Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (38)

36.

Аленди не беше Героят на времето. Макар да възхваляваше достойнствата си, той само се преструваше на такъв. Боя се, че всичко, в което сме вярвали, е покварено.

Някога в този склад бяха натрупани оръжия, мечове и брони, разхвърляни в безпорядък по пода, като останки от някакво мистично съкровище. Сейзед си спомни първия път, когато попадна тук, и учудването си от мащабите на подготовката, извършена от Келсайър, без да го сподели с другарите си от групата. С тези оръжия бяха въоръжени бунтовниците в деня на смъртта на Оцелелия, за да могат да превземат града.

Сега оръжията бяха прибрани в арсенала. На тяхно място тук се бяха настанили бежанци, изплашени хорица, увити в одеяла. Имаше съвсем малко мъже, които биха могли да държат оръжие — Страф бе вербувал всички годни за войници насила в армията си. Останалите — слабите, болните, ранените — бяха допуснати в Лутадел, с ясното съзнание, че Елънд няма да ги върне.

Сейзед крачеше между тях, опитваше се да им помага и да ги успокои, доколкото може. Нямаше никакви мебели, дори дрехите вече не достигаха в града. А и търговците отдавна вече бяха вдигнали цените до небесата.

Сейзед коленичи до една разплакана жена, извлече името й от металоема и каза тихо:

— Успокой се, Генедере.

Тя поклати глава. Беше изгубила три деца при атаката на колосите и още две по време на бягството към Лутадел. Сега последното — още бебенце — беше болно. Сейзед взе детето от прегръдките й и провери внимателно симптомите. Нямаше съществена промяна от предния ден.

— Има ли надежда, господарю терисец? — попита Генедере. Сейзед погледна помътнелите очички на детето. Шансовете не бяха никак добри. Но как да й каже такова нещо?

— Докато диша, има надежда, скъпа жено — отвърна той. Ще помоля краля да ти увеличи хранителния порцион — имаш нужда от сили, за да имаш повече мляко. Гледай да го държиш на топло. Стой близо до огньовете и попивай челцето му с мокра кърпа. Освен това малкият се нуждае от повечко течности.

Генедере кимна обезсърчено и взе детето. Сейзед съжаляваше, че не може да й каже нищо обнадеждаващо. Поне десетина различни религии преминаха през главата му. През целия си живот се бе опитвал да накара хората да повярват в неща, различни от лорд Владетеля. Но по някаква причина в този момент не намираше воля да заговори на Генедере за някоя от тези религии.

А беше съвсем различно преди Рухването. Всеки път, когато отваряше дума за религия, Сейзед бе долавял скрита склонност към бунт срещу установения ред. Дори хората да не приемаха това, което им казваше, думите му им разкриваха, че съществуват и други възгледи за света освен налагания от Стоманеното министерство.

Но сега хората нямаше срещу какво да се бунтуват. Пред лицето на страшната мъка, която съзираше в очите на Генедере, той не можеше да заговори за отдавна изчезнали религии и за забравени богове. Ортодоксалните учения нямаше да са лек за болката на тази жена.

Сейзед се премести при следващата групичка.

— Сейзед?

Той се обърна. Не беше забелязал, че Тиндуил е влязла в склада. С настъпването на нощта вратите на голямото помещение бяха затворени и сега само трепкащите фенери хвърляха мъждива светлина. В покрива бяха пробити дупки, през които излизаше пушекът от огньовете, и когато погледна нагоре, Сейзед забеляза, че през тях проникват мъгливи повлекла.

Бежанците рядко гледаха нагоре.

— Цял ден си тук — продължи Тиндуил. В помещението бе доста тихо, като се имаше предвид колко хора са настанени тук. Чуваше се само пукотът на горящи съчки; бежанците лежаха свити под одеялата.

— Има много ранени — каза Сейзед. — Опитвам се да им помогна с каквото мога. Не съм единствен. Кралят прати и други. Лорд Бриз също е тук и Усмирява отчаянието на тези хорица.

Сейзед кимна към близкото кресло. Бриз седеше и се преструваше, че чете. Със сакото и жилетката изглеждаше някак не на място в тази обстановка. Но въпреки това присъствието му казваше нещо забележително, поне според Сейзед.

„Тези нещастни хора — помисли той. — Животът им е бил ужасен под гнета на лорд Владетеля. А сега дори малкото, което са имали, им е отнето“. При това не бяха никак многобройна група — едва четиристотин, спрямо десетките хиляди, обитаващи Лутадел.

Какво щеше да стане, когато складовете за храна се изпразнеха? Носеха се слухове за отровени кладенци, а Сейзед бе дочул, че същото е сполетяло и част от храните. Каква участ очакваше тези хора? Колко дълго щеше да продължи обсадата?

Нещо повече, какво щеше да се случи, когато обсадата приключи? Когато армиите се хвърлят да избиват и плячкосват? Какви нещастия щяха да донесат войниците, докато търсят скрития атиум?

— Ти наистина милееш за тях — отбеляза тихо Тиндуил.

Сейзед се обърна към нея.

— Не толкова, колкото би трябвало, предполагам.

— Така е. Виждам го. Объркваш ме, Сейзед.

— Изглежда, имам дарбата да го правя.

— Виждаш ми се уморен. Къде е бронзовият ти металоем?

Изведнъж Сейзед усети умората. Беше я пренебрегвал досега, но думите на Тиндуил я вдигнаха като приливна вълна, която го заля.

Той въздъхна.

— Използвах част от запаса за бодрост, докато бързах към Лутадел. Нямах търпение час по-скоро да стигна тук… — Спомни си за забравените проучвания. С всички проблеми на града и след пристигането на бежанците нямаше никакво свободно време. Освен това вече беше превел отпечатките. Сега оставаше най-трудната част — да потърси препратки в други творби, ключове за изследванията си. Но сигурно нямаше да има време дори…

Намръщи се, забелязал странното изражение на Тиндуил.

— Е, добре — въздъхна тя. — Покажи ми.

— Какво да ти покажа?

— Това, което си открил. И заради което си пробягал цели две области. Покажи ми го.

Изведнъж Сейзед усети, че му просветва. Изчезна умората, тревогата, дори тъгата.

— С най-голяма радост — каза той.

 

 

„Още една добре свършена работа“ — помисли Бриз и се поздрави, докато наблюдаваше двамата терисци, които тъкмо напускаха склада.

Повечето хора, дори благородниците, разбираха погрешно Усмиряването. Смятаха го за нещо като контрол върху ума и дори по-добре запознатите бяха убедени, че е натрапнически акт, отвратителен по своята същност.

Бриз никога не го бе смятал за нещо такова. Усмиряването не беше натрапничество. Ако го определяха така, същото беше и физическата близост с друг човек. Усмиряването, когато се осъществяваше правилно, не беше по-различно от това някоя жена да носи къса рокля или да говори със заповеднически тон. Тоест все действия, които провокират у хората естествена реакция.

Ето например Сейзед. Нима беше „натрапничество“ да се овладее част от страха му, за да може по-успешно да изпълнява задълженията си? Погрешно ли беше да се отнема част от болката му — съвсем мъничко, — за да се справя със страданието на другите?

Тиндуил бе дори по-добър пример. Вероятно някои биха нарекли Бриз натрапник, че се е месил в чувството й за отговорност, че е повлиял на разочарованието й, когато срещна Сейзед. Но Бриз не бе предизвикал чувствата, които разочарованието потискаше. Чувства като любопитство. Уважение. Обич.

Не, ако Усмиряването не беше нищо повече от „контрол на ума“, Тиндуил щеше да се раздели със Сейзед веднага щом двамата излязоха от сферата на неговото влияние. Но Бриз знаеше, че няма да го направи. Налагаше се да бъде взето важно решение и не Бриз щеше да го вземе. Този момент нагряваше от седмици и до него щеше да се стигне с или без Бриз.

Той просто бе ускорил нещата.

Усмихна се доволно и извади джобния си часовник. Имаше още няколко минути и той се облегна назад и изпрати нова вълна на общо Усмирение, за да намали болките и страданията на бежанците. Когато се съсредоточаваше едновременно върху много хора, не можеше да е конкретен във въздействието си — някои щяха да усетят само леко изтръпване, когато вълната преминаваше през тях. Но като цяло групата щеше да се почувства по-добре.

Не четеше книгата. Всъщност не можеше да разбере как Елънд и останалите могат да прекарват толкова много време над книгите. Скучни и досадни вещи. Бриз успяваше да прочете нещо само ако наоколо нямаше никакви хора. Вместо това се върна към прекъснатото си занимание отпреди Сейзед да му привлече вниманието. Оглеждаше бежанците и се опитваше да определи чувствата на всеки от тях.

Това беше другото голямо недоразумение, свързано с Усмиряването. Аломантията не беше и наполовина толкова важна, колкото дарбата да наблюдаваш. Вярно, че лекото докосване оказваше голям ефект. Но Усмиряването не даваше възможност на практикуващия аломант да опознае чувствата на другите. За тях Бриз трябваше да се досети сам.

Всичко опираше до естествените неща. Дори най-неопитният скаа щеше да се досети, че е бил Усмиряван, ако внезапно бъде завладян от неочаквани чувства. Финесът на Усмиряването бе да окуражаваш естествените емоции и същевременно да отслабваш силата на нежеланите. Хората са като бъркотия от чувства — всъщност онова, което наричаха чувства, определяше доминиращата в момента емоция.

Внимателният Усмирител лесно виждаше какво се крие под повърхността и предугаждаше чувствата на другите дори когато те не бяха в състояние да ги разберат — или осъзнаят. Такъв беше случаят със Сейзед и Тиндуил.

„Странна двойка са тези двамата — помисли си Бриз. — Останалите от групата са твърдо убедени, че са врагове и че се мразят. Но омразата рядко създава такова ниво на горчивина и раздразнение. Не, подобни чувства възникват от съвсем различни проблеми. Всъщност Сейзед не трябва ли да е евнух? Хм, какво ли значи всичко това…?“

Мисълта му бе прекъсната от шума на отварящата се врата. Влезе Елънд — и за нещастие го следваше Хам. Елънд бе облякъл една от белите си униформи и дори носеше ръкавици и сабя. Бялото беше важен символ — с толкова много сажди в града човек, облечен в бяло, правеше впечатление. Униформите на Елънд бяха ушити от специална материя, която отблъскваше саждите, но въпреки това се налагаше да ги перат всеки ден. Ефектът си заслужаваше усилията.

Бриз веднага улови емоционалното състояние на Елънд и отбеляза, че бившият крал е леко уморен и по-малко неуверен — макар че второто едва ли имаше значение. Всичко това бе несъмнен резултат от работата на териската. Бриз бе дълбоко впечатлен от способността й да въздейства на хората, особено като се има предвид, че тя дори не беше аломантка.

Остави недокоснати отвращението и съжалението на Елънд — това бяха чувства, напълно съответстващи на тукашната обстановка. Но затова пък потисна леко склонността на Хам да встъпва в спорове, тъй като точно сега не му се занимаваше с подобни неща.

Хората се ободряваха при вида на Елънд, присъствието му им вдъхваше надежда, каквато Бриз не беше в състояние да постигне. Ето, всички си зашепнаха, че кралят е дошъл. Все още го наричаха крал.

— Здравей, Бриз — каза Елънд. — Сейзед тук ли е?

— Преди малко си тръгна.

Елънд изглеждаше някак разсеян.

— Нищо. По-късно ще го намеря. — Той се огледа. — Хам, искам утре да събереш продавачите на дрехи от пазара на улица Кентън и да ги доведеш тук. Нека видят това.

— Може да не им се понрави, Елънд — отвърна Хам.

— Точно на това се надявам. Нека погледнат какво става тук, а после да помислят за цените, които искат. Мога да оправдая растящите цени на храните, заради техния недостиг. Но няма никакъв смисъл да печелиш от дрехите на мръзнещи хора.

Хам кимна, но Бриз не забеляза позата му да издава съгласие. Дали другите си даваха сметка какъв конформист може да е Хам? Той обичаше да спори за разни неща с приятели, но рядко стигаше до заключения във философстването си. Освен това не обичаше да спори с непознати, Бриз намираше това за странно, особено при човек, нает да бие другите. Усмири съвсем леко Хам, за да облекчи тревогата му от срещата с търговците.

— Няма да останеш тук цяла нощ, нали, Бриз? — попита Елънд.

— В името на лорд Владетеля, не, разбира се! Мили човече, имаш късмет, че въобще дойдох тук. Честно, това не е място за благородни господа. Мръсотията, потискащата атмосфера — да не говорим за миризмата!

Хам се намръщи.

— Бриз, все някога ще трябва да се научиш да съчувстващ на страдащите.

— Готов съм още сега, стига да го правя от разстояние, Хамънд.

Хам поклати глава.

— Ти си безнадежден.

— В двореца ли се прибираш? — попита го Елънд.

— Да — отвърна Бриз и отново си погледна часовника.

— Искаш ли да те откараме?

— Дойдох с моя карета.

Елънд кимна, махна на Хам и двамата излязоха, увлечени в разговор за Събора.

 

 

На прибиране в двореца Бриз кимна на стражите на портала и Усмири душевното им изтощение. Те видимо се освежиха и загледаха мъглите с подновена бдителност. Нямаше да продължи дълго, но подобни намеси му бяха станали нещо като втора природа.

Беше късно и по коридорите се срещаха съвсем малко хора. Бриз отиде в кухнята и поразвърза лекичко езиците на прислугата. Зад кухнята имаше каменна стаичка с малка маса по средата. Малка уютна столова.

Клъбс седеше, вдигнал болния си крак на пейката срещу себе си. Погледна го навъсено и изсумтя:

— Закъсня.

— Не съм. Ти си подранил — отвърна Бриз и се настани срещу него.

— Все същото — изръмжа Клъбс.

На масата имаше бутилка вино и две чаши. Бриз разкопча жилетката си, въздъхна доволно и си наля. После попита:

— Държиш ли облака?

— Щом съм до теб, винаги.

Бриз се усмихна, отпи глътка и се облегна назад. Макар че напоследък рядко имаше възможност да прилага способностите си, Клъбс беше Задимител. Когато разпалеше мед, всички аломантични способности ставаха невидими за тези, които горят бронз. Но по-важното бе — поне за Бриз, че разпалената мед правеше Клъбс неуязвим за всякаква форма на емоционална аломантия.

— Не виждам защо подобно нещо те радва — отбеляза Клъбс. — Мислех, че обичаш да си играеш с чувствата на другите.

— Така е — потвърди Бриз.

— В такъв случай защо идваш всяка вечер да пиеш с мен?

— Не ти ли допада компанията ми?

Клъбс мълчеше. Това донякъде отговаряше на въпроса. Повечето членове на групата страняха от Клъбс — Келсайър го бе взел в последния момент, тъй като предишният Задимител бе загинал.

— Клъбс, имаш ли изобщо представа какво е това? — попита Бриз. — Да си Усмирител имам предвид.

— Не.

— Изведнъж получаваш невероятен контрол. Фантастично е да можеш да въздействаш на хората около теб, да командваш реакциите им.

— Звучи много примамливо — отвърна безразлично Клъбс.

— Но не забравяй, че това въздейства и на теб. Прекарах много време да наблюдавам хората — да ги Сръчквам, да ги Усмирявам. Това ме промени. Аз вече… не ги възприемам по същия начин. Трудно е да си приятел с някой, когато го виждаш като обект на манипулации.

Клъбс изсумтя.

— Затова значи бягаш от жените.

Бриз кимна.

— Да. Не мога да се сдържам. Непрестанно докосвам чувствата на хората около мен. А когато някоя жена ме обикне… — Как да й повярва, че наистина го обича? Че обичта идва от сърцето й, а не е продукт на неговата аломантия?

Клъбс си наля и каза:

— Доста по-глупав си, отколкото наглеждаш.

Бриз се засмя. Клъбс бе един от малцината, напълно неуязвими за неговото въздействие. Емоционалната аломантия бе безсилна пред него, опитите на Бриз го правеха само по-свадлив. Манипулирането без аломантия също се оказа напразна загуба на време.

Бриз вдигна чашата си към светлината.

— Странно е, че за малко да не се присъединиш към групата заради мен.

— Проклети Усмирители — изсумтя Клъбс.

— Но нали сме безсилни пред теб?

— С аломантията си, да. Но това не е единственият начин, по който хората правят разни неща. Човек винаги трябва да внимава в присъствието на Усмирители.

— Тогава защо идваш всяка вечер да пием?

Клъбс потъна в мълчание и Бриз вече бе готов да приеме, че няма да му отговори. Но накрая той прошепна:

— Ти не си толкова лош, колкото останалите.

— По-откровен комплимент не бях получавал — рече Бриз и гаврътна виното.

— Не позволявай това да те разглези.

— О, късно ми е вече да се разглезвам. Мисля, че Келсайър го направи с неговия план…

Клъбс кимна.

— Какво стана с нас, Клъбс? — попита Бриз. — Присъединих се към групата на Кел заради тръпката. Но така и не разбрах ти защо дойде.

— За пари.

— Ясно. Планът му се провали, армията бе унищожена, а ние останахме. После той загина, а ние пак останахме. Проклетото кралство на Елънд е обречено и ти сам го знаеш.

— Няма да изкараме и месец — рече Клъбс. Не беше само песимизъм, Бриз го познаваше достатъчно добре.

— И въпреки това ето ни тук — подхвърли той. — Прекарах целия ден да успокоявам нещастните скаа с изкланите семейства. А ти цял ден обучаваш войници, които — без твоята помощ — няма да издържат и няколко удара на сърцето срещу опитен противник. За крал си имаме момче, което въобще не си дава сметка колко погрешни са преценките му. Защо?

Клъбс поклати глава.

— Заради Келсайър. Той ни завеща този град и ни накара да се чувстваме отговорни за него.

— Но ние не сме такъв тип хора — възрази Бриз. — Ние сме крадци и измамници. Не би трябвало да ни е еня. Искам да кажа… пропаднах дотам да вдъхвам щастие на прислужниците от кухнята! Още малко и ще започна да се обличам в розово и да се кича с цветя. От мен сигурно ще стане чудесно украшение за празниците.

Клъбс изсумтя, после вдигна чашата си.

— За Оцелелия. Дано ни е познавал по-добре, отколкото ние себе си.

Бриз също вдигна чаша и въздъхна:

— Проклет да е.

Потънаха в мълчание. Разговорите с Клъбс неизменно стигаха до този етап. Но Бриз се чувстваше добре. Усмиряването бе приятно занимание, но си оставаше работа. Дори птиците не могат да летят непрекъснато.

— А, намерих ви!

Бриз отвори очи. На вратата стоеше Алриане. Носеше светлосиня рокля — откъде ли бе взела нов тоалет? Гримът й, естествено, беше безупречен, косата й бе вързана с панделка. Тази дълга руса коса — толкова често срещана на Запад и почти рядкост в Централната област — и тази гъвкава примамлива фигура…

Бриз усети, че в него се надига желание. „Не — заповяда си. — Тя е на половината на твоята възраст. Ти си един дърт мръсник. Мръсник!“

— Алриане — каза той с привидно спокойствие. — Не трябва ли да си в леглото?

Тя завъртя очи и избута краката му, за да се настани на пейката до него.

— Бриз, още няма девет. Аз съм на осемнайсет, не на десет.

„Второто не е далеч от истината“ — помисли си той и отмести поглед, за да се съсредоточи върху нещо друго. Знаеше, че трябва да е силен, че не бива да допуска това момиче до себе си, но не направи нищо, когато тя се плъзна до него и отпи от чашата му.

Той въздъхна и я прегърна. Клъбс само поклати глава и на устните му затрептя едва забележима усмивчица.

 

 

— И така — тихо каза Вин, — това отговаря на един въпрос.

— Господарке? — обади се ОреСюр в тъмната стая. Чуваше го добре с подсиления си слух.

— Алриане е аломантка — каза Вин.

— Наистина?

— Да. Размирява чувствата на Бриз, откакто е дошла, и засилва влечението му.

— Странно, че не е усетил.

— Наистина странно — съгласи се Вин. Вероятно не трябваше да се изненадва. Момичето можеше и да е Мъглородна — макар че мисълта как тази розова кукла се носи из мъглите й се стори нелепа.

„Вероятно точно това очаква от мен да си мисля. Не бива да забравям Клис и Шан — нито една от тях не се оказа онази, за която се представяше“.

— Бриз сигурно дори не осъзнава, че чувствата му не са естествени — рече Вин. — Вероятно вече е увлечен по нея.

ОреСюр завъртя глава — кучешката версия на намръщване.

— Зная — съгласи се Вин. — Поне сме сигурни, че той не използва аломантия, за да я съблазни. Но това едва ли е от съществено значение. Клъбс не е кандрата.

— И защо сте толкова сигурна, господарке?

Вин замълча. Клъбс винаги разпалваше мед в присъствието на Бриз — това бе един от редките случаи, в които го правеше. Но не беше никак лесно да се определи кога някой гори мед. В края на краищата, когато горяха металите си, аломантите се озоваваха зад непроницаема завеса.

Само че Вин умееше да прониква през Медни облаци. Можеше да долавя Размиряването на Алриане, дори да усеща леките пулсации, произхождащи от Клъбс — собствения аломантичен пулс на медта, нещо, за което освен нея и лорд Владетеля знаеха едва шепа хора.

— Просто съм сигурна — заяви Вин.

— Щом казвате, господарке — рече ОреСюр. — Но не решихте ли вече, че Демоа е шпионинът?

— Въпреки това исках да проверя и Клъбс. Преди да предприема нещо драстично.

— Драстично?

Вин не отговори. Нямаше почти никакви доказателства, можеше да се уповава единствено на интуицията си и тъкмо тя и подсказваше, че Демоа е шпионин. Начинът, по който се промъкваше онази нощ… очевидната логика на неговия избор… всичко съвпадаше.

Играта ставаше прекалено опасна и деликатна. Нямаше време за бавене.

— Ела — рече тя. — Време е да натикаме Демоа в затвора.

 

 

— Какво искаш да кажеш с това изгубих го? — попита Вин.

Слугата се изчерви.

— Съжалявам, милейди. Наблюдавах го, както ми бяхте поръчали — но той излезе на обход. Трябваше ли да го последвам? Нали ме предупредихте да не будя подозрения.

Вин изруга наум. Даваше си сметка, че няма право да се ядосва. „Трябваше още отначало да кажа на Хам“ — помисли си ядосано.

— Милейди, той тръгна само преди няколко минути — рече слугата.

Вин погледна ОреСюр, обърна се и се завтече по коридора. Веднага щом стигнаха прозорец, изскочи в черната нощ. ОреСюр я последва и стъпи безшумно на двора.

„За последен път го видях да се прибира през портала на двореца“ — помисли си тя, докато тичаше през мъглите.

— Капитан Демоа да е минавал оттук? — попита стражите, щом изскочи в озарения от факлите кръг.

Те подскочиха, отначалото стреснати, после объркани.

— Да, лейди Вин — каза един. — Мина на обход само преди една-две минути.

— Сам ли беше?

Те кимнаха.

— Това не ви ли се стори странно?

— Той често излиза сам. Не можем да го разпитваме. В края на краищата той е наш командир.

— Накъде отиде? — попита Вин.

Войникът посочи и Вин хукна нататък, следвана от ОреСюр. „Трябваше да съм по-внимателна. Да наема истински шпиони, които да го държат под око. Трябваше…“

Замръзна. Недалеч пред нея по улицата крачеше самотна фигура. Демоа.

Вин хвърли една монета, изстреля се във въздуха, прелетя високо над него и се приземи на един покрив по-нататък. Той продължи, без да я забележи. Демоа нямаше аломантични способности. Кандрите пък — изобщо.

Вин стоеше приведена, извадила кинжалите, готова да скочи. Но… все още не разполагаше с истинско доказателство.

Онази част от нея, същата, която Келсайър бе променил, си спомни за капитан Демоа такъв, какъвто го познаваше.

„Наистина ли вярвам, че той е кандра? — помисли си тя. — Или по-скоро искам да е кандра, за да не хвърлям подозрението върху най-близките си приятели?“

Демоа продължаваше да крачи по улицата и подсиленият й с калай слух лесно улавяше стъпките му. Зад гърба й ОреСюр излезе на покрива и клекна до нея.

„Не мога да го нападна просто така. По-добре да видя къде отива. Да открия доказателство“. А можеше и да научи и нещо полезно.

Даде знак на ОреСюр и двамата безшумно проследиха Демоа по покривите. Скоро Вин забеляза нещо странно — трепкаща светлина на огън озаряваше мъглите няколко улици по-нататък и превръщаше сградите в зловещи сенки. Демоа вървеше право натам.

„Какво ли означава това…?“

Само с три скока Вин стигна до източника на светлина. В центъра на малък площад гореше огън. Около него се бяха скупчили изплашени скаа, озъртаха се боязливо в мъглата. Вин се изненада. Не беше виждала скаа да излизат в мъглата от нощта на Рухването.

Демоа излезе на площада и поздрави неколцина скаа. На светлината от огъня тя се увери, че е той — или може би кандрата с негово лице.

На площада имаше около двеста души. Демоа понечи да седне направо на калдъръма, но някой дотича със стол. Млада жена му поднесе чаша горещ чай и той й благодари учтиво.

Вин клечеше на близкия покрив. Идваха още скаа, повечето на групи, но имаше и храбреци, излезли в нощта сами.

ОреСюр дойде при нея, погледна надолу и само завъртя глава. Зачакаха.

След малко Демоа стана с димящата чаша в ръка. Хората се скупчиха около него, загърнати в одеялата си.

— Не бива да се боим от мъглите, приятели мои — заговори Демоа. Това не беше гласът на силен водач или свикнал да издава заповеди командир, а по-скоро глас на преживял трудности младеж, все още неуверен, но обаятелен. — Оцелелия ни научи на това — продължи той. — Зная, че ви е трудно да мислите за мъглите, без да си спомните разказите за мъгливите духове и други ужасни случки. Но тъкмо Оцелелия ни даде мъглите. Ето как чрез тях ще запомним и него.

„В името на лорд Владетеля — помисли си изненадано Вин. — Той е един от тях. Член е на Църквата на Оцелелия!“ Сепна се. Но дали тогава бе кандра, или не? Защо й е на кандра да се среща с тези хора? Но… защо ще го прави и Демоа?

— Зная, че ви е трудно без Оцелелия — продължаваше Демоа. — Страхувате се от армиите отвън. Повярвайте ми, разбирам ви добре. Зная, че всички вие страдате от тази обсада. Не съм сигурен дали трябва да се опитвам да ви успокоявам. Не сте забравили, че Оцелелия също е преживял много изпитания — смъртта на жена му, каторжния живот в Хатсинските ями. Но се е справил. Това е най-важното, нали? Трябва да продължаваме, колкото и трудно да става. Защото накрая ние ще победим. Също като него.

Не приличаше по нищо на скаа проповедниците, които бе виждала Вин. Келсайър бе избрал страстен, вдъхновен човек да основе религията му — по-точно да разпали революцията, от която бе произлязла тази религия. Келсайър бе избирал водачи, които са в състояние да разпалят душите на последователите си, да ги подтикнат към въстание.

Демоа беше съвсем различен. Не викаше, а говореше спокойно. Но въпреки това хората го слушаха. Седяха на камъните около него и го гледаха с надежда. Дори със страхопочитание.

— А лейди Наследницата? — попита един. — За нея какво ще кажете?

— Лейди Вин носи голяма отговорност — отвърна Демоа. — Виждате как тази тежест я привежда, колко й е трудно да понася проблемите на нашия град. Тя е пряма жена и според мен не й се нрави политиканстването в Събора.

— Но ще ни пази, нали? — попита друг.

— Да — отвърна Демоа. — Мисля, че ще ни пази. Понякога ми се струва, че е по-силна дори от Оцелелия. Нали знаете, че е бил Мъглороден едва от две години? Е, тя ще разполага с много повече време.

Вин сви устни. „Все тези приказки. Отначало, когато говорят за мен, изглеждат спокойни и разумни, но после…“

— Някой ден тя ще ни донесе мир — каза Демоа. — Наследницата ще ни върне слънцето, ще спре сипещите се сажди. Но трябва да се борим. Оцелелия посвети живота си на това да унищожи лорд Владетеля и да ни освободи. Каква ще е вашата благодарност, ако избягаме, когато градът е обкръжен от две армии? Идете и кажете на своите представители в Събора, че не желаете лорд Сет и дори лорд Пенрод да са ваши крале. Гласуването ще протече в един ден и трябва да сме сигурни, че ще бъде избран подходящият човек. Оцелелия избра Елънд Венчър и него трябва да следваме.

„Виж, това е нещо ново“ — помисли си Вин.

— Лорд Елънд е слаб — обади се някой. — Той няма да ни защити.

— Лейди Вин го обича — обясни Демоа. — Тя не би обикнала слаб човек. Пенрод и Сет се отнасят към вас, както се отнасяха навремето към всички скаа, и затова ви се струват силни. Но това не е сила, а потисничество. Не бива да позволяваме да ни се случи отново! Трябва да вярваме в избора на Оцелелия!

Вин усети, че напрежението бавно я напуска. Дори Демоа да беше шпионин, тази нощ нямаше да й даде доказателство за това. Тя прибра кинжалите. Огънят долу пукаше и хвърляше искри в тъмнината, а Демоа продължаваше да говори с тихия си успокояващ глас. Да разказва на хората за Келсайър.

„Това дори не е религия — мислеше си Вин, заслушана в думите му. — Теологията е съвсем опростена — нищо общо със сложните вероизповедания, за които ми е разказвал Сейзед“.

Демоа се придържаше към най-основните принципи в живота. Описваше Келсайър като модел за подражание, говореше за това, че човек трябва да оцелява, да се бори с трудностите. Вин осъзнаваше, че тъкмо такива прями и откровени думи ще стигнат до сърцата на слушателите. Хората имаха само две възможности: да се борят или да се предадат. Учението на Демоа им даваше смисъл в живота.

Скаа не се нуждаеха от ритуали, молитви или канони. Поне засега. Те нямаха почти никакъв опит с религията, дори се страхуваха от нея. Но колкото повече слушаше Вин, толкова по-добре разбираше Църквата на Оцелелия. Тя им даваше тъкмо това, от което се нуждаеха и което вече познаваха — живот, изпълнен с трудности, но въздигнат до едно по-високо, озарено от оптимизъм ниво.

При това учението на Демоа все още бе в период на развитие. Обожествяването на Келсайър бе нещо, което Вин бе в състояние да разбере и да си обясни, също както и своето. Но откъде Демоа бе измислил тези обещания, че тя ще върне слънцето и ще спре саждопадите? Как можеше да проповядва за зелени треви и синьо небе, да описва свят, познат само от някои древни апокрифни текстове?

Демоа говореше за един многоцветен и красив свят — за място забравено, което е трудно дори да си представиш, и същевременно прекрасно само по себе си. Цветята и зелените растения бяха странни и чужди за тези хора, дори Вин срещаше затруднения да си ги представи, въпреки че Сейзед й бе разказвал за тези неща.

Демоа описваше пред скаа рая. Трябваше да е нещо напълно откъснато от ежедневието, защото земният свят не беше свят на надежда. Не и когато наближава зимата, градът е обсаден, а властта всеки момент ще падне.

Демоа вече се готвеше да приключва. Вин все още не знаеше какво да си мисли. Допреди малко бе почти сигурна, че Демоа е шпионинът, но сега не бе така уверена. Вярно, че бе излязъл сам през нощта, но тя виждаше с очите си причината за това. Една кандра не би се занимавала с подобни неща, нали.

„Не е той — рече си тя. — Или пък ако е той, няма да е никак лесно да го разоблича“. Намръщи се, завладяна от отчаяние. Накрая въздъхна и тръгна към другия край на покрива. ОреСюр я последва.

— Когато Келсайър ти каза да вземеш тялото му — попита Вин, — обясни ли ти какво иска да говориш на хората?

— Господарке? — попита ОреСюр.

— Нали те е накарал да се появиш, сякаш той е възкръснал от гроба.

— Да.

— Е, каза ли ти какво трябва да говориш?

ОреСюр сви рамене.

— Съвсем простички неща, господарке. Обясних им, че е настъпил моментът за въстание. Казах им, че аз — Келсайър — съм се върнал да им вдъхна вяра в победата.

„Аз представлявам това, което никога не си бил в състояние да убиеш, колкото и да се мъчиш. Аз съм надеждата“. Последните думи на Келсайър, произнесени право в очите на лорд Владетеля.

Аз съм надеждата.

Какво чудно, че тази идея се бе превърнала в основа на една религия, създадена около него?

— А учил ли те е на неща като тези, които сега говореше Демоа? Че саждопадите ще спрат и слънцето отново да стане жълто?

— Не, господарке.

— Така си и мислех. — Вин чу стъпки откъм улицата, надзърна над ръба на покрива и видя, че Демоа се връща към двореца.

Спусна се на земята зад него. За нейна изненада той я чу и се обърна, положил ръка на дръжката на фехтоваческото бастунче.

— Спокойно, капитане — рече тя.

— Лейди Вин? — изненадано възкликна той.

Тя кимна и се доближи, за да може да я разгледа по-добре.

— Не знаех, че членуваш в Църквата на Оцелелия.

Той сведе поглед. Макар че беше поне с две глави по-висок от нея, изглеждаше сякаш се е смалил.

— Аз… съжалявам, ако съм ви причинил неудобство.

— Няма нищо. Свърши добра работа на площада. Елънд ще се радва да научи, че си му верен.

Демоа вдигна глава.

— Трябва ли да му казвате?

— Капитане, той е длъжен да знае на кои хора може да се уповава. Защо искаш да си премълча?

Демоа въздъхна.

— Аз само… не искам другите да си мислят, че излизам нощем да насърчавам скаа. Хам смята, че да се проповядва за Оцелелия е глупаво, а лорд Бриз заяви, че единствената цел на църквата е да прави хората по-овчедушни.

Вин го разглеждаше в мрака.

— А ти наистина вярваш, нали?

— Да, милейди.

— Но ти познаваше Келсайър. Беше с нас почти от началото. Знаеш, че той не е бог.

Демоа вдигна глава и я погледна почти предизвикателно.

— Той умря, за да свали лорд Владетеля.

— Това не го прави божествен.

— Той ни научи да оцеляваме и да се надяваме.

— Ти си оцелявал и преди. Хората са имали надежда и преди да хвърлят Келсайър в Ямите.

— Не като нас сега. Освен това у него имаше сила, милейди. Усещах я.

Вин се замисли. Спомняше си тази история — Келсайър бе използвал Демоа като пример пред бойците, бе насочвал ударите му с аломантия срещу по-силен противник, за да им внуши, че му е придал свръхестествени сили.

— О, сега и аз зная малко за аломантията — похвали се Демоа. — Но… в онзи ден усещах, че той насочва острието. Усещах, че го Тласка. Усещах, че ме използва, превръща ме в нещо повече, отколкото съм. Понякога ми се струва, че все още го усещам. Да укрепва ръката ми, да води острието…

Вин се намръщи.

— Спомняш ли си кога за първи път се срещнахме?

Демоа кимна.

— Да. Дойдохте в пещерите, където се криехме, след като разбиха армията. Аз бях на пост. Знаете ли, милейди, дори тогава бях сигурен, че Келсайър ще се върне. Знаех, че ще дойде да поведе тези, които са му били верни. Да ни върне в Лутадел.

„Той отиде в пещерите, защото аз го накарах. Ако не го бях спряла, щеше сам да се нахвърли срещу цяла армия“.

— Разбиването на армията беше изпитание — продължи Демоа, загледан в мъглите. — Както и сега… тези армии, обсадата… За да видим дали ще оцелеем.

— А саждите? — попита Вин. — Кой ти е казал, че трябва да спрат да се сипят от небето?

— Оцелелия го разказваше, не помните ли?

Вин поклати глава.

— И други хора го казват — добави Демоа. — Трябва да е истина. И всичко останало също — жълтото слънце, синьото небе, растенията…

— Добре, но къде си чул за тези неща?

— Не помня, милейди.

„И къде си чул, че аз съм тази, която ще ги върне?“ — помисли тя, но по някаква причина не намери сили да произнесе гласно въпроса. Въпреки това знаеше отговора: Демоа нямаше представа. Слуховете се разпространяваха бързо. Щеше да е много трудно да бъдат проследени до първоизточника.

— Връщай се в двореца — каза Вин. — Ще трябва да разкажа на Елънд какво съм видяла, но ще го помоля да не го споделя с останалите от групата.

— Благодаря, милейди — каза Демоа, поклони се, обърна се и се отдалечи забързано. Миг по-късно Вин чу зад гърба си тихо тупване — ОреСюр бе скочил на улицата.

— А бях сигурна, че е той — рече Вин.

— Господарке?

— Кандрата — поясни Вин и кимна към изчезващия в мрака Демоа. — Мислех си, че съм го разкрила.

— А сега?

Тя поклати глава.

— Същото е като при Доксон — струва ми се, че Демоа знае твърде много, за да е фалшив. Изглежда ми съвсем… истински.

— Моите побратими…

— Са доста умели — добави с въздишка Вин. — Да, зная. Но няма да го арестуваме. Не и тази нощ. Ще го държим под око, но вече не мисля, че е той.

ОреСюр кимна.

— Хайде — подкани го тя. — Да видим какво прави Елънд.