Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (33)

31.

В края на краищата моята гордост бе това, което ни обрече на гибел.

Филин Фрондьо не беше скаа. Никога не бе принадлежал към тази каста. Скаа произвеждаха или отглеждаха. Филин продаваше. Между тези две дейности имаше огромна разлика.

О, някои хора го наричаха скаа. Дори сега той виждаше тази дума в очите на някои членове на Събора. Те гледаха отвисоко на Филин и останалите търговци, със същото презрение, с което гледаха и на осемте скаа в Събора. Не виждаха ли, че двете групи са напълно различни?

Филин се намести на скамейката. Не трябваше ли залата на Събора да е малко по-удобно мебелирана? Чакаха да дойдат още неколцина членове — високият часовник в ъгъла показваше, че до началото остават петнайсетина минути. Странно, но един от тези, които трябваше да се появят, бе самият Венчър. А крал Елънд обикновено идваше рано.

„Вече не е крал — припомни си с усмивка Филин. — А само Елънд Венчър“. Колко слабо име — не като това на Филин. Разбира се, допреди няколко години той бе само Лин. Прекръсти се на Филин Фрондьо след Рухването. Защо и той да си няма хубаво име като другите? Като на благородник? С какво Филин е по-долу от аристократите?

Защото и него си го биваше. Дори бе по-добър от тях. Да, те го наричаха скаа — но през последните години често се обръщаха към него за помощ и тогава арогантните им усмивки посърваха. Те се нуждаеха от него. От човека, когото смятаха за скаа. Нуждаеха се от него в качеството му на търговец. Търговец, който не е благородник. Явление, непознато по времето на лорд Владетеля.

Защото благородните търговци бяха задължени да работят с принудителите. А където има принудители, не може да се върши нищо противозаконно. Ето защо имаше нужда от хора като Филин. Той беше нещо като… посредник. Човек, който може да урежда сделки между заинтересованите страни и който по някакви причини иска да избегне бдителните погледи на копоите на лорд Владетеля. Филин никога не бе работил за крадци — това бе прекалено опасно. И досадно също.

От малък проявяваше склонност към търговия и финанси. Дай му два камъка и до мръкване ще ти открие каменна кариера. Дай му клечка и ще я превърне в товар дърва. Дай му две унции жито и скоро ще ти осигури цяла товарна ладия, която да отплава за Най-далечната провинция. На теория търговията се въртеше от благородниците, но на практика беше негово дело. Едно огромна, принадлежаща само нему империя.

Но те бяха слепи за това. Сега той носеше костюм, фин и скъп като техните, и днес, когато можеше да търгува открито, бе един от най-богатите хора в Лутадел. Ала въпреки това благородниците го гледаха отвисоко. Само защото не беше от тяхното потекло.

Нищо, ще видят те. След днешната среща… да, съвсем скоро ще разберат.

Филин плъзна поглед по присъстващите, търсеше разтревожено човека, който трябваше да се крие сред тях. Успокоен, извърна очи към благородниците, които седяха малко встрани от останалите. Един от последните членове на тази група — възрастният лорд Ферсон Пенрод — току-що бе пристигнал. Качи се на подиума, мина покрай другите знатни заседатели и ги поздрави един по един.

— Здравей, Филин — каза Пенрод, когато стигна до него. — Виждам, че си с нов костюм. Червената жилетка ти отива.

— И вие изглеждате много добре, лорд Пенрод! Мина ли снощното ви неразположение?

— Да, доста бързо — отвърна лордът и кимна с побелялата си глава. — Останаха само леки болки в стомаха.

„Жалко“ — помисли Филин, докато се усмихваше възпитано.

— Е, време е да почваме. Макар че младия Венчър още го няма…

— Да. — Пенрод се намръщи. Беше от онези, които с неохота гласуваха срещу Елънд — изглежда, по някаква причина симпатизираше на момчето. Но в края на краищата склони. Всички склониха.

Пенрод му кимна и седна при благородниците. Старият глупак сигурно се надяваше да изберат него за крал. Само че Филин имаше други планове за трона. Неговият задник нямаше да се разположи там, разбира се — Филин не изпитваше влечение към властта. Струваше му се доста ужасен начин за трупане на пари. Виж, покупко-продажбата бе доста по-интересна. По-сигурна, с по-малка опасност да си изгубиш главата.

О, Филин имаше свои планове. Открай време. Отново огледа Събора. Седем благородници, осем търговци и осем скаа работници. Двайсет и четирима, заедно с Венчър. Благородниците, естествено, бяха малцинство. Но дори Венчър знаеше, че търговците не са скаа.

Филин сбърчи нос. Макар че скаа заседателите обикновено се почистваха, преди да дойдат тук, той пак долавяше от тях миризмата на ковачници, мелници и цехове. Работници. Филин смяташе да се погрижи да бъдат поставени на мястото им, когато тази история приключи. Идеята за Събора несъмнено беше интересна, но в него трябваше да участват само тези, които заслужават. Хора като него.

„Лорд Филин — каза си той. — Още малко и ще стане“.

Можеше само да се надява, че Елънд ще закъснее. И ще пропусне реда си за изказване. Филин и без това можеше да си представи какво ще им каже.

„Хъм… виждате ли, смятам, че не е честно. Аз трябва да съм крал. Нека да ви прочета нещо от една книга. А сега, съгласни ли сте да дадете още пари за скаа?“

Усмихна се.

Гетрю, човекът, който седеше до него, го сръчка и попита шепнешком:

— Мислиш ли, че ще дойде?

— Вероятно не. Сигурно знае, че не е желан тук. Здравата го сритахме, а?

Гетрю повдигна рамене. Беше понапълнял след Рухването — при това доста.

— Не зная, Лин. Искам да кажа… не беше нарочно. Заради армиите… Трябва ни силен крал, нали? Някой, който да удържи града.

— Разбира се — отвърна Филин. — И не се казвам Лин.

— Извинявай. — Гетрю се изчерви.

— Направихме това, което трябва — продължи Филин. — Венчър е слабак и глупак.

— Не бих казал — възрази неуверено Гетрю. — Той има някои добри идеи… — И сведе сконфузено глава.

Филин изпръхтя и пак погледна часовника. Време беше, но не можеше да чуе звъна заради глъчката на тълпата. След свалянето на Венчър срещите на Събора бяха станали доста оживени. Публиката се беше увеличила, предимно от скаа. Филин не знаеше защо ги допускат тук. Те нямаха право да гласуват.

„Още една от глупостите на Венчър“ — ядоса се той и поклати глава. Голямата двукрила врата в дъното на помещението беше отворена. Филин кимна на мъжете до нея и те я затвориха. Тълпата утихна.

Филин се надигна и се обърна към членовете на Събора.

— И така, тъй като…

Вратата внезапно се отвори. На прага застана мъж в бели дрехи, следван от неголяма група, всичките озарени отзад от червеникава светлина. Елънд Венчър. Филин го погледна изненадано.

Бившият крал закрачи през залата с развята пелерина. До него вървеше Мъглородната Вин, която, колкото и да бе странно, беше облякла рокля. От няколкото реплики, които бе разменил с нея, Филин бе останал с впечатлението, че няма особен опит в придворния живот. А ето, че сега изглеждаше добре, дори вървеше с грация. Изглеждаше дори… привлекателна.

Изгледа го студено и той отмести очи. Венчър бе довел със себе си всичките си аломанти — бившите разбойници от групата на Оцелелия. Очевидно искаше да покаже кои са му приятели. Силни хора. Страховити.

Хора, които убиват богове.

Освен това водеше не един, а двама терисци със себе си. Мъж и жена. Филин никога досега не бе виждал териска — но тази беше наистина внушителна. Всички знаеха, че стюардите са напуснали своите господари след Рухването, че отказват да слугуват повече. Но къде Венчър бе намерил не един, а двама стюарди, които да работят за него?

Всички погледи бяха втренчени във Венчър. Някои се чувстваха неудобно. Как да се отнасят към този човек? Други пък изглеждаха… изплашени? Това ли беше? Защо ще се плашат от Елънд Венчър — дори когато въпросният Елънд Венчър е гладко избръснат, подстриган по последна мода, носи нови дрехи и… Филин се намръщи. Това на пояса на краля не беше ли фехтоваческо бастунче? И овчарка до него?

„Той вече не е крал!“ — напомни си Филин.

Венчър се качи на подиума и махна на хората си да се настанят при охраната. После погледна Филин и каза:

— Филин, прекъснах ли те?

Филин осъзна, че все още е прав.

— Ами аз… само…

— Ти ли си канцлер на Събора?

— Канцлер ли?

— Кралят ръководи срещите на Събора — обясни Елънд. — Сега нямаме крал, следователно, по закон, Съборът трябва да избере канцлер, който да дава думата, да определя времето за изказване и да решава спорове. — Млъкна и огледа Филин. — Някой трябва да ръководи заседанията. Иначе ще настъпи хаос.

Филин се изпоти. Дали Венчър знаеше, че тъкмо той е организирал гласуването срещу него? Не, нямаше откъде. Но пък Елънд вече не беше онова притеснително момче, което помнеха от по-раншните срещи. Сега носеше костюм с военна кройка и гледаше строго. Сякаш бе съвсем нов човек.

 

 

— Всъщност още не сме избрали канцлер — каза той. — Тъкмо щяхме да се заемем с това.

Елънд кимна. В главата му се въртяха още десетки наставления. Гледай го право в очите. Говори с кратки, но ясни фрази. Никога не избързвай, но и не изглеждай колеблив. Сядай, без да те канят, не се помайвай, дръж гърба си изправен, не свивай юмруци, когато си нервен…

Погледна крадешком Тиндуил. Тя му кимна.

„Давай, Ел — рече си той. — Нека разберат, че ти командваш“.

Тръгна към стола си, като кимна пътьом на останалите членове на Събора.

— Добре тогава — каза, за да покаже, че поема нещата в свои ръце. — В такъв случай мога ли да посоча кандидат?

— Себе си ли? — попита Дридел, един от благородниците, на чието лице сякаш бе застинала неизменна подигравателна усмивка.

— Не — отвърна Елънд. — Аз едва ли съм най-непредубеденият кандидат за този пост. Ето защо предлагам лорд Пенрод. Той е уважаван от всички и смятам, че ще бъде полезен посредник при нашите дискусии.

Възцари се тишина.

— Изглежда съвсем логично — обади се Хетел, работник от ковачница.

— Всички ли са съгласни? — попита Елънд и вдигна ръка. Последваха го още осемнайсет ръце — всички скаа, повечето благородници и само един от търговците. Но пак си беше мнозинство. Елънд се обърна към лорд Пенрод. — Ферсо, ваш ред е.

Възрастният мъж кимна уверено и се изправи, за да произнесе кратка реч. Маниерите му бяха безупречни, позата издаваше сила. Елънд не можеше да не изпита завист, докато го гледаше как се справя с лекота с неща, които той тепърва трябваше да учи.

„Може би от него ще излезе по-добър крал, отколкото от мен — помисли си Елънд. — Може би… Не. Трябва да съм уверен в силите си. Пенрод е свестен човек и безупречен благородник, но тези неща не го правят водач. Не е чел книгите, които съм чел аз, нито разбира така добре политическите теории. Той е добър човек, но си остава продукт на своето общество — не смята скаа за животни, но и не мисли за тях като за равни“.

Пенрод приключи с встъпителната реч и се обърна към Елънд.

— Лорд Венчър, вие свикахте тази среща. Струва ми се, че по закон имате право пръв да се обърнете към Събора.

Елънд кимна и се изправи.

— Двайсет минути ще бъдат ли достатъчни? — попита Пенрод.

— Би трябвало — отвърна Елънд и застава зад катедрата. Вдясно от него проходът между скамейките и стената бе натъпкан със зрители. В залата се усещаше напрежение — Елънд за пръв път се изправяше срещу хората, които го бяха предали.

— Мнозина от вас знаят — почна Елънд, — че наскоро се срещнах със Страф Венчър. Пълководецът на една от армиите, който по нещастно стечение на обстоятелствата е и мой баща. Бих искал да ви предам накратко съдържанието на нашил разговор. Тъй като събранието е открито, ще трябва да спестя някои подробности, свързани с нашата сигурност.

Млъкна и огледа присъстващите. Забеляза объркването, което очакваше. Филин се покашля и Елънд се обърна към него и попита:

— Да, Филин?

— Всичко това е добре, Елънд — каза Филин. — Но не трябва ли първо да обсъдим въпроса, който ни събра тук?

— Въпросът, който ни събра тук, Филин — отвърна Елънд, — е как да спасим Лутадел и да му осигурим просперитет. Струва ми се, че хората се безпокоят повече от армиите — и следователно трябва първо да откликнем на техните страхове. Темата за това кой ще държи властта в Събора може да почака.

— Ами… всъщност да, така е — рече Филин смутено.

— Имате думата, лорд Венчър — обади се Пенрод. — Можете да продължите.

— Благодаря, канцлер — каза Елънд. — Искам на всички да бъде ясно, че баща ми не възнамерява да нападне града. Разбирам загрижеността ви, особено след изненадващата атака миналата седмица. Но това беше само проверка на нашите възможности — Страф се бои твърде много, за да изчерпва ресурсите си. По време на нашата среща той ми съобщи, че е сключил съюз със Сет. Но аз предполагам, че това е блъф. Подозирам, че е смятал да ни атакува въпреки присъствието на Сет. Тази атака обаче беше спряна.

— Защо? — попита един от представителите на работниците. — Защото вие сте негов син?

— Не точно. Страф не е от хората, които отдават значение на родствените връзки. — Елънд направи пауза и погледна Вин. Разбираше, че никак не й се нрави ролята на човек, който държи нож върху гърлото на Страф, но тя му бе дала разрешение да го спомене в речта си.

— И все пак…

„Тя каза, че е съгласна — повтори си той. — Не й налагам мнението си!“

— Хайде, Елънд — подкани го Филин. — Престани с този театър. Какво обеща на Страф, за да не ни нападне?

— Не му обещах, заплаших го — отвърна Елънд. — Когато се срещнахме, си дадох сметка, че сме пропуснали едно много важно предимство. Смятаме нашия Събор за уважаван орган, създаден по волята и с гласовете на хората. Но ние не сме тук заради нещо, което сме направили. Има само една причина да заемаме тези постове и тя се нарича Оцелелия от Хатсин. — Елънд изгледа членовете на Събора един по един. — Понякога и аз като всички вас съм хранил някои подозрения. Оцелелия вече е легенда, каквато не можем да се надяваме да възродим. Той притежаваше сила, много по-голяма от нашата — сила, която съществува и днес, макар той да е мъртъв. Ние му завиждаме. Изпитваме неувереност. Това е съвсем естествено, човешко чувство. Водачите на народа са като другите хора — те имат сходни недостатъци. Господа, не можем да си позволим да мислим по този начин. Заветите на Оцелелия не принадлежат само на една група, нито само на този град. Той е нашият създател — бащата на всички, които са свободни в тази страна. Независимо дали приемате неговия религиозен авторитет, трябва да признаете, че без храбростта и саможертвата му нямаше да можем да се радваме на настоящата свобода.

— Какво общо има това със Страф? — попита ядосано Филин.

— Всичко — отвърна Елънд. — Защото, макар Оцелелия да го няма сред нас, заветите му остават. И не само заветите — той ни остави и своята ученичка. — Елънд кимна към Вин. — Тя е най-могъщият жив Мъглороден — нещо, което сега вече знае и Страф. Господа, познавам добре темперамента на баща ми. Той няма да щурмува града, докато се бои от възмездие от някой, когото не може да спре. Вече знае, че ако ни нападне, ще предизвика гнева на наследника на Оцелелия — гняв, на който не можа да издържи дори лорд Владетеля.

Елънд млъкна. Новината, която току-що бе съобщил, щеше да се разпространи бързо, щеше да излезе извън стените на града чрез шпионите на Страф и да стигне до армията му. Беше забелязал сред тълпата и Зейн, аломанта на Страф.

А когато новината стигнеше армията на баща му, войниците щяха да се разколебаят. Кой би дръзнал да се изправи срещу силата, унищожила лорд Владетеля? Това беше слаба надежда — може би войниците на Страф не вярваха на слухове, но дори лекото подронване на духа им щеше да е от полза.

Освен това нямаше нищо лошо в това Елънд да се обвърже с Оцелелия. Макар и мъртъв, Келсайър си оставаше велик човек. От Елънд се искаше само да направи всичко възможно, за да съхрани заветите му.

Защото така щеше да е най-добре за хората.

 

 

Вин слушаше речта на Елънд. Стомахът й се беше свил на топка.

— Какво мислиш? — попита я Хам, докато Елънд описваше накратко срещата със Страф.

Вин сви рамене.

— Важното е да успее.

— Ти не одобряваше как Кел се държеше със скаа. Никой от нас не го одобряваше.

— Щом Елънд има нужда от това.

Тиндуил, която седеше пред тях, се обърна и я изгледа безизразно. Вин си помисли, че е подразнена, че си шепнат, но изглежда, териската имаше друго на ум.

— Кралят… — тя все още наричаше Елънд с тази титла — се нуждае от тази връзка с Оцелелия. Елънд все още няма достатъчно силен авторитет, на който да се опира, а в момента Келсайър е сред най-почитаните хора в Централната област. Като загатва, че сегашното управление е дело на Келсайър, кралят ще накара хората да се позамислят, преди да се възправят срещу него.

Хам кимва замислено. Вин сведе поглед.

„Какъв е проблемът? Преди малко се питах дали аз не съм Героят на времето, а сега се безпокоя от славата, с която ме дарява Елънд. — Тя се намести сконфузено на стола. Отново усещате далечните пулсации. Сякаш се усилваха… — Престани! — скара се сама на себе си. — Сейзед не смята, че Героят ще се завърне, а той познава историята по-добре от всеки друг. Трябва да се съсредоточа върху това, което се случва тук“.

В края на краищата Зейн беше сред публиката.

Вин откри лицето му в дъното на залата, като разпали лекичко калай — съвсем слабо, за да не бъде заслепена. Не гледаше към нея, а към Събора. Дали беше тук по заповед на Страф, или по своя инициатива? Страф и Сет със сигурност имаха шпиони сред публиката, също както там бе пратил свои хора Хам. Но Зейн я безпокоеше. Защо не я поглеждаше? Дали…

Зейн я погледна, усмихна се едва забележимо и отново втренчи очи в Елънд.

Вин неволно потрепери. Значи я избягваше съзнателно. „Съсредоточи се! — рече си тя. — Трябва да внимаваш какво казва Елънд“.

Но той почти бе приключил. Накрая се спря на това, че не бива да дават време на Страф да се опомни. Отново избягваше подробностите — не искаше да издава тайни. Погледна към големия часовник в ъгъла — беше привършил три минути по-рано — и понечи да слезе от подиума.

Този път се покашля лорд Пенрод.

— Елънд, не забравяш ли нещо?

Елънд се поколеба и отново изгледа членовете на Събора.

— Какво още искате да научите?

— Ами например… становището ви — обади се същият работник. — Относно решението ни на последната среща.

— Получихте писмото ми — отвърна Елънд. — Знаете какво мисля по въпроса. А и този форум не е място за обвинения и обяснения. Съборът е твърде уважаван орган, за да го петним с подобни неща. Съжалявам, че трябваше да се случи в едно толкова опасно време, но не можем да върнем събитията назад.

И отново понечи да слезе.

— Това ли е? — попита друг скаа. — Дори няма да се защитите, да се опитате да ни убедите да ви върнем на поста?

— Не — рече Елънд. — Няма да го направя. Вече ме запознахте с мнението си и съм разочарован. Но вие сте избраници на народа. Аз вярвам в правото, което ви е дадено. Ако имате други въпроси или искате да ме обвините в още нещо, готов съм да се защитя. Но не смятам да изтъквам пред вас достойнствата си. Вие ме познавате. Знаете какво мога да направя за този град и неговото население. Нека делата ми са моите аргументи.

И се върна на мястото си. Вин забеляза, че Тиндуил се мръщи. Елънд не бе произнесъл речта, която му бе подготвила и в която трябваше да бъдат изредени аргументите, очаквани от Събора.

„Защо тази промяна?“ — зачуди се тя. Тиндуил очевидно не смяташе идеята за добра. И въпреки това Вин мислеше, че Елънд се е справил по-добре.

— Е — обади се лорд Пенрод, застанал отново на катедрата, — благодаря за изказването, лорд Венчър. Не мисля, че има и други въпроси…

— Лорд Пенрод? — обади се Елънд.

— Да?

— Не трябва ли да съобщите кандидатите?

Лорд Пенрод се намръщи.

— Кандидатите за трона, Пенрод — изсъска Филин.

Вин извърна глава и го погледна. „Този тип май е в центъра на всичко“.

— Да — каза Елънд и също погледна към Филин. — За да може Съборът да избере нов крал, кандидатите трябва да бъдат предложени най-малко три дни преди гласуването. Така че смятам да го направим сега, та изборите да минат по-бързо. Без водач градът страда всеки ден. — Помисли малко и се усмихна. — Освен, разбира се, ако не възнамерявате да оставите града без крал цял месец…

„Добре, показа им, че все още иска короната“ — помисли си Вин.

— Благодаря, лорд Венчър — отвърна Пенрод. — Ще направим каквото е нужно още сега… как да продължим?

— Всеки от членовете на Събора може да обяви свой кандидат, ако желае — обясни Елънд. — За да не бъдем затрупани с кандидати, предлагам да действате с нужната отговорност — посочвайте само хората, които наистина смятате достойни за поста. Достатъчно е да станете и да обявите името на висок глас.

Пенрод кимна и се върна на мястото си. Веднага щом седна, се надигна един скаа.

— Аз предлагам лорд Пенрод.

„Елънд го очакваше — помисли Вин. — След като посочи Пенрод за канцлер. Но защо трябва да предава властта в ръцете на човека, когото смята за най-големия си съперник за трона?“

Отговорът беше прост. Защото Елънд знаеше, че лорд Пенрод е най-добрият избор за канцлер. „Понякога е прекалено честен“ — помисли Вин и огледа човека, предложил Пенрод. Защо скаа тъй бързо се обединяваха зад един благородник?

Може би защото бяха свикнали да ги управляват благородници и дори свободни, отново отправяха взор към тях. Господар като Пенрод — спокоен и властен — изглеждаше най-добрият кандидат за престола.

„Все някога ще го преодолеят — помисли Вин. — Би трябвало да го преодолеят, за да станат хората, които Елънд очаква да бъдат“.

В помещението отново се възцари тишина. Нямаше други предложения. Неколцина от присъстващите се покашляха нервно, сетне дори шепотът утихна. Накрая се изправи самият лорд Пенрод и заяви:

— Аз ще посоча Елънд Венчър.

— Охо… — възкликна Бриз зад Вин и тя се обърна и го погледна.

— Какво има?

— Гениално — отвърна Бриз. — Не виждаш ли? Пенрод е благороден човек. Е, поне колкото може да е благороден един благородник, което означава, че винаги се преструва на благороден. Елънд го предложи за канцлер…

„С надеждата в замяна на това Пенрод да се почувства задължен да предложи него за крал“ — осъзна Вин. Погледна към Елънд и забеляза, че на устните му трепти лека усмивка. Нима наистина бе измислил тази размяна?

Бриз поклати глава.

— Така Елънд не само не се предложи сам — което щеше да го накара да изглежда отчаян, — но сега всички в Събора смятат, че човекът, когото уважават, човекът, когото биха искали за крал, предпочита титлата да се върне при Елънд. Гениално.

Пенрод седна. Отново се възцари тишина. Вин подозираше, че лордът също е наясно с играта от самото начало. Изглежда, повечето членове на Събора смятаха, че Елънд заслужава шанс да кандидатства за трона, просто Пенрод бе човекът, който бе дал гласност на чувствата им.

„Но какво мислят търговците? — зачуди се Вин. — Със сигурност имат свои планове“.

Елънд предполагаше, че Филин е този, който е организирал гласуването срещу него. Искаха да сложат на трона свой човек, който да отвори вратите пред избрания от тях крал. Пред краля, който плаща най-добре.

Тя огледа групичката от осем мъже, издокарани с костюми, по-лъскави дори от тези на благородниците. Изглежда, всички очакваха решението на един от тях. Отново Филин?

Един от търговците понечи да се изправи, но Филин го изгледа строго и той се отказа. Филин седеше мълчаливо, положил в скута си благородническо бастунче. Най-сетне, когато почти всички погледи се извърнаха към него, той се изправи и каза високо:

— Аз също имам предложение.

— Ами да го чуем тогава — рече подразнено един от членовете на Събора. — Защото инак ще излезе, че ти също театралничиш. Хайде, стани и предложи себе си.

Филин повдигна вежди.

— Всъщност не смятам да предлагам себе си.

Вин се намръщи. Забеляза объркване и на лицето на Елънд.

— Макар да разбирам чувствата ви — продължи Филин, — все пак аз си оставам скромен търговец. Мисля, че трябва да предложим короната на някой, който е по-опитен. Кажете ми, лорд Венчър, трябва ли да ограничаваме избора си само с членовете на Събора?

— Не — отвърна Елънд. — Не е задължително кралят да е член на Събора. Лично аз приех този пост след написването на устава. Основно задължение на краля е първо да създаде и сетне да въдвори законите. Съборът е само съвещателен орган, чиято цел е да балансира силите. Крал може да бъде всеки — макар че по принцип тази титла е била наследствена. Не очаквах обаче някои клаузи да бъдат приложени толкова скоро.

— Ами добре тогава — рече Филин. — Мисля, че трябва да удостоим с титлата някой, който има известен опит в това. Някой с опит във властта. Ето защо предлагам кандидатурата на лорд Ашуедър Сет!

„Какво?“ — Вин не повярва на ушите си. Филин се обърна към залата и посочи с ръка. Един от седящите се размърда, свали семплото си наметало на скаа и обърна обраслото си с буйна брада лице към подиума.

— Майчице… — възкликна тихо Бриз.

— Наистина ли е той? — попита Вин, докато залата се изпълваше с разтревожен шепот.

Бриз кимна.

— Да. Самият лорд Сет. — Той въздъхна. — Сега вече загазихме здравата.