Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (31)

29.

Имаше и други доказателства, свързващи Аленди с Героя на времето. Дребни неща, такива, които можеше да забележи само човек, обучен в изкуството на Очакването. Родилното петно на ръката му. Как побеля само на двайсет и пет. Как говореше, как се отнасяше с хората, как управляваше.

Той просто съответстваше на всичко.

— Кажете ми, господарке — почна ОреСюр, отпуснал лениво глава на лапите си. — Вече доста години живея сред хората. Имах впечатлението, че се нуждаят от редовен сън. Но май не съм бил прав.

Вин седеше на самия ръб на каменната стена, свила единия крак към гърдите си и пуснала другия да се клатушка. Кулите на Цитаделата Хастинг бяха като тъмни сенки сред мъглите от двете им страни.

— Аз спя.

— Понякога — отвърна ОреСюр, зина и изплези дългия си език. Напоследък не придобиваше ли все повече навици на истинско куче?

Вин обърна гръб на кандрата и погледна на изток, над притихналия Лутадел. В далечината пламтеше светлина, твърде широка, за да е дело на човешка ръка. Съмваше се. Беше изминала още една нощ и цяла седмица, откакто с Елънд бяха отишли в лагера на Страф. Зейн не се бе появявал.

— Горите пютриум, нали? — попита ОреСюр. — За да сте будна.

Вин кимна. На фона на разпаления пютриум умората й се превръщаше в слабо раздразнение. Усещаше я дълбоко в себе си, но само ако се съсредоточи. Сетивата й бяха нащрек, тялото и — силно. Дори нощният хлад не я безпокоеше.

Но в мига, когато изгасеше пютриума, умората щеше да се стовари върху нея с цялата си сила.

— Това не е здравословно, господарке — посочи ОреСюр. — Спите само по три-четири часа на денонощие. Никой — бил той Мъглороден, човек или кандра — не може да издържи дълго така.

Вин се замисли. Как да си обясни това странно безсъние? Напоследък колкото по-изтощена ставаше, толкова по-трудно идваше сънят. Как да заспи с това тихо туптене в далечината?

Струваше й се, че се приближава. Или може би се усилваше? „Чувам тътнещи звуци отгоре, пулсациите на планините…“ Думи от дневника.

Как да заспи, когато знае, че духът я наблюдава от мъглата, зловещ и изпълнен с омраза? Как да заспи, когато армии заплашват да избият приятелите й, когато отнеха кралството на Елънд, когато всичко, което познаваше и обичаше, рухваше?

„… когато най-сетне си легна, сънят ми убягва. Същите мисли, които ме терзаят денем, се нахвърлят и нощем върху мен.“

ОреСюр се прозя отново.

— Той няма да дойде, господарке.

Вин го погледна намръщено.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е последното място, на което си мерихте силите със Зейн — обясни ОреСюр. — Чакате го да се появи.

Вин помисли малко, после призна:

— Една тренировка ще ми се отрази добре.

Светлината на изток се усилваше и бавно озаряваше мъглите. Те обаче не се разсейваха, сякаш не искаха да отстъпят света на слънцето.

— Не бива да му позволявате да ви въздейства по този начин — каза ОреСюр. — Не мисля, че може да му се има доверие.

— Той е мой враг. На кого другиго да вярвам? — попита Вин.

— Не се отнасяте с него като с ваш враг, господарке.

— Е, той не е нападал Елънд. Може би не е изцяло под контрола на Страф.

ОреСюр не отговори. Вместо това извърна глава.

— Какво има? — попита Вин.

— Нищо, господарке. Вярвам на това, което ми кажат.

— О, не! — възкликна Вин. — Няма да ми се измъкнеш толкова лесно. Какво си помисли?

ОреСюр въздъхна.

— Помислих си, господарке, че вманиачаването ви на тема Зейн е обезпокояващо.

— Вманиачаване? — повтори Вин. — Аз само го държа под око. Не ми харесва, че в града има друг Мъглороден — враг или не. Кой знае какво може да е замислил?

ОреСюр сбърчи муцуна, но не отговори.

— ОреСюр! Ако имаш нещо за казване, казвай!

— Извинявам се, господарке — отвърна ОреСюр. — Не съм свикнал да разговарям с господарите си — във всеки случай не и да откровенича с тях.

— Няма нищо. Кажи каквото ти е на ума.

— Добре, господарке. — ОреСюр надигна глава. — Никак не харесвам този Зейн.

— Какво знаеш за него?

— Нищо повече от вас. Но ние, кандрите, умеем да преценяваме другите. Когато се занимаваш с имитиране на хора толкова дълго, се научаваш да виждаш зад обвивката. Не ми харесва това, което виждам в Зейн. Той изглежда… прекалено самодоволен. И прекалено предпазлив в отношението си към вас. Притеснява ме с нещо.

Вин седеше на ръба и поклащаше крака. Беше опряла длани на студения камък.

„Може и да е прав“.

Но ОреСюр не беше летял със Зейн в мъглите, не бе участвал в двубой с него. Донякъде той беше като Елънд. Не владееше аломантията. Никой от тях не можеше да разбере какво е да Тласкаш стомана, да разпалваш калай, да почувстваш неописуемото сътресение от възбуждането на петте сетива. За това само бяха чували. Не можеха да го разберат.

Вин погледна овчарката на бледата светлина. Имаше нещо, което искаше да й каже, и сега моментът изглеждаше подходящ.

— ОреСюр, ако желаеш, можеш да смениш това тяло.

Овчарката надигна глава.

— Нали в двореца намерихме друг скелет — продължи тя — Използвай го, ако ти е омръзнало да си куче.

— Не мога — отвърна ОреСюр. — Това не е цялото тяло — няма да познавам правилната подредба на мускулите и органите, нито личността на човека.

— Е, тогава можем да ти намерим някой престъпник.

— Мислех, че това тяло ви харесва.

— Да, харесва ми — потвърди Вин. — Но не ми се ще да оставаш в тяло, което те прави нещастен.

ОреСюр изсумтя.

— Дали съм щастлив, или не, няма значение.

— За мен има. Можем да…

— Господарке — прекъсна я ОреСюр.

— Да?

— Ще запазя това тяло. Свикнах с него. Много е трудно да се сменя често обвивката.

Вин се поколеба, после каза:

— Добре.

— Макар че, като става въпрос за тела, господарке, ще се прибираме ли в двореца? Не всички от нас имат издръжливостта на Мъглородни — някои имат нужда и от сън и храна.

„Напоследък се оплаква доста повече“ — отбеляза Вин, Всъщност намираше това за положителен признак — ОреСюр започваше да привиква с нея. Поне достатъчно, за да й признае, когато смята, че тя се държи глупаво.

„Защо ли се безпокоя толкова много от Зейн?“ помисли Вин и извърна поглед на север. Мъглата все още не се бе разсеяла напълно и тя с мъка различи лагера на Страф. Бащата на Елънд продължаваше да държи северния канал и портата. Чакаше като паяк, разпънал паяжината си.

„Елънд — помисли тя. — За него трябва да мисля сега“. Опитите му да отхвърли решението на Събора или да ги принуди да обсъжда въпроса отново се биха провалили. Елънд упорито се придържаше към закона и бе отказал да и използва други начини. Все още се надяваше, че ще успее да убеди Събора да го избере за крал — или поне да не гласува за друг на неговото място.

По тази причина продължаваше да пише речи и обсъждаше всевъзможни планове с Бриз и Доксон. За Вин му оставаше все по-малко време — и така трябваше. Точно сега тя можеше само да му пречи. Нямаше с какао да му помогне.

„Неговият свят са документите, книгите, законите философиите — помисли тя. — Той язди словата на теориите си, както аз яздя мъглите. Винаги съм се страхувала, че не може да ме разбере… но аз мога ли да го разбера?“

ОреСюр се изправи, протегна се, после опря лапи на стената, надигна се и погледна на север, накъдето гледаше и Вин.

— Понякога ми се ще Елънд да не беше толкова… благороден — каза тя. — Точно сега градът няма нужда от това.

— Той направи каквото трябваше, господарке.

— Така ли смяташ?

— Разбира се. Той сключи договор. Негов дълг е да спазва този договор, независимо от обстоятелствата. Трябва да служи на господаря си — в този случай на града — дори ако господарят направи с него нещо много лошо.

— Пак обясняваш нещата през погледа на кандра.

ОреСюр повдигна вежди, сякаш казваше: „Какво друго очакваш?“ Тя се усмихна — наложи се да сдържи кикота си, като видя изражението му.

— Хайде. Да се връщаме в двореца.

— Чудесно — възкликна ОреСюр. — Месото, което оставих, трябва вече да се е вмирисало.

— Освен ако прислугата не го е изхвърлила.

ОреСюр се намръщи.

— Мислех, че сте ги предупредила.

— И какво да им кажа? Моля ви, не изхвърляйте това развалено месо — кучето ми обича да го яде вмирисано.

— Защо не? — попита ОреСюр. — Кучетата обичат леко развалено месо, нали?

— Честно казано, не зная.

— Отлежалото месо е много вкусно.

— Одеве каза развалено.

— Отлежало — повтори ОреСюр. Тя се наведе, вдигна го и се спусна с него надолу. Покривът на Цитаделата Хастинг бе поне на сто стъпки над земята — твърде високо, за да може ОреСюр да скочи, и единственият път бе през вътрешността на изоставената крепост. Това бе най-бързият начин да слязат.

— Месото е като сиренето или виното — продължи ОреСюр. — По-вкусно е, когато отлежи.

„Сигурно това е един от страничните ефекти, когато имаш връзка с мършояди“ — помисли си Вин. Застана на ръба на стената и пусна няколко монети. Но докато се готвеше да скочи — все още прегърнала тежкия ОреСюр, — се поколеба, Обърна се за последен път и погледна към армията на Страф. Вече се виждаше съвсем ясно — слънцето се бе издигнало над хоризонта. Няколко най-упорити повлекла мъгла бяха останали във въздуха, сякаш се опитваха да се опълчат на светилото, да продължават да се стелят над града, да засенчват светлината… „В името на лорд Владетеля!“ — помисли Вин, споходена от внезапно прозрение. Беше се измъчвала с този проблем толкова дълго, че бе започнала да се отчайва. А сега, когато почти го бе забравила, отговорът дойде от само себе си. Сякаш подсъзнанието й бе продължило да работи над него.

— Господарке? — попита ОреСюр. — Какво стана?

Вин тръсна глава.

— Мисля, че току-що разбрах какво представлява Дълбината.