Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (37)

35.

Но ще го сторя сега. Нека се знае, че аз, Куаан, Светоносец от Терис, съм измамник.

Чувстваше се сякаш отново ще ходи на бал.

Красивата синя рокля щеше да пасне чудесно на някоя от забавите, които бе посещавала в месеците преди Рухването. Не беше традиционна, но не беше и демодирана. Промените само я правеха по-забележима.

Всъщност целта на тези корекции бе да облекчат движенията й — да може да крачи по-грациозно и да се чувства по-естествено. Това на свой ред я караше да се чувства по-хубава. Изправена пред огледалото, Вин се замисли за това какво ли ще е, ако може да отиде с тази рокля на бал. Но да бъде тя — не Валет, сконфузеното момиче от провинцията. Нито дори Вин, бившата крадла от улицата. Да бъде каквато е.

Или поне каквато си представя, че е. По-уверена, след като е свикнала с амплоато си на Мъглородна. И защото е приела да гледат на нея като на човека, повалил лорд Владетеля. И защото знае, че кралят я обича.

„Може би бих могла да съм и двете“ — помисли тя и прокара пръсти надолу по мекия сатен.

— Колко си хубава, дете мое — рече Тиндуил.

Вин се обърна и се усмихна неуверено.

— Нямам никакви бижута. Дадох и последните на Елънд, за да помогне на бежанците. А и без това не бяха в цвета на тази рокля.

— Много жени използват бижутата, за да скрият собствената си посредственост — рече Тиндуил. — Ти нямаш подобна нужда.

Териската бе заела обичайната си поза, скръстила ръце, с проблясващи обеци и пръстени. Украшенията й не бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, всъщност повечето бяха изработени от съвсем обикновени метали. Желязо, мед, пютриум. Ферохимични метали.

— Напоследък не си ходила да видиш Елънд — рече Вин и си сложи няколко дървени шноли, за да задържи косата са назад.

— Кралят доста бързо приближава момента, в който вече няма да се нуждае от напътствията ми.

— Значи е близо до това? — попита Вин. — Да заприлича на някой от хората в твоите биографии?

Тиндуил се засмя.

— За бога, не, дете. Много е далече всъщност.

— Но…

— Казах, че повече няма да се нуждае от напътствията ми — повтори Тиндуил. — Научил се е да внимава какво му говорят другите и е стигнал онзи стадий, в който започва да се опознава по-добре. Ще останеш изненадана, дете, от това колко е важен опитът за добрия управник.

— На мен ми се струва толкова променен…

— И е така — потвърди Тиндуил и сложи ръка на рамото й. — Той се превръща в човека, който винаги е знаел, че ще бъде — само не познаваше пътя. Макар че съм сурова с него, мисля, че щеше да намери този път дори и да не се бях появила. Когато човек се спъне, той или пада, или се изправя и продължава по-внимателно.

Вин се извърна към огледалото.

— Ето в какво трябваше да се превърна. Заради него.

— Заради него — съгласи се Тиндуил. — И заради себе си. Натам беше тръгнала, преди да се отклониш.

Вин я погледна.

— Ще дойдеш ли с нас довечера?

Тиндуил поклати глава.

— Не ми е мястото там. А сега върви да се срещнеш с твоя крал.

 

 

Този път Елънд не смяташе да влиза в леговището на противника без подобаващ ескорт. Двеста войници го очакваха на двора, готови да го придружат до Сет, а Хам — въоръжен до зъби — щеше да е негов личен телохранител. Дух играеше ролята на кочияш. Оставаше само Бриз, който — съвсем обяснимо — беше разтревожен от идеята да откликнат на поканата за вечеря.

— Не е необходимо да идваш — обърна се Елънд към едрия мъж, докато се събираха в двора на Венчърови.

— Така ли? — попита Бриз. — Е, в такъв случай ще остана тук. Приятна вечеря!

Елънд се намръщи. Хам го тупна по рамото.

— Елънд, не биваше да му даваш възможност да избира.

— Казах каквото мислех — отвърна Елънд. — Един Усмирител наистина щеше да ни е от полза, но щом не иска да идва, нека остане.

Бриз изглеждаше облекчен.

— Не се ли чувстваш поне малко гузен? — попита го Хам.

— Гузен? — повтори Бриз и се подпря на бастунчето си. — Скъпи ми Хамънд, да си ме виждал някога да изразявам подобно нерадостно и лишено от вдъхновение чувство? Освен това имам усещането, че без мен Сет ще е по-приветлив.

„Сигурно е прав“ — помисли Елънд, докато каретата обръщаше.

— Елънд — заговори Хам. — Не смяташ ли, че да водим двеста войници с нас е твърде очебийно?

— Сет бе този, който каза, че трябва да сме верни на заплахите си — отвърна Елънд. — Е, да речем, че тези двеста войници са нашият начин да му покажем докъде се простира доверието ни. Той все още разполага с петорно числено преимущество.

— Но ти ще имаш до себе си Мъглородна — промълви тих глас зад гърба му.

Елънд се обърна и дари Вин с усмивка.

— Как успяваш да се движиш толкова безшумно с тази рокля?

— Упражнявах се — отвърна тя.

„И сигурно е така“ — помисли си той и вдъхна парфюма й. Представи си я как крачи по коридора към балната зала със същата тази рокля.

— Е, да тръгваме — заяви Хам, даде знак на Вин и Елънд да се качат в каретата и зад тях на стълбите остана само Бриз.

 

 

Прозорците на Цитаделата Хастинг грееха отново за първи път от цяла година.

— Знаеш ли — каза Елънд, — с теб така и не отидохме заедно на бал.

Вин го погледна. Каретата се поклащаше, следвана от тропота на войниците. Тъкмо започваше да се стъмва.

— Срещнахме се няколко пъти на балове — продължи Елънд, — но така и не отидохме заедно. И не можах да те повозя в моята карета.

— Толкова ли ти се струва важно? — попита Вин.

Елънд повдигна рамене.

— Това е неделима част от живота. Или по-точно, беше. Има някакво примамливо спокойствие в тази сцена — кавалерът отива да вземе своята дама, после всички ги гледат и оценяват каква двойка са. Правил съм го десетина пъти с различни жени, но нито една от тях не превърна събитието в нещо специално.

Вин се усмихна.

— Мислиш ли, че някога пак ще ходим на балове?

— Не зная, Вин. Дори да оцелеем след всичко това… как можеш да танцуваш, когато толкова много хора гладуват? — Навярно си мислеше за стотиците бежанци, изтощени от скитанията си, ограбени от войниците на Страф, сгушени в склада, където ги бе открил.

„Ти си танцувал и преди — помисли тя. — И тогава също са гладували хора“. Но онези времена бяха различни. А и тогава Елънд не беше крал.

— Може би ще открием някакъв начин да спасим положението — заяви тя. — Ще правим балове, на които богаташите ще дават пари, за да хранят гладуващите.

Елънд се засмя.

— И ще прахосваме два пъти повече за баловете, отколкото ще събираме.

— А парите, които съберем, ще идат в джобовете на скаа търговците.

Елънд се замисли, а Вин се подсмихна. „Как можах да се събера с единствения пестелив благородник в града?“ Каква двойка бяха само — Мъглородна, която се скъпи да използва своите боксинги, за да се придвижва, и аристократ, смятащ, че баловете са прекалено разточителни. Цяло чудо, че Доксон успяваше да измъкне от Елънд достатъчно пари, за да издържа града.

— По-късно ще мислим за това — заяви Елънд. Порталът на Цитаделата Хастинг се отвори и зад него се показаха войници, строени за посрещането.

„Можеш да доведеш войниците си, щом искаш — подсказваше сцената. — Аз имам повече“.

В действителност се бяха озовали в доста странна ситуация. Двестате войници на Елънд бяха заобиколени от хилядата на Сет, които на свой ред бяха в обкръжението на двайсетхилядния гарнизон на Лутадел. Градът, разбира се, бе заобиколен отвън от близо сто хиляди войници. Обръчи от войскови части, всичките в готовност да встъпят в бой. Мисълта за балове и танци в миг изхвърча от главата на Вин.

Сет не ги посрещна на портала. Това задължение бе възложено на редови войник с обикновена униформа.

— Войниците ви могат да останат тук — заяви той, след като влязоха през главния вход. Навремето просторната зала бе украсена с красиви килими и гоблени, но Елънд бе наредил да ги конфискуват и продадат, за да финансира управлението си. Сет очевидно не бе докарал нови и обзавеждането оставаше все така аскетично. По-скоро приличаше на крепост, отколкото на богатска къща.

Елънд се обърна, махна на Демоа и капитанът разположи хората си при вратите. Вин се поколеба за миг, втренчила поглед в Демоа. Ако той настина бе кандра, инстинктите й подсказваха, че не трябва да го допускат наблизо. По-добре направо да го хвърлят в тъмницата.

Но от друга страна, кандрите не можеха да нараняват хора, във всеки случай не и пряко. Демоа бе тук само за да събира информация. А и след като вече знаеше почти всички техни тайни, бе по-добре да не проиграва коза си, като покаже, че го е разкрила. Вин реши да почака, за да види кога и как ще се измъкне от града и коя армия ще посети, за да предаде информацията.

Засега щеше да отложи момента на удара.

Хам и Демоа строиха хората и после един малък почетен отряд плюс Хам, Дух и Демоа се събра около Вин и Елънд. Елънд кимна на пратеника на Сет и той ги поведе по един коридор.

„Не отиваме към въжената платформа“ — отбеляза мислено Вин. Балната зала на Хастингови бе разположена на последния етаж на централната кула и предишния път, когато бе идвала тук, се качиха горе с кош, теглен от четирима души.

„Избрал е най-високата кула в града. И тази с най-малко прозорци“. Ако Сет наредеше да приберат всички асансьори, щеше да е наистина трудно Цитаделата да се щурмува.

За щастие поне тази вечер, изглежда, нямаше да се качват на последния етаж. След като изкатериха два етажа по извитата каменна стълба — Вин трябваше да повдига краищата на роклята си, за да не я изцапа в прашния под, — ги въведоха в просторна овална зала с витражни прозорци, обхващащи всички стени. Залата бе почти толкова широка, колкото и кулата.

„Това да не е втора бална зала?“ — зачуди се Вин, докато се озърташе да огледа украсата. През прозорците не нахлуваше светлина, но тя бе сигурна, че карбидните фенери долу са заредени. Изглежда, Сет не обръщаше внимание на подобни неща. В центъра на залата бе поставена дълга маса и той седеше в далечния й край. Вече се хранеше.

— Закъсняхте — обърна се към Елънд — и започнах без вас.

Елънд се намръщи, а Сет избухна в гръмогласен смях.

— Май си ми по-сърдит, че нарушавам етикета, отколкото че доведох цяла армия, за да завладее града ти! Но сигурно сте такива в Лутадел. Сядай и се храни, преди да съм изял, всичко!

Елънд подаде ръка на Вин и я отведе при масата. Дух зае позиция до стълбището, наострил калаения си слух за всякаква опасност. Хам подреди малкия си отряд от десет души така, че да виждат всички входове.

Сет не обърна внимание на войниците. Неговите телохранители се бяха подредили край отсрещната стена, но не бяха впечатлени от хората на Хам, които ги превъзхождаха числено. Синът на Сет — младият мъж, който го бе придружавал на заседанието на Събора — стоеше спокойно до него.

„Единият от двамата трябва да е Мъглороден — помисли Вин. — И все още вярвам, че е Сет“.

Елънд се настани до нея. И двамата бяха срещу Сет. Той дори не спря да се храни, докато им поднасяха.

„Месо със зеленчуци. И яде. Иска да ни смути. Да накара Елънд да изпита неудобство“.

Елънд не бързаше да се храни. Седеше и оглеждаше Сет замислено.

— Проклятие — изломоти Сет с пълна уста. — Ама че вкусна вечеря. Нямате представа колко е трудно да се сготви нещо свястно, докато си на поход.

— Защо искахте да разговаряте с мен? — попита Елънд. — Знаете, че никога няма да ме убедите да гласувам за вас.

Сет повдигна рамене.

— Помислих си, че ще е интересно.

— Това заради дъщеря ви ли е?

— Не, в името на лорд Владетеля! — възрази Сет със смях. — Задръжте тази малка глупачка, ако желаете. Денят, в който избяга, е един от малкото радостни в живота ми.

— А ако заплашим, че ще я измъчваме? — попита Елънд.

— Няма.

— Толкова ли сте сигурен?

Сет се захили зад гъстата си брада и се наведе към Елънд.

— Познавам те, Венчър. Наблюдавах те, изучавах те от месеци. А после ти взе, че ми прати един от приятелите си, за да ме шпионира. Колко неща за теб научих от него!

Елънд го погледна изненадано.

Сет се разсмя.

— Наистина ли си мислеше, че няма да позная член на групата на Оцелелия? Вие, лутаделските благородници, навярно смятате, че всички извън вашия град са глупаци!

— Но въпреки това сте послушали Бриз — отвърна Елънд. — Позволили сте му да влезе в най-близкото ви обкръжение, вслушвали сте се в съветите му. А сте го прогонили едва когато сте разбрали, че има връзка с дъщеря ви — същата, за която твърдите, че не ви интересува.

— Така ли ви каза? — ухили се Сет. — Задето съм го хванал с Алриане? Божичко, какво ме е грижа, ако малката го е прелъстила?

— Мислите, че тя го е прелъстила? — попита Вин.

— Разбира се. Може да го познавам съвсем слабо, но веднага ми стана ясно колко е безпомощен с жените.

Елънд продължаваше да гледа Сет с присвити очи.

— Защо тогава го преследвахте?

Сет се облегна назад.

— Опитах се да го завербувам. Той отказа. Предположих, че ще е по-добре да го убия, отколкото да го пусна при вас. Но той се оказа забележително чевръст за възрастта си.

„Ако Сет е Мъглороден, няма начин Бриз да се е измъкнал, без той да го е пуснал“ — помисли Вин.

— Та виждаш ли, Венчър — продължи Сет. — Аз те познавам. Познавам те по-добре, отколкото ти познаваш себе са защото знам какво мислят за теб твоите приятели. Трябва да си доста необикновен човек, за да спечелиш доверието на стара лисица като Бриз.

— Значи сте уверен, че няма да сторя на дъщеря ви нищо лошо? — попита Елънд.

— Зная, че няма да го направиш — отвърна Сет. — Ти си честен човек — някога и аз бях като теб. За съжаление други хора се възползват от честността ти — разбрах го в мига, когото призна, че Бриз е Усмирявал тълпата. — Сет поклати глава. — Честните хора не стават за крале, момко. Жалко е, но е самата истина. Затова дойдох да ти отнема трона.

Елънд помълча за миг. После погледна Вин. Тя се наведе над чинията си и я провери с аломантичните си сетива. Сет се изсмя.

— Смяташ, че ще те отровя?

— Не мисля — отвърна Елънд. — Не бихте използвали отрова, това не е в стила ви. Вие самият ми изглеждате доста честен човек.

— По-скоро откровен — отвърна Сет. — Има разлика.

— Все още не съм ви чул да лъжете.

— Това е защото ме познаваш слабо и не надушваш, когато лъжа — ухили се Сет и вдигна омазнените си пръсти. — Тази вечер те излъгах вече три пъти, млади момко. Дано успееш да се сетиш поне за една от лъжите. Елънд погледна внимателно Сет.

— Играете си с мен.

— Разбира се, че си играя с теб. Не виждаш ли, момче? Затова не бива да бъдеш крал. Остави тази работа за мъже, които осъзнават собствената си поквара, не й позволявай да те развали.

— Какво ви е грижа?

— Защото не ми се ще да те убивам — отвърна Сет.

— Ами недейте.

Сет поклати глава.

— Няма да се получи така, момко. Когато няма откъде да събереш повече сили, грабваш каквото можеш. Така и ще направя.

Възцари се мълчание. Сет погледна Вин и попита:

— Някакви коментари от Мъглородната?

— Много ругаете — отвърна Вин. — Не би трябвало да го правите в присъствието на дами.

Сет се разсмя.

— Още една странна привичка на обитателите на Лутадел. Твърде много мислите за това кое е „редно“ или „възпитано“, а същевременно нямате нищо против да насилите няколко младички скаа, след като балът свърши. Аз поне ругая честно.

Елънд — все още не беше докоснал вечерята — попита:

— Какво ще стане, ако спечелите гласуването за трона?

Сет сви рамене.

— Честно ли да отговоря?

— Естествено.

— Първо ще наредя да те убият — отвърна Сет. — На предишния крал не му е позволено да се мотае наоколо.

— Ами ако се откажа сам?

— Да се откажеш? Гласувай за мен и ще ти позволя да напуснеш града.

— Ами Съборът? — попита Елънд.

— Ще го разпусна. Те само пречат. Всеки път, когато дадеш власт на голяма група хора, настъпва хаос.

— Съборът олицетворява волята на народа — посочи Елънд. — Той е част от доброто управление.

Странно, но Сет не се разсмя на тази бележка. Вместо това побутна чинията настрани и опря лакти на масата.

— Виж какво, момче. Няма нищо лошо да оставиш на народа да управлява, когато нещата вървят добре и всички са щастливи. Но не и когато отвън те дебнат две армии. Да не говорим за пасмината разбеснели се колоси, които сеят разруха по границите ти. В такива времена не биваше да позволяваш на Събора да ти отнема короната. — Сет поклати глава. — Цената е твърде висока. Когато не можеш да имаш и свобода, и безопасност, кое би избрал, момче?

Елънд мълчеше.

— Каквото и да е, сам ще избера — отвърна накрая. — И ще оставя на другите също да решават.

Сет се усмихна, сякаш бе очаквал този отговор, и отново почна да яде.

— Да речем, че си тръгна — заговори Елънд. — А вие получите трона, защитавате града и разпускате Събора. После какво? Какво ще стане с хората?

— А теб какво те интересува?

— Трябва ли да питате? Нали ме „познавате“.

Сет се усмихна.

— Ще накарам скаа да работят, така, както го правеха при лорд Владетеля. Без заплащане и привилегии за селската класа.

— Не мога да го приема — заяви Елънд.

— Защо? Те точно това искат. Ти им даде избор — и те предпочетоха да те изхвърлят. Сега ще сложат на трона мен. Те знаят, че управлението на лорд Владетеля беше най-добро. Че една група трябва да властва, а друга — да служи. Някой трябва да отглежда жито и да работи в ковачниците, момче.

— Може би. Но грешите за едно нещо.

— И кое е то?

— Те няма да гласуват за вас — отвърна Елънд и се надигна. — Ще изберат мен. Когато хората трябва да избират между свободата и робството, винаги се спират на свободата. Членовете на Събора са най-добрите представители на градското население и ще направят най-добрия избор за сънародниците си.

Сет помисли за миг, после се разсмя.

— Най-хубавото у теб, млади момко, е, че това наистина го мислиш сериозно!

— Тръгвам си, Сет — заяви Елънд и кимна на Вин.

— О, я сядай, Венчър. — Сет махна към стола на Елънд. — Не се прави на сърдит само защото съм откровен. Имаме да обсъждаме още неща.

— Като например? — попита Елънд.

— Като например атиума — заяви Сет.

Елънд изглеждаше така, сякаш се бори с раздразнението си. Но все пак седна и започна да се храни. Вин продължаваше да рови в чинията. Но същевременно наблюдаваше незабелязано Сет, войниците и слугите. Сред тях би трябвало да има аломанти — ако успееше да открие кои са, щеше да разполага със сериозно преимущество.

— Хората ти гладуват — продължи Сет. — И ако шпионите ми не са сбъркали, току-що си получил нова порция гладни гърла. Не можеш да издържиш още дълго на обсадата.

— И? — попита Елънд.

— Аз имам храна — отвърна Сет. — Достатъчно — повече, отколкото трябва за армията ми. Консервирана храна, запазена по новия метод, който измислиха по времето на лорд Владетеля. Дълготрайна, не се разваля. Истинско чудо на техниката. Готов съм да разменя с теб част от запасите…

Елънд замръзна, вдигнал вилицата към устата си. После я свали и се засмя.

— Все още ли смятате, че съм взел атиума на лорд Владетеля?

— Разбира се, че е у теб — заяви намръщено Сет. — Къде другаде ще е?

Елънд поклати глава.

— Не е тук, със сигурност.

— Но… слуховете… — почна объркано Сет.

— Бриз ги разпространяваше — отвърна Елънд. — Мислех, че ще се сетите, след като е дошъл при вас. Искаше да ви привлече при стените на Лутадел, за да попречите на Страф да ни атакува.

— Но Бриз направи всичко възможно, за да ми попречи да дойда тук — рече Сет. — Той отричаше тези слухове, опитваше се да насочи вниманието ми в друга посока… — Млъкна, после изведнъж избухна в гръмогласен смях. — А аз си мислех, че е дошъл да шпионира! Май и двамата сме се подценили един друг.

— Виж, предложението за доставка на хранителни припаси е интересно — рече Елънд.

— Готов съм да го изпълня — веднага щом стана ваш крал.

— Те и сега измират от глад — посочи Елънд.

— Нека страданието им тежи на твоята съвест — отвърна Сет сурово. — Виждам, че вече си ме преценил, Елънд Венчър. Мислиш, че съм добър човек. Грешиш обаче. Честността не ме прави по-малък тиран. Изтребил съм хиляди, за да се изкача дотук. Тежестта, която носят на плещите си моите скаа, прави живота им при лорд Владетеля песен. Подсигурил съм се да остана задълго на власт. Ще направя същото и тук.

Настъпи тишина. Елънд се хранеше, Вин само чоплеше храната с вилицата. Ако яденето бе отровено, щеше да е добре поне единият от двамата да може да реагира. Тя все още не беше разкрила аломантите и имаше само един начин да го направи. Изгаси медта и разпали бронз.

Не долови наблизо Меден облак — Сет очевидно не се интересуваше дали някой ще разпознае аломантите сред хората му. Двама от тях горяха пютриум. Не бяха войници, бяха се смесили с прислугата. От съседната стая ги подслушваше Калаено око.

Защо криеха Главорези сред слугите и не разпалваха мед, за да заглушават пулсациите им? Освен това нямаше никакви Усмирители и Размирители. Никой не се опитваше да въздейства на чувствата й. Нито Сет, нито по-младият му помощник горяха каквито и да било метали. Или не бяха аломанти, или се страхуваха да се разкрият. За всеки случай Вин разпали бронз и се приготви да проникне през някой скрит Меден облак, ако открие такъв наблизо. Може би Сет бе оставил няколко явни аломанти, за да отвлече вниманието й от скритите?

Не намери нищо. Успокоена, тя отново почна да рови из чинията. „Колко пъти досега тази моя способност да прониквам през Медни облаци се е оказвала полезна?“ Беше забравила какво е да не можеш да долавяш аломантичните пулсации. Дори само това умение, колкото и да й се струваше лесно, се бе оказало огромно предимство. А лорд Владетеля и неговите инквизитори го бяха владеели от самото начало. Какви ли други техни умения бе пропуснала да разкрие, какви ли тайни си бяха отишли със смъртта на лорд Владетеля?

„Той знаеше истината за Дълбината — помисли Вин. — Трябва да я е знаел. Накрая се опитваше да ни предупреди…“

Елънд и Сет бяха подновили разговора. Защо тя не можеше да се съсредоточи върху проблемите на града?

— Значи нямате и трошичка атиум? — попита Сет.

— Не и такъв, който сме готови да продадем — отвърна Елънд.

— Претърсихте ли целия град?

— Десетина пъти.

— Статуите — досети се Сет. — Може би лорд Владетеля е наредил да претопят метала и да изработят украшения от него?

Елънд поклати глава.

— Помислихме и за това. Статуите не са от атиум, нито са кухи — щяха да са удобно скривалище. Направихме всичко, за което успяхме да се сетим. Може и да го е скрил някъде, но дори металните покриви са изработени от обикновено желязо.

— Кухини, тунели…

— Не открихме. Организирахме патрули от аломанти и те претършуваха целия град. Опитахме каквото ни беше по силите, още малко и щяхме да започнем да копаем дупки в земята. От доста време си блъскаме главите над този проблем.

Сет кимна и въздъхна.

— Значи няма смисъл да те задържам срещу откуп?

Елънд се усмихна.

— Аз дори вече не съм крал. Единственото, което ще спечелите, е да откажете Събора да гласува за вас.

Сет се разсмя.

— Е, тогава май ще трябва да те пусна.