Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (34)

32.

Никога не съм се радвал на особено внимание от моите побратими — те смятат, че работата и интересите ми нямат много общо с делото на Светоносците. Не могат да разберат с какво изучаването на религията може да е от полза за народа на четиринайсетте земи.

Вин бавно оглеждаше тълпата. „Сет не би дошъл сам“ — мислеше си тя.

И тогава ги видя — след като вече знаеше какво да търси. Войници сред множеството, облечени като скаа, насядали в кръг около Сет. Кралят не се надигна, вместо него се изправи млад мъж.

„Около трийсет души охрана — пресметна Вин. — Не е толкова глупав да дойде сам… и все пак да проникне в един обсаден град?“ Това беше дързък ход — почти граничещ с глупост. Разбира се, мнозина биха казали същото за посещението на Елънд в лагера на Страф.

Но Сет не беше в същото положение като Елънд. Той не бе притиснат до стената, нямаше опасност да изгуби всичко. Освен че разполагаше с по-малка армия от тази на Страф, а колосите наближаваха. И ако Страф го изпревареше и пръв сложеше ръка върху запасите от атиум, дните на Сет като крал в Западната област щяха да са преброени. Така че появата му в Лутадел може би не беше акт на отчаяние, но не бе и дело на някой, държащ всички козове. Сет бе подхванал опасна игра.

И явно й се наслаждаваше.

Оглеждаше усмихнато присъстващите и най-вече смаяните лица на членовете на Събора. После даде знак на неколцина от войниците си, те го вдигнаха заедно със стола и го отнесоха на подиума. Присъстващите си шепнеха развълнувано, някои от членовете на Събора повикаха помощниците си, за да поискат от тях сведения за него. Но повечето седяха неподвижно — което, ако не друго, засилваше подозренията на Вин.

— Не си го представях такъв — прошепна тя на Бриз, след като войниците го сложиха на подиума.

— Никой ли не ти е казвал, че е сакат? — попита Бриз.

— Не само това — отвърна Вин. — Той не носи костюм. — Беше облякъл риза и панталон и вместо типичния за благородниците черен сюртук имаше елек. — А и тази брада. Едва ли е отгледал подобна джунгла само за година. Вероятно я има отпреди Рухването.

— Вин, ти познаваш само благородниците от Лутадел — рече Хам. — Последната империя е необятна страна, с множество различни общества. Не всички се обличат като аристократите тук.

— Сет е най-могъщият благородник в своя район и едва ли му се налага да се съобразява с неща като традиции и мода — обясни Бриз. — Прави каквото си поиска и останалите благородници го търпят. В тази империя има поне още стотина „двора“ с безброй дребни „лорд Владетели“, господари на своите малки империи, и всяка провинция се радва на собствени политически игри.

Сет все още не бе заговорил. Вместо него се надигна лорд Пенрод.

— Това е доста неочаквано, лорд Сет.

— Чудесно — отвърна Сет. — Такава беше целта.

— Желаете ли да се обърнете към Събора?

— Мисля, че вече го правя.

Пенрод се покашля и подсиленият слух на Вин долови отчаян шепот откъм секцията на благородниците. „Тези провинциални благородници…“

— Имате десет минути, лорд Сет — предупреди го Пенрод и седна.

— Хубаво. Тъй като — за разлика от онова момченце там — смятам да ви кажа защо трябва да ме изберете за крал.

— И защо? — попита един от търговците.

— Защото разполагам с цяла армия пред прага на вашия град! — заяви с гръмогласен смях Сет.

Лицата на членовете на Събора се изопнаха.

— Заплашвате ли ни, лорд Сет? — попита спокойно Елънд.

— Не, Венчър — отвърна Сет. — Но това е самата истина — която вие, благородниците от Централната област, обичате да избягвате. Заплахата не е нищо повече от обърнато наопаки обещание. Какво каза ти на хората? Че любовницата ти държала кинжал, опрян в гърлото на Страф? С което се опитваш да намекнеш, че ако не те изберат за крал, ще оттеглиш своята Мъглородна и ще оставиш града да бъде опустошен?

Елънд се изчерви.

— Ни най-малко.

— Разбира се, че не — повтори Сет. Имаше силен глас — твърд и безкомпромисен. — Е, аз не претендирам и не се крия. Армията ми е тук, намерението ми е да превзема този град. Макар че бих предпочел да ми го предадете.

— Вие, господине, сте тиран — произнесе спокойно Пенрод.

— Е, и? — попита Сет. — Аз съм тиран с четирийсет хиляди войници. Това е два пъти повече, отколкото имате вие.

— И какво ни пречи да ви пленим още сега? — попита друг благородник. — Вие сам се напъхахте в ръцете ни в края на краищата.

Сет отново се разсмя.

— Ако до довечера не се върна в лагера, армията ми има заповед да нападне и да разруши града — независимо от всичко! След това вероятно ще се разправят и с Венчър. Но това едва ли ще е от значение за мен — или за вас! Защото всички ще сме мъртви.

В помещението отново се възцари тишина.

— Виждаш ли, Венчър? Заплахата прави чудеса.

— Нима наистина очаквате от нас да ви направим свой крал? — попита Елънд.

— Очаквам — повтори натъртено Сет. — С вашите двайсет хиляди, прибавени към моите четирийсет хиляди, лесно ще удържим града срещу Страф. Можем дори да спрем армията на колосите.

Отново развълнуван шепот. Сет не сваляше поглед от Елънд.

— Не си им казал за колосите, нали?

Елънд не отговори.

— Е, щяха да го узнаят, рано или късно — рече Сет. — Както и да е, нямате друг шанс, освен да ме изберете.

— Вие не сте уважаван човек. Хората очакват от своите водачи много повече.

— Не съм уважаван човек? — попита изумено Сет. — А ти какъв си? Венчър, нека те попитам нещо. Докато траеше обсъждането, твоите аломанти не се ли опитваха да въздействат на някои от членовете на Събора?

Елънд се поколеба и погледна крадешком към Бриз. Вин затвори очи. „О, Елънд, не…“

— Да, така е — призна Елънд.

Вин чу недоволното сумтене на Тиндуил.

— И — продължи Сет — можеш ли честно да признаеш, подлагал ли си някога на съмнение действията си? Не си ли се питал дали си добър крал?

— Мисля, че всеки управник има подобни съмнения — отвърна Елънд.

— Грешиш — засмя се Сет. — Аз винаги съм знаел, че съм създаден да властвам над другите и какво трябва да направя, за да се задържа на този пост. Зная как да съсредоточавам в ръцете си сила, а това означава и да се съюзявам с други силни като мен. Та ето какво ви предлагам. Вие ще ми връчите короната и аз ще поема управлението на града. Можете да си запазите постовете и титлите — а тези от вас в Събора, които нямат титли, ще получат. Освен това ще си запазите и главите — което е много по-добре от предложението на Страф. Нека всеки си гледа работата, а аз ще се погрижа да не гладувате през идващата зима. Животът ви се връща към нормалното, такъв, каквото е бил преди една година — сиреч преди да започне това безумие. Скаа работят, благородниците управляват.

— Нима си мислите, че хората ще се съгласят с това? — попита Елънд. — Че след всичко, за което се борихме, доброволно ще станат пак роби?

Сет се усмихна зад гъстата си брада.

— Елънд Венчър, не мисля, че ти ще решаваш това. Елънд замълча.

— Искам да се срещна с всеки от вас — продължи Сет, като оглеждаше бавно членовете на Събора. — Ако ми позволите, ще преместя част от хората си зад стените. Да речем, към пет хиляди души — достатъчни, за да се чувствам в безопасност и същевременно да не ви заплашват. Ще се настаня в някоя от изоставените Цитадели и ще изчакам решението ви идната седмица. А през това време вие ще ме посетите, за да ви обясня в личен разговор какви ще са ползите ви, ако ме изберете за крал.

— Подкуп — не се сдържа Елънд.

— Разбира се — съгласи се Сет. — Подкуп за всички жители на града — при това най-хубавият. Мир! Изглежда ужасно си падаш по думичките, Венчър. „Робство“, „заплахи“, „уважаван човек“. „Подкуп“ също е само дума. Погледнато от друг ъгъл, тя е обещание, обърнато наопаки. — Сет се засмя.

Членовете на Събора мълчаха.

— Ще гласуваме ли да го пуснем в града? — попита Пенрод.

— Пет хиляди са твърде много — подхвърли един от представителите на скаа.

— Съгласен съм — каза Елънд. — Не бива да допускаме толкова много чужди войници на наша територия.

— Аз също съм против — обади се друг.

— Защо? — надигна се Филин. — При нас ще е по-малко опасен, отколкото отвън. А и Сет ни обещава титли.

Това накара някои от присъстващите да се замислят.

— Защо просто не ми дадете короната? — попита Сет. — И не отворите вратите пред армията ми?

— Не можем — отвърна Елънд. — Първо трябва да изберем крал. Освен ако не гласуваме за пускането ви в града още сега. Единодушно.

Вин се усмихна. Нямаше да има единодушно гласуване, докато Елънд е член на Събора.

— Ба! — изпръхтя Сет, но очевидно се сдържа да изругае пред парламента. — Добре, оставете ме да се настаня в града.

Пенрод кимна.

— Нека гласуват тези, които са съгласни лорд Сет да се настани в града с… да речем, хиляда души?

Деветнайсет члена на Събора вдигнаха ръце. Без Елънд.

— Решено е значи — рече Пенрод. — Отлагаме за две седмици.

 

 

„Това е абсурдно — мислеше Елънд. — Очаквах, че Пенрод ще ми бъде главният съперник, а Филин — вторият. Но… един от тираните, които заплашват града? Как е възможно? Как можаха да приемат предложението му?“

Елънд се протегна и улови Пенрод за ръката, докато той минаваше покрай него.

— Ферсон. Това е безумие.

— Налага се да обмислим тази възможност, Елънд.

— Да предадем хората си на един тиран?

На лицето на Пенрод се изписа хладно изражение и той се освободи от ръката на Елънд.

— Чуй ме, момко — рече тихо. — Ти си добър човек, но винаги си бил идеалист. Твърде много време губиш с книги и философия. Аз, за разлика от теб, цял живот се занимавам с политика. Ти познаваш теорията, аз — хората. — Той кимна към присъстващите. — Погледни ги, момко. Те са изплашени. Каква полза от мечтите ти, когато гладуват? Ти говориш за свобода и справедливост, когато отвън две армии се готвят да изтребят семействата им. — Пенрод се наведе и го погледна в очите. — Системата на лорд Владетеля не беше идеална, но даваше сигурност на тези хорица. Сигурност, каквато вече нямаме. Твоите идеали няма да спрат армии. Сет може да е тиранин, но ако трябва да избирам между него и Страф, няма да посоча баща ти. Щяхме да му предадем града преди седмици, ако не беше ти.

Пенрод кимна на Елънд, обърна се и се присъедини към неколцина благородници, които си тръгваха. Елънд остана с наведена глава.

„Бяхме свидетели на причудлив феномен, свързан с бунтовнически групи, които се отцепваха от Последната империя и се опитваха да постигнат автономия — припомни си той един откъс от книгата на Ивтис «Изучаване на революцията». — «В повечето случаи не се налагаше лорд Владетеля да праща армията си, за да потуши бунтовете. Докато агентите му пристигнат, бунтовниците сами се сваляха от власт.

Изглежда, бунтовниците намират за далеч по-трудно поносим хаоса на прехода, отколкото тиранията, в която са живели доскоро. Те с радост приемат предишната власт — тъй като тя е по-безболезнена от неизвестността».“

Вин и останалите се присъединиха към него на подиума и той я прегърна през раменете, загледан в изнизващите се през вратата хора. Сет седеше заобиколен от малка групичка членове на Събора, които си уговаряха срещи с него.

— Е — тихо каза Вин. — Вече знаем, че той е Мъглороден.

Елънд се извърна към нея.

— Засякла си в него аломантия?

— Не.

— Тогава откъде знаеш?

— Ами погледни го само. — Вин махна с ръка. — Държи се, сякаш не може да върви. Прави го само за да прикрие нещо. Какво по-невинно и беззащитно от един сакат? Можеш ли да се досетиш за по-добър начин да прикриеш факта, че си Мъглороден?

— Вин, мила моя — рече Бриз. — Сет е сакат от съвсем малък, някаква болест парализирала краката му. Не е Мъглороден.

Вин повдигна вежди.

— Това е най-доброто прикритие, което съм чувала.

Бриз се намръщи, но Елънд се засмя.

— И сега какво ще правим, Елънд? — попита Хам. — Очевидно не можем да действаме по предначертания план, след като Сет вече е в града.

— Ще измислим нов. Нека… — Елънд млъкна, забелязал един млад мъж да напуска групата на Сет и да се отправя към тях. Беше същият, който бе седял през цялото време до него.

— Това е синът на Сет — прошепна Бриз. — Гнеорндин.

— Лорд Венчър — заговори Гнеорндин, като се поклони. Вероятно беше на възрастта на Дух. — Баща ми би искал да узнае кога ще можете да се срещнете с него.

Елънд повдигна вежди.

— Момко, нямам никакво намерение да се редя на опашка с членове на Събора, които очакват да получат обещания подкуп. Кажи на баща ти, че двамата нямаме нищо за обсъждане.

— Нямате? — повтори Гнеорндин. — А какво ще кажете за сестра ми? Девойката, която отвлякохте?

Елънд се намръщи.

— Знаеш, че това не е вярно.

— Баща ми би желал да си поговори с вас по този въпрос — рече Гнеорндин и метна враждебен поглед на Бриз. — Той смята, че един подобен разговор ще е в интерес на града. Вече сте се срещнали със Страф в лагера му — не казвайте, че не бихте желали да разговаряте със Сет във вашия град.

Елънд се поколеба. „Забрави предубежденията — рече си той. — Трябва да разговаряш с този човек. Ако не за друго, то заради информацията, която ще ти осигури тази среща“.

— Е, добре — склони той. — Ще се срещна с него.

— Вечеря, след седмица? — попита Гнеорндин.

Елънд кимна отривисто.