Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (36)

34.

Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Обявителя, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други.

Затова и не го направих.

— Няма да се получи — заяви Елънд и поклати глава. — Необходимо ни е единодушно гласуване — без човека за който гласуваме, разбира се, — за да освободим от длъжност член на Събора. Никога няма да можем да прогоним и осмината търговци.

Хам изглеждаше покрусен. Елънд знаеше, че Хам се мисли за философ, и вярно, че имаше склонност към абстрактно мислене. Но не беше учен. Обичаше да си задава въпроси и да намира отговорите, но нямаше навика да изучава някой проблем в подробности, да търси скритите значения и последствията.

Елънд погледна Сейзед, който седеше с отворена на масата пред него книга. Бе струпал до себе си поне дузина томчета, прилежно подредени, с гърбовете обърнати в една и съща посока и с избърсани от прахта корици. Купчините на Елънд винаги се отличаваха с хаотична подредба и заплашваха да се прекатурят при първа възможност, а бележките вътре стърчаха под всякакви ъгли.

Изумително колко много книги можеха да се поберат в една стая, стига да не се движиш из нея. Хам седеше на пода, с малка купчина до него, но не четеше, а през повечето време запознаваше оставалите с хрумналите му идеи. Тиндуил се бе настанила в едно кресло, без книги наоколо. За териската най-важното занятие бе да обучава Елънд за крал и тя отказваше да проучва или да дава съвети за да си запази трона. Сякаш за нея това преминаваше някаква невидима линия между това да образова, и да влияе на политиката.

„Добре, че Сейзед не е такъв — помисли Елънд. — Ако беше, лорд Владетеля сигурно още щеше да е на власт. А ние с Вин щяхме да сме мъртви — всъщност Сейзед беше този, който я спаси, когато я заловиха инквизиторите. Сейзед, а не аз“.

Не обичаше да си спомня този случай. Нескопосаният му опит да спаси Вин му се струваше като метафора, олицетворяваща целия му предишен живот. Винаги имаше добри намерения, но не знаеше как да ги осъществи. Но това скоро щеше да се промени.

— А какво ще кажете за това, ваше величество? — попита последният присъстващ, книжникът Ноорден. Елънд се опитваше да не обръща внимание на сложната плетеница от татуировки около очите му — тя говореше недвусмислено за предишния му начин на живот като принудител. Ноорден носеше големи очила в опит да прикрие татуировките, но Елънд знаеше, че навремето бе заемал доста висок пост в Стоманеното министерство.

— Какво откри?

— Информация за лорд Сет, ваше величество — отвърна Ноорден. — Намерих я в една от счетоводните книги, които сте взели от двореца на лорд Владетеля. Изглежда, Сет не е толкова безразличен към лутаделската политика, колкото се опитва да ни внуши. — И се изкиска, доволен от находката си.

Елънд никога не бе виждал ухилен принудител. Може би по тази причина Ноорден не бе напуснал града като останалите си колеги — сигурно не се чувстваше комфортно сред тях. Той беше един от малцината, които Елънд бе успял да убеди да работят като писари и книжници в новата му администрация.

Елънд погледна страницата, която му сочеше Ноорден. Беше изпълнена с повече цифри, отколкото букви, но привикналият му към аналитичен метод ум бързо откри смисъла. Сет бе търгувал доста често с Лутадел. В повечето случаи бе използвал като параван малки Къщи. Това би могло да заблуди благородниците, но не и принудителите, които разполагаха с данни за всяка сключена сделка.

Ноорден подаде счетоводната книга на Сейзед и той прегледа данните.

— И така — продължи Ноорден, — лорд Сет е искал да скрие връзките си с Лутадел — брадата и маниерите му са само опит да затвърди това впечатление. Но въпреки това тихомълком е действал на наша територия.

Елънд кимна.

— Може би си е давал сметка, че не можеш да избягваш политиката, като се преструваш, че не участваш в нея. Няма начин да се сдобие с толкова голямо влияние без солидни политически връзки в града.

— И какво ни подсказва това? — попита Сейзед.

— Че Сет е по-обвързан с тази игра, отколкото иска да знаят хората — отвърна Елънд, изправи се и прекрачи купчина книги, за да се приближи до свободния стол. — Но това беше очевидно по начина, по който успя да манипулира мен и Събора вчера.

Ноорден се засмя.

— Да можехте да си видите физиономията в онзи момент, ваше величество. Когато Сет се разкри, неколцина членове на Събора щяха да паднат от креслата! А всички останали бяхте толкова шашардисани…

— Ноорден… — каза многозначително Елънд.

— Да, ваше величество?

— Ако обичаш, съсредоточи се върху задачата.

— Слушам, ваше величество.

— Сейзед? — обърна се Елънд. — Ти какво смяташ?

Сейзед вдигна глава от книгата — систематизирана и снабдена с обяснителни бележки версия на хартата на града, написана от Елънд — и поклати глава.

— Мисля, че сте свършили много добра работа. Успях да открия само няколко начина да спрем възкачването на лорд Сет, ако Съборът го посочи за свой избраник.

— Така е, когато човек си е свършил работата прекалено добре — подсмихна се Ноорден.

— Проблем, с който рядко съм се сблъсквал досега. — Елънд поклати глава и потърка уморено очи.

„Така ли се чувства Вин през цялото време“ — помисли си. Тя спеше много по-малко от него, тъй като прекарваше времето си да обикаля, да шпионира и да се бие. А винаги изглеждаше толкова свежа. Елънд залиташе от умора само след няколко безсънни нощи.

„Съсредоточи се — рече си той. — Трябва да познаваш враговете си, за да можеш да се биеш с тях. Сигурно има някакъв начин да се справим с положението“.

Доксон все още пишеше писмата до останалите членове на Събора. Елънд бе готов да се срещне с желаещите. За нещастие имаше усещането, че няма да са много. Те бяха гласували срещу него, а ето че сега им бе предоставена възможност, която сякаш щеше да реши всички техни проблеми.

— Ваше величество… — каза Ноорден. — Не мислите ли, че просто трябва да оставим Сет да вземе трона? В края на краищата той едва ли е толкова лош.

Елънд вдигна глава. Една от причините да вземе на работа бившия принудител бе, че Ноорден винаги имаше различна гледна точка. Той не беше скаа, нито благородник. Не беше и крадец. Беше дребен книжник, постъпил на работа в Министерството заради по-добрите възможности, които са му предлагали.

За него смъртта на лорд Владетеля бе катастрофа, унищожила начина му на живот. Той не беше лош човек, но не разбираше тегобите на скаа.

— Ноорден, какво мислиш за законите, които съм написал? — попита Елънд.

— Те са гениални, ваше величество — отвърна Ноорден. — Точно пресъздават идеалите, формулирани от древните философи, но са в съзвучие с модерния реализъм.

— Дали Сет ще спазва тези закони?

— Не зная. Никога не съм се срещал с него.

— А какво ти подсказва интуицията?

Ноорден се поколеба.

— Не — призна той накрая. — Той не е от хората, които управляват чрез закони. Ще прави каквото му скимне.

— Което означава, че ще въдвори в града не ред, а хаос — отвърна Елънд. — Прегледай информацията, която имаме за неговата страна и за местата, които е завладял. Там цари бъркотия. Оставил е след себе си несключени съюзи и неизпълнени обещания — и безброй заплахи за разправа. Ако му предадем управлението на Лутадел, ще преживеем нов срив.

Ноорден се почеса по брадичката, кимна замислено и се върна към прекъснатото четене.

„Мога да го убедя — помисли Елънд. — Да можех само също толкова лесно да убедя Събора“.

Но Ноорден беше на тяхна страна, той разсъждаваше също като Елънд. За него фактите бяха достатъчни и обещанието за стабилност бе по-важно от това за богатство. Съветът бе съвсем различно чудовище. Благородниците искаха да се върне предишният им живот, търговците виждаха възможност да получат титлите, за които са мечтали, а скаа просто се страхуваха от жестокости и убийства.

Ала всичко това бяха обобщения. Лорд Пенрод гледаше на себе си като на градски патриарх — изтъкнат, влиятелен благородник, способен да въведе ред чрез консервативни мерки. Киналер, един от стоманолеярите, настояваше Централната област да потърси съюз със съседите си и за него предаването на властта на Сет бе най-добрата възможност.

Всеки от двайсет и тримата членове имаше свои мисли, възгледи и проблеми. Тъкмо това бе целта на Елънд — разнообразие на идеите в една свободна среда. Но не беше очаквал толкова много идеи да противоречат на неговата.

— Прав беше, Хам — рече Елънд.

Хам го погледна и вдигна въпросително вежди.

— В началото ти и останалите искахте да сключим съюз с една от тези армии — да им предадем града в замяна на съюз срещу другата армия.

— Спомням си — потвърди Хам.

— Е, сега това искат хората — продължи Елънд. — С или без мое съгласие, изглежда, са готови да преотстъпят града на Сет. Не ни остава друго, освен да продължим с първоначалния план.

— Ваше величество? — обади се тихо Сейзед.

— Да?

— Прощавайте, но дългът ви не повелява да вършите това, което искат другите.

Елънд премигна.

— Ето, че говориш като Тиндуил.

— Ваше величество, познавам малцина, които да притежават нейната мъдрост — рече Сейзед и я погледна.

— Аз пък не съм съгласен и с двама ви — възрази Елънд. — Водачът трябва винаги да се съобразява с мнението на хората, които управлява.

— Разрешете да не се съглася с вас, ваше величество — рече Сейзед. — Или, по-точно, с теорията зад изказването ви. Все още не вярвам, че дългът ви повелява да изпълнявате волята на народа. Ваш дълг е да управлявате колкото се може по-добре, следвайки това, което ви диктува собствената ви съвест. Трябва да сте верен, ваше величество, на човека, който искате да станете. И ако този човек не съвпада с представите на другите хора, тогава нека си изберат свой водач.

Елънд се замисли. „Да, той е прав. Щом не искам да съм изключение за собствените си закони, не бива да бъда изключение и за моралните си принципи“. Думите на Сейзед не бяха нищо повече от перифразиране на онова, което му бе казала Тиндуил — че човек трябва да вярва в себе си, — но Сейзед го бе обяснил по-добре. По-справедливо.

— Ако се опитвате да разберете какво искат хората от вас, вие самият ще предизвикате хаос — продължи Сейзед. — Не можете да удовлетворите всички желания, Елънд Венчър.

Малкото прозорче на кабинета се отвори и Вин се пъхна вътре, следвана от мъгливо облаче. Затвори прозореца и огледа помещението.

— Още ли? — попита учудено. — Намерили сте още книги?

— Разбира се — отвърна Елънд.

— И всичко това е написано от човешка ръка? — попита тя почти отчаяно.

Елънд понечи да отвърне, но забеляза немирното пламъче в очите й и въздъхна:

— Ти си безнадеждна. — И се наведе над страниците.

Чу шум и след миг Вин се приземи върху една купчина книги, като по някакво чудо не я прекатури. Краищата на пелерината й паднаха върху листа пред него и размазаха мастилото.

Елънд въздъхна.

— Оп-паля — засмя се Вин. — Съжалявам.

— Вин, трябва ли винаги да подскачаш така? — попита Елънд.

Вин стъпи на пода и повтори:

— Съжалявам. Сейзед казва, че Мъглородните винаги летят нагоре, за да виждат всичко отвисоко.

Елънд кимна и се върна към записките си. „Толкова много работа…“

 

 

Вин наблюдаваше как Елънд пише. Сейзед четеше, както и един от помощниците на Елънд — принудителят. Тя го погледна и той се сви в креслото. Знаеше, че Вин не му вярва. Свещениците не трябваше да се усмихват.

Нямаше търпение да сподели с Елънд откритието са за капитан Демоа, но се поколеба. Тук имаше твърде много хора, а тя не искаше да обсъждат това пред други, след като не разполагаше с факти, а се уповаваше на интуицията си. Ето защо замълча и почна да разглежда книгите.

В стаята цареше приглушена тишина. Тиндуил седеше притворила очи, вероятно изучаваше някоя запаметена биография. Дори Хам четеше, макар че прелистваше книгите доста бързо. Вин изпита желание да се присъедини към тях. Спомни си за бележките си за Дълбината и Героя на времето, но не намери сили да ги извади.

Не можеше да му каже сега за Демоа, но имаше и друго откритие.

— Елънд — каза тя тихо. — Трябва да споделя нещо с теб.

— Да?

— Одеве, докато вечеряхме с ОреСюр, чух слугите да си приказват. Разбрах, че напоследък имало доста заболели. Мисля, че някой трови припасите ни.

— Да — потвърди Елънд, без да прекъсва писането. — Зная. Поне два кладенеца в града са били отровени.

— Наистина?

— Да. Не ти ли казах, когато се видяхме одеве? С Хам ходихме да проверим.

— Не ми каза.

— Мислех си, че съм — рече Елънд и се намръщи.

Вин поклати глава.

— Извинявай — рече той, наведе се, целуна я и продължи да пише.

„И целувката трябва да оправи нещата?“ — помисли си тя.

Глупаво бе да се сърди — нямаше никаква причина Елънд да споделя всичко с нея. Но въпреки това от разговора остана със странно чувство. По-рано щеше да я помоли да измисли някакво решение на проблема. А сега очевидно смяташе да се справи сам.

Сейзед затвори книгата и въздъхна.

— Ваше величество, не откривам никакви пролуки. Шест пъти препрочетох законите ви.

Елънд кимна.

— Боях се, че ще стане така. Единственият начин да заобиколим законите е да ги тълкуваме по своему — което не бих искал да правя.

— Вие сте добър човек, ваше величество — рече Сейзед. — Ако бяхте видели вратичка в законите си, щяхте да я запълните. А дори и да я бяхте пропуснали, някой от нас щеше да я забележи, когато ни попитате за мнението ни.

„Той им позволява да го наричат «ваше величество» — помисли Вин. — Преди се опитваше да ги спре. Защо сега не възразява?“

Странно, но сякаш Елънд бе започнал да се възприема като крал едва сега, след като му отнеха трона.

— Чакайте. — Тиндуил се надигна и отвори очи. — Сейзед, чел си тези закони, преди да бъдат ратифицирани?

Сейзед се изчерви.

— Да — отговори Елънд вместо него. — Всъщност тъкмо неговите забележки и предложения ми помогнаха да създам настоящата версия.

— Аха. — Тиндуил стисна устни.

Елънд се намръщи.

— Тиндуил, не съм те канил на тази среща. Търпим те и приемаме съветите ти, но няма да позволя да обиждаш приятел и гост в дома ми, дори ако го правиш прикрито.

— Извинявам се, ваше величество.

— Не на мен трябва да се извиниш, а на Сейзед. Инак ще напуснеш помещението.

Тиндуил помисли малко, стана и излезе. Елънд не изглеждаше обиден. Просто се върна към работата си.

— Не беше нужно да го правите, ваше величество — обади се Сейзед. — Винаги съм уважавал мнението на Тиндуил.

— Ще правя каквото намеря за добре, Сейзед — отвърна Елънд, без да спира да пише. — Не се обиждай, приятелю, но ти често позволяваш на другите да се държат с теб лошо. Няма да го допусна и в моя дом — като обижда теб, задето си ми помагал за написването на законите, тя обижда и мен.

Сейзед кимна и посегна към следващия том.

Вин не помръдваше. „Той се променя толкова бързо. Колко време мина от пристигането на Тиндуил?“ Елънд и друг път бе казвал подобни неща, но начинът, по който го правеше сега, бе различен. Той беше твърд и се държеше така, сякаш очакваше да му отвръщат с подобаващо уважение.

„Това е заради свалянето му от трона, заради опасността от армиите — мислеше Вин. — Натискът го принуждава да се променя, да се откаже, или да издържи, за да не бъде смазан“. Той бе знаел за кладенците. Какви други неща бе открил, без да й каже?

— Елънд? — каза Вин. — Напоследък доста мислих за Дълбината.

— Това е чудесно, Вин — отвърна Елънд. — Но сега нямам време да говорим за тези неща…

Вин кимна и му се усмихна. Но мислите й ставаха все по-тревожни. „Вече не е неуверен, както беше преди. Не търси подкрепа в хората. Скоро няма да се нуждае и от мен“.

Глупава мисъл. Елънд я обичаше, тя го знаеше. Промяната му нямаше да я направи по-малко ценна за него. Време беше да разсее тревогата си. Веднъж вече я бе изоставял, когато трябваше да избира между нуждите на своята Къща и обичта си към нея, и тогава това едва не я смаза.

Какво щеше да стане, ако я изостави сега?

„Няма да го направи — рече си тя. — Той не е такъв човек“.

Но и добрите хора прекъсват връзките си, нали? Хората се разделят — особено тези, които поначало са различни. Въпреки това един тих глас продължаваше да нашепва в ума й.

Глас, който смяташе, че отдавна е прокудила и който не очакваше да чуе отново някога.

„Остави го ти първа — прошепна в главата й Рийн, брат й — Така ще те боли по-малко“.

Вин дочу шум отвън и настръхна. Бе твърде слаб, за да го чуят другите. Изправи се и се приближи до прозорчето.

— На патрулиране ли отиваш? — попита Елънд.

Тя се обърна и кимна.

— Защо не провериш какви постове е разположил Сет в Цитаделата Хастинг?

Вин кимна отново. Елънд й се усмихна и се върна към работата си. Вин отвори прозореца и стъпи на перваза. Зейн стоеше на крачка от нея, подпрял се на каменната козирка. Беше се наклонил под неестествен ъгъл, с крака опрени а стената и тяло, обгърнато в тъмнина.

Вин се огледа и забеляза парчето метал, което Зейн Теглеше, за да се задържи в тази позиция. Още едно доказателство за невероятните му умения. Той й се усмихна.

— Зейн? — прошепна тя.

Зейн погледна нагоре и Вин кимна. Миг по-късно и двамата се приземиха на покрива на Цитаделата Венчър.

Вин се обърна към него.

— Къде се изгуби?

Той я нападна.

Вин отскочи назад, когато Зейн се преметна и се приземи пред нея с блестящи кинжали в ръце. Тя едва докосна с крака гладкия покрив. „Пак ли ще тренираме?“ — мина й през ума.

Зейн замахна с единия кинжал и острието мина опасно близо до шията й — щеше да се забие в нея, ако не беше отскочила. Имаше сериозна промяна в атаката му този път. Беше много по-опасна.

Вин изруга тихо, извади кинжалите си и пак отскочи назад, за да избегне следващата атака. Докато се завърташе, един от кинжалите на Зейн закачи края на пелерината й.

Тя се извърна към него. Той пристъпи към нея, без да променя бойната си стойка. Изглеждаше уверен и същевременно безгрижен, сякаш се доближава до стар приятел, когото е срещнал през нощта.

„Добре тогава“ — помисли си тя, скочи напред и замахна с кинжалите.

Зейн не промени посоката и само небрежно се отстрани, колкото да избегне удара. Пресегна се, сграбчи я за китката и я задържа без никакво усилие.

Вин замръзна. Никой не можеше да е толкова добър. Зейн я разглеждаше отвисоко с черните си очи. Безразличен. Спокоен.

Гореше атиум.

Вин се освободи от хватката му и скочи назад. Той я пусна и само я проследи с поглед. Вин изпита внезапен остър пристъп на ужас — разкъсващо, първично усещане. Беше се страхувала, че този момент ще настъпи, откакто й свърши атиумът. Ужасът да осъзнаваш, че си безсилен въпреки всичките си умения и способности.

Ужасът да осъзнаваш, че ще умреш.

Понечи да отскочи встрани, но Зейн й препречи пътя още преди да е започнала. Знаеше какво ще направи Вин дори преди нея самата. Улови я отзад за рамото, дръпна я силно и я събори на покрива.

Вин се сгромоляса върху твърдата метална повърхност и изстена от болка. Зейн стоеше над нея и я разглеждаше търпеливо.

„Няма да му позволя да ме победи тъй лесно! — закани се тя отчаяно. — Няма да ме убият като притиснат в ъгъла плъх!“

Замахна и се опита да посече крака му, но беше безполезно. Той го отдръпна — точно толкова, колкото острието едва да докосне крачола. Вин беше като дете, задържано на нужното разстояние от по-голям и по-силен противник. Така би се почувствал всеки обикновен човек, решил да я нападне.

Зейн я наблюдаваше от мрака.

— Какво? — попита тя.

— Вие наистина го нямате — рече той тихо. — Атиума на лорд Владетеля.

— Ами да.

— Нямате и зрънце атиум.

— Използвах последното, когато се бих с убийците на Сет.

Той я изгледа продължително и бавно отстъпи назад. Вин се изправи, после се наведе да вземе изпуснатите кинжали. Единият се бе строшил от твърдия покрив.

Зейн я наблюдаваше мълчаливо.

 

 

Виждаше ясно страха й, но и твърдата й решимост.

— Баща ми иска да те убия.

Тя го погледна все така изплашено. Беше силна и умееше да владее страха си. Значи докладът на шпионина бе верен. В града нямаше никакъв атиум.

— Затова ли не се появяваше? — попита тя.

Той кимна и се извърна настрани.

— Е? — подкани го тя. — Защо не ме уби?

— Не съм сигурен — призна той. — Все още не е късно да го направя. Макар че… не виждам смисъл. Бих могъл просто да те отвлека — ефектът ще е същият.

Тя го гледаше намръщено.

— Ела с мен — каза той. — И двамата можем да си тръгнем. Страф и Елънд ще останат без своите Мъглородни. Можем да им отнемем инструментите. И да бъдем свободни.

Тя не бързаше да отговори. Накрая поклати глава.

— Това… между нас двамата, Зейн. Не е каквото си мислиш.

— Какво искаш да кажеш? — попита той и пристъпи към нея.

— Аз обичам Елънд, Зейн. Наистина го обичам.

„И според теб това означава, че не можеш да имаш чувства към мен? — помисли Зейн. — Ами погледът, който зърнах в очите ти, онази неизказана нега? Не е толкова лесно, колкото смяташ, нали? Никога не е било“.

Но какво би могъл да очаква? Той се обърна.

— Разбирам те. Така е било винаги.

— Какво пък значи това?

„Елънд…“

„Убий го“ — прошепна богът.

Зейн затвори очи. Не можеше да я излъже, тя бе израснала на улицата, бе имала приятели сред крадци и измамници. Това щеше да е най-трудната част. Трябваше да й покаже нещата, които го ужасяват. Да й разкрие истината.

— Зейн? — повика го Вин. Все още беше разтреперана от атаката, но той знаеше, че умее да се възстановява бързо.

— Не виждаш ли приликата? — попита я той и се обърна в профил. — Същият нос, същата форма на лицето. Подстригах се по-късо от него, но косата ми е къдрава като неговата. Толкова ли е трудно да се забележи?

Дъхът й секна.

— Нима Страф Венчър би се доверил на друг Мъглороден? — попита Зейн. — Нима би допуснал друг до себе си, би го запознал с плановете си?

— Ти си негов син — прошепна Вин. — Ти си брат на Елънд.

Зейн кимна.

— Елънд…

— Той не знае за мен — отвърна Зейн. — Някой път трябва да го разпиташ за сексуалните вкусове на баща ни.

— Той ми е казвал — отвърна тя. — Страф държи любовници.

— По няколко причини — обясни Зейн. — Много жени означават повече деца. А повече деца — повече аломанти. Повече аломанти повишават шанса да се роди Мъглороден, когото да използваш за убиец.

Внезапен порив на вятъра раздуха мъглите. В далечината издрънча ризница — вероятно минаваше нощен патрул.

— Докато лорд Владетеля беше жив, нямаше как да стана наследник — продължи Зейн. — Знаеш колко стриктни бяха принудителите му. Израснах скрит от другите, забравен. Ти си живяла на улицата и предполагам, че това е ужасно. Но представи си какво е да си като неканен гост в собствения си дом, игнориран от всички, само защото баща ти не те признава. Да се чувстваш като просяк. Да гледаш как брат ти расте, обсипван с внимание. Как получава неща, за които ти само можеш да мечтаеш. Спокойствие, безгрижие, обич…

— Сигурно много го мразиш — прошепна Вин.

— Да го мразя? — попита Зейн. — Не. Защо да мразя човек за това, което е? Елънд не ми е сторил нищо. Освен това сега съм нужен на Страф — след като се Преобразих, той най-сетне получи това, заради което рискува близо двайсет години. Не, аз не мразя Елънд. Но понякога му завиждам. Той има всичко. И въпреки това… сякаш не знае как да го цени.

— Съжалявам — промълви тихо Вин.

Зейн поклати глава.

— Не ме съжалявай. Ако бях Елънд, нямаше да съм Мъглороден. Нямаше да познавам мъглите, нито да знам какво е да израстеш сам и заобиколен от омраза. — Обърна се и я погледна в очите. — Не мислиш ли, че човек цени повече обичта, когато е бил лишаван от нея?

— Аз…

— Както и да е — продължи Зейн. — Не дойдох при теб тази нощ, за да ти се оплаквам от детството си. Нося ти предупреждение.

Вин се напрегна.

— Преди малко — рече Зейн — баща ми позволи на няколкостотин бегълци да преминат през охраняемия район около лагера и да се приближат към града. Нали си чула за армията на колосите?

Вин кимна.

— Наскоро те нападнаха и разрушиха град Сюисна.

Обзе я страх. Сюисна бе само на ден път от Лутадел. Колосите бяха съвсем наблизо.

— Бегълците дойдоха при баща ми за помощ — продължи Зейн. — Той ги прати при вас.

— За да всеят страх сред хората в града — сети се Вин. — И да изтощят още повече оскъдните ни запаси.

— Да. Исках да те предупредя. Както за бегълците, така и за моите заповеди. Помисли върху предложението ми, Вин. Помисли за този човек, който твърди, че те обича. Знаеш, че той не те разбира. Ако си тръгнеш, ще е по-добре и за двама ви.

Вин се намръщи. Зейн й се поклони, после скочи и изчезна в нощта. Тя все още не му вярваше за Елънд. Беше го видял в очите й.

Какво пък, доказателството щеше да се появи съвсем скоро. И тогава тя щеше да разбере какво мисли за нея Елънд Венчър.