Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (43)

41.

А след това започнах да съзирам и други проблеми.

— „Записвам всичко, — четеше Сейзед, — като го гравирам на метална плоча, защото се боя. Боя се за себе си — да, признавам, че съм само човек. Ако Аленди се завърне от Кладенеца на Възнесението, сигурен съм, че първата му цел ще е да ме убие. Той не е зъл човек, но е безпощаден. Навярно заради всичко, което е преживял“.

— Това съвпада с нещата, които открихме в дневника на Аленди — рече Тиндуил. — Ако, разбира се, Аленди е авторът на дневника.

Сейзед погледна купчината записки и се опита да резюмира наученото. Куаан, древен териски книжник, открил Аленди, човека, за когото започнал да вярва, че може да е Героят на времето, важен символ от териските пророчества. Аленди се вслушал в думите му и станал политически водач. Завладял по-голямата част от света, сетне се отправил на север, към Кладенеца на Възнесението. По това време Куаан, изглежда, променил мнението си за него — и се опитал да му попречи да се добере до Кладенеца.

Всичко съвпадаше. Макар авторът на дневника нито веднъж да не споменаваше името си, беше очевидно, че е Аленди.

— Мисля, че можем да се опрем на този факт — заяви Сейзед. — В дневника дори се споменава Куаан и разпрата между двамата.

Седяха един до друг в стаята на Сейзед. Той беше помолил за голямо бюро, върху което да подредят записките си. До вратата стояха останките от следобедното ядене, празни купи от супа, която бяха изсърбали набързо. Сейзед едва се сдържаше да не отнесе купите долу в кухнята.

— Продължавай — подкани го Тиндуил. Беше се отпуснала в креслото. Обеците на ушите й бяха с различни цветове — златни и медни, калаени и железни. Съвсем обикновени наглед и същевременно толкова красиви.

— Сейзед?

Той се сепна.

— Извинявай — рече и се върна към четенето. — „Боя се за себе си — да, признавам, че съм само човек. Ако Аленди се завърне от Кладенеца на Възнесението, сигурен съм, че първата му цел ще е да ме убие. Той не е зъл човек, но е безпощаден. Навярно заради всичко, което е преживял. Страхувам се също, че всичко, което се случи — и най-вече историята ми, — ще бъде забравено. Страхувам се от света, който идва. Страхувам се, че плановете ми ще се провалят. Страхувам се от орис, по-лоша дори от Дълбината“.

— Чакай — спря го Тиндуил. — Защо се страхува от нея?

— Защо да не се страхува? Дълбината — за която предполагаме, че е мъглата — е убивала негови сънародници. Без светлина семената не покълвали, а домашните животни нямало какво да пасат.

— Но ако Куаан се е страхувал от Дълбината, не би трябвало да се противи на Аленди — рече Тиндуил. — Той е отивал при Кладенеца на Възнесението тъкмо за да може да победи Дълбината.

— Така е — потвърди Сейзед. — Но по това време Куаан е бил убеден, че Аленди не е Героят на времето.

— Какво значение има това? — попита Тиндуил. — Не е нужен строго определен човек, за да спре мъглите — успехът на Рашек го доказва. Ето, прехвърли се на края. Прочети пасажа за Рашек.

— „Имам един млад племенник, Рашек — зачете Сейзед. — Той мрази всичко кхленийско със страстта на завистливия младеж. Още по-силно мрази Аленди. Макар че двамата никога не са се срещали — Рашек се чувства предаден, задето един от нашите потисници е избран за Героя на времето. Аленди ще се нуждае от водач из Териските планини. Натоварих с тази задача Рашек и се погрижих за помощници да вземе свои верни другари. Рашек трябва да отведе Аленди в погрешна посока, да го откаже от намерението му да осъществи това пътешествие. Аленди не би трябвало да се досети, че е измамен. Ако Рашек не успее да го отклони от вярната посока, внуших му, че трябва да убие бившия ми приятел. Но надеждата е малка. Аленди е оцелял при покушения, войни и катастрофи. Надявам се, че в заснежените планини на Терис най-сетне късметът ще му изневери. Моля се да се случи чудо. Аленди не бива да стига до Кладенеца на Възнесението. Не бива да получава от него силата“.

Тиндуил смръщи вежди.

— Какво има?

— Нещо не е наред — рече тя. — Но не мога да определя какво точно.

Сейзед отново прегледа текста.

— Добре, да се опитаме да го систематизираме. Рашек — човекът, който по-късно станал лорд Владетеля — е бил племенник на Куаан.

— Да.

— Куаан заръчал на Рашек да отведе в невярна посока или дори да убие своя някогашен приятел Аленди Завоевателя — мъжа, поел към Териските планини да намери Кладенеца на Възнесението.

Тиндуил кимна.

— Куаан направил това, защото се страхувал от последствията в случай, че Аленди използва силата на Кладенеца за свои лични цели.

Тиндуил вдигна пръст.

— Защо се е страхувал от това?

— Страхът му е съвсем рационален, струва ми се — отвърна Сейзед.

— Твърде рационален — подчерта Тиндуил. — Дори бих казала прекалено рационален. Кажи ми нещо, Сейзед. Когато четеш дневника на Аленди, нямаш ли чувството, че е от онзи тип хора, които биха предпочели силата да се съсредоточи в техните ръце?

Сейзед поклати глава.

— Дори напротив. Тъкмо това е най-смущаващо в този дневник — не можем да си обясним защо човекът, за когото се говори в него, би постъпил, както предполагаме ние. Изглежда, тъкмо заради това Вин е предположила, че в края на краищата лорд Владетеля не е Аленди, а Рашек — неговият носач.

— А Куаан твърди, че познавал добре Аленди — продължи Тиндуил. — Нещо повече, на няколко места той не пропуска да го похвали. Нарича го „добър човек“.

— Така е — кимна Сейзед и намери споменатия пасаж. — „Той е добър човек — въпреки всичко. Човек, готов да се жертва. В действителност всички негови постъпки — убийствата, разрушенията, страданията, които е причинил — са го засегнали дълбоко“.

— И така, Куаан е познавал Аленди добре — заяви Тиндуил. — Имал е високо мнение за него. Освен това е бил близък и със своя племенник Рашек. Виждаш ли какво ме безпокои?

Сейзед бавно кимна.

— Защо ще праща човек с буен нрав, такъв, чиито мотиви са движени от завист и омраза, за да убива друг, за когото смята, че е добър? Доста странно решение.

— Именно — рече Тиндуил и опря лакти на масата.

— Но — продължи Сейзед — на същото място Куаан казва, че се съмнява, че ако Аленди стигне до Кладенеца на Възнесението, ще запази силата за себе си и после — в името на всеобщото добро — ще се откаже от нея.

Тиндуил поклати глава.

— В това няма никакъв смисъл, Сейзед. Куаан на няколко пъти споменава, че се страхува от Дълбината, но след това се опитва да попречи на плановете за нейното прогонване, като праща изпълнен с омраза младеж да убие уважаван и вероятно мъдър водач. Куаан на практика подтиква Рашек да вземе силата — ако толкова се е боял, че тя ще бъде съсредоточена в ръцете на Аленди, защо не се е страхувал за същото по отношение на Рашек?

— Може би гледаме на всичко това от висината на знаещи какво се е случило — рече Сейзед.

Тиндуил поклати глава.

— Пропускаме нещо, Сейзед. Куаан е много рационален, дори педантичен човек — това лесно може да се прецени по начина, по който пише. Той е човекът, открил Аленди, човекът, който го е убедил, че е Героят на времето. Защо след това се е обърнал срещу него?

Сейзед кимна и прелисти превода. Куаан се бе прочул с откриването на Героя. Откри търсеното място.

— „Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Обявителя, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други“.

— Трябва да се е случило нещо драстично — рече Тиндуил. — Нещо, което го е накарало да се обърне срещу своя приятел, комуто дължал славата си. Нещо, което го е предизвикало толкова силно, че е бил готов да се възпротиви на най-могъщия монарх на своето време. Нещо толкова страшно, че е рискувал да подтикне Рашек към убийство.

Сейзед продължаваше да прелиства страниците.

— Той се е страхувал както от Дълбината, така и от това, което ще се случи, когато Аленди получи силата. Изглежда, не е можел да реши кое от двете е по-опасно, а в дневника му на двете не е отредено много. Да, тук наистина има нещо странно. Как мислиш, дали Куаан не се опитва да ни внуши нещо с непоследователността на аргументите си?

— Може би. Информацията е съвсем оскъдна. Не мога да преценявам един човек, без да зная нищо за живота му!

Сейзед вдигна глава и я погледна.

— Май прекалихме с тази главоблъсканица. Искаш ли да си починем?

Тиндуил поклати глава.

— Нямаме време.

Сейзед знаеше, че е права.

— И ти го чувстваш, нали?

— Да. Този град скоро ще падне. Силите, които го притискат… армиите, колосите, настроенията сред населението…

— Боя се, че ще е дори по-страшно, отколкото си мислят приятелите ти, Сейзед. Те, изглежда, вярват, че ще могат поне още известно време да си играят на криеница.

— Те са по природа оптимисти — потвърди Сейзед с усмивка. — Хора, непривикнали да губят.

— Може да е по-лошо от революцията — продължи Тиндуил. — Изучавала съм тези неща, Сейзед. Зная какво се случва, когато град падне в ръцете на завоевател. Ще има много жертви. Ужасно много.

Побиха го тръпки. В Лутадел определено се усещаше напрежение — войната бе оставила своя отпечатък върху града. Ако едната от двете армии влезеше зад стените с разрешение на Събора, другата щеше да атакува. И стените на Лутадел щяха да се окъпят в кръв.

И той се страхуваше, че краят може да е съвсем скоро.

— Права си — каза и отново се наведе над бележките. — Трябва да продължим изследването си. Да съберем колкото се може повече сведения за тази земя от времето преди Възнесението и да се опитаме да открием ненаписаното.

Задача, която едва ли щяха да приключат навреме. Разгадаването на текста от отпечатката, сравняването му с дневника и свързването им с един далечен период бе работа, изискваща години упорит труд.

Пазителите разполагаха с огромни познания — но в този случай това бе по-скоро пречка. Бяха събирали и обменяли архиви, истории, митове и легенди толкова дълго, че на един Пазител му отнемаше години да предаде познанията си на своя ученик.

Тъкмо за тази цел бяха съставени индекси и препратки, общи и за индивидуално ползване. Но дори те показваха единствено огромния обем натрупана информация. Сейзед бе прекарал целия си живот да чете, запаметява и конспектира различните религии. Всяка нощ, преди да заспи, той прочиташе част от някоя бележка или история. Вероятно понастоящем той бе най-изтъкнатият учен върху религиите от времето преди Възнесението и въпреки това му се струваше, че знае твърде малко. Събирането на толкова много информация носеше и своите рискове. Голяма част от сведенията идваха от разказите на обикновени хора, които се опитваха да си припомнят какъв е бил животът им някога — или по-скоро какъв е бил животът на дедите им. Пазителите бяха възникнали като отделна организация едва през втори век от управлението на лорд Владетеля. По онова време повечето религии вече били унищожени в чистата им форма.

Сейзед затвори очи, прехвърли още един индекс от медния металоем в ума си и започна да го преглежда. Нямаше много време, но двамата с Тиндуил бяха Пазители. Бяха свикнали да се захващат със задачи, които най-вероятно щяха да приключат други.

 

 

Елънд Венчър, доскоро крал на Централната област, стоеше на балкона на своята Цитадела и оглеждаше огромния град Лутадел. Макар че все още не бе валяло сняг, времето бързо застудяваше. Беше се загърнал с наметало, затворено отпред, но не бе закрил лицето си. Острият вятър щипеше кожата му и развяваше краищата на наметалото. От комините се виеше дим, сгъстяваше се в невъобразима сянка над града и се издигаше нагоре, за да се слее с пепеляво червеното небе.

На всяка къща с димящ комин се падаха поне две без дим. Повечето вероятно бяха изоставени — населението на града се бе стопило от началото на войната. Но той знаеше, че много от къщите със смълчани комини все още са обитаеми. Обитаеми и сковани от студ.

„Ще ми се да можех да направя нещо повече за тях — помисли Елънд и примигна със зачервени от студения вятър очи. — Да се опитам да доставя повече въглища, да осигуря топлина за всички“.

Беше унизително и потискащо да признае пред себе си, че дори лорд Владетеля се бе справял по-добре от него. Макар да беше безсърдечен тиранин, лорд Владетеля бе опазил значителна част от населението от гладуване и студ. Армията му бе в постоянна готовност, уличната престъпност — на търпимо ниво.

На североизток чакаше армията на колосите. Не беше изпращала емисари в града, но това не пречеше да е по-страховита от армиите на Сет и Страф. Студът нямаше да подплаши войниците от тази армия въпреки голите им тела — те очевидно не обръщаха внимание на промените на времето. От трите армии тъкмо последната бе най-обезпокояващата — най-опасна, най-непредсказуема, невъзможна за възпиране. Колосите не преговаряха.

„Не обърнахме достатъчно внимание на тази заплаха — мислеше си той. — Имаше толкова много други неща, че не успяхме да се съсредоточим върху една армия, която е толкова опасна за нас, колкото и за нашите врагове“.

Но вероятността колосите да нападнат Сет или Страф намаляваше с всеки ден. Изглежда, Джастис успяваше да ги контролира достатъчно, за да дочака мига, когато ще ги поведе срещу Лутадел.

— Милорд — обади се един глас зад него. — Ако обичате, приберете се. Вятърът е много студен. Точно сега не можете да си позволите да настинете.

Елънд се обърна. В стаята го очакваше капитан Демоа заедно с един стражник. След неуспешния опит за убийство Хам бе настоял Елънд винаги да се движи с охрана. Елънд не възрази, макар да осъзнаваше, че тази предпазливост вече е излишна. Страф не би му посегнал, след като вече не беше крал.

„Колко е ревностен Демоа — помисли Елънд. — И защо ми се струва по-млад? Нали сме на една възраст?“

— Да, прав си — рече той и се прибра вътре. Демоа затвори вратата на балкона и Елънд съблече наметалото. Чувстваше се странно с костюма, който носеше отдолу. Струваше му се, че е лекьосан, макар че бе почистен и изгладен. Жилетката му бе твърде тясна — упоритите тренировки с бастунчето оказваха влияние, — а сюртукът висеше отпуснато.

— Демоа — рече Елънд. — Кога е следващото ви събрание?

— Тази вечер, милорд. Все още ли смятате да дойдете?

— Разбира се. Дадох дума, че ще се присъединя към вашата религия.

— Това беше преди да изгубите изборите, милорд.

— Няма значение. Демоа, присъединявам се към вашето движение, защото то е важно за скаа и защото искам да вникна в желанията на моите… сънародници. Обещах, че ще се присъединя, и смятам да го направя.

Демоа изглеждаше объркан, но не каза нищо. Елънд погледна към писалището и се поколеба дали да не почете малко, но студеният кабинет не предразполагаше към мисловна дейност. Вместо това отвори вратата и излезе в коридора. Охраната го последва.

Елънд реши да не безпокои Вин. Тя имаше нужда от почивка и едва ли щеше да й помогне много, ако на всеки половин час наминава да я види. Вместо това свърна по друг коридор.

Задните коридори на Цитаделата Венчър представляваха нисък тесен и тъмен лабиринт. Може би защото беше израсъл тук, той се чувстваше уютно и спокойно в мрака. Отлично скривалище за млад човек, който не желае да го безпокоят. Но напоследък ги използваше за нещо друго — коридорите бяха много подходящи за дълги разходки.

„Не мога да се справя с проблемите на града — мислеше Елънд. — Ще трябва да предоставя това на Пенрод — той е човекът, когото предпочетоха“.

Факт, който би трябвало да му носи облекчение. Така можеше да се съсредоточи върху собственото си оцеляване, както и да оправи връзката си с Вин. Напоследък долавяше у нея някакво отчуждение. Опитваше се да го обясни с нараняването й, но усещаше, че причината е по-дълбока. Имаше нещо в начина, по който го гледаше, по който реагираше на опитите му за близост. Колкото и да се убеждаваше, че не е това, в главата му се бе загнездила една-единствена възможна причина.

Той вече не беше крал.

Вин не бе толкова повърхностна. През изминалите две години му бе доказала обичта и вярата си. И въпреки това нима бе възможно да не реагира — дори подсъзнателно — на неговия колосален провал? По време на покушението той я бе гледал как се бие. Беше я гледал наистина, за първи път. Тя не беше само войник или само аломант. Беше сила, като гръмотевиците и вятърът. Начинът, по който уби онзи мъж, като пръсна главата му с чело…

„Как може тя да обича човек като мен? — помисли си той. — Та аз дори не успях да задържа трона. Сам написах закона, който ме свали“.

Въздъхна и продължи да крачи. Може би трябваше още сега да предприеме нещо, да потърси начин да убеди Вин, че я заслужава. Но това само щеше да го направи още по-неспособен в очите й. Няма начин да се поправят стари грешки, особено ако не ги смяташ за такива. Беше направил всичко, което му е по силите, но и то се бе оказало малко.

Спря на една пресечка. Навремето бе достатъчно да потъне в някоя книга, за да намери утешение. Но сега се чувстваше изнервен. Напрегнат. Предполагаше… че Вин се чувства по същия начин.

„Може би трябва да се поуча от нея? Какво би направила Вин в тази ситуация?“

Едва ли щеше да се скита по коридорите, изпълнена със самосъжаление. Елънд се намръщи и погледна трепкащите светлини на фенерите — бяха запалени само половината. Той се обърна и пое с решителна крачка към една определена стая.

Почука тихо, но не получи отговор. Отвори вратата и надзърна. Сейзед и Тиндуил седяха мълчаливо до отрупано с изписани листове бюро. Очите и на двамата бяха разфокусирани, сякаш гледаха към нещо вътре в себе си. Сейзед бе положил ръка на масата. Ръката на Тиндуил лежеше върху неговата.

Сейзед се стресна, обърна се и го погледна.

— Лорд Венчър! Простете. Не ви чух да влизате.

— Няма нищо, Сейз — успокои го Елънд и пристъпи към тях. В същия миг Тиндуил се сепна и дръпна ръката си от ръката на Сейзед. Елънд кимна на Демоа и стражника да го почакат отвън и затвори вратата.

— Елънд — обърна се към него Тиндуил и в гласа й се долови типичното в отношението й към него недоволство. — Каква е причината да ни безпокоиш? Вече доказа своята неспособност — не виждам смисъл повече да го обсъждаме.

— Тиндуил, това все още е мой дом — отвърна Елънд. — Ако си позволиш да ме обидиш още веднъж, ще се озовеш на улицата.

Тиндуил повдигна учудено вежди.

Сейзед пребледня и заговори припряно:

— Лорд Венчър, не смятам, че Тиндуил искаше да ви…

— Всичко е наред, Сейзед — прекъсна го Елънд и вдигна ръка. — Тя просто проверяваше докъде съм се върнал в предишната си неувереност.

Тиндуил сви рамене.

— Дочух слухове, че обикаляте по коридорите на двореца като изгубено дете.

— И това е вярно — потвърди Елънд. — Но не означава, че съм изгубил напълно самоуважението си.

— Чудесно — рече Тиндуил и кимна към едно кресло. — Разполагайте се, ако благоволите.

Елънд също кимна и придърпа креслото по-близо до двамата.

— Нуждая се от съвет.

— Дадох ви всичко, което имах — заяви Тиндуил. — Дори повече, отколкото трябваше. Защото с оставането си тук показвам, че избирам определена страна.

— Аз вече не съм крал — напомни й Елънд. — Така че не представлявам никаква страна. Аз съм само човек, който търси истината.

Тиндуил се усмихна.

— Да чуем въпроса тогава.

Сейзед следеше разговора с очевиден интерес.

„Зная какво ти е — помисли си Елънд, сякаш му отговаряше. — Аз също не разбирам добре нашите отношения с Тиндуил“.

— Ето какъв е проблемът — рече той. — Изгубих трона, защото не пожелах да излъжа.

— Обяснете — подкани го Тиндуил.

— Имах възможност да прикрия част от закона. И тогава Съборът отново щеше да ме посочи за крал — в последния момент. Вместо това им казах истината, но това ми костваше короната.

Не съм изненадана — рече Тиндуил.

— Така и предполагах — отвърна Елънд. — Въпросът е: смяташ ли, че постъпих глупаво?

— Да.

Елънд поклати глава.

— Но не това ви костваше трона, Елънд Венчър — продължи Тиндуил. — Този момент е дребен в сравнение с мащабния ви провал. Изгубихте трона, защото не заповядахте на армията си да опази града, защото по ваше настояване Съборът получи прекалено голяма власт и защото не прибягнахте до убийци и други методи за потисничество. Накратко, Елънд Венчър, изгубихте трона, защото сте добър човек.

Елънд я гледаше втренчено.

— Излиза, че не може да си едновременно човек, който се вслушва в собствената си съвест, и добър крал?

Тиндуил се намръщи замислено.

— Лорд Венчър, въпросът ви е стар като света — заговори тихо Сейзед. — Въпрос, който преди вас са задавали монарси, свещеници и обикновени хора. Но не зная дали има отговор.

— Трябваше ли да излъжа, Сейзед? — попита го Елънд.

— Не — отвърна усмихнато Сейзед. — Може би друг би постъпил точно така на ваше място. Но човек трябва да е последователен. Вие взехте своето решение и ако бяхте изменили на самия себе си в последния момент — ако бяхте излъгали, — щяхте да постъпите противно на природата си. По-добре е за вас, че избрахте това решение, макар че изгубихте трона.

Тиндуил продължаваше да се мръщи.

— Нямам нищо против идеалите му, Сейзед. Но какво ще кажеш за народа? Ами ако много хора измрат само защото Елънд не може да озапти собствената си съвест?

— Тиндуил, не искам да влизам в спор с теб. Моето мнение е, че той постъпи правилно. Негово право е да следва съвестта си и да очаква от провидението да запълни цепнатините, създадени от сблъсъка между морал и логика.

„Провидението“.

— Имаш предвид бог — рече Елънд.

— Именно.

Елънд поклати глава.

— Сейзед, какво е бог, ако не изобретение на принудителите?

— Защо избрахте този път, Елънд Венчър?

— Защото го смятам за правилен.

— И кое го прави такъв?

— Не зная — въздъхна Елънд и се облегна назад. Видя неодобрителния поглед на Тиндуил от позата му, но го пренебрегна. Вече не беше крал и можеше да седи както си иска.

— Говориш за бог, Сейзед, но ти самият не проповядваш ли стотици различни религии?

— Триста, ако трябва да сме точни.

— И в коя от тях вярваш?

— Във всичките.

Елънд поклати глава.

— В това няма никакъв смисъл. Разказвал си ми за пет-шест, което е достатъчно, за да стигна до извода, че не си приличат.

— Не е моя работа да правя преценки, лорд Венчър — отвърна усмихнато Сейзед. — Аз само ги съхранявам.

Елънд въздъхна. „Свещеници… Понякога да говориш със Сейзед е все едно да говориш с принудител“.

— Елънд — рече Тиндуил с поомекнал глас. — Струва ми се, че подхождате към проблема от погрешна страна. Сейзед има право. Останали сте верен на своите убеждения, а това е кралска черта.

— А сега какво да правя?

— Каквото пожелаете — отвърна Тиндуил. — Никога не съм ви давала директни съвети. Само ви информирах как са постъпвали хората на ваше място преди вас.

— И какво са правили те? — попита Елънд. — Тези велики водачи, как са действали в моето положение?

— Безсмислен въпрос — отвърна тя. — Не биха се озовали в подобно положение, защото не биха допуснали да изгубят титлите си.

— За това става въпрос, нали? — Елънд я погледна в очите. — За моята титла.

— Нали точно това обсъждаме? — отвърна с въпрос Тиндуил.

Елънд не отговори. „Какво според теб прави от човек добър крал? — беше я попитал веднъж. — Доверието — бе отвърнала тя. — Добрият крал е този, който е спечелил доверието на хората си. И който го заслужава“.

Елънд се изправи.

— Благодаря ти, Тиндуил.

Тя го погледна смутено, после извърна очи към Сейзед. Той й кимна едва забележимо. И най-неочаквано се засмя.

— Хайде, Тиндуил. Да се връщаме към изследването. Негово величество има работа.

„Няма да стана отново такъв, какъвто бях — мислеше Елънд, докато крачеше забързано по коридора. — Няма да се измъчвам и да се тревожа. Тиндуил ме научи да не го правя, макар че така и не ме разбра“.

Върна се в покоите си. Влезе в кабинета и отиде право при гардероба. Дрехите, които му бе избрала Тиндуил — кралските дрехи — го очакваха вътре.