Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (29)

27.

Той не беше обикновен войник. Притежаваше силата да командва — човек, когото сякаш самата съдба подкрепяше.

— Е, добре — заяви Страф и остави вилицата. — Да бъдем искрени, момче. Ей толкова ме дели от решението да те убия.

— Нима ще екзекутираш собствения си син?

Страф сви рамене.

— Ти се нуждаеш от мен — продължи Елънд. — За да можеш да победиш Сет. Можеш да ме убиеш, но няма да спечелиш нищо. Все още ще трябва да превземеш Лутадел със сила и Сет ще може да те нападне — и да те разгроми, тъй като ще си отслабен.

Страф се усмихна, скръсти ръце и се надвеси над масата.

— Грешиш и за двете неща, момче. Първо, мисля, че ако те убия, следващият военачалник на Лутадел ще е по-склонен да ми се подчинява. Имам хора в града, които го потвърждават. Второ, не ми е нужна помощта ти, за да победя Сет. Двамата с него вече сключихме съюз.

— Какво?! — възкликна Елънд.

— Какво смяташе, че правех през тези седмици? Седях и чаках да ме поканиш на среща? Със Сет си разменихме любезности. Той не се интересува от града — иска само атиума. Уговорихме се да го разделим, след като го открием, сетне ще завладеем останалата част от Последната империя. Той поема на северозапад, аз на югоизток. Много сговорчив човек се оказа този Сет.

„Блъфира“ — помисли Елънд. Беше почти сигурен. Страф не действаше така, не би се съюзил с някой, чиято сила е почти равна на неговата. Страф прекалено много се боеше от предателство.

— И мислиш, че ще ти повярвам?

— Вярвай, каквото си искаш — заяви Страф.

— А приближаващата се армия на колосите? — попита Елънд, решил да изиграе и последния коз.

Този път Страф се замисли.

— Татко, ако искаш да получиш Лутадел, преди колосите да стигнат тук, трябва да се вслушаш в думите на човека, дошъл да ти предложи всичко. Моля те само за едно — да ми позволиш малка победа. Нека нападнем Сет, за да подсигурим нашето наследство. После ще получиш града.

Страф потъна в мълчание — достатъчно дълго, та Елънд да си помисли, че може би този път е победил. Накрая обаче поклати глава.

— Не, не мисля. Ще си опитам късмета със Сет. Не зная защо ми позволи да взема Лутадел, но изглежда, градът не го интересува.

— А на теб защо ти е? — попита Елънд. — Вече ти казах, че нямаме атиум. За какво ти е притрябвал градът?

Страф се наведе към него и Елънд усети дъха му, миризмата на силни подправки от вечерята.

— Точно тук грешиш, момче. Ето защо — дори да можеше да ми предложиш този атиум — няма да напуснеш лагера тази нощ. Преди година допуснах грешка. Ако бях останал в Лутадел, сега аз щях да съм на трона. Не ти. Не зная защо го направих — сигурно съм сметнал, че един слаб Венчър на трона е по-добра перспектива от никакъв.

Страф бе олицетворение на всичко онова, което Елънд мразеше в империята. Самонадеян, арогантен, зъл.

„Трябва да се преструвам на слаб — напомни си той. — Да го убедя, че не представлявам заплаха“.

— Татко, това е само един град. От моята гледна точка не струва дори наполовина колкото армията ти.

— Това е повече от град — възрази Страф. — Това е седалището на лорд Владетеля. Моята крепост. Чух, че използваш Цитаделата ми за свой дворец.

— Просто нямаше къде другаде да ида.

Страф пак почна да яде.

— Е, добре — рече между два сочни къса месо. — Отпърво си помислих, че трябва да си кръгъл глупак, за да дойдеш тук тази вечер. Но сега не съм съвсем сигурен. Вероятно си видял, че е неизбежно.

— Ти си по-силният — отвърна Елънд. — Не мога да ти се противя.

Страф кимна.

— Впечатляваш ме, момче. Облякъл си се както трябва, любовницата ти е Мъглородна, държиш града под свой контрол. Май ще ти позволя да живееш.

— Благодаря ти.

— А в замяна на това ти ще ми предадеш Лутадел.

— Веднага щом се разправим със Сет.

Страф се разсмя.

— Нещата няма да станат по този начин, момче. Ние не преговаряме. Ти слушаш моите заповеди. Утре ще отидем заедно при градските стени и ти ще наредиш да отворят портите. Аз ще вляза начело на армията си и ще поема управлението, а Лутадел ще стане столица на моето кралство. Ако направиш каквото ти кажа, ще те определя за свой наследник.

— Няма да се получи — отвърна Елънд. — Оставих заповед да не отварят портите при никакви обстоятелства.

Страф се подвоуми.

— Моите съветници предполагаха, че може да използваш Вин като заложница, за да ме принудиш да предам града — продължи Елънд. — Ако отидем заедно, ще се досетят, че ме заплашваш.

Лицето на Страф потъмня.

— Моли се да не си го помислят.

— Ще го помислят — настоя Елънд. — Татко, познавам добре тези хора. Чакат и най-малкия повод, за да ми отнемат управлението на града.

— Тогава защо дойде тук?

— За да направя каквото казах. Да преговарям за съюз срещу Сет. Ще ти предам Лутадел — но ми трябва време. Нека първо решим проблема със Сет.

Страф сграбчи ножа за рязане на месо и го заби в масата.

— Казах ти, че не преговарям с теб! Не можеш да ми поставяш условия, момче! Животът ти е в мои ръце!

— Само съобщавам фактите, татко — побърза да отвърне Елънд. — Не искам да…

— Станал си по-хитър — рече Страф и присви очи. — Какво се надяваш да постигнеш с тази игра? Идваш в лагера ми. Не предлагаш почти нищо… — Помисли малко и продължи: — Нищо освен момичето. Онази малка хубавелка.

Елънд се изчерви.

— Това няма да те вкара в града. Спомни си, моите съветници предполагаха, че ще я използваш като оръдие.

— Чудесно — тросна се Страф. — Ти умираш, а аз превземам града със сила.

— И Сет те напада в тил — продължи Елънд. — Притиска те до стената и те принуждава да се предадеш.

— Ще понесе тежки загуби — озъби се Страф. — След това няма да може да превземе града.

— Дори с намалена сила пак ще има по-добри шансове, отколкото ако трябва да го извоюва от теб.

Страф се изправи.

— Все пак ще рискувам. Веднъж вече те оставих зад гърба си. Този път няма да те изпусна, момче. Тези проклети скаа трябваше да те убият и да ме отърват от теб.

Елънд също се надигна. По очите на Страф виждаше, че е взел решение.

„Няма да се получи“ — помисли си той, завладян от паника. Знаеше, че не залага на сигурно, но някак си бе вярвал в успеха. И наистина, беше изиграл картите си добре. Но нещо не беше наред — нещо, което беше пропуснал, което не беше предвидил. Защо Страф продължаваше да упорства?

„Явно съм твърде неопитен за този вид игри“ — помисли Елънд. Вероятно трябваше повече да се вслушва в уроците на баща си като дете. Едва сега взе да си дава сметка за тежестта на положението. Заобиколен от вражеска армия. Отделен от Вин.

Беше обречен.

— Почакай! — извика отчаяно Елънд.

— Аха! — засмя се Страф. — Най-сетне разбра в какво си се забъркал, нали? — На лицето му грееше доволна усмивка. Страстна. Той беше от хората, които обичат да причиняват болка и страдание на другите, макар че Елънд рядко бе виждал да го прави. На първо място винаги си оставаше изгодата.

Изгодата, която бе получил лично от лорд Владетеля. Но сега Елънд виждаше в очите на баща си смъртната си присъда.

— Въобще не си смятал да ми пощадиш живота — рече той. — Дори ако ти дам атиума, дори ако те пусна в града.

— Мъртъв си от мига, в който поех насам — отвърна Страф. — Глупаво момче. Но ти благодаря, че ми доведе момичето, Тази нощ ще бъде моя. Да видим дали първото име, което извика, ще е твоето, докато аз…

Елънд се изсмя.

Отчаян смях, нелепа постъпка при тази ситуация, смях, изразяващ цялата тревога и страха му, но той бе породен от една картина — как Страф се опитва да насили Вин.

— Нямаш представа какъв глупак си — заяви Елънд.

Лицето на Страф стана мораво.

— Заради тези думи, момче, ще съм още по-груб с нея.

— Ти си свиня, татко. Болен, отвратителен човек. Смяташ се за гениален водач, но дори не си компетентен. За малко да погубиш нашата Къща — само смъртта на лорд Владетеля те спаси!

Страф повика охраната.

— Може би ще превземеш Лутадел — продължи Елънд. — Но после ще го загубиш! От мен може и да не става добър крал, но ти ще си ужасен. Лорд Владетеля беше тиран, но също така и гений. А ти не си нито едно от двете. Ти си егоист, който ще похарчи всичко, което е натрупал, и накрая ще умре с нож в гърба.

Стражата нахлу и Страф им посочи Елънд. Те се хвърлиха към него, но той дори не трепна. Беше израсъл с този човек, беше понасял много неща от него. И въпреки това никога досега не му бе казвал истината в очите. Беше се бунтувал по момчешки, но винаги бе преглъщал това, което го боли.

Чувстваше се добре. Беше постъпил правилно.

„Може би не биваше да се преструвам на слаб. Страф обича да мачка другите“.

Изведнъж разбра какво трябва да направи. Усмихна се и погледна баща си в очите.

— Ако ме убиеш, татко… ти също ще умреш.

 

 

— Ако ме убиеш, татко — рече Елънд, — ти също ще умреш.

Вин се поколеба. Стоеше пред шатрата, в мрака на рано спусналата се нощ. Досега бе заобиколена от стражниците на Страф, но те изтичаха вътре по негова команда. Тя пристъпи в тъмнината и доближи северната стена на шатрата, като наблюдаваше сенките. Беше готова да се хвърли вътре. Елънд не се справяше особено добре — не че не го биваше да преговаря. Просто по природа бе твърде честен. Лесно можеше да се познае кога блъфира.

Но последното му изявление беше различно. Не беше част от някаква нова игра, нито израз на внезапно бликнал гняв. Неочаквано той бе станал спокоен и решителен.

Вин чакаше тихо, извадила кинжалите, напрегната в мъглите до сияещата шатра. Нещо й подсказваше, че трябва да даде на Елънд още малко време.

Страф се разсмя на тази последна заплаха.

— Ти си глупак, татко — повтори Елънд. — Мислиш, че съм дошъл тук да преговаряме? Че бих си имал вземане-даване с човек като теб? Не. Достатъчно добре ме познаваш. Знаеш, че никога няма да ти се подчиня.

— Тогава защо си тук? — попита Страф.

Тя почти долови смеха на Елънд.

— За да мога да съм близо до теб, татко… и да вкарам моята Мъглородна в сърцето на лагера.

Тишина.

После смехът на Страф.

— Нима ме заплашваш с онова пиленце? Ако това е великата Мъглородна от Лутадел, съм дълбоко разочарован.

— Само защото тя иска да се чувстваш така — отвърна Елънд. — Мисли, татко. Ти изпитваше подозрения и момичето ги потвърди. Но ако е толкова добра, колкото твърдят слуховете — а зная, че си ги чувал, — тогава как успя да усетиш натиска й върху чувствата си? Улови я, че те Усмирява, и й направи забележка. Не усети да го прави повече и реши, че си я сплашил. След това започна да се чувстваш по-уверен. Спокоен. Прогони Вин като заплаха — но кой рационален човек би отрекъл заплахата от един Мъглороден? Колкото и да е дребен и тих. Всъщност тъкмо дребните и тихи убийци са тези, на които трябва да обръщаш сериозно внимание.

Вин се усмихна. Хитро. Пресегна се и подкладе гнева на Страф. Чу изненадания му стон. „Сега знаеш, че участвам, Елънд“.

— Страх — каза Елънд.

Тя Усмири гнева на Страф и разпали страха.

— Страст.

Вин продължи.

— Успокоение.

Този път тя Усмири всичко. През стената на шатрата виждаше абсолютно неподвижната сянка на Страф. Аломантът не можеше да накара човек да изпълнява всички негови желания — и най-често силните Тласъци и Притегляния върху чувствата не даваха очаквания резултат. Но в този случай Вин искаше Страф да знае, че тя е наблизо.

Усмихна се и изгаси калая. Разпали дуралуминий и Усмири чувствата на Страф с експлозивен натиск, потисна всякаква възможност той да изпитва емоции. Сянката му се олюля под атаката й.

След миг месингът й привърши и тя се върна към калая, без да сваля поглед от сенките зад стената.

— Усещаш ли силата й, татко? — попита Елънд. — Тя е по-могъща от всички аломанти, които си познавал. Тя уби лорд Владетеля. Обучена е от Оцелелия. Ако ме убиеш, тя ще убие теб.

В шатрата се възцари тишина.

После отекнаха стъпки. Вин се обърна, наведе се и вдигна кинжал.

От нощните мъгли изплува позната фигура.

— Защо все не успявам да се промъкна до теб незабелязано? — тихо попита Зейн.

Вин повдигна рамене и се обърна към шатрата — но застана така, че да може да държи Зейн под око. Той я доближи и също загледа сенките.

— Не виждам какво ще спечелиш — заяви Страф. — Пак ще си мъртъв, дори твоята Мъглородна да ме убие.

— Ах, татко — рече Елънд. — Сбърках за интереса ти към Лутадел. Но ти също сбърка за мен — винаги си бъркал. Не ме е страх от смъртта, не и ако това осигури безопасност на хората ми.

— Ако ме убиеш, Сет ще превземе града.

— Мисля, че моята армия ще успее да го задържи. В края на краищата неговата армия е по-малка от твоята.

— Това е абсолютна глупост! — извика Страф. Но не заповяда на войниците си да хванат Елънд.

— Убий ме и ти също ще умреш! — повтори Елънд. — И не само ти. Твоите генерали. Капитаните ти. Дори принудителите. Заповядано й е да ги избие до един.

Зейн пристъпи към Вин. Подметките му изхрущяха по чакъла, с който бе насипан районът около шатрата.

— Колко хитро — прошепна той. — Няма значение колко е силен противникът ти… той не може да те нападне, ако си опрял кинжал в гърлото му.

Зейн се наведе още малко и когато извърна глава Вин видя лицето му на сантиметри от своето.

— Кажи ми, защо хора като теб и мен винаги трябва да бъдат оръжия на други?

Вътре в шатрата Страф проявяваше все по-нарастващо безпокойство.

— Никой не е толкова силен, момче. Нито дори някой Мъглороден. Тя може да убие няколко генерали, но никога няма да се добере до мен. Аз имам свой Мъглороден.

— Така ли? — попита Елънд. — И защо той не я убие? Защото се страхува да излезе срещу нея. Ако ме убиеш, татко — ако дори се опиташ да нападнеш града, — тя ще започне истинско клане. Хората ти ще мрат като затворниците пред фонтана в деня за екзекуции.

— Не каза ли, че той стои над тези неща? — прошепна Зейн. — Твърдеше, че не си негово оръдие. Че не би използвал убийци…

Вин подсмръкна сконфузено.

— Той блъфира, Зейн. Никога няма да прибегне до нещо такова.

— Не си виждал по-могъщ аломант, татко — продължаваше Елънд зад стената на шатрата. — Гледал съм я как се бие с други аломанти — никой от тях не можа дори да я докосне.

— Истина ли е? — попита Зейн.

Вин се поколеба. Всъщност Елънд никога не я бе виждал да се бие с други аломанти.

— Веднъж гледа как се бия с войници, но това не е същото.

— Аха — каза Зейн. — Значи поредната малка лъжа. Минават, когато кралят е само един. Но това важи за много неща. Да размениш живота на един човек срещу цяло кралство? Кой не би платил толкова ниска цена? Свободата ти срещу неговата победа.

— Той не ме използва — заяви Вин.

Зейн се изправи. Вин се обърна и го проследи с поглед, докато се отдалечаваше безшумно между шатрите. Спря недалеч от нея и вдигна глава нагоре. Въпреки светлината от шатрите лагерът бе обгърнат от мъгли. Те се кълбяха около него. Пламъците на факлите и огньовете изглеждаха слаби и незначителни. Като угасващи въглени.

— Какво разбира той от това? — попита Зейн и разпери ръце. — Знае ли какво са мъглите? Може ли да разбере теб?

— Той ме обича — отвърна Вин, загледана в сенките. За момент беше настъпила тишина: Страф обмисляше заплахите на Елънд.

— Обича те? Или обича да те има?

— Елънд не е такъв — каза Вин. — Той е добър човек.

— Добър или не, ти не си като него. — Гласът на Зейн отекна в подсиления й слух. — Разбира ли какво е да си като нас с теб? Може ли да познае нещата, които познаваме ние, да обикне каквото обичаме ние? — Зейн посочи небето. Далече над мъглите трепкаха светлинки, като малки светулки. Звезди, невидими с просто око. Само човек, горящ калай, можеше да различи сиянието им.

Тя си спомни първия път, когато Келсайър й ги бе показал. Спомни си колко бе изненадана, че въобще ги има, невидими над мъглите…

Зейн продължаваше да сочи нагоре.

— В името на лорд Владетеля! — прошепна Вин и отстъпи назад от шатрата. През вихрещите си мъгли, в отражението на светлината от шатрата, бе зърнала нещо на ръката на Зейн.

Кожата му беше покрита с тънки ивици. Белези.

Зейн незабавно свали ръце и ги скри в ръкавите си.

— Ти си бил в Хатсинските ями — прошепна тя. — Като Келсайър.

Зейн мълчеше.

— Съжалявам — рече тя.

Зейн се обърна към нея и се усмихна в нощта. Силна, уверена усмивка. Пристъпи напред.

— Разбирам те, Вин. — Поклони й се, отскочи встрани и изчезна в мъглите.

В шатрата Страф каза на Елънд:

— Върви си. Махай се оттук.

 

 

Каретата се отдалечи с тропот. Страф стоеше пред шатрата, сляп за мъглите, все още леко зашеметен.

„Аз го пуснах. Защо го направих?“

Но дори сега усещаше неумолимия натиск на докосването й. Емоциите бушуваха в него като предателски водовъртеж и после… нищо. Подобно на огромна ръка, стиснала душата му, за да го накара да се подчини. Усещането напомняше представата му за смъртта.

Не беше възможно да съществува толкова могъщ аломант.

„Зейн я уважава — припомни си Страф. И всички твърдят, че тя е убила лорд Владетеля. Това дребничко момиче. Невъзможно“.

Наистина изглеждаше така. Очевидно нарочно търсеше този външен ефект.

А всичко бе почнало толкова добре. Информацията, осигурена от кандрата на Зейн, се оказа съвсем точна: Елънд се опита да сключи съюз. Най-страшното беше, че Страф за малко да се хване на въдицата, завладян от увереността, че Елънд е безвреден. Добре, че беше предупреден.

И тъй да е, Елънд пак го беше надиграл. Страф дори бе подготвен за тяхната игра на слабост, но въпреки това се поддаде.

„Тя е толкова силна…“

От мрака се появи тъмен силует и се приближи към него.

— Татко, изглеждаш така, сякаш си видял призрак. Да не би да е твоят?

— Зейн, имаше ли някой навън? — попита Страф. — Поне още двама Мъглородни, които да й помагат?

Зейн поклати глава.

— Не. Тя наистина е невероятно силна. — И се отдалечи към мъглите.

— Зейн! — извика Страф и синът му спря. — Ще трябва да променим плана. Искам да я убиеш.

Зейн се обърна.

— Но…

— Тя е прекалено опасна. Освен това вече разполагаме с информацията, която ни интересуваше. Те нямат и късче атиум.

— И ти им повярва? — попита Зейн.

Страф се поколеба. След като цяла вечер бе марионетка в чужди ръце, не му се щеше отново да се покаже лековерен. — Не — отвърна той. — Но ще разберем по друг начин. Искам да убиеш това момиче, Зейн.

— Значи ще нападнем града, така ли?

Страф почти бе готов да издаде заповед за подготовка на атака рано сутринта. Пробният набег бе минал добре и бе показал сериозни недостатъци в отбраната на противника. Той можеше да превземе града и да го използва за отправна точка при боевете със Сет.

Но последните думи на Елънд, преди да си тръгне, го спряха. „Изпратиш ли армията срещу града, татко, ще умреш. Ти почувства силата й — знаеш какво може да направи. А сега, ако искаш се крий, или пък дори завладей града. Но тя ще те намери. И ще те убие. Единственият ти шанс е да чакаш. Аз ще се свържа с теб, когато армията ми е готова да нападне Сет. Ще ударим заедно, както вече се уговорихме“.

Страф не можеше да разчита на това. Момчето се беше променило — бе станало по-силно. Той не хранеше илюзии какво ще последва, ако Страф и Елънд нападнат заедно. Но от друга страна, не можеше да щурмува Лутадел, докато Вин е жива. Без да познава истинската й сила, след като само бе усетил допира й върху чувствата си.

— Не — каза той. — Няма да нападнем. Не и докато не я убиеш.

— Може да се окаже по-трудно, отколкото си мислиш, татко — рече Зейн. — Ще ми трябва помощ.

— Каква помощ?

— Ударна група. Аломанти, които не могат да бъдат проследени.

Говореше за специална група. Повечето аломанти можеха лесно да бъдат проследени заради благородническия си произход. Но Страф разполагаше с достъп до някои по-особени източници. Имаше и друга причина да държи толкова много любовници — винаги водеше със себе си поне няколко десетки. Някои го приемаха като свидетелство за сладострастието му.

Но не беше само така. Повече любовници означаваха повече деца. А повече деца с благородническа кръв в жилите — повече аломанти. Досега бе станал баща само на един Мъглороден, но имаше няколко Мъгливи.

— Ще го направим — каза Страф.

— Може да не оцелеят след битката, татко — предупреди го Зейн, обгърнат от кълбящи се мъгли.

Ужасното чувство отново се пробуди. Усещането за празнота, парализиращата увереност, че някой друг е сграбчил и владее чувствата ти. Никой не биваше да разполага с такъв контрол над него. Най-малкото Елънд.

„Той също трябва да умре. Сам дойде при мен, а аз го пуснах“.

— Отърви ме от нея — прошепна Страф. — Направи всичко, каквото можеш. Всичко.

Зейн кимна, после бавно се отдалечи.

Страф се върна в шатрата и отново прати да повикат Хоселе. Приличаше на момичето на Елънд. Чудесно. Поне за малко щеше да почувства, че държи нещата под свой контрол.

 

 

Елънд се облегна на седалката на каретата. Все още беше като зашеметен. „Жив съм! — повтаряше си с нарастващо вълнение. — Направих го! Убедих Страф да не закача града“.

Поне за известно време. Безопасността на Лутадел сега бе в ръцете на Вин. Но… какво пък, дори тази малка победа бе огромна за него. Не беше предал хората си. Оставаше техен крал и планът му — колкото и да им се струваше налудничав — бе успял. Малката корона на главата му изведнъж вече не изглеждаше толкова тежка.

Вин седеше срещу него. Не беше толкова доволна, колкото би трябвало.

— Ние успяхме, Вин! — каза Елънд. — Не стана както го планирахме, но се получи. Страф няма да посмее да нападне града.

Тя само кимна.

Елънд продължи:

— Благодарение на теб градът е в безопасност. Осъзнаваш го, нали? Ако не беше дошла с мен… всъщност ако не беше ти, Последната империя все още щеше да съществува.

— Защото убих лорд Владетеля — тихо каза Вин.

Елънд кимна.

— Но планът беше на Келсайър и на неговата група, подготвена от него самия. Аз бях само ножът.

— Вин, казваш го, сякаш е нещо обикновено — каза той. — А не е. Ти си фантастичен аломант. Хам каза, че няма шанс да спечели срещу теб дори в нечестен двубой, да не говорим за убийците, с които се справи. Няма човек като теб в цялата Последна империя!

Колкото и да бе странно, тези думи я накараха да се свие в ъгъла на каретата. Тя се обърна и погледна през прозореца, където се кълбяха мъглите.

— Благодаря ти — каза тихо.

Елънд се намръщи. „Всеки път, когато започвам да си мисля, че знам какво става в главата й…“ Наведе се и я прегърна през рамото.

— Вин, какво има?

Тя не отговори. Само поклати глава и се усмихна насила.

— Нищо, Елънд. Имаш право да се радваш. Ти беше чудесен — съмнявам се, че дори Келсайър би се справил по-добре със Страф.

Елънд се усмихна и я притегли към себе си. Каретата приближи тъмния град. Вратите на Калаената порта се отвориха колебливо и Елънд видя, че на площада ги очаква малка група. Хам държеше запален фенер.

Елънд не изчака каретата да спре: отвори вратичката и скочи на калдъръма. Приятелите му го посрещнаха с радостни усмивки. Портата се хлопна с трясък зад тях.

— Какво стана? — попита Хам. — Успяхте ли?

— Донякъде — отвърна усмихнато Елънд и подаде ръка на Хам, Бриз, Доксон и накрая на Дух. Дори кандрата ОреСюр беше тук — отиде до каретата да посрещне слизащата Вин.

— Отначало не тръгна много добре — баща ми не се хвана на въдицата за съюза. Но после му заявих, че ще го убия!

— И смяташ това за добра идея? — възкликна Хам.

— Пренебрегнахме най-силния си коз, приятели мои — рече Елънд и посочи Вин, която тъкмо слизаше по стълбичката. — Имаме оръжие, с което не могат да се мерят! Страф очакваше да се моля и беше готов да реагира подобаващо. Но когато му казах какво ще стане с него и с армията му, ако Вин се ядоса…

— Драги мой! — прекъсна го Бриз. — Отишъл си в лагера на най-силния крал в Последната империя и си го заплашил?

— Да, точно това направих.

— Гениално.

— Зная! — отвърна Елънд. — Казах на баща ми, че ако не остави на мира града и ако не ни пусне да се приберем, Вин ще убие него и всичките му генерали. — Прегърна я през раменете. Тя се усмихна на останалите, но Елънд усещаше, че нещо я мъчи.

„Тя не смята постигнатото за успех — осъзна той. — Имала е друго предвид, но не иска да попарва ентусиазма ми“.

— Ех, жалко — обади се Дух. — Тъкмо мислех да се кандидатирам и аз за крал…

Елънд се разсмя.

— Не възнамерявам да освобождавам мястото, поне засега. Ще разкажем на хората, че Страф се е изплашил. Това ще им повдигне духа. После сключваме сделка със Събора. Надявам се, че ще се съгласят да изчакат, докато се срещна със Сет и постигна същото.

— Ще празнуваме ли в двореца? — попита Бриз. — Колкото и да си падам по мъглите, не мисля, че този двор е най-подходящото място да се обсъждат подобни теми.

Елънд го потупа по рамото и кимна. Хам и Доксон се присъединиха към тях, докато останалите се качиха на каретата, с която бяха дошли. Елънд бе малко изненадан, че Доксон се качва с тях — при други случаи избягваше да сяда в неговата карета.

— Знаеш ли, Елънд — заговори Хам. — Впечатлен съм. Дори вече си мислех, че ще трябва да нападнем лагера, за да ви измъкнем.

Елънд се усмихна и погледна Доксон, който се отпусна на седалката. Той отвори чантичката си и извади запечатан плик. Вдигна глава и срещна погледа на Елънд.

— Ваше величество, това пристигна от членовете на Събора преди малко.

Елънд протегна ръка, взе плика и счупи восъчния печат.

— За какво става въпрос?

— Не съм сигурен — отвърна Доксон. — Но… дочух някои неща.

Вин се наведе и зачете заедно с на Елънд.

Ваше величество,

С настоящото писмо Ви уведомяваме, че след мажоритарно гласуване решихме да снемем доверието си от вас. Оценяваме усилията Ви за спасяването на града, но настоящата ситуация изисква водач с различни качества от Вашите. Предприемаме тази стъпка без враждебност и с крайно неудоволствие. Не виждаме друга възможност, когато трябва да се действа за доброто на Лутадел.

Съжаляваме за новината, която Ви пращаме.

Отдолу се редяха подписите на двайсет и тримата членове на Събора.

Елънд сгъна писмото. Беше потресен.

— Какво? — попита Хам.

— Току-що ме детронираха — тихо отговори Елънд.