозорци.

„Той се е подготвил за тази атака. Или поне се е опитал“.

Вин приклекна и огледа мъжете, които постепенно стесняваха кръга. Затвори очи и разпали дуралуминий.

След това Притегли.

Витражните прозорци, вградени в метални рамки, избухваха едновременно. Тя почувства как металните рамки се понасят навътре, извиват се под невероятната й сила. Представи си безбройните дребни остри стъкла, които прорязваха въздуха. Чу писъците на мъжете, когато стъклото и металът се стовариха върху тях.

Само външната редица от убийци щеше да бъде покосена от взрива. Вин отвори очи и скочи миг преди десетина фехтовачески бастунчета да се стоварят върху нея. Профуча през ветрило от удари. Някои попаднаха в целта. Това нямаше значение. В момента не изпитваше никаква болка.

Тласна се от една изкривена метална рамка, прелетя над главите на войниците и се приземи от другата страна на кръга нападатели. Външната редица, както и предполагаше, бе повалена от строшени стъкла и метални късове. Вин вдигна ръка и наведе глава.

Дуралуминий и стомана. Тя Тласна. Светът се разлюля.

Вин излетя през прозореца в мъглите, като се Тласкаше от металните късове, забити в труповете на Мъгливите убийци. Телата им се понесоха в противоположна посока и повалиха техните още живи другари.

Мъртви, умиращи и невредими убийци се смесиха в обща купчина, Тласкана от Вин към срещуположния прозорец, и изхвърчаха в мъглите, всичките петдесет мъже. В помещението останаха само кървави дири и натрошено стъкло.

Вин погълна съдържанието на поредната стъкленица и се Притегли към прозореца на четвъртия етаж. Докато се приближаваше, един труп изхвърча през него и полетя надолу в мрака. Тя мярна за миг Зейн, който тъкмо излиташе през отвора от другата страна. Този етаж също беше чист.

Петият етаж беше озарен от ярки светлини. Вероятно трябваше да започнат от него, но планът не беше такъв. Зейн беше прав. Въпросът не беше само да се справят със Сет. Трябваше да всеят ужас в армията му.

Вин се Тласна от трупа, който Зейн бе изхвърлил през прозореца, като използва металната му броня като котва, и се извиси нагоре и малко встрани от сградата. Едно бързо Притегляне я насочи обратно към стените на кулата и тя изчака да достигне нужната височина. Приземи се на прозореца на петия етаж.

Сграбчи каменния перваз и си пое дъх. Влажното й чело изстина от студения вятър. Тя премигна, отвори очи и разпали пютриум.

Мъглородна.

Разби прозореца с един замах. Войниците, които чакаха вътре, отскочиха назад. Един от тях имаше метална катарама на колана. Той умря пръв. Останалите не знаеха как да реагират, когато катарамата се развилия сред тях, Теглена и Придърпвана от Вин. Бяха обучавани, инструктирани и вероятно изпитвани срещу аломанти.

Но никога не се бяха били с Вин.

Падаха с болезнени викове, докато Вин косеше редовете им с една-единствена катарама. Предвид силата на пютриума, калая, стоманата и желязото използването на атиум поне за момента й се струваше безсмислено прахосничество. Дори без него тя представляваше ужасно оръжие — такова, което до този момент тя самата не бе в състояние да разбере.

Мъглородна.

Падна и последният мъж. Вин се изправи сред тях, обзета от приглушено чувство на задоволство. Пусна катарамата и тя изтропа тихо на килима. За разлика от предишните помещения това бе обзаведено с мебели и дори имаше украса. Вероятно хората на Елънд не бяха успели да стигнат дотук, преди да се настани Сет, или пък той бе донесъл мебелите за собствено удобство.

Зад гърба й имаше стълбище. Пред нея — изящна дървена стена с врата, водеща към вътрешните апартаменти. Вин пристъпи към нея и Притегли четирите лампи от пръстените на стените. Те се понесоха напред и тя отстъпи встрани и ги остави да се блъснат в стената. Лумнаха пламъци. От удара вратата изхвърча от пантите. Вин вдигна ръка, Тласна я навътре и прекрачи през пламъците. Стаята, в която се озова, бе богато обзаведена. И беше празна, ако се изключеха две тъмни фигури. Сет седеше на прост дървен стол — брадясал, с раздърпани дрехи и ужасно уморено лице. Младият му син стоеше пред баща си и стискаше фехтоваческо бастунче.

„Кой от двамата е Мъглородният?“

Момчето замахна. Вин улови оръжието и блъсна младежа настрани. Той се удари в дървената стена и рухна на пода.

— Остави Гнеорндин на мира — каза Сет. — Свърши това, за което си дошла.

Вин се извърна към него. Гневът отчаянието, студеният, вледеняващ яд се пробудиха. Тя пристъпи напред и сграбчи Сет за реверите.

— Бий се с мен — изсъска и го отхвърли назад.

Той се удари в стената и се свлече на пода. Вин приготви атиума, но Сет не ставаше — лежеше и кашляше.

Вин се наведе и го дръпна да стане. Той сви юмрук и се опита да я удари, но беше безнадеждно слаб. Тя дори не си направи труда да спре удара.

— Бий се с мен — нареди му и отново го захвърли настрани. Той се свлече като чувал. По челото му се стичаше кръв.

Вин стисна зъби и отново пристъпи към него.

— Остави го на мира! — извика момчето, Гнеорндин, изпречи се на пътя й и вдигна бастунчето с несигурна ръка.

Вин спря. По челото на момчето се стичаше пот, краката му трепереха. Тя го погледна в очите и видя а тях неописуем ужас. Това момче не беше Мъглороден. Но въпреки това се опитваше да я спре. Жалък, обезсърчен, Гнеорндин стоеше пред тялото на поваления си баща.

— Бягай, синко — каза Сет уморено. — Няма какво да правиш тук.

Момчето се разтрепери, после заплака.

„Сълзи?“ — помисли Вин и някакъв странен облак забули съзнанието й. Тя вдигна ръка и с изненади установи, че нейните бузи също са мокри.

— Ти нямаш свой Мъглороден — прошепна тя.

Сет се надигна и опря гръб в стената. Погледна я.

— Тази нощ срещу нас нямаше нито един аломант — продължи тя. — Използвал си ги всичките при опита за покушение в залата на Събора.

— Още преди месеци пратих единствените аломанти, с които разполагах, да те нападнат — отвърна Сет. Те бяха последната ми надежда да те премахна. Но дори те не бяха от моето семейство. Родът ни е покварен от кръв на скаа — Алриане е единственият ми аломант, родил се в семейството от векове.

— И дойде в Лутадел…

— Защото Страф рано или късно щеше да ми види сметката — довърши мисълта й Сет. — Можех да успея само ако те премахнех веднага. Затова ги пратих всичките срещу теб. След провала вече нямах избор освен да превзема града и да се добера до атиума, за да си набавя още аломанти. Но не се получи.

— Защо просто не ни предложи съюз?

Сет се засмя и се понадигна още малко.

— Никой не постъпва по този начин в политиката. Или вземаш, или вземат от теб. А и винаги съм обичал да играя рисковано. — Погледна я в очите и повтори: — Направи каквото трябва.

Вин потрепери. Вече не усещаше сълзите си. Не усещаше почти нищо.

„Защо? Защо така се притъпиха чувствата ми?“

Стаята започна да се люлее. Вин се обърна и погледна към стената. Дървото се гърчеше и потръпваше като умиращо животно. Отвътре щръкнаха пирони, след това цялата стена полетя към тях. Горящи трески, дъски и пирони се разхвърчаха във въздуха встрани от облечения в черно човек. Зейн стоеше извърнат с рамо към тях, отпуснал ръце, с лице, вещаещо смърт.

От върховете на пръстите му капеше кръв — всъщност течеше на струйки. Той погледна над горящите останки от стената, усмихна се. След това влезе.

— Не! — извика Вин и скочи срещу него.

Зейн спря, погледна я изненадано, направи крачка встрани, заобиколи я и продължи към Сет.

— Зейн, остави го! — викна Вин, Тласна се над пода и посегна към ръката му. Кръвта върху черния плат бе неговата.

Зейн се дръпна. Обърна се към нея и я погледна с любопитство. Тя отново посегна, но той се отстрани със свръхестествена бързина: надигра я както опитен майстор фехтовач би надиграл дете.

„Атиум — помисли Вин. — Вероятно го е разпалил от самото начало. Но какъв смисъл… тези хора не представляваха сериозна заплаха“.

— Моля те — каза тя. — Остави ги.

Зейн извърна лице към Сет, който ги гледаше съвсем спокойно. Момчето се бе навело над него и се мъчеше да го изправи на крака.

Зейн изви глава към Вин.

— Моля те — повтори тя.

Зейн смръщи вежди.

— Значи той все още те контролира — каза разочаровано. — А си помислих, че ако нападнем заедно и почувстваш сама каква сила се крие в теб, най-сетне ще се отървеш от влиянието му. Явно съм сбъркал.

Обърна гръб на Сет и излезе през отвора, който бе направил. Вин го последва мълчаливо, стъпваше върху парчетата от раздробената стена. Зад тях остана опустошената крепост, разбитата армия и униженият й крал.