Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (30)

28.

Той остави след себе си руини, но това беше забравено. Основа кралства и после ги унищожи, за да създаде света отново.

— Да видим дали те разбрах правилно — рече Тиндуил с любезен и все пак неодобрителен тон. — В кралската харта има клауза, според която Съборът може да те детронира?

— Да — отвърна Елънд.

— И си я написал ти? — Тиндуил го погледна невярващо.

— В общи линии — измънка Елънд.

— Написал си в собствената си харта, че можеш да бъдеш свален от трона? — повтори Тиндуил.

Групата — включваща освен хората, които ги посрещнаха, и капитан Демоа — се беше събрала в кабинета на Елънд. Столовете и креслата не достигаха и Вин се бе свила тихо в ъгъла върху купчина книги, след като набързо се преоблече с панталон и блуза. Тиндуил и Елънд стояха прави. Бриз изглеждаше напрегнат, Хам, напротив, отпуснат, а Дух се опитваше да балансира на двата задни крака на стола си.

— Нарочно сложих тази клауза — обясни Елънд. Стоеше в единия край на стаята и се подпираше на перваза на прозореца. — Хиляда години тази страна се е превивала под волята на един тираничен управник. През това време философи и мислители са мечтали за власт, при която несправедливият водач може да бъде свалян без кръвопролитие. Поех този трон след непредсказуема и уникална поредица събития и не смятах, че е правилно еднолично да налагам волята си — или тази на моите наследници — върху моя народ. Исках да създам управление, чиито монарси ще отговарят пред своите поданици.

„Понякога говори, както пише в книгите, които чете — помисли си Вин. — Не като обикновен човек… а като думи от страница“.

Спомни си какво й бе казал шепнешком Зейн. „Ти не си като него“. Опита се да прогони тази мисъл.

— При цялото ми уважение, ваше величество — заяви Тиндуил, — това е една от най-глупавите постъпки, които би могъл да направи някой управник.

— Но е за доброто на кралството — възрази Елънд.

— По-скоро е абсолютна глупост — тросна се Тиндуил. — Един крал не може да става жертва на прищевките на своя парламент. Той е ценен за народа именно защото олицетворява абсолютния авторитет!

Вин рядко бе виждала Елънд толкова мрачен и се изплаши от безкрайната печал в очите му. Но една малка частица от нея се чувстваше щастлива. Той вече не беше крал. Сега може би никой нямаше да иска да го убие. Елънд отново щеше да е онзи, когото познаваше преди.

— Все пак трябва да се направи нещо — обади се Доксон. — Вече е безсмислено да се обсъжда дали това решение е било мъдро, или не.

— Несъмнено не бива да им позволяваме да постъпват така — обади се Бриз. — Тези хора свалиха предишния си управник само преди година! Мисля, че няма да е добре, ако им стане навик.

— Трябва да подготвим отговор, ваше величество — продължи Доксон. — Нещо, с което да заобиколим това решение, взето, докато вие сте преговаряли за спасяването на града. Всъщност, като се замисли човек, очевидно е, че са организирали срещата така, че да не можете да присъствате, за да се защитите.

Елънд кимна, загледан навън през тъмното стъкло, и каза:

— Докс, май няма смисъл повече да ми казваш „ваше величество“.

— Глупости — възрази Тиндуил. Стоеше до рафта с книги, скръстила ръце. — Все още си крал.

— Изгубих доверието на хората — рече Елънд.

— Дори да е така — обади се Клъбс, — разполагаш с доверието на моята армия. А това те прави крал, каквото и да твърди Съборът.

— Именно — потвърди Тиндуил. — Ако забравим този глупав закон, ти все още си на власт. Трябва да обявим военно положение и да ограничим движението в града. Ще поставим под свой контрол ключови позиции и ще задържим по-важните членове на Събора, за да не могат да организират съпротива срещу теб.

— Още преди изгрев слънце ще пратя хората си навън — обеща Клъбс.

— Не — отсече Елънд.

Настъпи тишина.

— Ваше величество? — каза Доксон. — Това наистина е най-добрият ход. Не можем да позволим на тази фракция да набере сила.

— Докс, това не е фракция — отвърна Елънд. — Става въпрос за почетни представители на Събора.

— На Събор, основан от теб, драги — обади се Бриз. — Те имат власт само защото ти си им я предоставил.

— Законът им предостави тази власт, Бриз — възрази Елънд. — А ние всички сме подвластни на закона.

— Нищо подобно — продължи да упорства Тиндуил. — Като крал, ти си законът. Ще изкараме войници на улицата, после ще свикаш Събора и ще им обясниш, че се нуждаеш от тяхната подкрепа. Тези, които не се съгласят, ще бъдат задържани, докато отмине кризата.

— Не. — Елънд поклати глава. — Няма да участвам в подобно нещо.

— Така значи? — попита Хам. — Отказваш се?

— Не се отказвам, Хам. — Елънд ги изгледа един по един. — Но няма да използвам армията срещу Събора.

— Ще изгубиш трона — посочи Бриз.

— Елънд, вслушай се в гласа на разума — призова го Хам.

— Няма да бъда изключение за собствените си закони! — отвърна Елънд.

— Глупак! — сряза го Тиндуил. — Ти трябва…

— Тиндуил — прекъсна я Елънд. — Мисли каквото искаш за идеите ми, но никога повече не ме наричай глупак! Няма да позволя да ме обиждат само защото изразявам мнението си!

Тиндуил млъкна и зяпна. После стисна зъби и се отпусна на стола. Вин изпита лек прилив на удовлетворение. „Добре си го научила, Тиндуил. Не можеш да се оплачеш от начина по който ти се възпротиви“.

Елънд отиде до писалището си и опря длани на него.

— Добре, ще направим следното. Докс, искам да напишеш писмо, в което да съобщиш на Събора за нашето разочарование от подобна предателска постъпка — напиши им за успеха в преговорите със Страф и прехвърли вината изцяло върху тях. Останалите да се захващат за работа. Ще си върнем трона. Както вече заяви, аз познавам добре закона. Той е мое творение. Има начини да се справим с проблема. Начини, които не включват изкарването на армията по улиците. Няма да се превърна в един от тираните, които се опитват да ни отнемат Лутадел! Няма да принуждавам хората да изпълняват желанията ми, дори ако съм сигурен, че така е най-добре за тях.

— Ваше величество — почна предпазливо Тиндуил, — няма нищо неморално в това да усилите властта си във време на хаос. В подобни моменти хората се държат нерационално. Това е една от причините, поради която се нуждаят от силна власт. Нуждаят се от вас.

— Само ако ме искат, Тиндуил — отвърна Елънд.

— Простете, ваше величество — рече Тиндуил, — но това изявление ми се струва малко наивно.

Елънд се усмихна.

— Може би. Но виждаш ли: можеш да смениш облеклото и външния вид, но не можеш да промениш човека. Ще постъпя, както смятам за правилно — това означава също и да позволя на Събора да ме детронира, ако такъв е техният избор.

Тиндуил се намръщи.

— А ако не успеете да си върнете трона по законен начин?

Вин не можа да сдържи усмивката си. Винаги бе обичала

Елънд заради искреността му. Неговата непресторена обич към гражданите на Лутадел, твърдата му решимост да върши каквото е нужно за тях — всичко това го правеше толкова различен от Келсайър. Дори в самопожертването си Келсайър бе проявил типичната за него арогантност. Беше се постарал да бъде запомнен от света и историята.

Но за Елънд управлението на Централната област не беше заради слава и величие. За първи път Вин призна нещо открито и честно пред себе си: Елънд беше много по-добър крал, отколкото би бил Келсайър.

— Аз… не съм сигурен как да реагирам на това, господарке — прошепна един глас до нея. Вин погледна надолу и установи, че машинално е започнала да чеше ОреСюр зад ушите.

Дръпна сконфузено ръка и прошепна:

— Извинявай.

ОреСюр отпусна глава върху предните си лапи.

— Та казваш, че има легален начин да си върнем трона — повтори Хам. — И как ще го направим?

— Съборът разполага с едномесечен срок, за да избере нов крал — обясни Елънд. — Никъде в закона не се казва, че новият крал не може да е старият. И ако до този краен срок не представят кандидатура, подкрепяна от мнозинството, си връщам трона минимум за една година.

— Сложна работа — рече замислено Хам.

— А ти какво очакваше? — попита Бриз. — Такъв е законът.

— Нямах предвид закона — рече Хам. — Говорех за това как да накараме Събора да не избере някой друг вместо Елънд. Нямаше да го свалят от власт, ако не разполагаха с друг човек за поста, нали?

— Не е задължително — рече Доксон. — Може би са го направили като предупреждение.

— Може би — повтори Елънд. — Господа, мисля, че това е знак. Аз подцених Събора — смятахме, че след като са подписали предложението ми, няма да създават проблеми. Но не се сетихме, че най-лесният начин да го заобиколят е да изберат нов крал и да го накарат да изпълнява желанията им. — Той въздъхна и поклати глава. — Трябва да призная, че никога не ме е бивало да се справям с тези хора. Те не виждаха в мен крал, а свой колега — и поради това си представяха, че могат да заемат мястото ми. Обзалагам се, че някой от представителите ги е убедил да го сложат на трона вместо мен.

— В такъв случай просто трябва да се погрижим въпросният представител да изчезне — предложи Хам. — Сигурен съм, че Вин може да…

Елънд се намръщи.

— Шегувам се, Ел — побърза да каже Хам.

— Знаеш ли, Хам — обади се Бриз, — единственото смешно в шегите ти е пълната липса на хумор в тях.

— Казваш го само защото най-често включват теб.

Бриз извъртя очи към тавана.

— Все си мисля — прошепна ОреСюр, — че срещите ни ще са по-продуктивни, ако пропускаме да каним тези двамата.

— Не са толкова лоши — засмя се Вин.

ОреСюр повдигна вежди.

— Добре де — призна Вин. — Истината е, че малко се разсейват.

— Винаги мога да изям някой от тях, ако желаете — предложи ОреСюр. — Това ще ускори нещата.

Вин го погледна. Приличаше на ухилено куче.

— Шегички на кандра, господарке. Извинявам се. Понякога сме доста гадни.

Вин се усмихна.

— И без това едва ли ще са вкусни. Хам е жилав, а ако знаеш с какви боклуци се тъпче Бриз…

— Не съм съвсем сигурен — прекъсна я ОреСюр. — В Хам има доста месце. Що се отнася до другия… — кимна към виното в ръката на Бриз, — той пък си е вече маринован.

Елънд ровеше из книгите си. Избра няколко томчета по право — включително книгата с лутаделските закони, която бе написал.

— Ваше величество — каза Тиндуил, като натърти на титлата. — Пред столицата ви чакат две армии, а към Централната област приближават колоси. Наистина ли смятате, че тъкмо сега е моментът да водите правна битка?

— Тиндуил — въздъхна Елънд. — Пред столицата ми чакат две армии, отзад ги притискат колосите, а аз съм единствената пречка пред старейшините на този град да предадат кралството на някой от нашествениците. Наистина ли смяташ, че свалянето ми от трона точно сега е съвпадение?

— Мислиш, че зад това стоят нашествениците? — попита Хам.

— А ти какво би направил на тяхно място? — отвърна с въпрос Елънд. — Не можеш да атакуваш града, защото дадеш прекалено много жертви. Обсадата се точи вече седмици, войниците мръзнат, хората на Доксон атакуват ладиите с припаси и заплашват да оставят армията ти без залък. Като добавим към това и приближаващите се колоси… тогава всичко се връзва. Ако Страф и Сет разполагат с добри шпиони, значи знаят, че Съборът е готов да капитулира и да предаде града на първата армия, която предяви претенциите си към него. Убийците не успяха да се справят с мен, но винаги има и друг начин да ме премахнат…

— Така е — потвърди Бриз. — Това е напълно в стила на Сет. Да настрои Събора срещу теб, да постави на трона свой съмишленик и той да му отвори вратите.

— Да — каза Елънд. — Баща ми също прояви неохота да се съюзи с мен, което подсказва, че е имал предвид и нещо друго. Тиндуил, не зная дали някой от двамата монарси стои зад този ход, но не бива да пренебрегваме тази възможност. Нека гледаме на това като на част от обсадната тактика, която ни прилагат армиите, откакто са пристигнали. Ако успея да си върна трона, Сет и Страф ще разберат, че съм единственият, с когото могат да работят — и тогава сами ще ме потърсят, изплашени от възможността колосите да ги смажат.

Млъкна, заразгръща книгите и замърмори:

— Би трябвало да има някоя подходяща за случая клауза. Уф, трябва да го прочета внимателно. Дух, покани ли Сейзед на срещата?

Дух повдигна рамене.

— Не можах да го събудя.

— Той се възстановява от пътя — обясни Тиндуил. — Така правят Пазителите.

— Попълва изпразнените металоеми? — попита Хам.

Тиндуил се навъси.

— И това ли ви е казал?

Хам и Бриз кимнаха.

— Ясно. — Тя кимна. — Сейзед не може да ви помогне за този проблем, ваше величество. Опитах се да ви дам съвети относно управлението, защото имам известен опит. Но странстващите Пазители като Сейзед не се месят в политиката.

— Не се месят в политиката? — обади се Бриз. — Искаш да кажеш като в това да се свали Последната империя?

— Не трябваше да го подтиквате да наруши клетвата си — каза Тиндуил и се намръщи. — Ако бяхте истински приятели, щяхте да го оставите да решава сам.

— Тъй ли? — Бриз я погледна подигравателно. — Ако не ни беше помогнал, сега и твоите сънародници нямаше да са свободни.

Тиндуил го изгледа надменно, но той не отклони поглед.

— Притискай колкото искаш чувствата ми, Усмирителю — подхвърли гордо. — Те са си мои чувства. Няма да успееш

Бриз промърмори нещо като „проклетница“ и се скри зад чашата си.

Елънд дори не чу малкия им спор. Вече беше отделил четири книги и прелистваше пета. Вин се усмихна: спомни си първите седмици от запознанството им, когато вместо да я ухажва, той забиваше нос в книгата.

„Същият си е — помисли си. — Човекът, който ме обикна, преди да разбере, че съм Мъглородна. Преди да разбере, че съм крадла и че искам да го обера. Никога не бива да го забравям“.

— Ела — прошепна тя на ОреСюр и се изправи. Бриз и Хам вече бяха подхванали нов спор. Трябваше й време да помисли върху някои неща, а мъглите винаги й действаха освежаващо.

 

 

„Щеше да е много по-лесно, ако нямах никакъв опит — мислеше си Елънд, докато ровеше из книгите. — Твърде добре съм написал закона“.

Проследи с пръст един пасаж и го препрочете, докато членовете на групата бавно се изнизваха. Не помнеше да ги е освобождавал. Тиндуил вероятно щеше да му се скара за това.

„Тук — рече си той и чукна с пръст върху листа. — Ето за това мога да се хвана. В случай, че някой от членовете на Събора е закъснял или дори не е присъствал“. Гласуването за детрониране не можеше да е анонимно.

Вдигна глава. Тиндуил бе единствената останала в помещението. „Да де, това трябваше да се очаква…“

— Ваше величество, простете, ако съм се отнесла към вас без подобаващото уважение — рече тя.

Елънд се намръщи. „Виж, това не го очаквах“.

— Имам навика да се отнасям с хората като с малки деца — продължи Тиндуил. — Зная, че това не е нещо, с което да се гордея, но…

— Да, така е. — Елънд млъкна. Тиндуил го бе учила никога да не прощава грешките на другите. Можеше да ги приеме — и дори да им прости, — но ако им го кажеше, те никога нямаше да се поправят. — Приемам извиненията ти — каза той.

— Бързо се учите, ваше величество.

— Нямам кой знае какъв избор — отвърна с усмивка Елънд. — Жалко само, че не можах да се подготвя достатъчно за пред Събора.

— Как допуснахте да се случи това? — попита тихо тя. — Въпреки всичко все си мисля, че членовете на Събора трябваше да ви подкрепят. Та нали вие сте им дали властта.

— Аз ги игнорирах, Тиндуил. Власт или не, хората не обичат да ги игнорират.

Тя кимна.

— Мисля, че ще е по-добре да се съсредоточим върху успехите ви, вместо върху провала. Вин ми каза, че срещата с баща ви е минала добре.

Елънд се усмихна.

— Изплаших го и той… прояви отстъпчивост. Удоволствие е да постъпиш така със Страф. Но мисля, че с нещо обидих Вин.

Тиндуил повдигна вежди.

Елънд остави книгата и се подпря на бюрото.

— Беше в странно настроение на връщане. Почти не можах да изтръгна думичка от нея. Не зная защо.

— Може би е била уморена.

— Вин никога не се уморява — отвърна Елънд. — Тя е непрестанно в движение, все прави нещо. Понякога се притеснявам, че ме мисли за мързелив. Може би защото… — Той млъкна и поклати глава.

— Не ви смята за мързелив, ваше величество — отвърна Тиндуил. — Отказала е да се омъжи за вас, защото мисли, че не ви заслужава.

— Глупости — рече Елънд. — Вин е Мъглородна. Тя знае, че заслужава десет като мен.

Тиндуил пак повдигна вежди.

— Не познавате много добре жените, Елънд Венчър — особено младите жени. За тях собствената компетентност има твърде малко общо с това, което мислят за себе си. Вин е неуверена млада жена. Тя не вярва, че ви заслужава — и освен това не смята, че заслужава да е щастлива. Животът й е бил много объркан и труден.

— Откъде си толкова сигурна?

— Отгледала съм няколко дъщери, ваше величество — отвърна Тиндуил. — Зная за какво говоря.

— Дъщери? — попита Елънд. — Имаш деца?

— Разбира се.

— Но аз… — Терисците бяха евнуси, като Сейзед. Едва ли това правило можеше да се приложи към жените, но от друга страна, Елънд бе предполагал, че размножителната програма на лорд Владетеля обхваща по някакъв начин и тях.

— Няма значение — каза Тиндуил. — Трябва да вземете някои решения, ваше величество. Връзката ви с Вин ще е трудна. Тя притежава някои качества, които ще създадат повече проблеми, отколкото ако се обвържете с по-обикновена жена.

— Вече обсъдихме това — рече Елънд. — Не търся „обикновена“ жена. Обичам Вин.

— Не казвам, че не я обичате — отвърна Тиндуил спокойно. — Само ви съветвам, нали затова съм тук. Трябва да решите какво ще позволите на това момиче и да си дадете сметка, че връзката ви с нея ви отвлича от важни дела.

— Защо да ме отвлича?

Тиндуил повдигна вежди.

— Попитах ви как е минала срещата с лорд Венчър, а вие искахте да разговаряме единствено как се е чувствала Вин на връщане.

Елънд я погледна объркано.

— Кое е по-важно за вас, ваше величество? — продължи Тиндуил. — Обичта на това момиче или добруването на вашия народ?

— Не смятам да отговарям на подобен въпрос.

— Но ще дойде момент, в който може би няма да имате избор. Това е въпрос, пред който рано или късно се изправят много крале.

— Не. Няма причини да не мога едновременно да обичам Вин и да пазя своя народ. Изучавал съм твърде много хипотетични дилеми, за да падна в подобна клопка.

Тиндуил повдигна рамене и се изправи.

— Вярвайте каквото си искате, ваше величество. Но аз вече виждам тази дилема и съвсем не я намирам за хипотетична.