Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (39)

37.

И ето, че стигам до същината на моите разсъждения. Искам да се извиня. Дори когато изписвам словата си върху стомана, седнал в тази замръзнала пещера, мисълта ми лъкатуши.

Сейзед погледна към завесата на прозореца и забеляза колебливите лъчи, които се опитваха да проникват през цепнатините. „Нима вече е сутрин? — учуди се той. — Работили сме цяла нощ?“ Струваше му се почти невъзможно. Не беше съхранявал бодрост, ала се чувстваше съвсем буден — по-жизнен от много дни насам.

Тиндуил седеше в креслото до него. Бюрото на Сейзед бе отрупано с разпилени листа около двете мастилници и подострените пера. Нямаше книги — Пазителите не използваха печатен текст.

— Ах! — възкликна Тиндуил, взе едно перо и почна да пише. Тя също не изглеждаше уморена, но пък вероятно бе черпила сили от бронзовия си металоем.

Сейзед я наблюдаваше как пише. Изглеждаше подмладена — не беше виждал подобен ентусиазъм на лицето й отпреди десет години, когато размножителните инспектори най-после я оставиха на мира. Денят, когато тя най-сетне се присъедини към Пазителите. Тъкмо Сейзед бе този, който й прехвърли всички познания, натрупани за трите десетилетия на нейното принудително майчинство.

Не й трябваше много време, за да си намери място в Синода. Но дотогава Сейзед вече беше прокуден от техните редици.

Тиндуил приключи с писането и каза:

— Има една част от биографията на крал Уеднегон… Той е бил сред последните управници, възправили се с оръжие в ръка срещу лорд Владетеля.

— Зная кой е — рече Сейзед и се усмихна.

Тя го погледна.

— Разбира се. — Очевидно не беше свикнала да работи с човек, който съхранява също толкова познания, колкото и тя. Побутна листа към Сейзед — макар той да разполагаше с точни препратки и бележки, щеше да е по-бързо да прочете указания пасаж, отколкото да го издири в медните металоеми.

Прекарах доста време с краля през тези последни седмици. Той изглеждаше почти отчаян, което е обяснимо. Войниците му нямаше да издържат срещу колосите на Завоевателя, а хората му търпяха поражение след поражение след Кулопада. Но кралят не винеше своите войници. Смяташе, че проблемите произтичат от друго — от недостига на храна.

През последните дни заговори на няколко пъти за тази своя идея. Беше уверен, че ако имат повече хранителни припаси, ще могат да издържат. За недостига Уеднегон винеше Дълбината. Защото макар че Дълбината бе победена — или поне обезсилена, — докосването й бе намалило хранителните запаси на Даррелнай.

Хората му не можеха да отглеждат жито и да се съпротивляват на демоничните армии на Завоевателя. В края на краищата това бе причината да бъдат победени.

Сейзед бавно кимна и попита:

— С каква част от този текст разполагаме?

— Не е голяма. Шест, почти седем страници. Това е единственото място, където се споменава Дълбината.

Сейзед помълча известно време, загледан в написаното. Накрая вдигна очи към Тиндуил.

— Смяташ, че лейди Вин е права, нали? Че Дълбината е била мъгла.

Тиндуил кимна.

— Съгласен съм — рече Сейзед. — Ако не друго, това, което сега наричаме Дълбината, е касаело някаква промяна в мъглата.

— Ами аргументите ти отпреди?

— Бяха оборени — рече Сейзед, загледан в листа. — От думите ти и от моите изследвания. Макар че не ми се ще да е вярно, Тиндуил.

Тя повдигна вежди.

— Готов си отново да предизвикаш Синода, за да изучаваш нещо, в което дори не си склонен да вярваш?

Той я погледна в очите.

— Има разлика между това да се боиш от нещо и да го желаеш. Завръщането на Дълбината може да ни донесе гибел. Не искам това да се случи, но и не бих пропуснал възможността да открия истината.

Тиндуил отмести очи.

— Сейзед, не вярвам, че това може да ни унищожи. Признавам, ти направи голямо откритие. В архивите на Куаан има много важни неща. Изглежда, Дълбината наистина е в родство с мъглите и ако е така, то представите ни за Възнесението на лорд Владетеля са силно преувеличени.

— Ами ако мъглите набират сила? — попита Сейзед. — Ако с убийството на лорд Владетеля сме премахнали силата, която ги сдържа?

— Нямаме никакви доказателства, че мъглите излизат денем — посочи Тиндуил. — А за възможността да убиват хора разполагаме само с непотвърдени сведения.

Сейзед — едва сега забеляза, че без да иска, е смачкал изписания от Тиндуил лист — отвърна:

— Да, така е.

Тя въздъхна.

— Сейзед, защо никога не се защитаваш?

— За каква защита говориш?

— Трябва да има някаква. Извиняваш се и молиш за прошка, но въпреки това не променяш поведението си! Не си ли си помислял, че ако беше по-открит, досега навярно щеше да ръководиш Синода? Прогониха те, защото отказа да представиш аргументи в своя защита. Ти си най-разкаяният бунтовник, когото съм срещала.

Сейзед не отговори. Виждаше тревогата в очите й. Тези красиви очи. „Глупави мисли — рече си. — Винаги си го знаел. Някои неща са предназначени за други, не за теб“.

— Прав беше за лорд Владетеля, Сейзед — продължи Тиндуил. — Може би останалите щяха да те последват, ако беше малко по-… настоятелен.

Сейзед поклати глава.

— Не съм като мъжете от твоите биографии, Тиндуил. Дори не съм истински мъж.

— Ти си по-добър мъж от тях, Сейзед — тихо каза Тиндуил. — И точно това ме дразни — че не мога да разбера защо.

Замълчаха. Сейзед се надигна, отиде до прозореца и дръпна завесите. След това изгаси лампата.

— Днес заминавам — каза Тиндуил.

— Заминаваш? Армиите може да не те пуснат.

— Не смятам да се промъквам през тях, Сейзед. Смятам да ги навестя. Дадох каквото е нужно на младия Венчър, сега ще направя същото и за неговите противници.

— А. — Сейзед въздъхна. — Разбирам. Трябваше да се сетя и сам.

— Съмнявам се, че те ще се вслушат като него. Венчър е чудесен човек.

— И чудесен крал — добави Сейзед.

Тиндуил не отговори. Гледаше към масата — отрупана с листа, забележки, изтеглени от металоемите, изписани и препрочетени.

„За какво беше тази нощ? Нощ на изследвания, на споделяне на мисли и на открития?“

Тиндуил все още беше красива. Леко прошарена кестенява коса, дълга и права. Лице, белязано от трудностите на преживяното, но с ясен поглед. И тези очи… проницателни, издаващи познание и обич, каквито притежаваха само Пазителите.

„Не бива да мисля за тези неща — каза си Сейзед. — Те не са от значение. Никога не са били“.

— Щом трябва, върви — каза на глас.

— Ето, че пак отказваш да спориш.

— Какъв е смисълът да спорим? Ти си мъдър и решителен човек. Вероятно следваш собствената си съвест.

— Понякога хората са твърдо решени да следват избора си само защото не им се предлага друг.

Сейзед я гледаше. В стаята цареше тишина, само от двора долитаха приглушени шумове. Тиндуил седеше, озарена от слънчевата светлина, и наметалото й сякаш пламтеше. Тя сякаш се опитваше да му внуши нещо, нещо, което никога не бе очаквал да чуе от нея.

— Ще ти призная, че съм объркан — рече той и бавно се отпусна на стола. — А какво става с дълга ти на Пазител?

— Също е много важен — призна тя. — Но понякога се допускат… изключения. Тази отпечатка, която носиш… вероятно заслужава по-задълбочени изследвания, преди да си тръгна.

Сейзед я гледаше и се опитваше да разчете погледа й.

„Какво чувствам?“ — запита се той. Нима беше само объркан? Или слисан?

Изплашен?

— Тиндуил, не мога да бъда това, което искаш — каза той. — Аз не съм мъж.

Тя махна небрежно с ръка.

— Сейзед, през последните няколко десетилетия имах предостатъчно „мъже“. Изпълних дълга си към териския народ. Мисля, че за известно време бих искала да си почина. Донякъде дори се отвращавам от терисците, от това, което ми направиха.

Той понечи да заговори, но тя го спря.

— Зная, Сейзед. Съгласих се да изпълнявам този дълг и смятам, че се справих добре. Но през всичките тези години не можах да разбера защо Пазителите упорито поддържат статута ни на покорен народ. Видях само един човек, който подтикваше Синода към активни действия. Докато те обмисляха как да запазят инкогнито, един човек искаше да нападне. Докато те се чудеха как да се справят с разплодителните инспектори, един човек готвеше свалянето на Последната империя. И когато се върнах при народа си, открих, че този човек продължава борбата. Сам. Осъден, задето общува с престъпници и крадци, той безропотно бе приел наказанието си. — Тя се усмихна. — И този човек продължи така, докато ни дари свободата.

Тя го улови за ръката. Сейзед я гледаше с широко отворени очи.

— Сейзед, мъжете, за които съм чела — заговори отново тихо Тиндуил, — никога не са седели кротко и не са търсели най-добрите начини да се скрият. Те са се борили, търсили са победата. Понякога са били безразсъдни, други пък са ги наричали глупци. Но въпреки това в решителни моменти те са били хората, които са променяли света.

Слънцето огря цялата стая. Тиндуил пусна ръката му и сплете пръсти в скута си. Изглеждаше някак… разтревожена. Виждал ли я бе досега такава? Тиндуил бе силна жена, вероятно най-силната, която познаваше. Невъзможно бе да забелязва уплаха в очите й.

— Сейзед, искам да чуя някаква причина — прошепна тя.

— Аз… много ще се радвам, ако останеш — промълви той и положи ръка върху нейните.

Тиндуил повдигна вежди.

— Остани — повтори той. — Моля те.

Тиндуил се усмихна.

— Добре — ето, че ме убоди. Хайде сега да се върнем към нашето изследване.

 

 

Елънд крачеше по обляната от утринната светлина стена. Сабята му потракваше по каменните плочи.

— Почти приличаш на крал — отбеляза един глас.

Елънд се обърна. Хам тъкмо изкачваше последните стъпала.

Въздухът беше студен и свеж. Наближаваше зима. Вероятно дори бе започнала. Хам нямаше наметало — беше по вечния си елек, панталони и сандали.

„Интересно дали някога е усещал студ — помисли си Елънд. — Пютриумно горене. Каква изумителна дарба“.

— Казваш, че почти приличам на крал — каза той и тръгна по стената, а Хам забърза след него. — Изглежда, дрехите, ушити по идея на Тиндуил, вършат чудеса.

— Нямах предвид дрехите. Говорех за изражението ти. Откога си на стената?

— От часове — отвърна Елънд. — Как ме откри?

— Войниците — обясни Хам. — Те виждат в теб своя военачалник. Видели са те, че си тук, а когато си наблизо, видимо се стягат, дори гледат оръжията им да са лъснати, в случай че се спреш да ги провериш.

— Не знаех, че прекарваш толкова време с тях — каза Елънд.

— О, не съм твърдял подобно нещо. Но наистина гледам да ги навестявам колкото се може по-често. Не бива само да се преструвам на техен командир. Келсайър открай време искаше да стана генерал — мисля, че дълбоко в себе си смяташе, че когато си приятел с хората, не можеш да ги командваш. Вероятно е бил прав — хората се нуждаят от водачи. Просто не държа да съм един от тях.

— Аз пък държа — рече Елънд и сам се изненада от думите си.

Хам сви рамене.

— И вероятно това е добре. В края на краищата си крал.

— Донякъде.

— Все още носиш корона.

Елънд кимна.

— Да. Мисля, че е редно да го правя. Може да звучи глупаво — все пак я нося съвсем отскоро. Но хората имат нужда да знаят, че някой все още ги командва. Поне за още няколко дни.

Продължиха по стената. В далечината Елънд различи нарастваща сянка — третата армия бе пристигнала по дирите на прокудените бежанци. Съгледвачите не знаеха какво е забавило колосите толкова много. Обяснението донякъде се криеше в тъжния разказ на селяните.

Колосите не бяха атакували нито Страф, нито Сет. Вместо това се бяха разположили на лагер. Изглежда, Джастис разполагаше с достатъчна власт над тях, за да ги държи кротки. И така те се бяха присъединили към обсадата — още едно чудовище, очакващо своята плячка.

„Когато не можеш да имаш едновременно свобода и безопасност, кое ще избереш?“

— Изглеждаш малко изненадан от мисълта, че искаш да командваш — рече Хам.

— Просто досега не бях давал израз на това желание — отвърна Елънд. — Звучи ми някак… арогантно. Искам да съм крал. Не желая друг да заеме този пост. Нито Пенрод, нито Сет… никой. Този пост е мой. Градът е мой.

— Ел, не зная, дали „арогантен“ е точната дума — рече Хам. — Защо искаш да бъдеш крал?

— За да защитавам хората — отвърна Елънд. — Да им осигуря безопасност и права. И освен това да се уверя, че благородниците няма да се прехвърлят от другата страна на барикадата.

— Това не е арогантност.

— Напротив, Хам. Арогантност е, но е напълно оправдана. Не мисля, че човек може да води другите, ако не я притежава. Всъщност, струва ми се, че тъкмо това ми липсваше по време на досегашното ми управление. Арогантност.

— Самоувереност.

— Точен израз и с почти същата идея — съгласи се Елънд. — Мога да се погрижа по-добре за хората си от мнозина други. Трябва само да открия начина, по който да го докажа.

— Ще се справиш.

— Ти си оптимист, Хам.

— Ти също. Елънд се засмя.

— Така е. Но тази работа ме променя.

— Ако искаш да я задържиш, трябва да се върнем към нашето изследване. Остава ни само един ден.

Елънд поклати глава.

— Хам, прочетох всичко, което ми е нужно. Не смятам да се възползвам от закона и затова няма смисъл да търся вратички в него или да изучавам още книги в търсене на вдъхновение, което няма да ми свърши работа. Трябва ми време, за да помисля. Така че нека се поразходим още малко.

Елънд забеляза в далечината вражески войници, около които се вдигаше прахоляк, махна на един от хората си в попита:

— Какво става там?

Войникът засенчи очи и погледна.

— Прилича ми на поредната схватка между войниците на Сет и Страф, ваше величество.

Елънд повдигна вежди.

— Това често ли се случва?

Войникът сви рамене.

— Напоследък зачести. Обикновено е между патрулни отряди, когато се срещат на ничия земя. При отстъпването винаги оставят по няколко трупа. Нищо особено, ваше величество.

Елънд кимна и го освободи. „Очевидно между армиите съществува напрежение. На войниците сигурно им е омръзнала обсадата, още повече с наближаващата зима“.

Пристигането на колосите само щеше да влоши нещата. Ако успееха да разпалят тази вражда, Страф и Сет може би щяха да преминат към директна атака. „Да имах още съвсем малко време“ — помисли си Елънд, докато крачеше по стената заедно с Хам.

Но първо трябваше да си върне трона. Без властта, която той му осигуряваше, не можеше да направи нищичко.

Проблем, който не му даваше покой.

Нещо друго привлече вниманието му — този път от отсамната страна на стената. Хам беше прав — войниците наистина се изпъваха и заставаха мирно, когато ги наближаваше. Козируваха му и той им кимаше, положил ръка на дръжката на сабята, както го беше учила Тиндуил.

„Ако задържа трона, ще е благодарение на тази жена“ — помисли Елънд. Разбира се, тя щеше да го скастри за подобна мисъл. Щеше да му каже, че е задържал трона, защото го заслужава — защото е крал. Че промяната му се дължи на вътрешни резерви, използвани от него, за да преодолее затрудненията.

Не беше сигурен дали някога ще повярва на подобни аргументи. Но при последния им урок отпреди два дни — по някакъв начин той се досещаше, че е последен, — тя му каза нещо много важно. Че няма само един модел за крал. Че той няма да е като кралете от миналото, нито като Келсайър.

Че ще бъде Елънд Венчър. Че е задълбал надълбоко във философските познания и следователно ще го запомнят като учен и просветител. Че е най-добре да се възползва от това предимство, инак може въобще да не го запомнят. Че нито един крал не е признал своите слабости, но затова пък никой не е пропускал да подчертава силата си.

„А коя е моята сила? — зачуди се той. — Защо точно аз трябва да управлявам този град?“

Да, той беше учен — и оптимист, както отбеляза Хам. Не беше майстор на фехтовката, макар че уменията му се подобряваха. Не беше забележителен дипломат, въпреки че срещите със Страф и Сет показваха, че може да се справя.

Какъв беше всъщност? Благородник, който обича скаа. Винаги го бяха интересували, дори преди Рухването — преди да се запознае с Вин и останалите. Откакто се помнеше, търсеше начин да докаже, че скаа с нищо не се различават от благородниците. Звучеше идеалистично, дори превзето, но беше самата истина — преди Рухването интересът му към тях бе по-скоро академичен. Те бяха непознати и следователно екзотични и интригуващи.

Той се усмихна. Какво ли щяха да си помислят работниците от плантациите, ако някой им каже, че са „екзотични“?

Но после дойде Рухването — бунтът, предсказан от неговите любими книги и от теориите, се превърна в реалност. Сега вече възгледите му не бяха само академични абстракции. Той вече познаваше добре скаа — не само Вин и хората от групата, но и мнозина работници и прислужници. Видя как в душите им се заражда надежда. Видя пробуждането на тяхното самоуважение, оценяването на собствените им качества и това го ентусиазира.

Не смяташе да ги изоставя.

„Ето какъв съм — каза си Елънд и спря. — Идеалист съм. Мелодраматичен идеалист, който въпреки книгите и познанията си е неспособен да се превърне в истински благородник“.

— Какво има? — попита го Хам и го изгледа подозрително.

— Хрумна ми една идея — засмя се Елънд.