Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (28)

26.

Неразбирателството го подтикна към война. И макар винаги да твърдеше, че не е воин, той се би също толкова добре, колкото всеки истински мъж.

— Това не е добра идея, господарке — заяви ОреСюр, докато Вин разопаковаше голямата плоска кутия.

— Елънд смята, че е единственият начин — отвърна тя и вдигна капака. Вътре бе сгъната луксозната синя рокля. Вин я извади и се учуди колко е лека. Отиде зад паравана и започна да се съблича.

— А нападението вчера? — попита ОреСюр.

— Това беше само предупреждение — обясни тя, докато си разкопчаваше ризата. — Не сериозна атака. — Макар че Съборът бе обезпокоен. Вероятно това бе целта. Клъбс можеше да си говори каквото иска за стратегия и проверка на тяхната готовност, но според Вин Страф бе постигнал повече: бе всял още повече страх и хаос в Лутадел.

Само няколко седмици бяха изминали от началото на обсадата, а градът бе изправен пред изключително сериозни проблеми. Храната бе поскъпнала до небесата и Елънд бе принуден да отвори градските складове. Хората бяха изнервени до крайност. Малцина вярваха, че атаката е била „отблъсната“ успешно от защитниците на Лутадел.

А Вин бе изправена пред поредната главоблъсканица — Как да реагира срещу такава огромна сила? Да се скрие или да продължи да води същия живот? Страф бе изпитал бързината на реакцията им, но по-голямата част от армията му бе останала отзад, да не би Сет да реши да се възползва от случая. Беше постигнал две неща — информация и нарастващ страх в града.

— Все още не мисля, че тази среща е добра идея — продължаваше да мърмори ОреСюр. — Като оставим настрана атаката, Страф не е човек, на когото да се вярва. Келсайър ме накара да изучавам поведението на някои големи благородници през периода, когато се готвех да стана лорд Реноа. Страф е решителен и непоколебим.

Вин въздъхна, свали си панталоните и облече роклята. Не беше тясна като някои други и оставяше възможност краката и ръцете й да се движат свободно. „Поне засега добре“.

Възраженията на ОреСюр не бяха лишени от логика. Едно от първите неща, които бе научила на улицата, бе да не попада в ситуации, от които не може да избяга. Всички нейни инстинкти крещяха срещу идеята да влезе сама в лагера на Страф.

Но Елънд вече бе взел решение. И Вин, естествено, трябваше да го подкрепи. Страф искаше да сплаши целия град, но всъщност не беше толкова страховит. Не и докато трябваше да се безпокои за Сет.

Вин бе свикнала със заплахите. В известен смисъл атаката на Страф потвърждаваше необходимостта от провеждането на този план. Отначало идеята да влязат в лагера му й се струваше малко налудничава, но колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече осъзнаваше, че това е единственият начин да се справят със Страф. Трябваше да ги види слаби и изплашени, за да повярва, че тактиката му е успешна. Нямаше друг начин да спечелят.

Макар че се налагаше да направи нещо, което не й харесваше. Да бъде заобиколена от вражески войници в самото леговище на противника. Но ако Елънд успееше да се върне невредим от лагера, духът на града щеше да се възроди. А и това щеше да подсили увереността на Хам и останалите от групата в способностите на Елънд. Никой не би възразил срещу идея на Келсайър да отиде в противниковия лагер, за да преговаря — нещо повече, те вероятно биха очаквали да се върне от преговорите, след като е убедил Страф да се предаде.

„Само да успея да го върна в града — помисли Вин, докато закопчаваше роклята. — Страф може да се перчи колкото си ще — това няма да има никакво значение, ако ние сме тези, които насочват атаките му“.

Кимна замислено, докато приглаждаше роклята. След това заобиколи паравана и се огледа в огледалото. Макар че шивачът се бе придържал към традиционната форма, долната част на роклята не беше издута като камбана, а се спускаше малко по-плътно покрай бедрата. Беше отпусната на раменете, въпреки че имаше тесни ръкави, и бе достатъчно свободна в кръста, та Вин да се движи без затруднения.

Тя се протегна, подскочи и се извъртя. Остана изненадана от лекотата на роклята и от това колко добре се чувства в нея. Разбира се, нито една рокля не можеше да е подходяща за бой — но тази имаше съществени подобрения спрямо роклите, с които бе ходила на балове.

— Е? — попита тя и се завъртя.

ОреСюр повдигна вежди.

— Какво?

— Какво мислиш?

ОреСюр завъртя глава.

— Защо ме питате?

— Защото държа на мнението ти.

— Роклята е много хубава, господарке. Макар че, честно казано, винаги съм намирал този тоалет за малко смешен. С толкова много плат и ярки цветове тя несъмнено е крайно непрактична.

— Да, зная. — Вин прибра косите си отстрани с две сапфирени шноли. — Но… бях забравила колко е забавно да се носят такива неща.

— Не виждам кое му е забавното, господарке.

— Това е, защото си мъж.

— Всъщност съм кандра.

— Но нали си мъжка кандра?

— Откъде знаете? — попита ОреСюр. — При моите сънародници не е никак лесно да се определи полът, тъй като телата ни са аморфни.

Вин го погледна и вдигна вежди.

— Мога да позная — каза тя и се наведе над чекмеджето с бижутата. Нямаше много, макар че групата на Келсайър се бе постарала да й осигури най-необходимото. Най-скъпите бе дала на Елънд, за да ги продаде и да финансира различни планове. Беше запазила само любимите си украшения — сякаш бе знаела, че един ден пак ще облече рокля.

„Ще я нося само веднъж — обеща си тя. — Това не съм истинската аз“.

Сложи си сапфирена гривна. Подобно на шнолите гривната не съдържаше метал, скъпоценните камъни бяха инкрустирани в дърво и дори закопчалката беше дървена. Единственият метал върху тялото й щяха да са монетите, нейната стъкленица с разтвори и обецата. Запазена, по съвет на Келсайър, за краен случай.

— Господарке — рече ОреСюр и издърпа с лапа изпод леглото някакъв лист. — Падна от кутията, когато я отваряхте.

Вин взе листа.

Лейди Вин.

Подсилих нагръдника и корсажа, за да ви държат изправена, и същевременно скъсих полите, за да не ви пречат, ако се наложи да побегнете или да скочите. В маншетите ви има малки джобчета за стъкленици, а набраният по-нагоре плат ще скрие пристегнатите за ръцете ви кинжали. Надявам се промените да са ви от полза.

Фелдю, шивач.

Тя огледа маншетите. Бяха плътни и широки и по начина, по който бяха обърнати настрани, представляваха идеално скривалище. Макар че прилепваха под раменете, надолу ръкавите се разширяваха и тя веднага видя къде може да нагласи кинжалите.

— Изглежда, и преди е шил дрехи за Мъглородни — отбеляза ОреСюр.

— Вероятно — отвърна Вин. Отиде при огледалото да си сложи грим и установи, че няколко от тампоните й за гримиране са изсъхнали. „Май отдавна не съм го правила…“

— По кое време тръгваме, господарке? — попита ОреСюр.

Вин се замисли.

— Всъщност, ОреСюр, не възнамерявам да те взема с мен. Доста ще е подозрително да водя кучето си на подобна среща, а не бих искала в двореца да се досетят за самоличността ти.

— В такъв случай успех, господарке.

Вин почувства леко разочарование. Очакваше ОреСюр да възрази. Тръсна глава. Всъщност защо го изолираше? Защото бе посочил всички опасности, свързани с отиването й в лагера?

ОреСюр лежеше, положил глава върху лапите си, и я гледаше как си слага грим.

 

 

— Но, Ел — рече Хам, — позволи ни поне да те пратим с нашата карета.

Застаналият пред огледалото Елънд поклати глава и изпъна сюртука си.

— Това би означавало да пратиш и кочияш, Хам.

— Именно — потвърди Хам. — Щях да съм аз.

— Човек повече няма да промени шансовете ни да се измъкнем от лагера. А колкото по-малка е групата, толкова по-лесна ще е работата на Вин.

Хам поклати глава.

— Ел, аз…

Елънд сложи ръка на рамото му.

— Оценявам загрижеността ти, Хам. Но мисля, че ще се справя. Ако има човек, когото бих могъл да манипулирам, това е баща ми. Ще му внуша, че градът му е вързан в кърпа.

— Е, добре — въздъхна Хам.

— А, и още нещо — рече колебливо Елънд.

— Да?

— Имаш ли нещо против да ми казваш Елънд вместо Ел?

Хам се засмя.

— Това е най-лесната задача.

Елънд се усмихна. „Не е каквото очакваше Тиндуил, но все пак е някакво начало. По-късно ще се преборим за «ваше величество»“.

Вратата се отвори и влезе Доксон.

— Това пристигна току-що. За вас. — И вдигна един лист.

— От Събора ли е?

— Да. Не са доволни, че ще пропуснете дебатите тази вечер.

— Е, не мога да променя уговорената среща със Страф, нали? Кажи им, че ще ги навестя, като се върна.

Доксон кимна и се обърна, стреснат от шумолене зад гърба си, отстъпи изненадано встрани и в стаята влезе Вин.

Беше облякла рокля — красива синя рокля, малко по-тясна, отколкото беше прието. Върху черната й коса блещукаха сапфирени шноли и изглеждаше някак… различна. По-женствена — или по-уверена в своята женственост.

„Колко много се е променила от първата ни среща“ — помисли си Елънд. Бяха изминали почти две години. Тогава тя беше млада и много по-неопитна. А сега беше жена — изключително опасна жена, но в очите й все още се четеше неувереност.

— Красавица! — прошепна Елънд.

Тя се усмихна.

— Вин! — възкликна Хам. — Облякла си рокля!?

Вин се изчерви.

— Какво очакваше, Хам? Че ще се срещна с краля на Северната област издокарана с панталон?

— Ами… — Хам сви рамене. — Всъщност да.

Елънд се изкиска.

— Хам, това, че ти ходиш небрежно облечен навсякъде, не означава, че и други трябва да го правят. Честно, не ти ли омръзнаха тези елеци?

Хам сви рамене.

— Лесно се обличат. И не са натруфени.

— И ти е студено — добави Вин и потърка ръце. — Добре че си избрах рокля с ръкави.

— Нямам нищо против студа — заяви Хам. — Зад стените на града той е дваж по-силен.

Елънд кимна. Зимата на практика беше дошла. Времето вероятно нямаше да се влоши скоро — в Централната област рядко валеше сняг, — но студените нощи влияеха лошо на бойния дух.

— Е, да тръгваме — заяви Вин. — Колкото по-скоро приключим с това, толкова по-добре.

Елънд пристъпи напред и я улови за ръцете.

— Вин, искам да ти благодаря — каза тихо. — Наистина изглеждаш великолепно. Ако не ни заплашваше почти сигурна гибел, щях да разпоредя веднага да организират най-бляскавия бал, за да мога да се изфукам с теб.

Вин се засмя.

— Почти сигурната гибел не е извинение, нали?

— Май прекарвам твърде много време с групата. — Той се наведе да я целуне, но тя се дръпна.

— Изгубих почти половин час да се гримирам. Никакви целувки!

Елънд се изкиска и в същия миг капитан Демоа подаде глава през вратата.

— Ваше величество, каретата пристигна.

Елънд погледна Вин. Тя кимна.

— Да вървим — рече той.

 

 

Настанен в каретата, която им бе пратил Страф, Елънд наблюдаваше смълчаната група, застанала на стените, за да ги изпрати. Слънцето клонеше към залез.

„Той поиска да отидем по вечерно време — ще трябва да се връщаме след като мъглите са излезли — помисли Елънд. Хитър начин да покажеш, че си по-силен от другия“.

Такъв бе маниерът на баща му — също като вчерашната внезапна атака на градските стени. За Страф всичко се свеждаше до позата. Елънд бе наблюдавал как баща му се държи в двора и как умее да манипулира дори принудителите. Договорът за разработката на атиума, възложен му от лорд Владетеля, изискваше да се включи в изключително опасна игра. И той се бе справил отлично. Не беше изчислил неочакваната намеса на Келсайър, но кой би могъл?

След Рухването Страф бе оглавил най-стабилното и най-могъщо кралство в Последната империя. Той беше изобретателен и предпазлив човек и умееше да планира ходовете си с години напред. И беше човекът, когото Елънд трябваше да манипулира.

— Изглеждаш притеснен — рече Вин. Седеше срещу него в каретата, с изправен гръб, като истинска дама. Сякаш с обличането на роклята бе възвърнала някои от старите си обноски. Същите, с които бе успяла да заблуди дори него, че е от благороден произход.

— Всичко ще е наред — успокои го тя. — Страф няма да тя направи нищо лошо — дори ако нещата се объркат, не би те превърнал в мъченик.

— Не се страхувам за себе си — отвърна Елънд.

— Защо?

— Защото ти си до мен. Ти си повече от цяла армия, Вин.

Това обаче не я успокои.

— Ела при мен — каза той и й направи място на седалката до себе си.

Тя се надигна, пристъпи към него, но спря и помоли:

— Внимавай за грима.

— Обещавам.

Вин кимна, седна и той я прегърна.

— Внимавай и с прическата — предупреди го тя. — И да не си изцапаш сюртука.

— Кога пък стана толкова предпазлива?

— Заради роклята е. Веднага щом облека рокля, в мен се пробуждат уроците на Сейзед.

— Наистина ти стои добре — рече Елънд.

Вин поклати глава.

— Какво има? — попита той. Каретата подскочи и той се наклони към нея. „Нов парфюм — помисли си. — Поне от този навик не се е отказала“.

— Това не съм аз, Елънд — каза тя тихо. — Роклята, маниерите. Всичко е лъжа.

Елънд помълча няколко секунди.

— Не възразяваш, нали? — попита тя. — Всички останали смятат, че говоря глупости.

— Не зная — призна откровено Елънд. — Когато облякох новите дрехи, наистина се почувствах различен, така че в думите ти има логика. Ако роклите те притесняват, просто не носи рокли. Вин, искам да си щастлива.

Тя се усмихна, погледна го и го целуна.

— Нали каза без тези неща?

— От теб — отвърна тя. — Аз съм Мъглородна и мога да си го позволя.

Елънд се усмихна, макар че не му беше весело. Е, разговорът поне го отвличаше от тревожните мисли.

— Понякога и аз се чувствам неудобно в тези дрехи. Всички очакват повече от мен, когато ги сложа. Очакват крал.

— Като обличам рокля — въздъхна Вин, — от мен пък очакват да съм дама. А после виждат, че съм аз, и се разочароват.

— Всеки, който се разочарова от теб, не заслужава уважение — отвърна Елънд. — Вин, не искам да си като тях. Те не са честни. Не ги интересува нищо. Харесвам те каквато си.

— Тиндуил смята, че мога да бъда и двете. Жена и Мъглородна.

— Тиндуил е умна жена — посочи Елънд. — Пряма, но мъдра. Трябва да я слушаш.

— Току-що ми каза, че ме харесваш каквато съм.

— Така е. Но щях да те харесвам каквато и да си, Вин. Аз те обичам. Въпросът е ти как се харесваш.

Тя се замисли.

— Дрехите не променят човека — продължи Елънд. — Но променят реакцията на другите към него. Струва ми се, номерът е да се убедиш, че заслужаваш реакцията, която получаваш. Можеш да носиш рокли, Вин, но нека ги ушият по твой вкус. Не се тревожи, че не даваш на хората каквото искат. Покажи им каква си и това ще е достатъчно. — Той млъкна и се усмихна. — За мен е.

Тя отвърна на усмивката му и внимателно се облегна на рамото му.

— Добре. Стига приказки. Да се захващаме за работа. Разкажи ми повече за характера на баща ти.

— Той е идеалният имперски благородник. Безскрупулен, умен, заслепен от властта. Помниш ли… какво се случи с мен, когато бях на тринайсет? Разказвах ти.

Вин кимна.

— Баща ми доста се увличаше по скаа бордеите. Спорел мен му харесваше да си вземе някое момиче, с което да се забавлява, като знае, че след това ще бъде убита. Заради неговата страст. Държеше няколко десетки любовници и гонеше всяка, която не му се понрави.

Вин промърмори нещо под нос.

— Същият е и с политическите си съюзници. Никой не е равноправен съюзник на Къща Венчър — той просто се съгласява да бъде управляван от нея. Ако не желаеш да робуваш, няма да получиш договор.

— Познавах главатари на банди със същите маниери — каза Вин.

— И как оцеляваше, ако някой от тях ти хвърли око?

— Правех се на маловажна — обясни тя. — Снишавах се, прекланях глава и не им давах причина да ме нападнат. Точно каквото ти смяташ да правиш тази вечер.

Елънд кимна.

— Бъди внимателен — рече Вин. — Не позволявай на Страф да си помисли, че му се подиграваш.

— Добре.

— И не му обещавай прекалено много. Дръж се, сякаш само се опитваш да си твърд. Нека си помисли, че може да изкопчи от теб каквото поиска — това ще му хареса.

— Виждам, че имаш опит в тези неща.

— Твърде голям — отвърна Вин. — Но ти си го чувал и преди.

Елънд кимна. Бяха обмислили старателно плановете си. Оставаше да ги реализират. „Накарай Страф да си мисли, че сме слаби, намекни му, че ще му предадем града — но само ако ни помогне срещу Сет“.

Елънд вече виждаше зад прозореца огньовете на армията. „Колко е голяма! Къде ли баща ми се е научил да командва подобна армия?“ Беше се надявал, че липсата на военен опит ще доведе до лошо командване на армията. Но шатрите бяха подредени в строги редици и униформите на войниците изглеждаха спретнати и чисти. Вин се наведе към своя прозорец и взе да се оглежда с нескрито любопитство.

— Погледни — рече тя и посочи.

— Какво? — Елънд се наведе към нея.

— Принудител.

Елънд доближи чело до прозореца и забеляза един бивш имперски жрец — с характерна татуировка около очите — да се разхожда пред строените войници.

— Това било значи. Използва принудители за командири.

— Съвсем логично е — отвърна Вин. — Те имат опит с управлението на големи групи хора.

— Както и със снабдяването — добави Елънд. — Да, отлична идея. Но все пак съм изненадан. Ако все още се нуждае от принудителите, не означава ли това, че признава върховната власт на лорд Владетеля? Повечето от останалите крале прогониха принудителите веднага щом им се удаде възможност.

Вин се намръщи.

— Не каза ли, че баща ти обича едноличната власт?

— Така е — потвърди Елънд. — Но освен това обича и инструментите на властта. Винаги е държал при себе си кандра, знае се, че е наемал особено опасни аломанти. Уверен е, че може да ги контролира — и вероятно си мисли същото за принудителите.

Каретата забави и спря пред голяма шатра. Страф Венчър излезе след минутка.

Бащата на Елънд беше едър мъж с властна осанка. Брадата, която си бе пуснал наскоро, само подсилваше ефекта. Носеше строг шит по мярка костюм, като тези, които се бе опитвал да накара да носи Елънд. Тъкмо заради това Елънд бе предпочел небрежните дрехи, разкопчаните жилетки и твърде широките панталони. Всичко, с което да се отличава от баща си.

Съпротивата му обаче открай време не беше упорита. Правеше дребни номера, с които да ядоса баща си и се държеше глупаво, защото знаеше, че ще му се размине. Нито едно от тези неща нямаше особено значение.

Не и до последната нощ. Лутадел бе обхванат от пламъци, бунтът на скаа заплашваше да излезе извън контрол и да обхване целия град. Нощ на хаос и разрушение, през която Елънд не знаеше къде е Вин.

Нощта, в която се изправи срещу Страф Венчър.

„Не съм момчето, което тормозеше, татко“.

Вин го стисна за ръката и Елънд слезе от каретата. Страф ги чакаше мълчаливо. На лицето му се изписа странно изражение, когато Елънд подаде ръка на Вин.

— Ти дойде — каза той.

— Изненадан ли си, татко?

Страф поклати глава.

— Виждам, че си същият глупак, какъвто беше, момче. Сега си под моя власт — мога да те убия с едно махване на ръката. — И вдигна ръка, сякаш се готвеше да го направи.

„Сега е моментът“ — помисли си Елънд с разтуптяно сърце.

— Винаги съм бил под твоя власт, татко — рече той. — Можеше да ме убиеш още преди месеци, да превземеш целия град, ако пожелаеш. Не виждам с какво идването ми тук променя нещата.

Страф се поколеба.

— Дойдохме за вечеря — продължи Елънд. — За да те запозная с Вин и да обсъдим някои важни за теб въпроси.

Страф се намръщи.

„Точно така — помисли Елънд. — Имам предложение за теб. Знаеш, че първият, който изиграе козовете си, обикновено губи“.

Страф не би пропуснал възможността да спечели — дори ако му я предлага някой като Елънд. Вероятно не очакваше да чуе нещо важно от него. Но нима можеше да е напълно сигурен? Какво имаше да губи?

— Иди и кажи на готвача да приготви вечеря за трима — нареди той на един слуга.

Елънд се постара да скрие облекчената си въздишка.

— Това ли е твоята Мъглородна? — попита Страф.

Елънд кимна.

— Малка хитруша — рече Страф. — Кажи й да престане да Усмирява чувствата ми.

Вин се изчерви.

Страф посочи шатрата. Елънд поведе Вин нататък, но тя поглеждаше през рамо: очевидно не й се нравеше, че Страф е зад тях.

„Малко е късно за това…“ — помисли Елънд.

Отвътре шатрата изглеждаше точно така, както Елънд би очаквал от баща си — множество възглавници, скъпа мебелировка, Обзавеждането целеше да подчертава положението на Страф. Подобно на масивните цитадели в Лутадел, обстановката, в която живееше един благородник, подсилваше усещането за неговата значимост.

— Той е добър — прошепна Вин. — Бях пределно внимателна, а ме е усетил.

Елънд кимна и каза:

— Освен това е и Калаено око. Така че най-вероятно сега ни подслушва.

Погледна към входа. Страф влезе след миг. По нищо не си личеше дали ги е чул. Последваха го неколцина слуги, които носеха голяма маса за хранене.

Вин си пое рязко дъх. Слугите бяха скаа — имперски скаа, от старата традиция. Бяха парцаливи, с дрипави сюртуци и по множеството белези и синини си личеше, че често ги бият. Носеха масата със сведени погледи.

— Какво ти стана, момиче? — попита Страф. — А, това ли било? Ти си скаа, нали — въпреки хубавките дрехи, под които се криеш? Елънд е много мил, аз не бих ти позволил да носиш тази рокля.

„И още много неща“ — подсказваше тонът му.

Вин стрелна Страф с поглед, приближи се до Елънд и го улови за ръката. Думите на Страф не бяха нищо повече от позьорство, но засега вършеха работа. Искаше да накара Вин да се чувства неудобно.

Елънд се намръщи, но когато я погледна, зърна на устните й да трепти зла усмивка.

„Бриз каза, че Вин е много по-умела в аломантията от повечето Усмирители — напомни си той. — Баща ми наистина е добър, но за да я усети… тя му е позволила, разбира се“.

Елънд отново погледна Страф, който не пропусна да удари един от излизащите скаа.

— Дано не са ти роднини — рече на Вин. — Защото напоследък са доста лениви. Май ще трябва да екзекутирам неколцина.

— Аз вече не съм скаа — отвърна тихо Вин. — Аз съм благородничка.

В отговор Страф се изсмя. Вече беше отписал Вин като заплаха. Знаеше, че е Мъглородна, вероятно бе чул, че е опасна, а сега предполагаше, че е слаба и незначителна.

„Бива я в тази игра“ — помисли одобрително Елънд. Слугите започнаха да поднасят ястия — доста впечатляващи, като се имаха предвид обстоятелствата. Докато чакаха, Страф извика помощника си и му нареди:

— Повикай Хоселе. И й кажи да побърза.

„Изглежда по-малко резервиран, отколкото го помня“ — помисли Елънд. В дните на лорд Владетеля благородниците спазваха строга етикеция на поведение пред другите, макар че можеха да си позволят някои екстравагантни постъпки, когато са сред свои. Можеха да танцуват и да разговарят сдържано на бала и да се забавляват с блудници и алкохол в малките часове на нощта.

— Защо си пуснал брада, татко? — попита Елънд. — Доколкото знам, брадите още не са на мода.

— Аз определям модата, момче. Сядайте.

Вин почака с почтително изражение, докато Елънд се настани, преди да заеме мястото си. Държеше се, сякаш едва владее нервността си, озърташе се, като че ли част от нея иска да избяга.

— А сега — поде Страф — да чуем защо си тук.

— Мисля, че е очевидно, татко — отвърна Елънд. — Тук съм да обсъдим съюза.

Страф повдигна вежди.

— Съюз? И двамата току-що се съгласихме, че животът ти ми принадлежи. Не виждам смисъл да се съюзявам с теб.

— Може би — отвърна Елънд. — Но не бива да забравяме и някои други фактори. Предполагам, че не си очаквал появата на Сет, нали?

— Сет не ми е грижа — отвърна Страф и се съсредоточи върху яденето. Вин сбърчи нос, като го видя лакомо да хапва от голямо парче месо.

Елънд отряза късче от своето.

— Татко, човек с армия голяма почти колкото твоята не може да не бъде грижа.

Страф сви рамене.

— Няма да бъде, когато се преместя зад стените. А ти ще ми отвориш вратите, след като сме съюзници, нали?

— И да поканя Сет да нападне града? — попита Елънд. — Да, двамата с теб ще можем да го задържим, но защо да избираме отбранителна тактика? Защо да му позволим да отслаби стените и вероятно да продължи обсадата, докато нашите две армии не започнат да гладуват? Трябва да го нападнем, татко.

— И смяташ, че ми е нужна помощта ти за това? — изсумтя Страф.

— Да, ако искаш успехът ти да е пълен. Заедно лесно ще се справим с него — но не и поединично. Нуждаем се един от друг. Хайде да го нападнем. Ти ще водиш твоята армия, аз — моята.

— Защо си толкова нетърпелив? — попита Страф и присви очи.

— Защото искам да докажа нещо — обясни Елънд. — Виж, и двамата знаем, че ти ще ми отнемеш Лутадел. Но ако преди това нападнем Сет, ще изглежда, сякаш сме сключили съюз още в началото. Ще мога да ти предам града, без да изглеждам пълен глупак. Ще го представя така, сякаш съм повикал баща си на помощ срещу армия, за която съм бил известен, че идва. Ще ти предоставя града и отново ще стана твой наследник. И двамата знаем какво искаме. Но първо Сет трябва да умре.

Страф се замисли. Елънд виждаше, че думите му попадат в целта. „Да — помисли си той. — Мисли си, че съм момчето, което познаваш — ексцентрично, необуздано и глупаво в съпротивата си. Но че все пак се опитвам да спася авторитета на Венчърови“.

— Не — заяви Страф.

Елънд се ококори.

— Не — повтори Страф и се върна към храненето. — Няма да стане така, момче. Аз ще реша кога — и дали — ще атакуваме Сет.

„Това трябваше да се получи!“ — Елънд се ядоса. Зачуди се къде може да е сбъркал. Все пак усещаше леко колебание у баща си.

„Трябва ми още информация“. Погледна настрани и забеляза, че Вин върти нещо между пръстите си. Вилица. Тя срещна погледа му и я почука леко с пръст.

„Метал — помисли Елънд. — Добра идея“.

— Дошъл си за атиума — каза на баща си. — Не е нужно да завладяваш града, за да го получиш.

Страф се наведе напред.

— Защо не го продаде?

— Татко, нищо не примамва по-бързо акулите от прясната кръв — отвърна Елънд. — Ако бях продавал големи количества атиум, щях да разкрия, че наистина го притежавам. Което е доста лоша идея, като се имат предвид усилията ни да разсеем тези слухове.

Зад стените на шатрата се чу шум и в помещението влезе момиче. Носеше бална рокля — червена на цвят — и косата й бе сплетена на дълга черна плитка. Нямаше повече от петнайсет.

— Хоселе — рече Страф и й посочи креслото до себе си. Момичето кимна покорно и изтича до своя господар. Беше се гримирала, а роклята й бе доста къса. За Елънд нямаше съмнение каква е връзката й с баща му.

Страф се усмихна и продължи да дъвче. Момичето малко приличаше на Вин — имаше мургава кожа, същата черна коса и подобни нежни черти. Това беше поредното изявление. Мога да си намеря досущ като твоята — дори по-млада и по-красива.

Точно в този момент — докато гледаше подигравателното пламъче в очите на баща си — Елънд осъзна защо го мрази толкова много.

— Може би бихме могли да сключим сделка, момче — рече Страф. — Предай ми атиума и аз ще се разправя със Сет.

— Пренасянето ще отнеме време — отвърна Елънд.

— Защо? Атиумът не е тежък.

— Защото е много.

— Не толкова, че да не можеш да го натовариш на една карета.

— По-сложно е, отколкото си мислиш възрази Елънд.

— Не смятам — отвърна засмяно Страф. — Просто не искаш да ми го предадеш.

Елънд се намръщи.

— Нямаме атиум — прошепна Вин.

Страф се извърна към нея.

— Така и не го намерихме — продължи тя. — Келсайър свали лорд Владетеля, за да можем да се доберем до неговия атиум. Но не можахме да открием къде го държи. Вероятно не е в града.

„Виж, това не го очаквах…“ — помисли Елънд. Разбира се, Вин често действаше спонтанно, също както и Келсайър. Когато си с Вин, всички планове могат да хвръкнат в един миг през прозореца — но обикновено след това тя правеше нещо още по-добро.

Страф мълчеше. Изглежда, бе повярвал на Вин.

— Значи наистина няма какво да ми предложите.

„Трябва да се преструвам на слаб — напомни си Елънд. — Да го накарам да мисли, че може да превземе града по всяко време. Но че не си заслужава да го прави. — Запотропва по масата, като се стараеше да изглежда изнервен. — Ако повярва, че атиумът не е у нас, едва ли ще нападне града веднага. Няма какво да спечели там. Затова Вин му разкри истината“.

— Вин не знае какво говори — обади се той. — Държа атиума на скрито място дори от нея. Сигурен съм, че ще можем да уредим нещо, татко.

— Не — заяви Страф. Изглеждаше развеселен. — Ти наистина нямаш атиум. Зейн каза… но нищо, тогава не му повярвах…

Страф поклати глава и отново почна да яде. Момичето до него не се хранеше, седеше тихо, като украшение, за каквото вероятно я имаха. Страф отпи голяма глътка вино, въздъхна доволно, погледна малката си любовница и й нареди:

— Излез.

Момичето незабавно стана и излезе.

— Ти също — обърна се Страф към Вин.

Вин замръзна и погледна Елънд.

— Всичко е наред — каза той бавно.

Тя се поколеба, после кимна. Самият Страф не представляваше голяма опасност за Елънд, а тя беше Мъглородна. Ако нещо се объркаше, можеше бързо да се върне при него. Ако излезеше, те щяха да продължат с ролите, които играеха — Елънд щеше да изглежда още по-безпомощен. И щеше да е дори в по-добра позиция да преговаря със Страф.

Вин поне се надяваше да е така.

— Ще чакам отвън — каза тя и излезе.