Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (4)

2.

Все по-често се питам дали не съм последният здравомислещ на този свят. Как може другите да са тъй слепи? Чакали са толкова отдавна да се появи техният герой — този, за когото се говори в териските пророчества, — та твърде бързо стигат до заключения и решават, че всяка история и легенда рисува точно този човек.

Вин реагира незабавно и отскочи встрани. Движеше се с невероятна бързина. Пелерината й се развя над мокрия калдъръм. Монетите се блъснаха в земята зад нея, разхвърлиха парченца натрошени павета и оставиха дири в мъглите, докато рикошираха в различни посоки.

— ОреСюр! — извика тя, макар че доскорошният й събеседник вече беше хукнал към близката уличка.

Вин се извъртя, приклекна, опря длани на студените павета. В стомаха й бързо се разгаряха още аломантични метали. Тя разпали стомана и проследи синкавите линии, които изникнаха пред нея. После зачака напрегнато…

Нов рояк монети се появи от мрака, всяка следвана от синкава линия. Вин раздуха стоманата по-силно, Тласна монетите и ги отпрати обратно в мрака.

Нощта отново потъна в тишина.

Улицата, на която се намираше, бе сравнително широка. От двете й страни се издигаха високи жилищни сгради. Мъглите се полюшваха лениво. От тях бавно изникнаха осем души, приближаваха се. Вин се усмихна. Права беше — някой наистина я бе проследил. Но тези хора не бяха Наблюдателят. Не притежаваха неговата спокойна грация, нито излъчваха стаена сила. Те бяха много по-безцеремонни. Убийци.

Всичко си заставаше по местата. Ако тя бе дошла начело на армия, тръгвала да завладява Лутадел, първото, което щеше да направи, щеше да е да прати група аломанти да убият Елънд.

Усети леко придърпване на пояса и изруга, когато окачената там кесия подскочи във въздуха и я накара да изгуби равновесие. Успя да развърже връвта й и остави на аломанта да Тласне монетите вътре встрани от нея. Сред убийците имаше попе един Монетомет — Мъглив, който владееше умението да гори стомана и да Тласка метали. Миг по-късно две синкави линии се проточиха към кесиите на хората отсреща. Вин се поколеба дали да не върне жеста и да Тласне техните кесии, но се отказа. Нямаше смисъл да изиграва този коз. Монетите можеше да й потрябват.

Останала без собствен запас монети, тя бе лишена от възможността да атакува от разстояние. Пък и ако групата срещу нея бе добре подготвена, подобна атака щеше да е безсмислена — техните Монетомети и Дърпачи щяха да са готови да се справят с изстреляните от нея монети. Бягството също не беше за предпочитане. Тези хора не бяха тук само заради нея — ако избягаше, щяха да продължат към другата си цел.

Никой не праща убийци, за да премахнат телохранители. Целта на убийците са важни мъже. Мъже като Елънд Венчър, крал на Централната област. Мъжът, когото обичаше.

Вин разпали пютриум — тялото й се напрегна, подготвено за неочаквани атаки, стаило в себе си заплаха. „Четирима Главорези отпред — помисли си тя, докато оглеждаше приближаващите се мъже. Пютриумните юмруци бяха нечовешки силни, способни да издържат на огромни физически натоварвания. Изключително опасни в близък бой. — А този с дървения щит е Дърпач“.

Тя направи лъжливо движение напред и това принуди приближаващите се Главорези да отскочат. Осем Мъгливи срещу един Мъглороден — от тяхна гледна точка това бе равностойно разпределение на силите, но само ако действаха предпазливо. Двамата Монемети се отдалечиха към противоположните страни на улицата, за да могат да я Тласкат от две посоки. Последният човек, изправен мълчаливо до Дърпача, вероятно беше Задимител — не особено важна фигура в боя, предназначението му бе да крие групата си от вражески аломанти.

Осем Мъгливи. Келсайър би се справил с тях — той бе убил инквизитор. Но тя не беше Келсайър. Все още не беше решила дали това беше за добро или не.

Вин си пое въздух с пълни гърди и съжали, че няма поне малко атиум, след което разпали желязо. Това й позволи да Притегли най-близката монета — една от изстреляните по нея — също както желязото й помагаше да я Тласка. Вин я улови, изпусна я, после подскочи, престори се, че ще Тласне монетата, и се изстреля във въздуха.

Но в същия миг един от Монетометите Тласна монетата и тя отлетя настрани. Тъй като аломантията позволяваше да се Тласка и Притегля в права посока — от или към тялото, — Вин бе лишена от своята котва. Тласкането на монетата сега щеше да я насочи встрани.

Тя се спусна обратно на улицата.

„Нека смятат, че са ме хванали в капан — помисли си, приклекнала в средата на улицата. Главорезите я приближиха с нараснала увереност. — Да — рече си тя. — Зная какво си мислите. Това ли е Мъглородният, който уби лорд Владетеля? Това жалко създание? Как е възможно?

Понякога и аз се питам същото“.

Най-предният Главорез се хвърли в атака и Вин реагира мигновено. Обсидианови остриета блеснаха в нощта, измъкнати от калъфите, тя се шмугна под тоягата на Главореза и го посече през краката.

Мъжът извика от болка. Нощта вече не беше тиха.

Останалите мъже изругаха подплашено, когато Вин се насочи към тях. Вторият Главорез се нахвърли върху нея — размазана фигура, ускорена от горящия пютриум. Тоягата му закачи пелерината й, Вин се хвърли на земята и се претърколи бързо, встрани от протегнатите ръце на третия Главорез.

Над нея профуча дъжд от монети. Вин се пресегна и ги Тласна. Но Монетометът също продължаваше да Тласка — сега Тласъкът на Вин се изправи срещу неговия.

Тласкането и Тегленето на метали е тясно свързано с теглото. И — когато между тях имаше монета — това означаваше, че теглото на Вин трябва да се мери с това на убиеца. И двамата отхвръкнаха назад. Вин се озова извън обсега на Главореза. Монетометът падна на земята.

Нов рояк монети се стрелна към нея от друга посока. Вин разпали стомана и почувства прилив на енергия. Синкавите линии бяха сложна плетеница, но не й беше нужно да избира отделна монета, за да я Тласка.

Монетометът изостави металните късчета веднага щом почувства докосването на Вин. Монетите се пръснаха хаотично в мъглата.

Вин удари с рамо калдъръма, претърколи се — разпали пютриум, за да подсили равновесието си — и скочи на крака. В същия миг разпали желязо и Притегли отдалечаващите се монети.

Монетите се стрелнаха обратно към нея. Веднага щом се доближиха, Вин отскочи встрани и ги Тласна към приближаващите се Главорези. Монетите обаче се отклониха от посоката си, насочиха се към Дърпача с дървения щит. Той не можеше да Тласка — като всички Мъгливи, притежаваше само едно аломантично умение и неговото беше да Тегли желязо.

И той направи точно това, за да защити другарите си. Вдигна щита и изпъшка под ударите на монетите, които отскочиха от гладката повърхност.

А Вин отново се движеше. Втурна се право към Монетомета вляво, този, който бе паднал на земята. Мъжът извика изненадано и другият Монетомет се опита да отклони Вин, но действаше твърде бавно.

Монетометът издъхна с кинжал в гърдите. Не беше Главорез — не можеше да гори пютриум, за да подсилва тялото си. Вин измъкна кинжала, пресегна се и откъсна кесията от пояса му. Мъжът изхриптя и рухна на паважа.

„Един“ — помисли Вин, завъртя се и обърса потта от челото си. Сега срещу нея в наподобяващата коридор улица имаше седмина мъже. Вероятно очакваха да побегне. Но противно на това тя нападна.

Приближи се към тях и скочи — и хвърли на земята кесията, която бе взела от убития. Последният жив Монетомет нададе предупредителен вик и Тласна кесията. Вин обаче използва монетите, за да набере височина, и профуча право над главите на Главорезите.

Един от тях — раненият — за нещастие бе останал назад за да пази Монетомета, и вдигна тояга в мига, когато Вин се приземи. Тя отклони първия удар, замахна с кинжала и…

Самотна синкава линия затрептя пред очите й. Бърза. Вин реагира светкавично: завъртя се, Тласна се от бравата на една близка врата и политна встрани. Падна на една страна, като се опита да омекоти сблъсъка с ръка, преметна се и стъпи на крака върху хлъзгавия калдъръм.

Една монета иззвъня на земята зад гърба й и заотскача от паветата. Дори не беше насочена към нея. Напротив, изглежда, бе полетяла към близкия Монетомет и той я бе отклонил встрани.

Но кой я бе изстрелял?

„ОреСюр?“ — зачуди се Вин, но това беше глупаво. Кандрата не беше аломант — освен това не би взел самостоятелно решение. ОреСюр правеше само това, което му нареждаха.

Монетометът изглеждаше не по-малко объркан от нея. Вин вдигна глава, разпали калай и едва сега забеляза изправения на покрива на близката сграда силует. Тъмна сянка. Дори не си бе направил труда да се скрие.

„Той е — помисли си тя. — Наблюдателят“.

Наблюдателят остана на мястото си. Изглежда, засега не смяташе да се меси. Главорезите скочиха към Вин. Тя избегна удара на единия, завъртя се около другия и заби кинжал в гърдите на третия. Мъжът се люшна назад, но не падна. Пютриумът му помагаше да остане на крака.

„Защо все пак Наблюдателят хвърли монетата? — запита се Вин, докато се отдръпваше. — И защо я насочи точно срещу Монетомета, който очевидно щеше да я Тласне встрани?“

Разсейването едва не й коства живота, тъй като почти пропусна страничната атака на мъжа, чиито крака бе посякла. Успя да реагира в последния възможен момент и избегна удара. С това обаче се озова в обсега на другите трима.

Те я атакуваха едновременно.

Все пак тя съумя да избегне ударите на двама от тях. Но третият я блъсна в гърдите. Силният удар я запокити през улицата и тя се стовари върху дървената врата на едно дюкянче. Чу пукот — за щастие от вратата, не от костите й — и се свлече на земята. Беше изпуснала кинжалите. Обикновен човек на нейно място вече щеше да е мъртъв, но подсиленото й от пютриум тяло бе в състояние да издържи и по-големи сътресения.

Тя си пое мъчително въздух, надигна се и разпали калай. Металът подсили сетивата й — включително и усета за болка — и внезапният шок проясни ума й. Гърдите я боляха от удара. Но не можеше да спре. Не и когато Главорезът отново я нападаше, размахал вдигнатата тояга.

Опряна на вратата. Вин разпали пютриум, улови тоягата с лявата си ръка, замахна с дясната и я строши с юмрук. Главорезът се олюля. Вин дръпна остатъка от тоягата от ръцете му и го удари през очите.

Макар и замаян от удара, мъжът се задържа на крака. „Не мога да се меря по сила с Главорезите — помисли тя. — Трябва да сменя позицията“.

Преодоля болката и отскочи встрани. Главорезите се опитаха да я последват, но тя беше по-лека, по-слаба и което бе най-важното — много по-бърза. Заобиколи ги и се насочи към Монетомета, Задимителя и Дърпача. Раненият Главорез бе останал да ги охранява.

Докато се приближаваше, Монетометът хвърли по нея шепа боксинги. Вин ги Тласна встрани, пресегна се и Притегли тези в кесията му.

Монетометът изсумтя, забелязал, че кесията полита към Вин. Беше завързана за пояса му и го дръпна рязко напред, толкова силно, че Главорезът бе принуден да го улови с ръце, за да го задържи.

И тъй като котвата й бе останала неподвижна, сега Вин бе Притеглена към нея. Тя разпали желязо, отдели се от земята и замахна с юмрук, докато се носеше с нарастваща скорост. Монетометът извика уплашено и понечи да развърже кесията си.

Прекалено късно. Набрала инерция, Вин прелетя край него и пътьом го удари с юмрук в лицето. Главата му се завъртя рязко, вратът му се изви с хрущене. Вин стъпи на земята, заби лакът в брадичката на изненадания Главорез и го отхвърли назад. В следващия миг краката й се стовариха върху гръкляна му.

И двамата мъже останаха да лежат неподвижно. Сега вече противниците бяха с трима по-малко. Откъснатата кесия лежеше на земята, съдържанието й се бе пръснало по калдъръма около Вин. Тя пренебрегна болката в лакътя и се извърна към Дърпача. Той стоеше с вдигнат щит и изглеждаше странно спокоен.

Нещо изтрака зад нея. Вин извика, стресната от шума, отекнал като грохот в подсиления й слух. Остра болка проряза главата й и тя вдигна ръце към ушите си. Беше забравила Задимителя, който държеше две дървени парчета, изгладени така, че да издават рязък звук при удряне едно в друго.

Движение и реакция, действие и последействие — това беше същината на аломантията. Калаят помагаше на очите й да виждат в мъглата и така й осигуряваше предимство срещу убийците. Но и изостряше слуха й невероятно. Задимителят отново вдигна клепалото. Вин изръмжа, събра шепа монети от калдъръма и ги изстреля по него. Дърпачът, естествено, ги Притегли към себе си, те се удариха в щита и отскочиха. Докато се носеха във въздуха, Вин внимателно Тласна една от тях така, че да падне зад него.

Мъжът свали щита, без да забележи монетата, която Вин бе отклонила. Вин я Притегли рязко, право към себе си — и към незащитения гръб на Дърпача. Той падна, без да издаде звук.

„Четирима“.

Отново се възцари тишина. Главорезите стояха неподвижно, Задимителят бе свалил клепалото. Не разполагаха с Монетомети и Дърпач — никой, който да Тегли или Тласка метал, — а Вин бе заобиколена от пръснати на земята пари. Решеше ли да ги използва, Главорезите щяха да бъдат избити. Достатъчно бе да…

Нова монета профуча във въздуха, изстреляна от Наблюдателя на покрива. Вин изруга и отскочи. Но монетата не я удари. Попадна право в челото на Задимителя. Мъжът рухна възнак и издъхна на място.

„Това пък какво значи?“ — зачуди се Вин, втренчила поглед в мъртвеца.

Главорезите отново пристъпиха към нея, но Вин не предприе нищо, смръщила озадачено чело.

„Защо трябваше да убива Задимителя? Той вече не представляваше заплаха“.

Освен ако…

Изгаси медта и разпали бронз, метала, който й позволяваше да засича аломантична активност. Не усещаше Главорезите да горят пютриум. Все още бяха Задимени, със скрита аломантия.

Някой друг гореше мед.

И изведнъж всичко си дойде на мястото. Беше съвсем обяснимо защо тази група е дръзнала да нападне истински Мъглороден. Защо Наблюдателят бе стрелял по Монетомета. Защо после бе убил Задимителя.

Вин беше в смъртна опасност.

Имаше само броени мигове за вземане на решение. И тя го взе, уповавайки се на нюха си — бе израсла на улицата, крадец и майстор в измамите. За нея нюхът бе по-естествен способ от всякаква логика.

— ОреСюр! — извика. — Бягай в двореца!

Това, разбира се, беше парола. Вин отскочи назад, игнорирайки за момент Главорезите, и в същия миг повиканият слуга изтича от уличката. Измъкна нещо от пояса си и го хвърли към Вин: малка стъкленица, каквито аломантите използваха, за да държат метални разтвори. Вин бързо Притегли стъкленицата в ръката си. Недалеч от нея вторият Монетомет — който досега се бе преструвал на мъртъв — изруга и се изправи.

Вин гаврътна съдържанието на стъкленицата на един дъх. Вътре имаше само едно метално топче. Атиум. Не можеше да рискува да го носи в себе си — някой би могъл да го Притегли по време на боя. Затова бе наредила на ОреСюр да се спотайва наблизо и да й хвърли стъкленицата, ако се наложи.

„Монетометът“ измъкна от пояса си скрития там стъклен кинжал и поведе атаката на Главорезите. Вин се поколеба само за миг — съжаляваше за взетото решение, но осъзнаваше, че е неизбежно.

Тези хора бяха скрили в редовете си Мъглороден. Мъглороден като Вин, човек, способен да използва силата на десет метала. Мъглороден, изчакал подходящия момент, за да я удари, да я свари неподготвена.

Със сигурност носеше атиум, а имаше само един начин да се противодейства на този метал. Атиумът бе най-мощен от всички аломантични метали. Можеше да се използва само от опитни Мъглородни и нерядко решаваше изхода на битката. Всяка зрънце струваше цяло състояние — но за какво й е това състояние, ако умре?

Вин разпали своя атиум.

Светът около нея внезапно се промени. Всеки движещ се обект — поклащащи се пердета, раздухвани от вятъра сажди, атакуващите Главорези, дори повлеклата мъгла — излъчи свое прозрачно копие. Копията се движеха малко пред оригиналите и показваха на Вин какво точно ще се случи след секунди.

Само Мъглородният беше неуязвим за този похват. Вместо да излъчва единична атиумна сянка, той притежаваше десетина — сигурен признак, че също гори атиум. Противникът й се поколеба за съвсем кратко. Сега тялото на Вин също пораждаше десетки объркващи атиумни сенки. Способна да надзърне недалеч в бъдещето, Вин бе в състояние да предвиди какво смята да предприеме той. Това на свой ред променяше действията й. И така, подобно на отражения в две извърнати едно към друго огледала, възможностите се простираха до безкрайност. Никой от двамата нямаше предимство пред другия.

Макар техният Мъглороден да позабави крачка, четиримата Главорези продължиха атаката, тъй като нямаха никакъв начин да усетят, че Вин гори атиум. Вин се обърна, изправена до тялото на поваления Задимител, подпъхна крак под клепалото и го изрита във въздуха.

Първият Главорез я доближи и вдигна тоягата. Атиумната й сянка премина през тялото на Вин. Тя се изви, отскочи настрани и усети полъха на истинската тояга, която профуча покрай ухото й. Благодарение на атиума маневрата мина леко и гладко.

Тя улови едната от пръчките на клепалото и я стовари върху шията на Главореза. Улови и втората, замахна чевръсто и я стовари върху темето му. Той изпъшка и падна на гръб, а Вин скочи напред.

Отново стовари импровизираното си оръжие, този път върху главата на втория Главорез. Клепалото се строши с кух мелодичен звук, а черепът на Главореза поддаде с хрущене.

Мъжът падна и не помръдна. Вин изрита тоягата му във въздуха, захвърли строшеното клепало и я улови. Завъртя се, клекна, подсече с тоягата двамата последни Главорези и с точни движения им нанесе два бързи и същевременно силни удара в лицата.

Мъжете издъхнаха, а тя се приведе, стиснала тоягата с една ръка и опряла другата на влажния паваж. Мъглородният не помръдваше от мястото си и тя долови в позата му неувереност. Силата невинаги означаваше компетентност, а неговите две тайни оръжия — изненадата и атиумът — бяха неутрализирани.

Той се обърна, Притегли шепа монети от земята и ги изстреля. Не към Вин — а към ОреСюр, който все още стоеше наблизо. Мъглородният очевидно се надяваше да отклони по такъв начин вниманието на Вин, докато намери начин да се измъкне.

Но грешеше.

Вин се хвърли към него — ОреСюр извика от болка — и запокити тоягата към главата му. Веднага щом се отдели от ръката й, тоягата вече разполагаше само с една сянка — сигурна и неизменна. Мъглородният убиец отскочи с добре премерено движение. Забавянето му обаче беше достатъчно, та Вин да успее да скъси разстоянието между тях. Трябваше да го атакува бързо — атиумното топче, което бе погълнала, бе твърде малко. Щом изгореше, тя щеше да е беззащитна. Противникът щеше да разполага с пълна власт над нея. Той…

Изплашеният Мъглороден вдигна кинжала. И в този момент неговият атиум свърши.

Хищническите инстинкти на Вин реагираха незабавно и тя замахна с юмрук. Противникът й вдигна ръка да блокира удара, но тя предвиди движението и промени посоката на атаката. Ударът попадна право в лицето му. После, с ловки пръсти хвана стъкленият му кинжал, преди да се е разбил на паважа, изправи се рязко и го заби в гърлото му.

Мъглородният се строполи на земята.

Вин стоеше задъхана, заобиколена от труповете на убийците. За един кратък миг почувства невероятна сила. С атиума беше непобедима. Можеше лесно да избегне, удар, да убие противник.

И тогава и нейният атиум свърши.

Изведнъж светът се върна към нормалните си измерения. Болката в главата й се усили рязко, тя се закашля мъчително и изстена. Тялото й бе покрито с рани — някои доста сериозни. Вероятно имаше пукнати ребра.

Но отново беше победила. Макар и с огромни усилия. Какво ли щеше да стане, ако се бе провалила? Ако бе проявила небрежност или уменията й се бяха оказали недостатъчни?

Елънд щеше да умре.

Вин въздъхна и вдигна глава. Той все още бе там, наблюдаваше я от покрива. Бяха се гонили пет, не, шест пъти през последните няколко месеца, но тя нито веднъж не бе успяла да го улови. Някой път щеше да го приклещи в тъмното.

Но не тази нощ. Нямаше достатъчно сили. Дори малко се страхуваше да не използва това и да я нападне. „Ала… от друга страна, той ме спаси. Щях да умра, ако се бях приближила още малко до скрития Мъглороден. Достатъчно бе да разпали атиум, без да си давам сметка, че го прави, и кинжалите му щяха да щръкнат от гърдите ми“.

Наблюдателят остана горе още няколко минути, както винаги обгърнат в мъгли. После се обърна и се отдалечи с подскоци в нощта. Вин го остави. По-важното сега бе да провери как е ОреСюр.

Приближи се уморено до него и спря. Проснатото тяло — облечено в панталони и риза на прислужник — бе надупчено от монети и обляно в кръв.

Той бавно надигна глава.

— Какво има?

— Не знаех, че може да ти тече кръв.

— Сигурно не знаеш и че изпитвам болка — изсумтя ОреСюр.

Вин отвори уста, но се поколеба. Истината бе, че не беше помисляла за това. Настръхна. „Какво право има това създание да ме обвинява?“

Но от друга страна, ОреСюр се бе оказал полезен помощник.

— Благодаря, че ми хвърли стъкленицата — рече тя.

— Само си изпълних дълга, господарке — отвърна ОреСюр и се надигна с пъшкане. — Господарят Келсайър ми нареди да ви пазя. Както винаги, аз служа на своя Договор.

„Ах, да. Всемогъщият Договор“.

— Можеш ли да вървиш?

— С известни усилия, господарке. Монетите са строшили няколко кости. Ще ми е нужно ново тяло. На някой от убийците, може би?

Вин се намръщи, погледна към труповете и стомахът й неволно се сви. Беше убила осем мъже с хладната решителност, на която я бе научил Келсайър.

„Ето това съм аз — помисли си. — Убиец, като тези тук“. Такъв щеше да е животът й занапред. На убиец, който да пази Елънд.

Но мисълта, че ОреСюр ще изяде един от тях — че ще разкъса и ще погълне трупа, а сетивата му ще запаметят мускулите, кожата и органите, за да може да ги възпроизведе — й се стори отвратителна.

Обърна глава и забеляза прикритото презрение в очите му. И двамата знаеха какво е мнението й за изяждането на трупове. Знаеха и какво мисли той за нейните предразсъдъци.

— Не — поклати глава Вин. — Няма да използваме тези хора.

— В такъв случай ще трябва да ми намерите друго тяло — рече ОреСюр. — Според Договора аз не мога да убивам хора.

Стомахът на Вин отново се сви. „Ще измисля нещо“. Настоящото му тяло бе на убиец, взето след екзекуция. Вин все още се безпокоеше, че някой в града може да разпознае лицето.

— Можеш ли да се върнеш в двореца? — попита тя.

— Това ще отнеме време.

Вин кимна, махна му да тръгна и огледа труповете. Имаше странното усещане, че тази нощ може да се окаже повратна точка в съдбата на Централната област.

Тоягите на убийците й бяха нанесли сериозни наранявания. Топчето атиум й беше последното. При следващата атака на Мъглороден тя щеше да е беззащитна.

И най-вероятно щеше да умре, също както бе издъхнал тази нощ Мъглородният.