Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (42)

40.

И въпреки това в тази история има нещо твърде удобно. Изглежда, че сме създали герой, който да отговаря на пророчествата, вместо да оставим да се появи по естествен път. Ето какво ме безпокоеше, какво ме караше да се колебая, когато побратимите ми се върнаха при мен, най-сетне готови да повярват.

Елънд седеше до леглото й.

Това я успокояваше. Макар че спеше дълбоко, частица от нея знаеше, че той е тук и я гледа. Беше й странно, че се грижи за нея, тъй като обикновено това бе нейната роля.

Ето защо, когато се събуди, не бе изненадана да го види в креслото до леглото, зачетен на светлината на свещта. Тя надигна глава, но не скочи разтревожено да огледа стаята. Вместо това приседна бавно, повдигна одеялото нагоре и отпи вода от съдинката, която бе поставил до нея.

Елънд затвори книгата и я погледна засмяно. Вин потърси в погледа му някакъв намек за ужас, отвращение, изумление.

Той я смяташе за чудовище. Как можеше да й се усмихва толкова нежно?

— Защо? — попита тя тихо.

— Какво защо?

— Защо чакаш тук? Аз не умирам — поне в това съм сигурна.

Елънд сви рамене.

— Просто исках да съм до теб.

Тя замълча. Печката в ъгъла беше запалена, но явно се нуждаеше от зареждане. Тя беше облечена с нощница — спомняше си, че възрази прислугата да й я слага, но беше твърде слаба, за да упорства.

Загърна се по-плътно с одеялото. Едва сега забеляза нещо, на което не бе обърнала внимание досега.

Елънд! Къде ти е униформата?

Беше облякъл обикновен костюм от стария си гардероб, разкопчана жилетка. Сакото му бе твърде голямо.

Той повдигна рамене.

— Вин, няма смисъл повече от това представление.

— Сет ли е крал? — попита тя потиснато.

— Не. Пенрод.

— В това няма никаква логика.

— Съгласен. Не знаем със сигурност защо търговците предадоха Сет, но вече няма значение. Пенрод е по-добрият избор от двамата.

— Знаеш, че не е вярно.

Елънд се облегна уморено назад.

— Не зная, Вин. Мислех, че мен повече ще ме бива. Но докато кроях всички тези планове, не си дадох сметка, че ще е по-добре просто да окажа подкрепа на Пенрод. Ами ако поради арогантността ми бяхме предали властта на Сет? Трябваше да помисля за хората.

— Елънд… — рече тя и положи ръка върху неговата.

Той трепна. Леко, едва забележимо, но тя го усети. Между тях имаше стена. Не беше изчезнала. Той я бе видял такава, каквато е. Беше се влюбил в една илюзия.

— Какво? — попита той.

— Нищо — рече Вин. Той отдръпна ръката си. Нещо в нея се скъса. „Прекалено много го обичам. Защо? Защо му позволих да бъде свидетел? Да можех да постъпя другояче!“

„Той ще те предаде — прошепна в съзнанието й гласът на Рийн. — Вин, рано или късно всички те изоставят“.

Елънд въздъхна и погледна към завесите. Бяха спуснати, за да скрият мъглите отвън.

— Вин, знаеш ли, нито веднъж не си помислих, че може да свърши по този начин. Вярвах им, до самия край. Вярвах на тези хора — на заседателите, — бях сигурен, че ще вземат най-правилното решение. Останах изненадан, когато не ме избраха. А нямаше защо. Ние всички знаехме, че шансовете ми не са големи. Те вече ме бяха отхвърлили веднъж. Нямаше как да спечеля отново сърцата им. — Той поклати глава. — А сега или трябва да призная, че съм се излъгал във вярата си в тях, или да се доверя на решението им.

Ето какво най-много обичаше в него — добротата му, тази негова откровеност. Качества твърде странни, дори екзотични за един скаа, също както и нейната мъглородна натура. Дори сред най-добрите хора от групата на Келсайър, сред всички изтъкнати благородници, нямаше друг като Елънд Венчър. Човек, който е готов да мисли, че хората, които са му отнели трона, са постъпили правилно.

А беше време, когато се мислеше за глупачка, че се е влюбила в първия благородник, когото бе опознала. Сега вече осъзнаваше, че чувствата й към него не се дължат на едно случайно запознаване. Те произхождаха от самата същност на Елънд. Фактът, че го бе открила толкова рано, само показваше каква късметлийка е била.

А ето че… изглежда, всичко беше свършило. Поне във вида, в който беше досега. Но тя знаеше от самото начало, че ще стане така. Затова и бе отказала на предложението му да се оженят. Не можеше да стане негова жена. Или, по-точно, да му позволи да се ожени за нея.

— Вин, тази печал в очите ти ми е позната — рече тихо Елънд.

Тя го погледна изненадано.

— Не й позволявай да те завладее. Тронът не е всичко. Сигурно така е дори по-добре. Направихме каквото ни бе по силите. Нека сега някой друг се опита.

Тя се усмихна уморено.

„Той не знае. Никога не е разбирал колко боли. Той е добър човек и се опитва да ме обича насила“.

— А сега — рече Елънд, — мисля, че е време да си починеш.

— Добре съм — убеди го тя и се протегна. Ударената страна я болеше, също и вратът, но пютриумът продължаваше да тлее в тялото й и болката бе съвсем поносима. — Трябва да…

И млъкна, внезапно осъзнала нещо. Вчерашният ден се губеше в мъгла, но…

— ОреСюр! — извика тя и избута одеялото настрани.

— Той е добре, Вин — рече Елънд. — Не забравяй, че е кандра. Строшените кости не могат да го убият.

— Къде е? — попита Вин, чувстваше се малко глупаво.

— Поглъща ново тяло — отвърна усмихнато Елънд.

— Защо се смееш?

— Досега не бях виждал някой да изразява подобна загриженост за една кандра.

— Не виждам нищо лошо в това. ОреСюр рискува живота си заради мен.

— Вин, той е кандра — повтори Елънд. — Не мисля, че онези типове можеха да го убият. Дори Мъглороден не би могъл.

Вин се замисли. „Дори Мъглороден не би могъл…“ Какво я безпокоеше в това твърдение?

— Въпреки всичко — рече тя. — Той изпитва болка. Получи доста тежки удари заради мен.

— Просто изпълняваше Договора, Вин.

„Договорът…“ — ОреСюр бе нападнал човек. Той бе нарушил Договора. Заради нея.

— Какво има? — попита Елънд.

— Нищо — побърза да отвърне тя. — Какво става с армиите?

Елънд я изгледа втренчено, но й позволи да смени темата.

— Сет се е укрепил в Цитаделата Хастинг. Не знаем още каква ще е реакцията му. Съборът не го подкрепи, така че едва ли ще е положителна. Но досега не е изказал възражения. Сигурно защото осъзнава, че е в капан.

— Изглежда, е бил твърдо убеден, че ще изберем него — рече намръщено Вин. — Иначе защо ще дойде в града?

Елънд поклати глава.

— Странен ход от самото начало. Както и да е, посъветвах Събора да се опита да сключи сделка с него. Изглежда е убеден, че атиумът не е в Лутадел, и не вижда смисъл да остава в града.

— Ако изключим въпроса с престижа.

— Който едва ли си заслужава загубата на цяла армия. Или на живота му.

— А баща ти?

— Мълчи. Странно е, Вин. Не е типично за него — опитът с убийците бе толкова банален. Не зная какво да мисля за тях.

— Убийците — каза Вин и се облегна назад. — Идентифицирахте ли ги?

Елънд поклати глава.

— Никой не ги познава.

Вин се намръщи.

— Може би не познаваме достатъчно добре благородниците извън Северната област.

„Но все пак — помисли си, — ако са от някой град близо до Ортьо, би трябвало да ги познаваме, нали?“

— Стори ми се, че разпознах един от тях — рече тя.

— Кой?

— Последният…

— Аха. Жалко, сега вече не става за разпознаване.

— Елънд, съжалявам, че стана свидетел на това.

— Какво? — попита Елънд. — О, Вин, и преди съм виждал хора да умират. Не забравяй, че ни принуждаваха да гледаме екзекуциите по нареждане на лорд Владетеля. — Той се сепна. — Не че това, което направи ти, бе като тях, разбира се.

„Разбира се“.

— Ти си невероятна — продължаваше Елънд. — Ако не беше спряла онези аломанти, сега нямаше да ме има. Също както и Пенрод и останалите заседатели. Ти спаси Централната област.

„Винаги ще бъдем ножове…“

Елънд се усмихна и стана.

— Сейзед ти остави нещо. Изстинало е, но каза, че трябва да го изядеш, когато се събудиш. — И взе от масата купичка, в която имаше каша.

— Сейзед ли я прати? Значи е натъпкана с лекове.

Елънд се засмя.

— Предупреди ме да не я опитвам. Каза, че имало достатъчно успокояващи, за да не отворя очи цял месец. Но при теб било друго заради пютриума.

Подаде й купата. Вин я погледна с присвити очи. Сейзед сигурно се страхуваше, че въпреки раните ще излезе да скита из града. И вероятно беше прав. Тя въздъхна и започна да яде.

Елънд продължаваше да се усмихва. После каза:

— Ще те оставя. Имам да свърша някои неща. Ще пратя някой да донесе въглища за печката.

Вин кимна и той излезе.

 

 

Когато се събуди, Елънд отново бе при нея. Стоеше в сянката в ъгъла и я гледаше. Навън все още бе тъмно. Завесите бяха вдигнати и стаята бе изпълнена с мъгла.

Завесите бяха вдигнати.

Вин погледна силуета в ъгъла и каза тихо:

— Зейн.

Той пристъпи напред. Не беше трудно да се забележи приликата между него и Елънд, след като Вин вече знаеше какво да търси. Имаха сходна форма на брадичката и същата черна буйна коса. Дори телата им си приличаха, откакто Елънд бе започнал да се упражнява.

— Спиш прекалено дълбоко — каза той.

— Дори Мъглородните се нуждаят от сън, за да оздравеят.

— Въобще не биваше да те раняват — заяви Зейн. — Можеше да се справиш с онези типове с лекота, но отдели твърде голямо внимание на брат ми и на това да не пострадат останалите в залата. Това е направил той с теб — променил те е и вече не виждаш онова, което трябва да се направи, а което той иска да направиш.

Вин повдигна вежди и незабелязано плъзна ръка под възглавницата. За щастие кинжалът си беше на мястото. „Не ме е убил, докато спя — помисли си. — Това е добър признак“.

Той направи още една крачка към нея и тя се напрегна.

— Каква е тази игра, Зейн? Първо ми казваш, че си решил да не ме убиваш, после пращаш цяла група убийци. Какво ще последва? Да не си дошъл да приключиш с тази работа?

— Вин, ние не сме пращали тези убийци — тихо каза Зейн.

Вин изпръхтя.

— Мисли си каквото искаш — рече той и се приближи още: черна фигура, надвиснала над леглото. — Но баща ми все още е ужасен от теб. Защо ще рискува да му отмъстиш, като се опитва да премахне Елънд?

— Защото се е надявал, че убийците ще се справят и с мен.

— Но защо ще използва тях? — попита Зейн. — Нали има мен — защо ще праща група Мъгливи, при това в претъпкана зала, когато може да ми нареди да взема атиум и да се разправя с теб през нощта?

Вин се поколеба.

— Вин — каза той. — Гледах как изнасят труповете от залата на Събора. Някои от тях бяха на хора от антуража на Сет.

„Това е! — помисли Вин. — Ето къде съм видяла Главореза, на когото разбих главата! В Цитаделата Хастинг, докато гостувахме на Сет“.

— Но убийците нападнаха и Сет… — почна тя и се сепна. Всъщност това бе съвсем обикновен трик на всички измамници — да се престорят на жертви, за да избегнат подозренията.

— Убийците, които нападнаха Сет, бяха обикновени хора — продължи Вин. — Не бяха аломанти. Чудя се какво ли им е казал — че ще им бъде позволено да се „предадат“, след като свърши битката? Но защо въобще е трябвало да организира тази фалшива атака? Той беше фаворит за трона.

Зейн поклати глава.

— Вин, Пенрод сключи сделка с баща ми. Страф предложи на Събора богатства, с каквито Сет не разполага. Ето защо търговците промениха избора си. Сет вероятно е надушил предателството им. Има достатъчно шпиони в града.

Вин го гледаше слисано. Разбира се.

— И единственият начин Сет да победи…

— Е като прати убийците — довърши Зейн и кимна. — С нареждане да атакуват и тримата кандидати, да убият Пенрод и Елънд и да оставят него жив. Съборът е щял да предположи, че са били предадени от Страф, и Сет е щял да бъде провъзгласен за крал.

Вин стисна кинжала с разтреперана ръка. Започваше да й писва от тези игри. За малко да изгуби Елънд. За малко да се провали.

Една част от нея искаше да направи това, което възнамеряваше от самото начало. Да убие Сет и Страф, да премахне опасността веднъж и завинаги.

„Не. Това не е начинът, по който щеше да действа Келсайър. Нито начинът на Елънд“.

Зейн се обърна настрани и погледна през прозореца, към кълбящите се отвън мъгли.

— Трябваше да дойда, преди да започне битката. Бях отвън, със закъснелите. Дори не знаех какво става, докато не започнаха да излизат изплашени хора.

Вин повдигна вежди.

— Зейн, изглеждаш почти искрен.

— Нямам никакво желание да те видя мъртва — продължи той и се обърна. — И със сигурност не бих искал Елънд да пострада.

— Така ли? Въпреки че той е получавал всички привилегии, докато теб са те държали скрит и лишен от внимание?

Зейн поклати глава.

— Не е така. Елънд е… чист човек. Понякога, когато го слушам как говори, се питам дали щях да съм като него, ако детството ми беше различно. — Той срещна погледа й в тъмната стая. — Вин, аз съм… прекършен човек. Безумец. Никога няма да съм като Елънд. Няма да се променя, дори да го убия. Вероятно е по-добре, че двамата с него сме израсли разделени — и че той не ме познава. Нека остане такъв, какъвто е. Непокварен.

— Аз… — Вин се поколеба. Какво можеше да каже? Почти бе сигурна, че Зейн говори искрено.

— Аз не съм Елънд — продължи той. — Никога няма да бъда — не съм част от неговия свят. Но и не смятам, че трябва да бъда. Нито пък ти. Когато боят свърши, най-сетне успях да се промъкна в залата. Видях Елънд надвесен над теб. Видях погледа в очите му.

Тя извърна глава.

— Той не е виновен, че е такъв, какъвто е — продължи Зейн. — Както вече ти казах, той е чист човек. Но това го прави различен от нас. Точно това се опитвах да ти обясня. Ако можеше само да видиш как те гледаше…

„Аз видях“ — помисли си Вин. Не искаше да си спомня, но не можеше и да го забрави. Ужасеното изражение, реакцията на нещо нечовешко и чуждо, нещо отвъд възможностите му да разбере.

— Не мога да бъда Елънд — повтори Зейн тихо. — Но ти не би и искала да съм. — Той протегна ръка и пусна нещо на леглото й. — Следващия път бъди подготвена.

Вин посегна и взе подаръка. Мъничко метално топче. Съвсем гладко. Знаеше какво е дори без да го поглъща.

— Атиум?

— Сет може да прати още убийци — каза Зейн и леко скочи върху перваза на прозореца.

— Даваш ми атиум? Тук има предостатъчно за две минути горене! — Беше истинско състояние, с цена над двайсет хиляди боксинга отпреди Рухването. А сега, при ужасния недостиг на атиум…

Зейн се обърна към нея и каза:

— Искам само да се пазиш. — И изхвърча в мъглите.

 

 

Вин не обичаше времето, когато се възстановяваше от раните си. В края на краищата кой харесва болката и обездвижването? Беше долавяла досадата и недоволството на други хора, изпаднали в нейното състояние.

Когато беше болен, Елънд обикновено оставаше през целия ден в леглото и четеше книги. Клъбс бе получил сериозно нараняване по време на упражнение преди няколко месеца и едва пристъпваше, но въпреки това обикаляше наоколо, като накуцваше мъчително.

Вин все повече заприличваше на тях. Можеше да си остане в леглото, уверена, че никой не би се опитал да й пререже гърлото, докато е твърде слаба, за да извика за помощ. Но въпреки това нямаше търпение да стане, да покаже на другите, че не е тежко пострадала. Ако някой е на различно мнение, нека само опита.

Навън се развиделяваше и макар че Елънд бе наминал да я види няколко пъти, точно сега отсъстваше. Сейзед бе дошъл да прегледа раните й и я бе помолил да пази леглото „поне още един ден“. След това се бе върнал при книгите си. С Тиндуил.

„Тези двамата нали не можеха да се понасят? — зачуди се тя. — Напоследък почти не го виждам“.

Вратата се отвори. Вин остана доволна, че реакциите й са наред — тялото й се напрегна и тя машинално посегна към кинжалите. От рязкото движение почувства режеща болка. Никой не влизаше.

Вин се намръщи, все така напрегната, и в този момент през вратата се подаде кучешка глава.

— Господарке? — повика я познат ръмжащ глас.

— ОреСюр? Ти си с ново кучешко тяло!

— Разбира се, господарке — рече ОреСюр и скочи на леглото. — Какво друго да нося?

— Не зная — отвърна Вин и прибра кинжалите под възглавницата. — Когато Елънд ми каза, че поглъщаш ново тяло, си помислих, че ще е човешко. Нали всички видяха как „кучето ми“ умира.

— Така е — потвърди ОреСюр. — Най-лесно ще е да кажете, че сте си взела ново. По-скоро липсата ми би пробудила подозрения.

Вин мълчеше. Въпреки протестите на Сейзед беше облякла блуза и панталон. Роклята й висеше в гардероба в съседната стая. Не беше за нея. Тиндуил грешеше — Вин не можеше да е едновременно Мъглородна и дама. Ужасът, който бе съзряла в очите на заседателите, бе достатъчно доказателство.

— Не беше нужно да вземаш кучешко тяло, ОреСюр — рече тихо Вин. — За мен е по-важно да си доволен.

— Всичко е наред, господарке. Изглежда, свикнах с такова тяло. Реших да го изпробвам още малко, преди да се върна към човешкия си облик.

Вин се засмя. Пак беше избрал овчарка — едър свиреп екземпляр. Окраската беше различна — по-скоро черна, отколкото сива, без бели петна.

— ОреСюр… Благодаря ти за това, което направи за мен.

— Изпълнявах Договора.

— И друг път сме се били заедно. Никога не си бил такъв.

ОреСюр не отговори веднага.

— Вярно е.

— Защо… този път?

— Смятах, че така е редно, господарке.

— Дори ако противоречи на Договора?

— Не съм нарушавал Договора — заяви той твърдо.

— Но ти нападна човек.

— Но не го убих. Тъкмо затова не участваме в битки, за да не причиним смърт на човешко същество. Някои мои побратими смятат, че ако помогнеш на един човек да убие друг, ти също ставаш убиец. Но аз намирам разлика. Не съм направил нищо нередно.

— Ами ако човекът, когото повали, си беше строшил гръбнака?

— Тогава щях да се прибера при своите побратими, за да бъда екзекутиран.

— Значи рискува живота си за моя.

— До известна степен — съгласи се ОреСюр. — Вероятността с действията си да предизвикам нечия смърт бяха малки.

— Все пак ти благодаря.

ОреСюр не отговори.

— Каза „екзекутиран“. Значи ли това, че можеш да бъдеш убит?

— Разбира се, господарке. Ние не сме безсмъртни.

Вин го погледна.

— Не съм казал нищо особено, господарке. Както вече ви предупредих, няма да издам нито една от слабостите на моя род. Достатъчно е да знаете, че те съществуват.

Вин кимна, намръщи се замислено и опря колене до гърдите си. Нещо я безпокоеше, нещо, което бе казал Елънд, нещо, свързано с действията на ОреСюр.

— Но — заговори тя бавно — ти не можеш да бъдеш убит от сабя или копие, нали?

— Точно така — потвърди ОреСюр. — Макар плътта ми да изглежда като вашата и да изпитваме болка, ударите нямат траен ефект върху телата ни.

— Тогава защо се боиш? — попита тя, най-сетне напипала онова, което я измъчваше.

— Господарке?

— Защо сънародниците ти са измислили Договора? Защо се подчинявате на човечеството? Ако нашите войници не могат да ви направят нищо, защо се страхувате от нас?

— Вие притежавате аломантия.

— Значи аломантията може да ви убие?

— Не — отвърна ОреСюр. — Не може. Но мисля, че е време да сменим темата. Съжалявам, господарке. Това е опасна почва за мен.

— Разбирам — рече Вин и въздъхна. — Толкова е досадно. Има страшно много неща, които не зная — за Дълбината, за политиката… дори за собствените си приятели! — Облегна се назад и вдигна очи към тавана. „И в двореца все още има шпионин. Демоа, или Доксон, най-вероятно. Дали да не наредя да задържат и двамата за известно време? Елънд ще се съгласи ли на подобен ход?“

ОреСюр я гледаше внимателно и вероятно долови недоволството й, защото каза:

— Господарке, има някои неща, за които бих могъл да разговарям, ако внимавам. Какво знаете за възникването на кандра?

Вин го погледна.

— Нищо.

— Ние не сме съществували преди Възнесението.

— Искаш да кажеш, че ви е създал лорд Владетеля?

— На това ни учи нашата вяра. Не знаем със сигурност каква е целта на съществуването ни. Вероятно е трябвало да сме шпиони на нашия Отец.

— Отец? — повтори Вин. — Странно е да го наричате по този начин.

— Лорд Владетеля ни е създал, господарке — повтори ОреСюр. — Ние сме негови деца.

— А аз го убих — каза Вин. — Дали не трябва… да се извиня?

— Само защото ни е баща не значи, че приемаме всичко, направено от него, господарке — отвърна ОреСюр. — Не може ли някой да обича баща си и същевременно да знае, че той не е бил добър?

— Предполагам, че може.

— Религията на кандра е доста сложна по отношение на нашия Отец — продължи ОреСюр. — Дори за нас понякога е трудно да се оправим в нея.

Вин се намръщи.

— ОреСюр? На колко си години?

— На много.

— По-стар от Келсайър?

— Много по-стар. Но не толкова стар, колкото си мислите. Не помня Възнесението.

Вин кимна.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Заради първоначалния ви въпрос, господарке. Защо служим на Договора? Кажете ми, ако вие бяхте лорд Владетеля и притежавахте неговата сила, щяхте ли да създадете свои верни слуги, без да ги обвържете по някакъв начин, за да можете да ги контролирате?

Вин кимна, осъзнала за какво става въпрос.

— Нашият Отец изгубил интерес към кандрите след втория век от Възнесението — продължи ОреСюр. — Известно време сме се опитвали да бъдем независими, но както вече ви разказах, сме срещнали неприязънта на хората. Страхът. И някои от тях знаели за нашите слабости. Когато претеглили възможностите, моите предци стигнали до извода, че доброволната служба е за предпочитане пред робството.

„Той ги е създал“ — помисли Вин. Тя по принцип се придържаше към мнението на Келсайър за лорд Владетеля — че е бил по-скоро човек, отколкото божество. Но ако наистина бе създал съвършено нов вид, вероятно в него бе имало и божествена искра.

„Силата на Кладенеца на Възнесението — помисли си тя. — Той я е взел за себе си — но не за дълго. Вероятно се е изчерпала, при това доста бързо. В противен случай защо са ни били нужни армии, за да завладеем света?“

Един първоначален изблик на могъщество, способност да създава, да променя — вероятно и да спасява. Той е прогонил мъглите и след това, по някаква причина, от небето започнали да се сипят сажди. Създал кандра, за да му служат — и вероятно кол осите също. Може би дори е сътворил самите аломанти.

А след това отново станал обикновен човек. Доколкото е възможно. Лорд Владетеля все още притежавал необичайно голяма сила за един аломант и успявал да държи под контрол творенията си — както и да попречи на мъглите да убиват.

Докато Вин не се бе разправила с него. След това колосите започнаха да безчинстват и мъглите се върнаха. Кандрите не са били под негов контрол по това време и затова продължили да живеят постарому. Но той им завещал създаден от него метод за контрол, в случай че му дотрябват. Сигурен способ да ги накара да му служат…

Вин затвори очи и провери аломантичните си сетива. ОреСюр бе казал, че кандрите не могат да бъдат повлияни с аломантия, но тя знаеше още нещо за лорд Владетеля — нещо, което го отличаваше от останалите аломанти. Необичайната му сила му бе позволила да върши неща, които не би трябвало да може.

Неща като да прониква през Медни облаци и да въздейства върху метали в тялото на друг човек. Може би точно по този начин бе контролирал и кандра — тайна, която ОреСюр премълчаваше. Причината да се страхува от Мъглородните.

Не защото Мъглородните могат да ги убият, а тъй като са в състояние да направят нещо друго. Вероятно да ги поробят. Вин си припомни някои от предишните му изказвания, пресегна се внимателно и докосна с Усмиряване чувствата му. Нищо не се случи.

„Мога да направя някои от нещата, които е правел лорд Владетеля — помисли си тя. — Мога да прониквам през Медни облаци. Ако натисна по-силно…“

Съсредоточи се и Тласна чувствата му с мощно Усмиряване. Отново не последва нищо. Точно както й беше казал. Тя се отпусна за миг. После импулсивно разпали дуралуминий и опита с един последен могъщ Тласък.

ОреСюр неочаквано нададе вой, толкова животински, че Вин подскочи стреснато и машинално разпали пютриум.

ОреСюр падна разтреперан до леглото.

— ОреСюр! — извика тя, наведе се над него и го улови за главата. — Съжалявам!

— Твърде много казах… — промълви той. — Знаех си, че не биваше да говоря…

— Не исках да ти причиня нищо лошо — продължи да се оправдава тя.

Треперенето утихна и дишането на ОреСюр постепенно се успокои. Накрая той измъкна глава от ръцете й.

— Няма значение какво сте искали да направите, господарке. Грешката е моя. Моля ви, никога вече не го правете.

— Обещавам — рече тя. — И съжалявам.

Той поклати глава и изпълзя настрани.

— А не биваше дори да можете да го правите. Вие сте странно създание, господарке — като онези, древните аломанти, преди смяната на поколенията да притъпи силите им.

— Съжалявам — повтори Вин; чувстваше се безпомощна. „Той ми спаси живота, наруши Договора, а аз му причиних това…“

ОреСюр поклати глава.

— Станалото станало. Трябва да си почина. Съветвам ви да направите същото.