Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (41)

39.

Зная какви са доводите ви. Говорим за Очакването, за предсказани събития, за обещания, направени от великите древни пророци. Разбира се, Героят на времето трябва да отговаря на пророчествата. Да отговаря перфектно. Точно в това е идеята.

Страф Венчър яздеше тихо в мъгливия здрач. Макар че предпочиташе каретата, смяташе, че е важно да се показва пред войниците си на кон. Зейн вървеше до стремето му. Следваше ги отряд от петдесет войници.

Дори с толкова много хора зад гърба Страф пак се чувстваше беззащитен. Не беше само заради мъглите и сумрака. Все още не можеше да забрави как онази девойка бе докоснала чувствата му.

— Зейн, ти се провали — заяви Страф.

Мъглородният вдигна глава. Разпалилият калай Страф различи намръщеното му изражение в здрача.

— Провалил съм се?

— Венчър и Сет все още са живи. На всичко отгоре най-добрите ми аломанти бяха избити до крак.

— Предупредих, че може да стане така.

— И съвсем преднамерено, Зейн — озъби се Страф. — Защо ти беше нужна група от тайни аломанти, след като смяташе да ги пращаш на самоубийствена мисия по време на открито заседание? Може би смяташ, че възможностите ни са неограничени, но нека те осведомя, че тези шестимата не могат да бъдат заменени.

Беше му отнело десетилетия упорита работа с любовниците, за да се сдобие с тези тайни аломанти. Работата не беше неприятна, но си оставаше работа. А с необмислената си постъпка Зейн беше избил една трета от аломантичното потомство на Страф.

„Децата ми са мъртви, планът ми беше разкрит… а Елънд е още жив!“

— Съжалявам, татко — рече Зейн. — Смятах, че хаосът и тясното помещение ще попречат на онова момиче и ще я принудят да не прибягва до монети. Наистина вярвах, че ще се получи.

Страф се намръщи. Знаеше добре, че Зейн се мисли за по-компетентен от него — кой Мъглороден не би смятал така? Само с внимателно подбрана смесица от подкупване, заплахи и манипулации можеше да го държи под контрол.

Но каквото и да смяташе Зейн, Страф не беше глупак. И предполагаше, че дори сега Зейн крие нещо. „Защо прати тези хора да умрат? — мислеше си Страф. — Вероятно е знаел, че ще се провалят — инак щеше да им помогне“.

— Не — заговори Зейн тихо, по-скоро на себе си, както правеше често. — Той е мой баща… — Млъкна и кимна отривисто. — Не, не и тях.

„В името на лорд Владетеля — помисли си Страф, загледан в безумния си син. — В какво се забърках?“ Зейн ставаше все по-непредсказуем. Беше пратил тези хора на сигурна смърт, завладян от ревност или от жажда за насилие — а може би дори само от скука? Страф не вярваше, че Зейн би се обърнал срещу него, но напоследък изпитваше колебания. Във всеки случай вече не смяташе да разчита на плановете му. Да, вече не можеше да вярва на Зейн за нищо.

Зейн го погледна. Все по-трудно му беше да скрива безумието си. Добре, че и самият Страф понякога забравяше за него. Зейн бе най-опасният инструмент, с който разполагаше. Защитата, която можеше да осигури един Мъглороден, бе по-важна от разклатения му разсъдък.

Почти.

— Не се безпокой, татко — каза Зейн. — Градът ще е твой.

— Никога няма да е мой, докато е жива тази жена — възрази Страф. „Сигурно за това е било всичко. Атаката на Зейн е целяла да покаже на всички, че аз стоя зад нея, и когато онази демонка се свести, ще дойде за отмъщение.

Но ако такава е била целта на Зейн, защо просто не ме убие?“ Поведението на Зейн изобщо не изглеждаше логично. Но пък той беше луд, нали?

Зейн поклати глава.

— Ще останеш изненадан, татко. По един или друг начин, но скоро няма да има защо да се страхуваш от Вин.

— Тя си мисли, че съм се опитал да убия любимия й.

Зейн се усмихна.

— Едва ли. Твърде е умна за това.

„Твърде умна да прозре истината?“ — зачуди се Страф. Ала в същия миг подсиленият му от калай слух долови шумове в мъглата и той вдигна ръка и спря отряда. В далечината се виждаха трепкащите светлини на факлите от стената. Бяха близо до града — притеснително близо.

Хората зад Страф спряха. От мъглата пред тях се появи конник, следван от петдесетина войници. Ферсон Пенрод.

— Здравей, Страф — рече той и кимна.

— Здравей, Ферсон.

— Хората ти се справиха добре — продължи Пенрод. — Радвам се, че синът ти не умря. Той е добро момче. Лош крал, но пламенен младеж.

„Доста мои синове умряха днес, Ферсон — помисли Страф. — Фактът, че Елънд е Още жив, не ме радва. По-скоро ме натъжава“.

— Готов ли си да ми предадеш града? — попита Страф.

Пенрод кимна.

— Филин и хората му искат да потвърдиш, че ще получат титли, каквито им обеща Сет.

Страф махна небрежно с ръка.

— Познаваш ме, Ферсон. — „Толкова пъти си раболепничил пред мен“. — Винаги изпълнявам обещанията си. Щях да съм кръгъл глупак, ако не възнаградя тези търговци — нали благодарение на тях ще получавам данъци от тази област.

— Радвам се, че стигнахме до споразумение, Страф. Не вярвах на Сет.

— Съмнявам се, че вярваш и на мен.

Пенрод се усмихна.

— Но аз те познавам добре, Страф. Ти си един от нас — лутаделски благородник. Освен това държиш най-стабилното кралство във всички области. Нещо, от което имаме нужда точно сега. Малко стабилност за нашия народ.

— Говориш почти като глупавия ми син.

Пенрод поклати глава.

— Момчето ти не е глупаво, Страф. Просто е идеалист. Мъчно ми стана, когато утопията му рухна.

— Ако наистина ти е било мъчно, значи и ти си глупак като него.

Пенрод изсумтя, не издържа погледа на Страф и отмести очи. Кратката схватка остана незабелязана за останалите, но беше важна, за да се разбере кой командва.

Страф се засмя.

— Ферсон, ще се наложи отново да свикнеш с ролята си на дребна риба.

— Зная.

— Радвай се. Ако предаването на властта мине безболезнено, никой няма да пострада. Кой знае, може би дори ще ти позволя да задържиш короната.

Пенрод го изгледа изненадано.

— От доста време тази земя не е имала крале — продължи Страф. — Защото я управляваше нещо по-велико. Да, аз не мога да съм лорд Владетеля, но това не пречи да стана император. Искаш ли да запазиш короната и да останеш мой васален крал?

— Зависи от цената, Страф — заяви Пенрод предпазливо.

„Все още не се е укротил напълно“. Пенрод беше умен човек, влиятелен благородник в Лутадел и знаеше как да оцелява.

— Цената е прекомерно висока — рече Страф. — Абсурдна дори.

— Атиумът — позна Пенрод.

Страф кимна.

— Елънд не го е намерил, но той е тук някъде. Аз бях човекът, който разработваше залежите — десетилетия наред хората ми ги добиваха и ги докарваха в Лутадел. Зная колко сме натрупали и че е много повече, отколкото получаваха благородниците. Останалото трябва да е някъде в града.

Пенрод кимна.

— Ще се опитам да го намеря, Страф.

Страф вдигна вежди.

— Мисля, че е време да свикнеш с новото положение, Пенрод.

Пенрод се сепна, после сведе глава.

— Ще се опитам да го намеря, милорд.

— Добре. А сега, какви сведения имаш за любовницата на Елънд?

— Отнесли са я в несвяст след битката — докладва Пенрод. — Имам свой човек в прислугата на Вин и тя ми предаде, че е занесла купичка супа в спалнята й. Върнала я е изстинала и непокътната.

Страф се намръщи.

— Тази твоя шпионка не може ли да й пусне нещо в храната?

Пенрод пребледня.

— Аз… не мисля, че ще е разумно, милорд. А и знаете какви са организмите на тези Мъглородни.

„Може наистина да е зле — помисли Страф. — Ако нападнем сега…“ Отново усети досега й върху чувствата си. Парализа. Пустота.

— Не бива да се страхувате, милорд — рече Пенрод.

Страф повдигна вежди.

— Не се страхувам, просто съм предпазлив. Няма да вляза в града, докато не бъде осигурена безопасността ми, а докато не вляза, вие сте под заплахата на Сет. Дори по-лошо. Ферсон, помисли си какво ще стане, ако колосите решат да нападнат! В момента преговарям с техния водач. Той, изглежда, е в състояние да ги контролира. Засега. Виждал ли си какво остава след тяхно нападение?

— Вин няма да ви нападне. Не и ако Съборът гласува да ви даде управлението на града. Което ще стане напълно законно.

— Не мисля, че я интересува правната страна.

— Може би — отвърна Пенрод. — Но пък Елънд го интересува. А когато той заповяда, момичето го слуша.

„Освен ако контролът му върху нея не е като моя върху Зейн“ — помисли си Страф и потрепери. Каквото и да говореше Пенрод, Страф не смяташе да превзема града, докато не се справи с това противно създание. А за последното можеше да разчита само на Зейн.

Мисъл, която го плашеше дори повече от спомена за Вин.

Страф махна с ръка, за да покаже на Пенрод, че разговорът е приключил, и той се обърна и изчезна в мъглата, следван от своя антураж.

— Наистина ли вярваш, че ще ти предаде атиума, когато го намери? — попита тихо Зейн.

— Може би — отвърна Страф. — Той знае, че не може да го задържи — няма необходимата военна мощ, за да го опази.

А пък ако не иска да го даде… по-лесно е да му го взема отколкото да го търсим ние.

Зейн, изглежда, намери отговора за достатъчно задоволителен. Стоеше неподвижно, загледан със странно изражение в мъглите.

— Колко е часът? — попита по някое време.

Страф си погледна джобния часовник, вещ, каквато не носеше нито един Мъглороден. Твърде много метал.

— Единайсет и седемнайсет.

Зейн кимна, обърна се и погледна към града.

— Вече трябва да е подействала.

Страф смръщи вежди. После започна да се поти. Разпали калай и затвори очи. „Ето!“ — помисли си, усетил някаква слабост в тялото си.

— Пак ли отрова? — попита, като се помъчи да прикрие страха в гласа си.

— Как го правиш, татко? — отвърна с въпрос Зейн. — Мислех, че тази ще я пропуснеш. А ето те тук и си съвсем добре.

Страф усещаше нарастваща отпадналост.

— Не е нужно да си Мъглороден, за да го можеш, Зейн.

Зейн сви рамене и се усмихна унесено. Както винаги прекалено умен и неуравновесен. После поклати глава и каза:

— Пак спечели. — И се изстреля нагоре в мъглите.

Страф незабавно обърна коня и препусна към лагера, мъчеше се да запази самообладание. Вече усещаше съвсем ясно действието на отровата. Тя изяждаше живота му. Заплашваше го, вземаше връх…

Пришпорваше коня може би прекалено бързо. Трудно е да се държиш на положение, когато умираш. Войниците зад него се развикаха, неспособни да поддържат темпото.

Страф не им обърна внимание. Дали отровата вече не забавяше реакциите му? Какво бе използвал Зейн този път? Гурово двойниче? Не, отварата му трябваше да се инжектира. Томфир? Или пък някоя отрова, за която Страф дори не знаеше?

Можеше само да се надява, че не е последното. Защото ако не бе чувал за нея, Амаранта вероятно също нямаше да я познава и нямаше да може да постави нужното средство в противоотровната си смес.

Светлините на лагера озариха мъглата. Неколцина часови извикаха едновременно и един едва не го повали с копието си. За щастие го позна навреме. Страф скочи от коня и се втурна в шатрата. Навън войниците сновяха във всички посоки, изплашени, че може би е започнало нападение. Този път нямаше как да скрие действията си от Зейн.

„Нито смъртта си“.

— Милорд! — извика капитанът и се втурна към него.

— Прати да доведат Амаранта — нареди задъхано Страф.

— Любовницата ви, милорд? — Мъжът го погледна учудено. — Но…

— Веднага! — кресна Страф, отметна чергилото и влезе във вътрешното помещение. Краката едва го държаха. Той изтри чело с трепереща ръка. Целият бе облян в пот.

„Проклет да е — помисли си отчаяно. — Трябваше да го убия или поне да накарам да го затворят… да направя нещо. Не бива повече да управлявам така!“

Беше изгубил дни и нощи, седмици, в които се питаше как да постъпи със Зейн. В началото му се струваше, че с атиума, който му подхвърля, може да го държи под контрол. Но днешните действия на Зейн — това, че прати децата на Страф на сигурна смърт в безпомощен опит да се разправи с възлюбената на Елънд — говореха, че повече не може да му се вярва.

Амаранта се появи с изненадваща бързина и веднага почна да смесва противоотровата. Не след дълго Страф погълна отвратителния буламач и почти веднага усети оздравителното му действие. По същото време стигна до едно нелеко решение.

Зейн трябваше да умре.