Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (32)

30.

Но трябва да продължа до най-малката подробност. Нямам много място. Другите Светоносци навярно са смятали, че проявяват смирение, когато дойдоха при мен, за да признаят, че грешат. Но дори тогава продължавах да се съмнявам във взетото от мен решение.

Всъщност, оказа се, че съм бил твърде горделив.

Записвам всичко — четеше Сейзед, — като го гравирам на метална плоча, защото се боя. Боя се за себе си — да, признавам, че съм само човек. Ако Аленди се върне от Кладенеца на Възнесението, сигурен съм, че първата му цел ще е да ме убие. Той не е зъл човек, но е безпощаден. Навярно заради всичко, което е преживял.

Страхувам се също, че всичко, което се случи — и най-вече историята ми, — ще бъде забравено. Страхувам се от света, който идва. Страхувам се, че плановете ми ще се провалят.

Страхувам се от орис, по-лоша дори от Дълбината.

Всичко се върти около нещастния Аленди. Мъчно ми е за него и за нещата, които е трябвало да изтърпи. За това, в което бе принуден да се превърне.

Но позволете ми да започна от началото. За първи път се срещнах с Аленди в Кхлениум. По онова време той беше млад момък и все още не беше променен от десетилетието, през което щеше да води армии.

Високият ръст на Аленди ми направи впечатление още при първата ни среща — един човек, който се извисяваше над останалите, човек, който — въпреки младежката си възраст и скромните си дрехи — заслужаваше уважение.

Странно, но тъкмо простодушието на Аленди бе първото, което ме подтикна да се сприятеля с него. Наех го за помощник през първия месец от пребиваването му в големия град.

Трябваше да изминат няколко години, преди да се убедя, че Аленди е Героят на времето.

Героят на времето: същият, когото наричат Рабзийн в Кхлениум. Анамнезорът.

Спасителят.

Когато най-сетне осъзнах това — когато най-сетне свързах всички знаци за Очакването на Аленди, — ме обзе огромно вълнение. Но когато обявих моето откритие пред другите Светоносци, бях посрещнат с презрение.

О, как съжалявам, че не ги послушах.

И все пак тези, които ме познават, ще си дадат сметка, че няма шанс да се откажа толкова лесно. Открия ли нещо, което ме интересува, ставам неотклонен. Аз открих, че Аленди е Героят на времето, и смятах да го докажа. А трябваше да се смиря пред желанието на другите: не биваше да настоявам да пътувам с Аленди, за да съм свидетел на странстванията му.

Неизбежно беше Аленди да разбере за какъв го смятам.

Да, той беше човекът, който след това подхранваше слуховете. Никога не бих могъл да направя това, което направи той: да убеди света, че наистина той е Героят. Не зная дали той самият го вярваше, но накара другите да мислят, че е избраникът.

Ех, ако териската религия и Очакването не се бяха разпространили сред нашия народ. Ако Дълбината не се бе появила в този момент и не бе подтикнала хората към отчаяние в действията и вярата им. Ако бях подминал Аленди, когато си търсех помощник, преди толкова много години.

Сейзед се облегна назад, уморен от преписването на отпечатъка. Все още го чакаше доста работа — изумително бе как този Куаан бе успял да побере толкова много знаци върху относително малката стоманена плоча.

Прегледа отново готовата част. През цялото време на пътуването си на север бе очаквал с нетърпение момента, в който ще се захване за работа. Но и с безпокойство. Чудил се беше дали думите на един умрял човек ще му се сторят също толкова важни и значими, когато седи в добре осветения кабинет, както когато ги чете в подземието на Серанската конвента.

Плъзна поглед по друга част от документа и спря вниманието си на няколко абзаца. Един от тях му се струваше особено важен.

Като човека, открил Аленди, аз станах най-пръв сред Светоносците.

Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Обявителя, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други.

Затова и не го направих.

Но ще го направя сега. Нека се знае, че аз, Куаан, Светоносец от Терис, съм измамник.

Сейзед затвори очи. Светоносец. Терминът му беше познат: орденът на Пазителите бе основан върху спомените и надеждите, наследени от териските легенди. Светоносците бяха учители, ферохимици, странствали по света, за да разнасят познание. Те бяха древните вдъхновители на тайния орден на Пазителите.

И ето, че сега разполагаше с документ, написан от ръката на Светоносец.

„Тиндуил ужасно ще ми се разсърди“ — помисли Сейзед и отвори очи. Беше прочел цялата отпечатка, но му трябваше много време, за да я изучи внимателно. Да я запомни. Да направи препратки към други документи. Макар и не повече от двайсет страници по обем, документът вероятно щеше да му отнеме седмици.

Завесите на прозореца се разлюляха и Сейзед вдигна глава. Намираше се в отредените му покои в двореца — няколко богато обзаведени стаи, прекалено луксозни за човек, прекарал по-голямата част от живота си като слуга. Стана, отиде до прозореца и дръпна шнура на завесите. Усмихна се, когато видя на перваза Вин.

— Здрасти — каза тя. Носеше сивата мъглопелерина и черни панталони. Въпреки че беше сутрин, очевидно още не си бе лягала и идваше тук направо от нощните си скитания. — Трябва да оставяш прозореца отворен. Не мога да вляза, ако го заключваш. Елънд ми се сърди, че все чупя ключалки.

— Ще се опитам да го запомня, лейди Вин — отвърна Сейзед и й даде знак да влиза.

Вин скочи в стаята. Пелерината й изшумоля.

— Ще се „опиташ“? — повтори тя. — Ти никога не забравяш нищо. Дори нещата, които не прибираш в металоемите си.

„Колко по-дръзка е сега — помисли той, докато я гледаше как отива до бюрото и почва да преглежда листовете. — А ме нямаше само няколко месеца“.

— Какво е това? — попита Вин, прелиствайки страниците.

— Открих го в Серанската конвента, лейди Вин — отвърна Сейзед. Беше толкова приятно отново да носи чисто расо и да се занимава със спокойни проучвания в този огромен и тих дворец. Но не беше ли това бягство от задълженията му?

„Един месец — обеща си той. — Един месец, за да поработя. После оставям проекта на друг и заминавам“.

Вин вдигна отпечатката.

— Моля ви, внимавайте, лейди Вин — рече обезпокоено Сейзед. — Този документ е много важен. Може да се размаже и…

Вин кимна, остави листа и се наведе над преписа. Имаше време, когато бягаше като попарена от всякакъв писмен документ, но сега явно бе заинтригувана.

— Тук се споменава Дълбината! — рече тя развълнувано.

— Покрай много други неща — отвърна Сейзед.

Вин отиде до едно кресло, седна на една страна и провеси крака през страничната облегалка.

— Какво има? — попита, забелязала усмивката на Сейзед.

— Винаги съм се забавлявал с необичайната енергичност на Мъглородните — отвърна той. — Не зная защо, но вие не можете да седите като нормалните хора. Все трябва да се клатушкате. Сигурно е заради свръхразвитото ви чувство за равновесие.

Вин се намръщи, но реши да мине направо на въпроса.

— Сейзед, какво представлява Дълбината?

Той сплете пръсти под брадичката си и я погледна заинтригувано.

— Дълбината ли, лейди Вин? Това е тема на доста оспорвани дебати. Смята се, че е нещо огромно и силно, макар че според някои учени легендата не е нищо повече от фалшификация на лорд Владетеля. Има известен резон в това, ако се вземе предвид фактът, че официалните записи за онези времена са били цензурирани от Стоманеното министерство.

— Но в дневника се споменава Дълбината — посочи Вин. — Както и в документа, над който работиш сега.

— Така е, лейди Вин — потвърди Сейзед. — Ала дори тези, които приемат, че Дълбината е съществувала, спорят за много други неща. Някои се придържат към официалната история на лорд Владетеля, според която Дълбината е ужасяващо, свръхестествено чудовище — зъл бог, ако мога да се изразя така. Други възразяват на подобна интерпретация. Те мислят, че Дълбината е нещо по-обикновено — алегория на армия, може би нашественици от друга страна. В древни времена далечните области са били заселени с доста примитивни войнствени племена.

Вин се усмихна. Той я погледна въпросително и тя повдигна рамене и каза:

— Зададох същия въпрос на Елънд — и получих, така да се каже, доста лаконичен отговор.

— Негово величество се интересува от други сфери на познанието — историята на света отпреди Възнесението може да му се стори доста скучна тема. Но когато някой пита за миналото Пазител, трябва да се подготви за продължителен разговор.

— Не възразявам — рече Вин. — Давай.

— Всъщност няма какво толкова да се каже — или по-точно, има много за казване, но едва ли всичко има значение. Дали Дълбината е била армия? Дали не става въпрос например за първото нападение на колосите? Това би обяснило много неща — според повечето истории лорд Владетеля се сдобил с невероятна сила, след като победил Дълбината при Кладенеца на Възнесението. Може би се говори за подкрепата на колосите, чиято армия след това е използвал?

— Сейзед — спря го Вин. — Не мисля, че Дълбината има нещо общо с колосите.

— Така ли?

— Струва ми се, че тя е мъглата.

— И такава теория има — каза Сейзед.

— Наистина? — попита Вин леко разочарована.

— Разбира се, лейди Вин. През хилядолетното господство на Последната империя едва ли е останала идея, която да не бъде обсъдена. Теорията за мъглата е била изказана доста отдавна, но тя крие някои доста сериозни недостатъци.

— Например?

— Ами, първо — отвърна Сейзед, — твърди се, че лорд Владетеля е победил Дълбината. Но мъглите все още са тук. Освен това, ако Дълбината е само мъгла, защо ще получава такова странно название? Разбира се, мнозина подчертават, че това, което знаем за Дълбината, идва от устни предания, които търпят изменения през вековете. В такъв случай Дълбината може да не е само мъглата, а моментът на нейната поява, или промяна. Но по-сериозният проблем, свързан с теорията за мъглата, е този за нейната зловредност. Ако се доверяваме на преданията — а просто няма откъде другаде да черпим информация, — Дълбината е била страховита и разрушителна. Мъглата не проявява нито едно от тези качества.

— Но напоследък убива хора.

Сейзед се замисли.

— Да, лейди Вин. Изглежда, е така.

— Ами ако го е правила и преди и по някакъв начин лорд Владетеля я е спрял? Ти сам каза, че смяташ, че сме направили нещо — нещо, което е променило мъглата, — когато убихме лорд Владетеля.

Сейзед кимна.

— Случаите, които разследвах, наистина са ужасяващи. Но не смятам, че представляват заплаха от мащабите на Дълбината. Има неколцина загинали, но са възрастни, слаби хорица. Доста повече са оцелелите. Няма да е справедливо, ако не призная, че във всичко това има и елемент на внушение. Защото и няколко смъртни случая са достатъчни, за да се предизвика паника. Опасността може да се преувеличава или да се променя при разказите — а и нищо чудно подобни неща да са се случвали и по-рано. Не можах да събера достатъчно информация по въпроса.

Вин мълчеше. „Ох, милата ми Вин — помисли той и въздъхна. — Ето, че й досадих. Трябва да съм по-внимателен, когато разговарям с нея. Да избягвам сложните термини. Време беше да се науча след толкова продължително общуване със скаа“.

— Сейзед? — рече тя. — Ами ако разглеждаме всичко това от грешен ъгъл? Ако тези случайни жертви на мъглата въобще не са сериозен проблем?

— Какво искате да кажете, лейди Вин?

Тя помълча замислено няколко секунди, потропваше с крак по облегалката на креслото. После вдигна глава и го погледна.

— Какво ще стане, ако мъглата се спусне окончателно през деня?

Сейзед се замисли.

— Няма да има светлина — продължи Вин. — Растенията ще умрат, хората ще гладуват. Ще настъпи мор… хаос.

— Да — каза Сейзед. — Да, има хляб в тази теория.

— Това не е теория — рече Вин и скочи от креслото. — Това ще се случи.

— Нима вече сте сигурна? — попита учудено Сейзед.

Вин кимна отсечено и се приближи до него.

— Да — рече натъртено, с нетипична за нея прямота. — Абсолютно. — Извади от джоба на панталона си смачкан лист и седна зад бюрото.

— Това са цитати от книгата — тук лорд Владетеля обяснява за безсилието на армията срещу Дълбината. Отначало си мислех, че армията просто не е могла да я победи — но погледни как го е формулирал. Той пише „мечовете на моите армии са безполезни“. Кое може да е по-безполезно от това да размахваш меч срещу мъгла? — Посочи друг абзац. — Оставя след себе си разрушение, нали? Безброй мъртви, заради нея. Но той никъде не пише, че Мъглата ги е убила. Казва „умрели заради нея“. Може би от самото начало сме търсили в неправилна посока. Тези хора не са били смазани или изядени. Те са умрели от глад, защото земите им бавно са били поглъщани от мъглите.

Сейзед се наведе над листа. Вин изглеждаше толкова уверена. Но какво разбираше това дете от научни изследвания? От проблеми, от проучване, от цитиране и поставяне на въпроси?

„Естествено, че нищо — помисли си Сейзед. — Израсла е на улицата — никой не я е учил на тези неща.

Просто използва инстинктите си. Но пък обикновено те не грешат“.

Приглади листа и прочете написаното.

— Лейди Вин? Вие ли написахте това?

Тя се изчерви.

— Защо всички се изненадват толкова?

— Защото не ви е в природата, лейди Вин.

— Вие ме развалихте — подсмихна се тя. — Виж, нищо в тези писания не противоречи на идеята, че Дълбината е мъгла.

— Нито противоречи, нито го доказва, лейди Вин.

Тя махна с ръка.

— Сейзед, аз съм права. Зная, че съм права.

— Ами какво ще кажете за това? — попита той и посочи един ред. — Героят загатва, че долавя в Дълбината разум. Мъглата не е жива.

— Да, но се завихря около хора, които прилагат аломантия.

— Това не е същото според мен — рече Сейзед. — Той казва, че Дълбината е безумна… разрушителна и умопобъркана. Зла.

Вин се замисли, после каза:

— Има още нещо, Сейзед.

Той се намръщи. Тя посочи друга част от бележките.

— Това да ти се струва познато? „Не е сянка“ — пишеше там.

Това не е сянка.

Това тъмно нещо, което ме следва и което само аз мога да видя — то не е сянка. То е черно и прозрачно, но няма очертанията на истинска сянка. То е нематериално — мимолетно и безформено. Сякаш е направено от тъмна пара.

Или по-скоро, от мъгла.

— Да, лейди Вин — потвърди Сейзед. — Героят вижда някакво същество, което го преследва. И което напада спътниците му.

Вин го погледна в очите.

— Сейзед, и аз съм го виждала.

Полазиха го тръпки.

— Там, навън — продължи тя. — Всяка нощ, сред мъглите. То ме наблюдава. Усещам го, с аломантията. И ако се приближа, мога да го видя. Сякаш се оформя от самата мъгла. Нематериално е и същевременно го има.

Сейзед мълчеше и я гледаше замислено.

— Сигурно ме смяташ за побъркана — рече Вин.

— Не, лейди Вин — отвърна той тихо. — Мисля, че никой от нас не бива да обвинява никого, че е побъркан, като се има предвид какво става. Но все пак… сигурна ли сте?

Тя кимна уверено.

— Дори да е вярно — продължи Сейзед, — това не отговаря на моя въпрос. Авторът на дневника също е виждал подобно същество, но не го свързва с Дълбината. Следователно не то е Дълбината. Дълбината е нещо друго — нещо опасно, нещо, което той смята за зло.

— Значи това е тайната — каза Вин. — Трябва да разберем защо говори по такъв начин за мъглите. И тогава ще знаем…

— Какво ще знаем, лейди Вин?

Вин млъкна и отмести поглед. После като че ли смени темата.

— Сейзед, Героят така и не е направил това, което се очаква от него. Рашек го е убил. А когато самият Рашек се сдобил със силата при Кладенеца, не се отказал от нея, както е трябвало — а я задържал за себе си.

— Така е — потвърди Сейзед.

Вин се замисли отново.

— Сега мъглите започват да избиват хора. Да се появяват през деня. Сякаш… всичко се повтаря. Та си мисля… дали не трябва Героят на времето да се появи пак?

Погледна го. Изглеждаше някак… засрамена? „Аха… — помисли Сейзед. — Видяла е нещо в мъглата. Също като предишния Герой“.

— Лейди Вин, не съм сигурен дали това сведение е достоверно.

— Не можеш ли поне веднъж да кажеш „не си права“ като нормален човек?

— Извинявам се, лейди Вин. Възпитан съм като слуга и от нас се искаше да не влизаме в пререкания. Но въпреки това не мисля, че грешите. По-скоро още не сте си изяснили позицията напълно.

Вин само сви рамене.

— Какво ви кара да смятате, че Героят на времето ще се появи отново?

— Не зная. Нещата, които се случват. Нещата, които чувствам. Мъглите се завръщат и някой трябва да ги спре.

Сейзед прокара пръст по написания от него текст. Търсеше нещо.

— Ти не ми вярваш — рече Вин.

— Не става дума за това, лейди Вин — отвърна Сейзед. — Просто не съм свикнал да вземам прибързани решения.

— Но ти също си мислил за Героя на времето, нали? — попита Вин. — Той е бил неразделна част от вашата религия — изгубената религия на Терис, същата, която Пазителите са предопределени да открият.

— Това е истина — призна Сейзед. — Ние не знаем кой знае колко за тези пророчества, използвани от предците ни, за да открият техния Герой. Освен това, след като известно време изучавах внимателно текстовете, стигнах до извода, че в тяхната интерпретация има нещо погрешно. А щом големите териски теолози отпреди Възнесението не са могли да разпознаят своя Герой, как ще го направим ние?

Вин поклати глава и каза:

— Не биваше да подхващам тази тема.

— Не, лейди Вин, не мислете за това. И моля да ме извините — вашите теории са от голяма полза. Проблемът е, че съм обучен да разсъждавам по този начин — когато получа някаква информация, я подлагам на съмнение. Сигурно защото обичам да споря.

Вин се усмихна.

— Още една причина, поради която така и не стана добър териски стюард, а?

— Несъмнено — призна той с въздишка. — Често влизам в конфликт с хората от моя орден.

— Като Тиндуил ли? — попита Вин. — Не беше особено доволна, когато разбра, че си ни разказал за ферохимията.

Сейзед кимна.

— Да. За група, посветена на събирането на знания, Пазителите охраняват тайните си доста ревностно. Докато лорд Владетеля беше жив — по времето, когато Пазителите бяха подлагани на гонения, — предпазливостта все пак беше оправдана. Но сега, когато сме свободни, моите побратими и посестрими, изглежда, не желаят да се откажат от тази привичка.

— Тиндуил май не те харесва много — отбеляза Вин. — Каза, че е дошла тук по твой съвет, но всеки път, когато го споменава, изглежда някак… сърдита.

Сейзед въздъхна. Дали Тиндуил наистина не го харесваше? Вероятно това бе част от проблема.

— Лейди Вин, тя просто е разочарована от мен. Не зная доколко познавате нашата история, но аз работех за свалянето на лорд Владетеля близо десетина години преди Келсайър да ме открие. Останалите Пазители смятаха, че излагам на опасност и металоемите си, и самия орден. Те вярваха, че Пазителите не бива да привличат внимание — че трябва да чакат деня, когато лорд Владетеля ще падне, но да не работят активно за това.

— Доста страхливо поведение — отбеляза Вин.

— Но и предвидливо. Виждате ли, лейди Вин, ако бъдех заловен, можех да разкрия много важни неща. Имената на други Пазители, местонахождението на нашите скривалища, начините, по които се замаскираме сред другите терисци. Моите побратими работеха от десетилетия, за да убедят лорд Владетеля, че ферохимията е напълно изкоренена. С разкриването ми тези усилия щяха да бъдат провалени.

— Щеше да е така, ако се бяхме провалили. Но ние успяхме.

— Но можехме да се провалим.

— Но не се.

Сейзед се засмя. Отново бе изненадан от дръзкото й поведение.

— Въпреки това — продължи той. — Тиндуил е член на Синода — група старейшини, които управляват нашия орден. Неведнъж в миналото съм се бунтувал срещу Синода. Със завръщането си в Лутадел отново им се възпротивих. Така че Тиндуил има основателни причини да е недоволна от мен.

— Аз пък мисля, че правиш каквото трябва — заяви Вин. — Ние се нуждаем от теб.

— Благодаря ви, лейди Вин.

— Не смятам, че трябва да слушаш Тиндуил. Тя е от хората, които се държат така, сякаш знаят повече, отколкото е в действителност.

— Тя е много мъдра.

— Но се отнася прекалено сурово с Елънд.

— Щом го прави, сигурно е за негово добро — посочи Сейзед. — Не я съдете прекалено строго. Ако ви се струва малко дръпната, това е, защото е имала труден живот.

— Труден живот?

— Да, лейди Вин. Виждате ли, Тиндуил е прекарала по-голяма част от живота си като териска майка.

— Искаш да кажеш, че е била… разплодителка?

Сейзед кимна. Размножителната програма на лорд Владетеля включваше подбирането на жени, използвани за раждане на деца — като целта бе потомството да няма ферохимични способности.

— Тиндуил е родила и отгледала около двайсет деца — продължи той. — Всяко от различен баща. Първото дете родила, когато била на четиринайсет, след което била обладавана от непознати, докато не забременее отново. Заради стимулиращите оплождането лекарства, с които я тъпчели разплодителните инспектори, често раждала близнаци и дори тризнаци.

— Разбирам — тихо каза Вин.

— Вие не сте единствената с тежко детство, лейди Вин. Тиндуил вероятно е най-силната жена, която познавам.

— Как е издържала това? — попита шепнешком Вин. — Аз… аз сигурно щях да се самоубия.

— Тя е Пазителка — отвърна Сейзед. — Търпяла е, защото е знаела, че го прави за доброто на своя народ. Виждате ли, ферохимията е наследствена. Положението на Тиндуил като майка осигурявало бъдещи поколения ферохимици сред нашия народ. Колкото и да е иронично, тя е точно от този тип хора, които размножителните инспектори би трябвало да избягват в програмите си.

— Но как е могло да се случи подобно нещо?

— Размножителите предполагали, че вече са изкоренили ферохимията от нашия народ — обясни Сейзед. — Започнали да селектират други качества — покорство, въздържаност. Кръстосвали ни като расови коне и за Синода било голям успех, когато избрали Тиндуил в подобна програма. Разбира се, Тиндуил не е запозната с тайните на ферохимията. За щастие обаче имала няколко металоема, предадени й от Пазители. Така че през тези дълги години, докато била изолирана от тях, можела да чете биографии. Именно през последното десетилетие — след като прекратила детеродната си дейност — тя успяла да се присъедини към Пазителите и да навакса изгубеното. — Сейзед поклати глава. — Докато всички ние в известна степен сме се радвали на свободен живот.

— Невероятно — промърмори Вин, после се прозя. — Още една причина да се чувстваш виновен, а?

— Време е да спите, лейди Вин.

— Стига да мога да заспя — отвърна тя и излезе.