Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (35)

33.

Като човека, открил Аленди, аз станах най-пръв сред Светоносците.

Вин лежеше по корем, опряла брадичка на ръцете си, и четеше поставения на пода лист. Като се имаше предвид хаосът през последните няколко дни, нищо чудно, че изпитваше облекчение от завръщането към проучванията си. Но не особено, тъй като проучванията сами по себе си пораждаха нови проблеми. „Дълбината се завръща — мислеше тя. — Макар мъглите да убиват само от време на време, те отново са станали враждебни. А това означава, че и Героят на времето ще трябва да се появи отново, нали?“

Наистина ли вярваше, че тя ще е този Герой? Изглеждаше нелепо. Но нали тъкмо тя бе доловила далечното туптене, тя бе зърнала духа в мъглата…

Ами онази нощ, преди повече от година, когато се бе изправила срещу лорд Владетеля? Нощта, в която по някакъв начин бе привлякла мъглите към себе си, беше ги разпалила, сякаш са метал?

„Това не е достатъчно. Едно необяснимо събитие — събитие, което не успях да повторя — не означава, че аз съм този митичен спасител“. Тя дори не познаваше повечето пророчества, посветени на Героя. В дневника се споменавате, че той имал скромен произход — но с подобни думи можеше да се опише всеки скаа в Последната империя. Трябваше да е и издънка на благородник, но такива бяха всички отрочета със смесена кръв. Нищо чудно и повечето скаа, без да го знаят.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Господарке? — обади се ОреСюр. Бе опрял лапи на перваза на прозореца и гледаше към града.

— Пророчества, легенди, предсказания — промърмори Вин и тропна с юмрук по пода. — Какъв е смисълът? Защо терисците са вярвали на подобни неща? Не трябва ли едно религиозно учение да е по-прагматично?

ОреСюр извърна глава към нея.

— Какво по-прагматично от това да трупаш информация за бъдещите поколения?

— Съгласна съм — ако информацията е полезна. Но дори в дневника се признава, че териските пророчества могат да се тълкуват по различни начини. Какъв смисъл от обещания, които могат да се интерпретират така свободно?

— Господарке, не зачерквайте с лека ръка вярата на други хора само защото не ги разбирате.

Вин изпръхтя.

— Говориш като Сейзед. Част от мен е убедена, че повечето от тези пророчества са измислени от теолозите заради собствената им прослава.

— Само част от вас? — ОреСюр, изглежда, се забавляваше.

Вин помисли малко и кимна.

— Тази част, която е израснала на улицата и която винаги очаква да бъде измамена. — Частта, която отказваше да приеме нещата, които чувстваше.

А туптенето се усилваше все повече.

— Господарке, пророчествата нямат нищо общо с измамата — увери я ОреСюр. — Те могат да са само израз на надежда.

— Какво знаеш ти за подобни неща? — попита го Вин ядосано и побутна листа встрани.

Настъпи тишина.

— Нищо, разбира се, господарке — отвърна по някое време ОреСюр.

Вин се обърна към кучето.

— Съжалявам, ОреСюр. Нямах предвид… Напоследък съм доста разсеяна.

„Дум-дум-дум…“

— Не е необходимо да ми се извинявате, господарке — рече ОреСюр. — Аз съм само кандра.

— И все пак си личност. Макар и да миришеш на куче.

ОреСюр се засмя.

— Вие ми избрахте това тяло, господарке. Трябва да се примирите с последствията.

— Може би тялото ти има нещо общо с това — рече Вин и се надигна. — Но не мисля, че мършата, която ядеш, помага. Ще трябва да ти поръчам ментови листа, да ги дъвчеш след хранене.

ОреСюр повдигна кучешките си вежди.

— Нима се опасявате, че лошият ми дъх може да привлече чуждо внимание?

— Само ако тръгнеш да се целуваш с някого — рече тя и се наведе над купчината листове. ОреСюр пак извърна глава към прозореца. — Процесията свърши ли? — попита тя.

— Да, господарке. Трудно е да се види дори от толкова високо, но изглежда, лорд Сет вече се е нанесъл. Доста коли вкара в града.

— Той е бащата на Алриане — посочи Вин. — Колкото и да се оплаква момичето от липсата на удобства, изглежда, Сет е свикнал да пътува с всичко необходимо.

ОреСюр кимна. Вин седна и се замисли за разговора им. „Израз на надежда…“

— Кандрите имат религия, нали? — попита тя.

ОреСюр се извъртя рязко. Това беше достатъчно потвърждение.

— Пазителите знаят ли за нея? — продължи да разпитва Вин.

— Не мога да отговоря — отвърна ОреСюр.

— Не се страхувай — успокои го Вин. — Няма да издам тайната ви. Но не виждам защо въобще трябва да я пазите.

— Това са наши дела, господарке — рече ОреСюр. — Не интересуват никого.

— Разбира се, че интересуват и други — възрази Вин. — ОреСюр, нима не виждаш? Пазителите смятат, че последната независима религия е била унищожена от лорд Владетеля преди векове. Щом кандрите са успели да опазят своята, това означава, че религиозният контрол на лорд Владетеля в Последната империя не е бил абсолютен. Това е много важно откритие.

ОреСюр се замисли, наклонил глава, сякаш досега не се бе сещал за това.

„Религиозният контрол не е бил абсолютен — повтори думите си Вин. — Ето, че започвам да говоря като Сейзед и Елънд. Май прекалявам с четенето напоследък“.

— Въпреки това, господарке — отвърна ОреСюр. — Предпочитам да не го споменавате пред приятелите си Пазители. Защото несъмнено ще започнат да задават неудобни въпроси.

— Ами те са си такива — отвърна Вин. — За какво са предсказанията на твоите сънародници?

— Не мисля, че бихте искали да знаете, господарке.

— Защото мечтаете да ни отнемете властта, нали?

ОреСюр седна. Ако не беше куче, сигурно щеше да се изчерви.

— Моите… сънародници се подчиняват на Договора от много време, господарке. Зная, че ще ви е трудно да разберете защо живеем с подобно бреме, но го смятаме за необходимо. Но въпреки това мечтаем за деня, когато ще се отървем от него.

— И когато всички хора станат ваши роби? — подсмихна се Вин.

ОреСюр извърна глава.

— По-точно, когато всички хора измрат.

— Брей.

— Пророчествата не трябва да се възприемат буквално, господарке. Те са метафора — израз на надежда. Или поне аз ги смятам за такива. Може би и вашите териски пророчества са били същите. Израз на вярата, че ако хората попаднат в опасност, техните богове ще пратят Героя да ги спаси. В такъв случай завоалирането е съвсем преднамерено — и рационално. Тези пророчества не касаят конкретен човек, а изразяват преобладаващите чувства. Общата надежда.

Ако пророчествата не са конкретни, тогава защо тя чуваше туптенето?

„Престани — рече си Вин. — Взимаш прибързани решения“.

— Значи чакате да измрем — рече тя. — И как ще стане това? Кандрите ще ни избият?

— Разбира се, че не — отвърна ОреСюр. — Ние почитаме Договора, дори в религията си. В нашите пророчества се казва, че вие сами ще се изтребите. Вие олицетворявате Гибелта в края на краищата, докато кандрите са обвързани със Съхранението. Вие сте… предопределени да унищожите света. Като използвате колосите за свой инструмент.

— Май ти е мъчно за тях — подхвърли учудено Вин.

— Господарке, кандрите по правило се отнасят добре с колосите. Между нас съществува връзка — и ние, и те разбираме какво е да си роб, смятаме се за чужди в Последната империя, ние…

Той млъкна.

— Какво? — попита Вин.

— Ще позволите ли да не говоря повече? — отвърна ОреСюр. — И без това казах твърде много. Вие ме обърквате, господарке.

Вин сви рамене.

— Всички имаме нужда от тайни. — Тя погледна към вратата. — Макар че има една, която тепърва предстои да разкрием.

ОреСюр скочи от стола и се присъедини към нея.

В двореца все още имаше шпионин. Вин твърде дълго бе игнорирала този факт.

 

 

Елънд се наведе и надзърна в кладенеца. Тъмният отвор — достатъчно широк, за да могат през него да влизат и излизат скаа, приличаше на зейнала паст, на каменни устни, готови да го погълнат. Елънд погледна настрани, към мястото, където Хам разговаряше с групичка лечители.

— Направи ни впечатление, когато все повече и повече хора взеха да идват при нас с оплаквания от разстройство и болки в корема — обясняваше един от знахарите. — Симптомите са необичайно силни, милорд. Вече изгубихме няколко души.

Хам погледна Елънд и се намръщи.

— Всички заболели живеят в този район — продължи лечителят. — И черпят вода от този кладенец или от другия — на съседния ъгъл.

— Съобщихте ли за това на лорд Пенрод и Събора? — попита Елънд.

— Хъм, не, милорд. Предположихме, че вие…

„Аз вече не съм крал“ — помисли Елънд. Но не можеше да произнесе тези думи. Не и пред тези хора, очакващи от него помощ.

— Ще се погрижа за това — рече Елънд и въздъхна. — Връщайте се при болните.

— Лазаретът е претъпкан, милорд — оплака се мъжът.

— В такъв случай пригодете някоя богаташка къща — отвърна Елънд. — Има колкото искате. Хам, прати някой да ги охранява, докато подготвят сградата и преместят хората.

Хам кимна, повика един войник и му нареди да доведе отряд от двайсетина души от двореца. Лечителят се усмихна облекчено и се поклони на Елънд, преди да си тръгне.

Хам се приближи до него.

— Мислиш ли, че е случайно?

— Едва ли — отвърна Елънд, вкопчил пръсти в ръба на кладенеца. — Въпросът е кой го е отровил?

— Сет е в града — рече Хам и се почеса по брадичката. — Не е било трудно да прати някой от своите да пусне отрова в кладенеца.

— Прилича ми по-скоро на дело на баща ми. Опит да увеличи напрежението, да ни го върне заради начина, по който му се подиграхме. А и си има Мъглороден, който лесно може да сложи отровата.

Разбира се, Сет бе преживял същото — Бриз бе отровил водните му запаси, преди да побегне към града. Елънд стисна устни. Нямаше никакъв начин да разберат чие е това деяние.

По-важното бе, че отровеният кладенец вещаеше неприятности. Той можеше да е само първият от много. Хората щяха да започнат да черпят вода от реката, а това бе много по-нездравословно.

— Постави пазачи до кладенците — нареди Елънд. — Нека ги заградят, да сложат надписи и да заръчат на знахарите да следят за нови взривове на епидемията.

„Положението само се влошава и влошава — помисли си той. — С такова темпо едва ли ще издържим до края на зимата“.

 

 

След като вечеря — чу слугите да разговарят за отровения кладенец, — Вин отиде да види Елънд, който тъкмо се бе прибрал от обиколката на града с Хам. После с ОреСюр продължиха с първоначалната си задача — да открият Доксон.

Намериха го в дворцовата библиотека. Помещението бе служило за личен кабинет на Страф и по някаква причина Елънд се забавляваше, че сега е библиотека.

Доксон седеше зад едно бюро и си водеше някакви бележки. Кимна на Вин и на устните му затрептя лека усмивка, но продължи да работи — сякаш се боеше да не изгуби нишката на мисълта си. Вин го зачака да свърши, а ОреСюр клекна до нея.

От всички членове на групата Доксон като че ли се бе променил най-малко за изминалата година. Тя си спомняше първия път, когато го видя, в леговището на Кеймън. Тогава Доксон беше дясната ръка на Келсайър и неговият „здрав разум“. Но зад привидната му сериозност се криеше усещане за стаена усмивка — сякаш той се наслаждаваше на ролята си на отдаден на делото мъж. Той не беше контраст на Келсайър, а по-скоро негово допълнение.

Келсайър беше мъртъв. Какви бяха последствията за Доксон? Както винаги, носеше благороднически костюм. Ако си обръснеше брадата, спокойно щеше да мине за благородник — не за богат и изтъкнат приближен на двора, но за някой лорд на средна възраст, прекарал живота си в успешни търговски сделки.

Дори сега продължаваше да поддържа строг финансов отчет. Все още се държеше като най-отговорния в групата. Беше си същият, вършеше същите неща. Но имаше нещо в него, което сякаш беше различно. Нямаше го веселието, тихата радост от ексцентричния свят около него. Без Келсайър Доксон бе станал някак по-… досаден.

И това я караше да изпитва подозрения.

„Няма как, трябва да го направя“ — рече си тя и се усмихна на Доксон, който остави писалката и я покани да седне.

Вин се отпусна на стола, а ОреСюр легна под него. Доксон погледна кучето и поклати глава.

— Какво отлично обучено животно, Вин.

„Дали знае? — зачуди се Вин. — Възможно ли е една кандра да открие друга — макар и в кучешко тяло?“ Не. Това й се струваше изключено. В противен случай ОреСюр досега щеше да е надушил самозванеца. Ето защо тя само се усмихна и потупа овчарката по главата.

— На пазара има кучкар. Обучава овчарките да пазят господарите си — дори ако са съвсем малки дечица.

Доксон кимна и попита:

— Та има ли някаква причина за това посещение?

Вин повдигна рамене.

— От доста време не сме си приказвали.

Доксон се облегна назад.

— Не зная дали моментът е подходящ за приказки. Трябва да приготвя кралския финансов отчет, в случай че гласуването не е в полза на Елънд.

„Дали кандрата може да се справи със съставянето на отчет? — зачуди се Вин. — Сигурно. Би трябвало, ако се е подготвила“.

— Извинявам се — рече Вин. — Не исках да те безпокоя, но напоследък Елънд все е зает, а Сейзед е потънал в онзи негов проект…

— Няма нищо — махна с ръка Доксон. — Мога да отделя няколко минути. Какво те измъчва?

— Ами, помниш ли разговора, който водихме? Преди Рухването…

Доксон се намръщи.

— Кой разговор?

— Нали се сещаш… За твоето детство.

— Уф — отвърна Доксон и кимна. — Да. И какво?

— Все още ли си на същото мнение?

Доксон потъна в замислено мълчание, потропваше с пръсти по бюрото. Вин чакаше, като се стараеше да не показва напрежението си. По време на въпросния разговор Доксон за пръв път й бе разкрил колко мрази благородничеството.

— Мисля, че не — рече Доксон. — Вече не. Вин, Кел винаги е казвал, че имаш твърде високо мнение за благородниците. Но накрая ти започна да променяш дори него. Вече не смятам, че обществото им трябва да бъде изтребено до крак. Не всички от тях са такива чудовища.

Вин се отпусна. Не само си спомняше разговора, но имаше и какво да добави към него. Разговор, който бяха провели насаме. Дали това означаваше, че не е кандра?

— Това е заради Елънд, нали? — попита Доксон.

Вин сви рамене.

— Предполагам.

— Зная, че искаш двамата с него да се разбираме по-добре. Но дори сега мисля, че се справяме отлично, като се има предвид обстановката. Той има някои недостатъци като водач, липсва му дързост, авторитет.

„Не е като Келсайър“.

— Но — продължи Доксон — не бих искал да го видя как губи трона. За благородник той се отнася необичайно справедливо със скаа.

— Той е добър човек, Докс — тихо каза Вин.

Доксон извърна глава.

— Зная. Но всеки път, когато разговарям с него, неволно го сравнявам с Келсайър. Знаеш ли от колко време двамата с Кел мечтаехме да свалим лорд Владетеля? Останалите членове на групата смятаха плана на Кел за поредното му увлечение — нещо, което го е споходило в Ямите. Но е много отпреди това, Вин. Много. Двамата с Кел винаги сме мразили благородниците. Когато бяхме млади и още си търсехме поприще в живота, искахме не само да забогатеем — а и да ги накажем. Да ги накажем за нещата, които ни бяха отнели. Моята любов… майката на Келсайър. Всеки боксинг, който отмъквахме, всеки убит от нас благородник — това беше нашият начин да водим тази война. Нашият начин да ги накажем.

Вин седеше мълчаливо. Тъкмо тези разкази, тези спомени за едно кошмарно минало, я караха да изпитва известно смущение при мисълта за Келсайър. Караха я да се колебае дори когато инстинктът й нашепваше да потърси възмездие от Страф и Сет, да се разправи с тях, както я бе учил той.

Суров поглед към света, който Доксон беше запазил. Двамата с Кел не бяха зли по природа, но притежаваха известен отмъстителен дух. Потисничеството ги бе променило по такъв начин, че нито мирът, нито промяната на живота можеха да ги накарат да се поправят.

Доксон поклати глава.

— А ето, че поставихме един от тях на трона. Все си мисля, че Кел би ми се разсърдил, ако знаеше, че помагам на Елънд да управлява, независимо колко е добър.

— Келсайър се промени накрая — каза Вин почти шепнешком. — Ти сам го каза, Докс. Знаеш ли, че той е спасил живота на Елънд?

Доксон я погледна намръщено.

— Кога?

— През онзи последен ден. По време на боя с инквизитора. Кел защитил Елънд, който бил дошъл да ме търси.

— Сигурно го е взел за някой от пленниците.

Вин поклати глава.

— Той знаеше кой е Елънд и че го обичам. Накрая бе готов да признае, че си заслужава да защитаваш един добър човек, независимо от това кои са родителите му.

— Трудно ми е да го приема, Вин.

— Защо?

Доксон я погледна.

— Защото ако приема, че Елънд не носи вина за това, което са ми сторили неговите събратя по потекло, ще излезе, че самият аз съм чудовище заради това, което им направих.

Вин потрепери. Защото видя в очите му истината. Смъртта на множество аристократи. Видя вината.

„Този човек не е самозванец“.

— Не намирам кой знае каква радост в това управление, Вин — продължи тихо Доксон. — Защото зная какво трябваше да направим, за да го постигнем. Истината е, че ако се наложи, бих го направил отново. Казвам си го, защото вярвам в свободата на скаа. Понякога се будя нощем и си спомням със задоволство какво направихме с предишните си управници. Обществото им е подронено, техният бог е мъртъв. Сега вече го знаят.

Вин кимна. Доксон сведе глава, сякаш беше засрамен — нещо, което рядко бе виждала в него. Изглежда, нямаше какво повече да се каже. Доксон не проговори, докато тя си тръгваше, само взе писалката и отново се надвеси над сметките.

 

 

— Не е той — заяви Вин, докато крачеше из пустите коридори на двореца, все още развълнувана от разговора.

— Сигурна ли сте, господарке? — попита ОреСюр.

Вин кимна.

— Спомни си един разговор, който водих насаме с него. Преди Рухването.

ОреСюр помълча няколко секунди.

— Господарке — рече накрая. — Моите побратими могат да са много усърдни.

— Да, но откъде ще разберат за подобен разговор?

— Често разпитваме хората, преди да им отнемем плътта, господарке. Срещаме се с тях няколко пъти, в различно амплоа, и ги подмамваме да ни разказват миналото си. Освен това разговаряме с техните приятели и роднини. Разказвала ли сте някому за този ваш разговор с Доксон?

Вин спря и се облегна на каменната стена на коридора.

— Може би на Елънд — призна тя. — Струва ми се, че го споменах и пред Сейзед. Но това беше преди близо две години.

— Мисля, че е достатъчно, господарке — отвърна ОреСюр. — Не можем да научим всичко за нашата жертва, но се опитваме да открием подобни неща — лични разговори, тайни, поверителна информация, — за да ги споменем в подходящ момент и да поддържаме ролята си.

Вин се намръщи.

— Има и… други неща, господарке — рече ОреСюр. — Поколебах се, защото не бих искал да си представяте как страдат приятелите ви. Но често се случва, когато убиват поредната жертва, преди това да я измъчват, за да се сдобият с повече информация.

Вин затвори очи. Доксон й се струваше толкова истински… чувството за вина, реакциите му… възможно ли бе всичко това да е престорено?

— Проклятие — прошепна тя и отвори очи. Обърна се, въздъхна и повдигна завесата на близкия прозорец. Навън цареше мрак, мъглите се кълбяха пред нея. Тя се наведе над перваза и погледна надолу. Намираха се на два етажа над земята.

— Докс не е аломант — рече тя. — Как да разбера със сигурност дали е самозванец, или не?

— Не зная, господарке. Това не е никак лесна задача.

Вин мълчеше. Извади замислено бронзовата обеца — спомен от майка й — и започна да я върти между пръстите си, наблюдаваше как хвърля отблясъци. Някога бе посребрена, но сега покритието се бе изтъркало.

— Мразя всичко това — прошепна тя.

— Кое, господарке?

— Това… недоверие. Мразя да подозирам приятелите си. Мислех, че съм приключила веднъж завинаги с тези неща. Чувствам се, сякаш някой е забил нож в тялото ми и бавно го върти, забива го все по-надълбоко всеки път, когато се срещам с хората от групата.

ОреСюр завъртя леко глава.

— Но, господарке. Вие вече успяхте да отхвърлите неколцина от тях.

— Така е. Което само стеснява кръга — и ме приближава до мига, в който ще разбера кой от тях е бил убит.

— Но така работата ви ще бъде приключена.

Вин поклати глава.

— ОреСюр, не искам да е някой от тях. Не желая да изпитвам недоверие към приятелите си, нито да разбера, че сме били прави… — Тя млъкна, загледана в мъглите.

— Вие сте съвсем искрена — рече ОреСюр.

Тя се обърна към него.

— Разбира се, че съм искрена.

— Съжалявам, господарке. Не исках да ви обиждам. Аз само… Бил съм кандра на твърде много господари. Почти всички мразеха и подозираха хората около себе си, та бях започнал да смятам това качество за типично за всички хора.

— Глупости — рече Вин и отново се обърна към прозореца.

— Зная — потвърди ОреСюр. — Но хората често вярват на глупости, дори ако имат доказателства за противното. Във всеки случай, моля отново да ме извините. Не зная кой от приятелите ви е мъртъв, но съжалявам, че мой побратим ви е причинил тази болка.

— Който и да е, просто е изпълнявал своя Договор.

— Да, господарке — потвърди ОреСюр. — Договора.

Вин се намръщи.

— Има ли някакъв начин да разбереш коя кандра има договор в Лутадел?

— Съжалявам, господарке — отвърна ОреСюр. — Това е невъзможно.

— Така и предполагах. А възможно ли е да я познаваш, която и да е тя?

— Ние, кандрите, сме сплотен народ, господарке. И не сме много на брой. Така че възможността да я познавам е доста голяма.

Вин почука с пръст по прозоречната рамка и се намръщи; опитваше се да прецени дали наученото може да й е от полза.

— Все още не смятам, че е Доксон — рече накрая и прибра обецата. — Засега ще го извадим от заподозрените. Но ако не открия други следи, ще се върна към него… — И млъкна, тъй като нещо привлече вниманието й. Една фигура пресичаше двора, без да си осветява пътя е фенер.

„Хам“ — помисли тя. Но походката не приличаше на неговата.

Тя Тласна сенника на една лампа, окачена на стената зад нея. Сенникът се затвори, лампата се разтресе и коридорът потъна в мрак.

— Господарке? — попита ОреСюр, когато Вин се покатери на перваза, разпали калай и примижа в мрака.

„Със сигурност не е Хам“.

Първата й мисъл беше за Елънд — завладя я внезапен ужас, че докато е разговаряла с Доксон, убийците са проникнали в двореца. Но беше още рано и Елънд навярно разговаряше със съветниците си. Неподходящо време за покушение.

А и само един човек? Не беше Зейн, ако се съдеше по ръста.

„Вероятно е някой стражник — помисли Вин. — Защо се плаша от всяко нещо?“

И въпреки това, докато наблюдаваше как сянката пресича двора, инстинктите й се задействаха. Човекът пристъпваше някак колебливо, сякаш се страхуваше от нещо — или не искаше да го видят.

— В ръцете ми — нареди тя тихо на ОреСюр и хвърли една монета от прозореца.

Кандрата мигновено скочи в обятията й и тя се спусна право надолу и стъпи върху монетата. Остави ОреСюр на земята и кимна към мъглите. Той я последва отблизо. Непознатият ускори крачка и се отправи към една странична част на двореца, където бяха помещенията на прислугата. Докато минаваше покрай нея, тя най-сетне видя лицето му.

„Капитан Демоа?“

Вин приклекна до ОреСюр. Какво всъщност знаеше за Демоа? Беше с бунтовниците, които Келсайър бе събрал преди близо две години. Доста бързо направи впечатление и Келсайър го повиши. Бе от най-верните му сподвижници, които останаха в пещерите, когато Йеден бе повел армията към гибел.

След Рухването Демоа бе останал с групата и постепенно се бе издигнал до първи заместник на Хам. Беше обучаван лично от Хам, което можеше да обясни защо е излязъл в нощта без светлина. Но въпреки това…

„Ако трябва да заменя някой от групата — помисли Вия, — няма да избера аломант — той ще е твърде лесен за разкриване. Бих избрала обикновен човек, някой, който не трябва да взема решения и да привлича внимание.

Някой близък до групата, но не и част от нея. Някой, който присъства на всички важни срещи. И когото не всички познават добре…“

Обзе я нарастващо вълнение. Ако самозванецът беше Демоа, това означаваше, че никой от близките и приятели не е убит. И че кандрата е далеч по-умна, отколкото Вин бе предполагала.

Демоа свърна зад ъгъла и тя го последва безшумно. Изглежда обаче каквото и да го бе накарало да излезе в нощта, вече бе свършено — тъй като той се отправи към един от входовете и поздрави постовете.

Вин остана в мрака. Демоа беше разговарял с войниците, което означаваше, че не се е измъкнал незабелязано от двореца. Но въпреки това… тя не се съмняваше, че преди малко се беше прокрадвал, изпълнен с опасения. Нещо го безпокоеше.

„Той е — помисли си тя. — Шпионинът“.

Но какво да направи сега?