Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (44)

42.

Някои от вас вероятно са чували, че имам забележителна памет. Истина е, не е нужно да притежавам металоема на ферохимик, за да запомня цели страници от един прочит.

— Добре — рече Елънд и нарисува с въглен малко кръгче върху картата на града. — А какво ще кажеш за тук?

Демоа се почеса по брадичката.

— Грейнфийлд? Това е квартал на благородници, милорд.

— Беше — отвърна Елънд. — Там живееха всички братовчеди на Венчърови. Когато баща ми напусна града, повечето го последваха.

— Доколкото знам, сега тези къщи са заселени от скаа бежанци — каза Демоа.

— Преместете ги — заповяда Елънд.

— Да ги преместим ли, милорд? — възкликна Демоа. Стояха на просторната площадка за карети в Цитаделата Венчър. Около тях сновяха войници. Повечето не носеха униформи, защото не се числяха към градския гарнизон. Елънд вече не беше крал, но въпреки това се бяха отзовали на молбата му.

Това все пак значеше нещо.

— Трябва да преместим скаа от онези къщи — обясни Елънд. — Те са с дебели каменни стени и множество малки стаи. Трудно се отопляват, нужна е печка или огнище за всяка стая. Жилищата на скаа може да изглеждат ужасни, но помещенията там са големи и във всяка стая има голяма печка.

Демоа бавно кимна.

— Лорд Владетеля не би позволил работниците му да замръзнат — рече Елънд. — Жилищата на скаа са най-добрият начин да настаниш възможно повече хора и да ги издържаш с ограничени ресурси.

— Разбирам, милорд.

— Но действайте внимателно, Демоа — рече Елънд. — Моята лична гвардия — подсилена с доброволци от армията — вече няма официална власт в града. Ако някое семейство настоява да остане в благородническа къща, не го гонете. Само се постарайте всички да разберат, че има и алтернатива на замръзването.

Демоа кимна и тръгна да даде нареждания. В същото време пристигна вестоносец и Елънд му махна да дойде да докладва.

— Ако не се лъжа, си от съгледваческата група?

Мъжът кимна и се поклони. Не носеше униформа — не беше войник, нито принадлежеше към охраната на Елънд. Беше съвсем млад, с квадратна брадичка, гола глава и честна усмивка.

— Не те ли познавам? — попита Елънд.

— Помогнах ви преди година, милорд — отвърна мъжът. — Аз ви въведох в двореца на лорд Владетеля, за да се намесите при спасяването на лейди Вин…

— Горадел — спомни си Елънд. — Ти беше от личната охрана на лорд Владетеля.

— Да. След онзи ден постъпих във вашата армия. Реших, че е дошло времето.

Елънд се усмихна.

— Вече нямам армия, Горадел, но ти благодаря, че днес си с нас. Какво ще ми съобщиш?

— Прав бяхте, милорд — отвърна Горадел. — Скаа вече са изтарашили всички пустеещи къщи за мебели. Но малцина са се сетили за стените. Около половината изоставени къщи имат дървени вътрешни стени и почти всички са с дървени покриви.

— Чудесно — рече Елънд и огледа присъстващите. Все още не ги бе запознал с плановете си, само бе поискал доброволци за физическа работа. Не бе очаквал, че ще откликнат повече от стотина души.

— Изглежда, ще разполагаме с доста хора, милорд — рече Демоа, който се бе върнал при него.

Елънд кимна и даде знак на Горадел да си тръгва.

— Значи ще можем да осъществим доста по-амбициозен проект от този, който планирах.

— Милорд — продължи Демоа. — Сигурен ли сте, че трябва да се заемем с рушенето на големи части от града?

— Демоа, или ще се простим с тези къщи, или с хората. Аз избирам къщите.

— Ами ако кралят се опита да ни спре?

— В такъв случай ще се подчиним — отвърна Елънд. — Но не мисля, че лорд Пендрод ще възрази. Твърде е зает да прокара в Събора указ, с който Лутадел да бъде предаден на баща ми. Освен това за него ще е по-добре тези хора да работят, отколкото да безделничат в казармите.

Демоа замълча. Елънд се справяше отлично за човек в неговата деликатна позиция. За съвсем кратко време бе преживял покушение и сваляне от власт, а в града цареше хаос. Сет продължаваше да държи Цитаделата Хастинг, армията му бе заела позиция за атака на града. Лутадел беше като човек с опрян в гърлото нож. Всяко движение нараняваше кожата.

„Не мога да направя почти нищо по въпроса сега — мислеше Елънд. — Трябва да се погрижа хората да не измрат от студ през идващите мразовити нощи“. Усещаше ледените тръпки въпреки наметалото, дрехите и дневната светлина. В Лутадел имаше много хора, но ако събереше достатъчно голяма група за разрушаването на сградите, може би щеше да им помогне.

— Милорд?

Елънд се обърна. Към него се приближаваше нисък мъж с мустаци.

— А, Фелт — рече той. — Имаш ли новини? — Мъжът работеше над проблема с отровената храна и най-вече над въпроса как врагът е проникнал в града.

— Имам, милорд. Разпитахме бегълците с помощта на Размирител, но не постигнахме нищо. И тогава се замислих. Използването на бежанци е твърде очевиден способ. Непознати в града? Естествено, че те ще са първите заподозрени. Реших, че е много по-вероятно онзи, който го прави, да прониква в града и после да го напуска.

Елънд кимна. Бяха проследили внимателно войниците на Сет в Цитаделата Хастинг, но никой от тях не будеше подозрения. Друга възможност беше Мъглородният на Страф, но Вин не вярваше той да стои зад отравянето. Елънд се надяваше, че следата — стига да я намерят, разбира се — ще ги отведе до човек в неговия дворец, може би до кандрата или до неин помощник.

— И? — подкани той Фелт.

— Разпитах хората, които сноват из катакомбите, милорд. Не мисля, че можем да виним тях.

— Катакомбите?

— Тунели, които водят извън града, милорд.

— Че има ли такива? — учуди се Елънд.

— Разбира се, милорд. По времето на лорд Владетеля скаа крадците не са имали много възможности да напускат градовете. Всички, които влизали или излизали от града, били подлагани на разпити. Ето защо били изобретени други начини за движение. Някои вече са изоставени — като спускането и вдигането на хора с въжета от стените. Други продължават да функционират и се използват от шпионите. Когато отровиха първия кладенец, водачите от катакомбите се изплашиха, че ще ги подгоните. Оттогава разрешават на хората само да напускат града.

Елънд се намръщи. Не знаеше как да реагира на това, че някои хора са нарушили заповедта му, забраняваща всякакво излизане от Лутадел.

— След това — продължи Фелт — отидох при реката.

— Мислехме го — прекъсна го Елънд. — Но решетките, които запречват коритото при стената, са непокътнати.

Фелт се усмихна.

— Това е така. Пратих няколко души да се спуснат на дъното и те откриха, че отдолу решетката е заключена с катинари.

— Какво?!

— Някой я е прерязал, милорд — обясни Фелт. — А след това я е заключил, за да не буди подозрение. Затова пък може да влиза и излиза когато пожелае.

Елънд вдигна вежди.

— Искате ли да сменим решетките? — попита Фелт.

— Не — рече Елънд. — Сменете само катинарите и разположете постове. Следващия път, когато някой се опита да проникне в града, искам да го заловите.

Фелт кимна и се усмихна доволно. Напоследък шпионският му талант не бе подлаган на сериозни изпитания и той, изглежда, се радваше на задачите, които му възлагаше Елънд. Самият Елънд реши при първа възможност да назначи Фелт за издирването на кандрата — стига, разбира се, самият Фелт да не беше шпионин.

— Милорд — обърна се към него Демоа. — Струва ми се, че ще мога да предложа още една идея за това как са станали отравянията.

— Така ли?

Демоа кимна и махна на един човек, който чакаше малко встрани. Беше млад, само осемнайсетинагодишен, с мръсното лице и дрехи на скаа работник.

— Това е Ларн — каза Демоа. — Член на паството.

Младежът се поклони притеснено на Елънд.

— Можеш да говориш, Ларн — подкани го Демоа. — Разкажи на лорд Венчър какво си видял.

— Значи, милорд — почна младежът, — опитах се да го кажа на краля. На новия крал имам предвид. — И се изчерви засрамено.

— Няма нищо — успокои го Елънд. — Продължавай.

— Но там ми рекоха да си вървя. Кралят нямал време за мен. Затова дойдох при господаря Демоа. Предположих, че той ще ми повярва.

— За какво? — попита Елънд.

— За инквизитора, милорд — каза младежът тихо. — Видях един в града.

Елънд усети, че го побиват тръпки.

— Сигурен ли си?

Младежът кимна.

— Прекарал съм целия си живот в Лутадел, милорд. Много пъти са ни изкарвали на екзекуции. Мога да позная тези чудовища. Видях го. С онези метални клинове в очите, висок, с расо, промъкваше се нощем. Близо до центъра. Кълна се.

Елънд погледна Демоа.

— И не е единственият, милорд — каза Демоа. — Неколцина членове на паството също твърдят, че са видели инквизитор да се навърта около Кредик Шау. Отначало не им повярвах, но Ларн е човек, на когото може да се има доверие. Щом твърди, че го е видял, значи е така. Очите му са като на Калаено око.

Елънд кимна замислено и нареди усилен патрул да наблюдава района непрекъснато. След това насочи вниманието си към операцията по добиването на дърва за отопление. Раздели хората на групи, даде им нареждания и ги прати да започват, а други — да съберат още доброволци.

Забеляза ентусиазирани пламъчета в очите на хората. Знаеше какво е това. Произхождаше от задоволството, че вършиш нещо полезно, че не седиш в ръце с джобовете в очакване да те сполети съдбата.

Елънд се върна при картата и постави няколко кръстчета. С крайчеца на окото си забеляза, че се приближава Хам.

— Тук сте значи! — възкликна Хам. — Чудех се защо площадката за упражнения пустее.

Елънд се усмихна.

— Пак ли си облякъл униформа? — попита Хам.

Елънд носеше белия мундир. Изработен така, че да прави впечатление сред покрития с пепел град.

— Нали я виждаш.

— Жалко — рече Хам с въздишка. — Никой не бива да носи униформа.

Елънд повдигна въпросително вежди. С наближаването на зимата Хам най-сетне бе добавил към облеклото си риза под елека. Но нямаше нито наметало, нито куртка.

Елънд отново се наведе над картата.

— С униформа ми е по-удобно. Чувствам се по-уверен. Между другото, този твой елек също може да се възприеме като униформа.

— В никакъв случай.

— Така ли? — попита Елънд. — Хам, няма нещо, което да подсказва, че един човек е Главорез, повече от липсата на топли дрехи в облеклото му през зимата. Човек избира облеклото си, за да общува с другите, да им подсказва какъв е — и това е основното предназначение на униформата.

— Интересна гледа точка върху въпроса.

— Какво? — Елънд го погледна. — Никога ли не сте спорили за това с Бриз?

Хам поклати глава и погледна към групичките, които още обсъждаха дадените им разпореждания.

„Променил се е — помисли Елънд. — Всички тези проблеми, с които трябваше да се справяме, са променили и него“. Напоследък Главорезът бе станал по-смълчан — и по-съсредоточен. Разбира се, той имаше много повече да губи от останалите. Хам беше семеен човек, макар да не обичаше да говори за своята Мардра и децата. Елънд подозираше, че това е навик, останал от времето, когато е живял разделен от тях, за да не ги излага на опасност.

„Целият град е моето семейство“ — помисли си той, докато наблюдаваше как войниците се отправят по задачите си. Някои биха сметнали, че събирането на дърва за отопление е досадна и ненужна работа, когато отвън са се разположили три армии. Но Елънд знаеше, че мръзнещото население ще посрещне дървата със същата благодарност, с каквато и спасението от тези три армии.

Истината беше, че Елънд се чувстваше като тези войници. Изпитваше задоволство — дори тръпка, — че прави нещо, че помага.

— Ами ако Сет ни нападне? — попита Хам, също загледан към войниците. — Голяма част от армията ще е разпиляна из града.

— Дори да пратим за дърва хиляда души, пак няма да са много, сравнени с останалата част от армията. Освен това Клъбс смята, че бързо можем да съберем всички. Подготвили сме вестоносци. — Погледна картата и продължи: — Както и да е, не мисля, че Сет се готви да нападне. Той е на сигурно в своята Цитадела. Не можем да го изкараме оттам, ще ни трябват твърде много хора и ще оголим стените. Единственото, от което трябва да се безпокои, е баща ми…

И изведнъж млъкна.

— Какво има? — попита Хам.

— Затова Сет е тук — продължи Елънд и премигна изненадано. — Не виждаш ли? Нарочно се е затворил. Сега съдбата ни е обща. Ако Страф ни нападне, неговата армия ще трябва да се сражава рамо до рамо с нашата.

— Доста отчаян ход — отбеляза Хам.

Елънд си спомни срещата със Сет и повтори:

— Да, отчаян ход. Много точен израз. По някаква причина Сет е отчаян — но не мога да разбера защо. Както и да е, като мина зад стените, той застана на наша страна срещу Страф — независимо дали искаме този съюз, или не.

— Ами ако Съборът предаде града на Страф? Ако хората ни се присъединят към него и нападнат Сет?

— Това е риск, който той е готов да поеме — рече Елънд. „Сет никога не е смятал да си тръгва. Решил е твърдо — или да превземе града, или да се провали с трясък. Той чака, надява се Страф да нападне, безпокои се дали няма да го пуснем вътре доброволно. Но последното няма да се случи, докато Страф се бои от Вин. Безизходна ситуация и за трите страни. С колосите като четвърти и непредсказуем фактор“.

Някой трябваше да наруши равновесието.

— Демоа — каза Елънд. — Ще поемеш ли командването тук?

Капитан Демоа кимна.

Елънд се обърна към Хам.

— Трябва да те питам нещо. — Хам повдигна вежди. — Кажи ми, колко луд се чувстваш в момента?

 

 

Елънд изведе коня си от тунела. Обърна се и огледа градската стена. Надяваше се, че войниците в този участък са получили съобщението и няма да го вземат за шпионин или съгледвач на вражеската армия. Не му се щеше да си намери място в биографиите на Тиндуил като бивш крал, загинал от стрелата на свой войник.

Хам го последва с една дребна побеляла женица. Както Елънд бе предположил, Хам без усилие откри водач, който да ги изведе от града.

— Ето, готово — каза жената и се подпря на бастуна си.

— Благодаря ти, добра жено — каза Елънд. — Днес изпълни дълга си пред народа.

Тя изсумтя презрително и повдигна вежди — макар че според Елънд бе почти сляпа. Той се засмя, извади една кесия и я пусна в шепата й. Тя бръкна вътре с кривите си пръсти и преброи парите.

— Три повече?

— Да. Искам да оставиш тук съгледвач, който да чака, докато се върнем.

— Докато се върнете? — повтори жената. — Не бягате ли?

— Не — отвърна Елънд. — Имам малко работа при една от армиите.

Жената отново повдигна вежди.

— Какво пък, ваша воля. — Обърна се и закуцука към тъмния отвор. — За три клипса ще накарам някой от внуците ми да поседи тук няколко часа.

Хам я изпрати с поглед, в който се долавяше симпатия.

— От колко време знаеш за това място? — попита Елънд. Неколцина навъсени мъже вече затваряха прохода. Наполовина прокопан, наполовина изсечен в стените, тунелът бе забележително постижение. Дори след като научи, че съществуват такива проходи, Елънд все още не можеше да свикне с мисълта, че само на няколко минути езда от Цитаделата Венчър има отвор, през който може да се напусне градът.

— От доста години — отвърна Хам. — Баба Хилде ми даваше сладки още докато бях съвсем малък. Разбира се, това бе доста примитивен начин да ме накара да си държа езика зад зъбите — и да не разправям наляво-надясно, че превежда хора през стената. Когато пораснах, вкарвах оттук Мардра и децата.

— Чакай — спря го Елънд. — Ти си израсъл в Лутадел, така ли?

— Разбира се.

— На улицата, като Вин?

Хам поклати глава.

— Не съвсем като Вин. Не мисля, че някой може да е израсъл като нея. Имах родители скаа, но баба ми е била от благороднически род. Живеех в подземния свят, но родителите ми се грижеха за мен, докато пораснах. Освен това бях доста едро момче. Предполагам, че всичко това има значение.

Елънд кимна.

— Няма да наредиш да затворят прохода, нали? — попита Хам.

— Че защо да нареждам да го затварят? — Елънд го погледна изненадано.

Хам сви рамене.

— Е, зная, че не е съвсем законно. Вероятно мнозина са избягали от града през този тунел. Баба Хилде е известна като човек, който прибира парите и не задава въпроси. Дори често да мърмори.

Хам имаше право. „Не ми каза за прохода, докато не го попитах специално“. Тези хора продължаваха да поддържат връзка с предишния си живот и същевременно полагаха усилия да спасят града.

— Аз не съм крал — припомни му Елънд, докато се отдалечаваха от града. — Какво ме интересува как се прехранва твоята баба Хилде?

Хам изглеждаше облекчен. Но след малко на лицето му отново се изписа тревога.

— Ел, тази работа не ми се нрави.

— На мен също — отвърна Елънд.

Хам пое дъх с пълни гърди и кимна.

„Някогашните ми приятели аристократи щяха да се опитат да ме разубедят — помисли Елънд. — Защо се заобиколих с хора, които са били верни на Оцелелия? Те очакват водачите им да предприемат необмислени рискове“.

— Ще дойда с теб — заяви Хам.

— Не. — Елънд поклати глава. — Това няма да промени нищо. Остани тук и чакай, докато се върна. Ако не се появя, разкажи на Вин какво е станало.

— Ще й кажа, разбира се — рече сухо Хам. — А след това ще извадя кинжалите й от гърдите си. Затова се постарай да се върнеш, ясно?

Елънд кимна, но погледът му бе отправен напред. Там се разполагаше цяла една армия без шатри, талиги, обоз и прислуга. Армия, която бе опасла и изяла всички растения в широк кръг наоколо. Колосите.

Дланите му бяха плувнали в пот. Този път щеше да е различно от посещенията при армиите на Страф и Сет. Този път той щеше да е съвсем сам. Вин нямаше да може да го измъкне, ако нещата се объркат: тя все още се възстановяваше от раните си, а и никой не знаеше къде са отишли Хам и Елънд.

„Защо да съм задължен на хората от този град? — зачуди се той. — Те ме отхвърлиха. Защо упорствам да им помагам?“

— Ел, това изражение ми е познато — рече Хам. — Хайде да се връщаме.

Елънд затвори очи и въздъхна. После ги отвори и смуши коня.

Бяха изминали доста години, откакто бе виждал истински колос, което стана по настояване на баща му. Страф не вярваше на тези създания и не одобряваше присъствието на техни гарнизони в Северната област, само на няколко дни път от Ортьо. Но колосите бяха там, за да напомнят за волята на лорд Владетеля.

Освен онова кратко посещение на гарнизона на колосите всичко, което знаеше за тях, идваше от книгите. Преди се доверяваше изцяло на тези източници, но Тиндуил бе успяла да разколебае вярата му в тях. „Дано това, което знам, е достатъчно“ — рече си той, докато приближаваше лагера. Недалеч вече се виждаше малък отряд патрулиращи колоси.

Беше точно както си го спомняше. Един огромен екземпляр — с нацепена, покрита с белези кожа — водеше няколко средни на ръст чудовища с още малки кървящи цепнатини покрай устите и очите. Зад тях подтичваше групичка дребосъци, чиято кожа висеше на едри гънки.

Елънд спря коня пред едрия екземпляр и каза:

— Отведете ме при Джастис.

— Слизай от коня — нареди колосът. Елънд погледа чудовището право в очите. Дори на седлото едва достигаше неговия ръст.

— Отведи ме при Джастис.

Колосът го оглеждаше с непроницаемо изражение. Имаше цепнатина от едното око до другото над носа и втора, която се извиваше надолу от ноздрите. Кожата върху носа бе изопната толкова силно, че го приплескваше върху черепа.

Това беше моментът. В книгите се казваше, че колосът или ще изпълни нареждането, или ще го нападне. Елънд чакаше напрегнато.

— Ела — изсъска колосът, обърна се и тръгна към лагера. Останалите заобиколиха коня на Елънд и животното изпръхтя изплашено. Елънд държеше юздите му стегнати и лекичко го насочваше с колена. Конят се подчиняваше, но неспокойно.

Би трябвало да се радва на тази малка победа, но напрежението му нарастваше. Навлизаха в лагера на колосите. Имаше чувството, че го поглъща. Сякаш върху него се свличаше огромна скална маса. Колосите, покрай които минаваха, го оглеждаха с празните си, лишени от чувства очи. Други клечаха край огньовете, без да помръдват, като че ли главите им бяха кухи, без мозък.

Имаше и такива, които се биеха. Смазваха противниците си с голи ръце на земята пред погледите на нехаещите им другари. Нито един философ, учен или книжник не беше в състояние да определи какво подтиква към действия колосите. Алчността бе едно от възможните обяснения. Ала понякога нападаха дори след като разполагаха с изобилие от храна и бяха склонни да убият свой побратим заради парче месо. Болката бе друга възможна причина, както и предизвикателството към по-старшия. Хищни, примитивни мотиви. А понякога се случваше нападенията да са съвсем безпричинни и безпочвени.

След битката разговаряха съвсем спокойно, сякаш действията им са били напълно рационални. Елънд потръпваше всеки път, когато отнякъде долиташе кръвожаден вик, и си повтаряше, че всичко ще е наред, докато стигне при Джастис. Колосите обикновено се биеха помежду си.

Освен ако не ги завладееше жажда за кръв.

Прогони тази мисъл и се съсредоточи върху онова, което Сейзед му бе разказал за лагера на колосите. Съществата бяха въоръжени с тежките железни мечове, които му бе описал терисецът. Колкото по-едър бе колосът, толкова по-голям бе мечът му. Когато достигнеше размери, които предполагаха ново, по-голямо оръжие, колосът имаше две възможности: да намери захвърлен меч или да убие някой и да отнеме неговия. Така популацията на колосите лесно можеше да се контролира чрез увеличаване или намаляване броя на мечовете в една определена група.

Никой от учените нямаше представа как се размножават тези чудовища.

Сейзед му бе разказал и за странните малки торбички, вързани за мечовете. „Какво ли има в тях? — зачуди се Елънд. Сейзед бе казал, че по-едрите екземпляри носели по три-четири. — Но този от моята група има поне двайсет“. Дори дребните колоси от групата около Елънд имаха по три торбички.

„Интересно дали Джастис не контролира колосите чрез онова, което е торбичките?“

Нямаше начин да разбере, освен ако не помоли някой от колосите да му даде торбичката си — а се съмняваше, че ще го направят.

Докато прекосяваха лагера, забеляза и друго странно нещо — някои от колосите носеха дрехи. Навремето се бяха ограничавали само с набедрени препаски и Сейзед го бе потвърдил. Но сега мнозина бяха обули панталони и носеха ризи или поли, прилепнали към телата им. Дрехите бяха от всякакви размери и повечето бяха скъсани по шевовете. Други пък висяха свободно и бяха привързани с колани. Елънд видя няколко колоса с превръзки на главите и ръцете.

— Ние не сме колоси — заяви неочаквано водачът на групата и го погледна.

Елънд се намръщи озадачено.

— Какво значи това?

— Ти мислиш, че сме колоси — повтори водачът с устни, толкова изпънати, че едва оформяше думите. — Ние сме хора. Ще живеем във вашия град. Ще ви избием и ще го вземем.

Елънд потрепери, осъзнал причината за странното облекло. Бяха го взели от градчето, което бяха нападнали и откъдето бяха пристигнали бежанците. Изглежда, имаше някаква промяна в начина им на мислене. Или пък това желание е съществувало винаги, но е било потискано от лорд Владетеля? Ученият в Елънд бе заинтригуван. Останалата част от него — ужасена.

Водачът спря пред няколко шатри — единствените в целия лагер — и изведнъж се обърна и извика. Конят на Елънд се стресна и той дръпна юздите да го успокои, а през това време колосът се нахвърли с юмруци върху един от спътниците си.

Елънд овладя коня. Но водачът не можа да се справи със съперника си.

Докато Елънд слизаше от коня, победителят измъкна окървавения си меч от гърдите на сваления водач. После — по тялото му зееха няколко пресни цепнатини и не всичките бяха от опънатата кожа — се наведе и прибра торбичките от трупа. Елънд го гледаше втрещено. Колосът се изправи и каза завалено:

— От този не ставаше добър водач.

„Не мога да позволя на тези чудовища да нападнат града — помисли Елънд. — Трябва да направя нещо“. Слезе от коня и го поведе за юздите към първата шатра, пред която имаше група неспокойни млади мъже с униформи. Подаде юздите на един и нареди:

— Погрижи се за животното. — И пристъпи напред. — Аз съм Елънд Венчър. Съобщете за мен на лорд Лекал.

Един войник влезе в шатрата. Елънд го последва в преддверието, където имаше още неспокойни войници.

„Какво ли е за тях — помисли Елънд — да живеят сред тези ужасни създания?“ Зачака с привидно търпение, докато един глас не се обади отвътре:

— Пуснете го да влезе.

 

 

Изминалите месеци не бяха оказали благотворно влияние върху Джастис Лекал. По някаква причина редките кичури на темето му изглеждаха по-жалки, отколкото ако си бе обръснал главата. Сюртукът му бе увиснал и лекьосан, под очите му бяха натежали тъмни торбички.

Щом видя Елънд, Джастис се ококори невярващо, после вдигна разтреперана ръка да приглади косата, която нямаше.

— Елънд? Какво, в името на лорд Владетеля, се е случило с теб?

— Отговорности, Джастис — отвърна Елънд. — Изглежда, никой от двама ни не е бил готов за тях.

— Вън — нареди Джастис на охраната и те побързаха да излязат.

— Доста време мина, Елънд — подхвърли Джастис и се засмя уморено.

Елънд кимна.

— Какви времена бяха само — продължи Джастис. — Седяхме у вас или у нас, или се наливахме при Телдън. Бяхме толкова наивни, нали?

— Наивни — повтори Елънд. — Но изпълнени с надежди.

— Нещо за пиене? — предложи Джастис и се приближи до скрина. Елънд огледа струпаните отгоре бутилки и чаши. Повечето бяха празни. Джастис извади пълна бутилка от скрина и наля на Елънд в една чашка. Малкото количество и чистият цвят подсказваха, че питието не е вино. Елънд взе чашата, но не отпи.

— Какво е станало, Джастис? Как един умен и мъдър философ, когото познавах, се е превърнал в тиран?

— Тиран? — повтори Джастис и гаврътна своята чашка наведнъж. — Аз не съм тиран. Баща ти е тиран. Аз съм само реалист.

— Не виждам нищо реалистично в това да живееш насред лагер на колоси.

— Аз мога да ги контролирам.

— Ами Сюисна? Градът, който опустошиха?

Джастис махна с ръка.

— Беше просто нещастен инцидент.

Елънд погледна чашата в ръката си, после я изля на пода.

— Не сме в палата на баща ми, нито вече сме приятели. Не мога да нарека свой приятел човек, който предвожда такава армия към града. Какво се случи с твоята чест, Джастис Лекал?

Джастис изпръхтя и погледна със съжаление мокрото петно на земята.

— Ей това винаги е било проблемът с теб, Елънд. Толкова си самоуверен, изпълнен с оптимизъм, егоистичен.

— Ти също беше изпълнен с оптимизъм — каза Елънд и пристъпи напред. — Джастис, ние искахме да променим света, не да го разрушим!

— Така ли? — Джастис го изгледа с твърдост, каквато Елънд никога не бе виждал у него. — Искаш ли да узнаеш защо съм тук, Елънд? Имаш ли представа какво ставаше в Южните области, докато ти си играеше в Лутадел?

— Джастис, съжалявам за онова, което е сполетяло семейството ти.

— Съжаляваш? — Джастис се пресегна и дръпна бутилката от скрина. — Ти съжаляваш? Аз осъществих плановете ти, Елънд. Постигнах всичко, за което говорехме — свобода, политическа справедливост. Доверявах се на съюзниците си, вместо да ги смажа и да ги подчиня. И знаеш ли какво стана?

Елънд затвори очи.

— Те избиха всички, Елънд — продължи Джастис. — Така постъпваш, когато вземеш властта. Убиваш съперниците си и семействата им — дори малките деца и бебетата. И оставяш труповете им като предупреждение. Това е добрата политика. Така се задържа властта!

— Джастис, лесно е да вярваш в нещо, когато печелиш всеки път — отвърна Елънд и отвори очи. — Вярата на човека се определя от неговите загуби.

— Загуби? — Джастис го погледна. — Като сестра ми?

— Не, исках да кажа…

— Достатъчно! — прекъсна го Джастис и тресна бутилката върху масата. — Стража!

Двама мъже отметнаха чергилото и влязоха.

— Задръжте краля под стража! — нареди Джастис с неуверено махване на ръката. — Пратете вестоносец в града и им предайте, че искаме да преговаряме.

— Джастис, аз вече не съм крал — рече Елънд.

Джастис се сепна.

— Нима мислиш, че щях да дойда тук и да позволя да ме плениш, ако бях крал? — попита Елънд. — Те ме детронираха. Съборът се основа на клаузата за липса на доверие и избра друг крал.

— Ах ти, глупак такъв! — изсъска Джастис.

— Загубих, Джастис — рече Елънд. — Зная, че за мен не беше така трудно, както за теб, но мисля, че мога да те разбера.

— Значи дори този смешен костюм не те спаси, а? — попита Джастис и прокара пръсти през „косата“ си.

— Джастис, вземи си колосите и си върви.

— Това звучи като заплаха, Елънд — отвърна Джастис. — Ти не си крал, нямаш армия, а и не виждам наблизо твоята Мъглородна. На какво основание ме заплашваш?

— Това са колоси, Джастис. Наистина ли искаш да ги вкараш в града? Там беше твоят дом. Вътре има хиляди невинни!

— Аз… мога да контролирам моята армия.

— Съмнявам се, че можеш — възрази Елънд. — Какво стана, Джастис? Те ли решиха, че имат нужда от крал? Казаха ми, че били „хора“, това също ли е тяхна идея? Какво има в тези торбички?

Джастис не отговори.

Елънд въздъхна.

— Какво ще стане, ако някой от тях превърти и те нападне?

Джастис поклати глава.

— Съжалявам, Елънд. Не мога да позволя на Страф да сложи ръка на атиума.

— А хората в града?

Джастис се поколеба за миг, после сведе глава и даде знак на стражите. Един от тях сложи ръка на рамото на Елънд.

Елънд остана изненадан от собствената си реакция — заби лакът в лицето на войника, после повали другия с ритник в коляното. И преди Джастис да успее да извика, се хвърли върху него.

Измъкна от ботуша си обсидиановия кинжал, който му бе подарила Вин, и улови Джастис за рамото. Завъртя го, притисна го върху масата и без да мисли, забоде кинжала в рамото му. Джастис изпищя повече от страх, отколкото от болка.

— Джастис — изръмжа Елънд, — ако има някаква полза от това да ти видя сметката, ще го направя още сега. Но не зная как контролираш тези чудовища и не бих искал да разбера какво ще стане, ако ги пусна на воля.

В шатрата нахлуха войници. Елънд дори не ги погледна. Зашлеви Джастис през лицето, за да го накара да спре да пищи, и продължи:

— Чуй ме. Не ме е грижа дали те боли, нито дали все още вярваш в нашите идеали и ще изгубиш в политическата надпревара със Страф и Сет. Единственото, което ме интересува, е да не пострадат моите сънародници. Искам да изведеш армията си от тази област — ако не те свърта на едно място, нападни Сет или Страф. Сега земите им са беззащитни. Обещавам ти, че няма да им позволя да се сдобият с атиума. Освен това ще ти дам един приятелски съвет. Помисли си за раната на рамото ти. Аз бях най-добрият ти приятел, а едва не те убих. Какво, по дяволите, търсиш сред цяла армия обезумели колоси?

Войниците го заобиколиха. Елънд се изправи, вдигна Джастис с лице към себе си и опря ножа в гърлото му.

Стражите застинаха.

— Сега си тръгвам — заяви Елънд и бутна объркания Джастис пред себе си към изхода. С нарастващо безпокойство забеляза, че войниците са само десетина. Сейзед бе преброил поне два пъти повече. Какво бе станало с другите?

Коня му го нямаше. Без да изпуска войниците от поглед, Елънд побутна Джастис към невидимата линия между човешкия лагер и огньовете на колосите. Щом стигна до нея, се обърна и тласна Джастис към хората му. Те го уловиха, като че ли понечиха да тръгнат след Елънд, но се спряха.

Елънд бе прекосил границата с лагера на колосите. Стоеше мълчаливо и наблюдаваше жалката група войници с Джастис в средата. Лесно можеше да прочете какво е изписано върху лицето на Джастис. Омраза. Джастис нямаше да се откаже. Човекът, когото Елънд познаваше, бе мъртъв, заменен от този продукт на новия свят, който нямаше добро мнение за философи и идеалисти.

Елънд се обърна и закрачи между колосите. Няколко от тях го доближиха бързо. Същите отпреди? Не можеше да каже със сигурност.

— Изведете ме от лагера — нареди им той, като втренчи очи в лицето на най-едрия. Или се бе научил да разговаря с тях, или този колос бе по-склонен да се подчинява, но те го послушаха без възражения. Водачът кимна и групата го заобиколи.

„Идването ми тук беше безсмислено — помисли отчаяно Елънд. — Само настроих Джастис срещу мен. Рискувах живота си за нищо. Да можех само да разбера какво има в тези торбички!“

Огледа заобикалящите го колоси. Типична група с екземпляри от половин човешки ръст до грамадни чудовища. Крачеха приведени, привидно нехайни…

Елънд все още държеше кинжала в ръка.

„Това е глупаво“ — помисли си той. Но въпреки това избра най-дребния колос в групата, пое си дъх и го нападна.

Останалите колоси се спряха да гледат. Съществото, което Елънд бе избрал, се извърна — но в погрешната посока. Беше с лице към своя съсед, другия колос с подобни размери. Елънд го събори и заби кинжала в гърба му.

Въпреки малкия си ръст колосът бе невероятно силен. Отхвърли Елънд и нададе болезнен вик. Но Елънд успя да задържи кинжала в ръка.

„Не бива да му позволявам да извади меча“ — помисли си той, изправи се бързо и заби острието в бедрото на колоса. Чудовището отново падна, но удари с едната си ръка Елънд, а другата посегна към дръжката на меча.

Елънд падна на земята и изпъшка. Колосът улови меча, но изглежда, се затрудняваше да се изправи. От двете му рани бликаше ярка кръв, по-светла и прозрачна от човешката, но може би това бе само заради контраста с тъмносинята кожа.

Колосът най-сетне успя да стане и Елънд осъзна грешката си. Беше позволил да го направлява адреналинът, нахлул в кръвта му при сблъсъка с Джастис. Вярно, че бе подобрил уменията си в ръкопашния бой, но едва ли можеше да се сравнява с колос.

Вече бе твърде късно да съжалява.

Отскочи настрани и тежкото острие на меча се заби в земята до него. Инстинктите надделяха над ужаса и той успя да се измъкне на косъм от втория удар — върхът на меча сряза униформата и остави кървава драскотина над лакътя му.

„Има само един начин да победиш с нож въоръжен с меч противник… — помисли Елънд и стисна кинжала по-здраво. Странно, но тази мисъл не му бе внушена от инструкторите, нито от Вин. Не знаеше откъде е дошла, но й се довери. — Скъси дистанцията и го довърши бързо“.

И Елънд нападна. В същия миг колосът замахна пак. Елънд знаеше какво ще последва, но не можеше да направи нищо. Хвърли се напред с вдигнат за удар кинжал и стиснати зъби.

Заби кинжала в окото на колоса, като се размина на косъм с острието на меча.

И двамата паднаха.

Елънд изстена, заровил лице в покритата с пепел, опасана до корен земя. После бавно се изправи. Колосът не помръдваше. Другарите му стояха с безизразни лица и го гледаха. Изглежда, очакваха нещо.

— Той ми изяде коня — заяви Елънд. Това бе първото нещо, което се появи в замъгления му ум.

Колосите кимнаха един по един. Елънд се олюля, изтри саждите от лицето си и бавно коленичи до мъртвото чудовище. Извади кинжала от окото на убития и го пъхна в ботуша си. След това прибра торбичките — колосът имаше две.

Накрая, без да знае защо го прави, изтръгна меча от пръстите на колоса и го метна на рамо. Беше толкова тежък, че едва успяваше да го носи, и със сигурност нямаше да може да го размахва. „Как този дребосък се е справял с подобно нещо?“

Колосите го наблюдаваха мълчаливо и когато приключи, го изведоха от лагера.

Веднага щом остана сам, Елънд развърза торбичките.

Не се изненада от това, което откри в тях. Джастис бе избрал да контролира страховитите си бойци по най-стария възможен начин.

Плащаше им.