Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (26)

24.

Той командваше крале и макар да не мечтаеше за империя, стана по-велик от всички преди него.

Вин седеше на покрива на Цитаделата Венчър, заобиколена от мъгли.

Сейзед не беше човек, склонен към преувеличения. В работата си беше безупречен — личеше си по маниерите му, по стремежа към чистота и дори от начина, по който говореше. Още по-безупречен ставаше, когато се заемеше с изследванията си. Вин бе готова да повярва на откритията му.

Тя също бе виждала някои неща в мъглите. Опасни неща. Възможно ли бе мъртвите, на които се бе натъкнал Сейзед, да са жертви на мъгливи призраци? „Ако е така, защо Сейзед не говори за призрачни очертания в мъглата?“

Въздъхна, затвори очи и разпали бронз. Чуваше призрака, който я наблюдаваше отблизо. Чуваше и другото — странното туптене в далечината. Отвори очи, без да гаси бронза, и безшумно извади нещо от джоба си — един лист от дневника. На светлината от прозореца на Елънд прочете написаното:

Нощем успявам да поспя само няколко часа. Трябва да се придвижваме напред — да преодоляваме колкото се може по-голямо разстояние, — но когато най-сетне си легна, сънят ми убягва. Същите мисли, които ме терзаят денем, се нахвърлят и нощем върху мен.

И не само това, но и чувам тътнещи звуци отгоре, пулсациите на планините. Които ме притеглят все по-близо с всеки удар.

Тя потрепери. Беше помолила един от съгледвачите на Елънд да разпали бронз и той бе заявил, че не долавя нищо от север. Или той беше кандрата и лъжеше, че може да използва бронз, или Вин бе единствената, която чуваше това туптене. Само тя и един човек, умрял преди хиляда години.

Човекът, когото всички смятали за Героя на времето.

„Не ставай глупава — рече си тя и сгъна листа. — Правиш прибързани заключения“.

ОреСюр се размърда до нея, вдигна глава и се загледа към града.

А тя отново си спомни думите на Сейзед. Нещо ставаше с мъглите. Нещо лошо.

 

 

Зейн не я откри на покрива на Цитаделата Хастинг.

Спря сред мъглата и се огледа. Очакваше да я намери тук, на мястото на последния им двубой. Дори само мисълта за това го караше да тръпне от нетърпение.

През изминалите месеци винаги се бяха срещали там, където се разделяха предишния път. Но вече няколко нощи той идваше тук, а тя не се появяваше. Той си припомни заповедите на Страф и се намръщи.

Рано или Късно Страф щеше да му нареди да я убие. Не беше сигурен кое го безпокои повече — дали растящото нежелание да изпълни подобна заповед, или безпокойството, че може и да не се справи.

„Дали тя не е човекът, който накрая ще ми осигури покой? Който ще ме убеди да си… отида?“

Не можеше да си обясни защо му е нужна причина за това. Донякъде го приписваше на болния си разсъдък, макар че по-рационалната част от ума му го уверяваше, че това е слабо извинение. Дълбоко в себе си бе приел Страф за свой повелител. Не би могъл да го изостави, ако не открие друг, на когото да разчита.

Обърна гръб на Цитаделата Хастинг. Омръзна му да чака, беше време да я потърси сам. Хвърли една монета и се понесе над града. И съвсем скоро я намери — беше на Цитаделата Венчър. Навярно пазеше глупавия му брат.

Зейн заобиколи отдалече, стараеше се да поддържа нужната дистанция, за да не може Вин да го види дори с подсилените си с калай очи. Приземи се от задната страна на покрива и го прекоси безшумно. Когато се приближи, я видя да седи на ръба на покрива. Не полъхваше никакъв ветрец.

Изведнъж тя трепна и се обърна. Той изруга наум — беше го усетила, макар че нямаше как.

Както и да е, беше разкрит.

 

 

— Зейн — каза тя спокойно. Носеше обичайните си черни дрехи, без мъглопелерина.

— Чаках те — отвърна той. — На покрива на Цитаделата Хастинг. Надявах се да дойдеш.

Тя въздъхна, без да сваля поглед от него.

— Не съм в настроение за двубой.

— Жалко. — Той я погледна. Приближи се и Вин видимо се напрегна. Той спря до ръба на покрива и погледна към терасата на Елънд.

Вин погледна ОреСюр. Овчарката местеше очи между нея и Зейн.

— Толкова си загрижена за него — тихо промълви Зейн.

— За Елънд ли?

— Да. Макар че той те използва.

— Вече обсъдихме това, Зейн. Той не ме използва.

Зейн я погледна. Стоеше прав, спокоен и самоуверен в нощта.

„Толкова е силен — помисли тя. — И уверен в себе си. Толкова е различен от…“

Сепна се.

Зейн бе извърнал глава.

— Кажи ми, Вин… Когато беше по-малка, не жадуваше ли за сила?

Вин се учуди на странния въпрос.

— Какво искаш да кажеш?

— Израсла си на улицата — отвърна Зейн. — Когато беше малка, не ти ли се искаше да си по-силна? Не мечтаеше ли за свобода, да убиеш тези, които те измъчват?

— Разбира се, че мечтаех.

— А сега имаш тази сила — посочи Зейн. — Какво би казало онова момиче, ако можеше да те види? Мъглородна, която се превива пред волята на други? Могъща и същевременно покорна?

— Сега съм друг човек, Зейн — отвърна Вин. — Надявам се, че съм научила доста неща оттогава.

— Според мен детските инстинкти са най-искрени — отвърна Зейн. — Най-естествени.

Вин не отговори.

Зейн се завъртя бавно, оглеждаше града, без да се притеснява, че е с гръб към нея. Вин го погледна и хвърли една монета. Тя издрънча върху металния покрив и Зейн веднага се извърна към нея.

„Не — помисли Вин. — Той не ми вярва“.

Зейн отново се обърна. Вин продължаваше да го следи.

Разбираше какво има предвид, защото някога и тя бе имала подобни мисли. Интересно, какъв ли човек щеше да е сега, ако се бе сдобила с всички тези способности, без да се научи на приятелство и доверие в групата на Келсайър?

— Какво щеше да направиш, Вин? — попита я той отново. — Ако нямаше никакви задръжки, ако не се безпокоеше за последствията от действията си?

„Щях да ида на север. — Това бе първата й мисъл. — Да открия причината за този пулсиращ звук“. Но не го каза.

— Не зная — рече уклончиво.

Той я погледна пак.

— Струва ми се, че не ме възприемаш сериозно. Извинявам се, ако ти губя времето.

Обърна се и застана между нея и ОреСюр. Вин го погледна с внезапно пробудена тревога. Беше дошъл да си приказват, не да мерят сили, а тя бе пропуснала тази възможност. Никога нямаше да го привлече на своя страна, ако не разговаря с него.

— Да ти кажа ли какво щях да направя? — попита тя и гласът й отекна в смълчаните мъгли.

Зейн спря.

— Ако можех да използвам силата си както искам? — продължи тя. — Без да мисля за последствията? Щях да го пазя.

— Твоя крал?

— Да. Тези хора, които доведоха тук армиите си — твоят господар и онзи Сет. Щях да ги убия. Щях да използвам силата си, за да направя така, че никой да не заплашва Елънд.

Зейн кимна и тя видя уважение в очите му.

— И защо не ги убиеш?

— Защото…

— Май си объркана — прекъсна я Зейн. — Знаеш, че инстинктът да убиеш тези хора е правилен — но го сдържаш. Заради него.

— Ще има последствия, Зейн. Ако ги убия, армиите пак ще ни нападнат. В момента дипломацията върши по-добра работа.

— Може би — рече Зейн. — Докато той не поиска да ги премахнеш.

— Елънд не действа по този начин — изсумтя Вин. — Той не ми нарежда и единствените хора, които убивам, са тези, които се опитват първи да го направят.

— Така ли? — попита Зейн. — Може да не действаш по негови заповеди, но и не му възразяваш. Ти си негово оръжие. Не го казвам, за да те обидя — аз съм инструмент също като теб. Никой от нас не може да се освободи. Не и сам.

Изведнъж монетата, която Вин бе хвърлила, подскочи във въздуха и полетя към Зейн. Вин се напрегна, но металното кръгче кацна върху дланта му.

— Интересно — рече той, докато я въртеше между пръстите си. — Мнозина Мъглородни смятат парите за ценност. А е толкова лесно да го забравиш, когато ги използваш почти непрестанно. Когато за теб са нещо друго. Когато са само… средство…

Подхвърли монетата нагоре и я изстреля в нощта.

— Трябва да вървя — каза и се обърна.

Вин вдигна ръка да го спре. Спомни си, че имаше и нещо друго, за което иска да разговарят. От толкова време не бе общувала с друг Мъглороден, и то такъв, който осъзнава силата си. Някой като нея.

Реши, че не бива да се поддава на това желание точно сега. Затова го остави да си върви и се върна към прекъснатото си бдение.