Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (25)

23.

Терис го отхвърли, а той дойде да ги поведе.

— Крал Лекал твърди, че разполага с двайсет хиляди от тези същества — говореше тихо Сейзед.

„Двайсет хиляди?“ — помисли смаяно Елънд. Вероятно бяха дори по-опасни от петдесетте хиляди на Страф.

Бяха се събрали в една ниша в кухнята на двореца, та готвачите да приготвят късна вечеря — Сейзед бе отказал да будят слугите, за да им подготвят столовата.

И така, седяха на прости дървени пейки достатъчно далече от готвачите, за да не могат да ги чуват. Вин седеше до Елънд, прегърнала го през кръста, овчарката бе легнала в краката й. Бриз — седеше от другата страна — дори не се беше сресал: малко се ядоса, когато го събудиха. Хам въобще не си бе лягал, както и самият Елънд — на него му се бе наложило да пише писмо до Събора, в което да обяснява, че срещата му със Страф е информативна, а не представлява начало на преговори.

Доксон беше седнал на един стол, както винаги възможно по-далече от Елънд. Клъбс се бе сгърбил в другия край на пейката, макар че Елънд не можеше да определи дали позата му издава умора, или обичайната сръдливост. Дух се бе разположил върху една масичка за сервиране и похапваше каквото успееше да отмъкне от сърдитите готвачи. Освен това, забеляза Елънд, флиртуваше с една сънена прислужница.

И в средата на всичко това Сейзед. Точно срещу Елънд, спокоен и уравновесен, какъвто беше винаги. С прашни дрехи и без типичните за него метални украшения — навярно свалени, за да не изкушава крадците, реши Елънд. Беше успял да измие лицето и ръцете си и дори с изцапаните от дългото пътуване дрехи изглеждаше спретнат.

— Простете, ваше величество — продължи той, — но не мисля, че можете да имате доверие на крал Лекал. Зная, че сте били приятели преди Рухването, но сегашното му състояние изглежда някак… нестабилно.

Елънд кимна и попита:

— Как според теб успява да ги контролира?

Сейзед поклати глава.

— Нямам представа, ваше величество.

— При мен има войници, дошли от юг след Рухването — обади се Хам. — Служили са в един гарнизон близо до лагер на колоси. Не изминал и ден от смъртта на лорд Владетеля и тези същества полудели. Нападнали всички в района — унищожили села, гарнизони, градчета.

— Същото се случило и на северозапад — обади се Бриз. — В земите на лорд Сет нахлули бежанци, прогонени от вилнеещи колоси. Сет се опитал да свика под знамената си гарнизона на колосите в близост до неговите земи и известно време те го следвали. Но после нещо ги накарало да променят отношението си и нападнали армията му. Наложило се да ги изтреби до крак — изгубил към две хиляди войници срещу малък гарнизон от петстотин колоса.

Всички отново се умълчаха. „Петстотин колоса са избили две хиляди души — помисли Елънд. — А армията на Джастис е от двайсет хиляди чудовища. Лорд Владетеля да ни е…“

— И кога ще са тук? — попита Клъбс. — На какво разстояние са?

— Аз дойдох за малко повече от седмица — отвърна Сейзед. — Стори ми се, че крал Лекал е на лагер там от известно време. Със сигурност се придвижва насам, но не зная колко време ще му отнеме.

— Вероятно не е очаквал две армии при градските стени — отбеляза Хам.

— Какво ще правим сега? — попита Елънд.

— Не виждам какво въобще може да се направи, ваше величество — отвърна Доксон и поклати глава. — От доклада на Сейзед си вадя заключението, че едва ли ще се споразумеем с Джастис. А и след като сме обсадени, възможностите ни са доста ограничени.

— Може просто да реши да се обърне и да си тръгне — подхвърли Хам. — Като види, че тук вече има две армии…

— Той знае за тези армии, господарю Хамънд — рече Сейзед. — Изглежда напълно уверен в мощта на своите колоси.

— С двайсет хиляди зад гърба си — рече Клъбс — би могъл да се справи с всяка от двете армии.

— Но ще се затрудни, ако нападне и двете — рече Хам. — На негово място щях да се замисля. Достатъчно е да се появи тук с колосите и току-виж Сет и Страф се съюзили срещу него.

— Което би ни свършило чудесна работа — рече Клъбс. — Колкото повече противници се бият, толкова по-добре за нас.

Елънд се облегна назад. Беше му приятно да усеща ръката на Вин. Чувстваше се по-силен, когато тя беше близо до него. „Двайсет хиляди колоса“. Струваха му се много по-страшни от двете армии заедно.

— Може пък да е за добро — заговори Хам. — Ако Джастис изгуби контрол над тези същества, те ще пометат другите две армии.

— Така е — потвърди Бриз. — Но трябва да задържим положението, докато колосите пристигнат. Още една армия означава по-големи шансове за нас.

— Не ми харесва идеята за колоси пред градските стени — рече Елънд и потрепери нервно. — Каквото и предимство да има в това за нас. Ако нападнат града…

— Предлагам да му мислим, когато се появят — обади се Доксон. — Засега ще продължаваме според предварителния план. Негово величество ще се срещне със Страф и ще се опита да го примами в тайно съглашение с нас. Ако имаме късмет, близостта на колосите може да го направи по-сговорчив.

Елънд кимна. Страф се бе съгласил на среща и я бяха уговорили за след няколко дни. Съборът беше разгневен, че Елънд не им разкрива часа и мястото на срещата, но не можеха да направят нищо по въпроса.

— Както и да е — въздъхна Елънд. — Сейз, казваш, че има още новини. Надявам се да са по-добри.

Сейзед не бързаше да отговори. Главният готвач най-сетне донесе вечерята — варен ечемик с късчета месо и подправки. Уханието пробуди отново глада на Елънд и той му кимна с благодарност: главният готвач бе настоял да приготви вечерята лично въпреки късния час.

Сейзед почака, докато готвачите и прислугата излязат, и каза:

— Не исках да говоря за това, ваше величество, като се имат предвид грижите, които и без това са ви на главата.

— Няма значение, кажи ми.

— Страхувам се, че с убийството на лорд Владетеля изложихме света на нова опасност. На неочаквана опасност.

Бриз повдигна уморено вежди.

— Неочаквана? Искаш да кажеш нещо друго освен вилнеещи колоси, жадни за власт тирани и бандити?

Сейзед се поколеба.

— Боя се, че става въпрос за някои далеч по-неопределени явления. Нещо не е наред с мъглите.

Вин настръхна и свали ръката си от кръста на Елънд.

— Какво искаш да кажеш?

— Проследих верига от събития — обясни Сейзед. Беше снел глава, сякаш е засрамен. — Започнах нещо като собствено разследване. Чух разкази за мъгли, които излизат дневно време.

Хам сви рамене.

— Случва се понякога. Има мъгливи дни, особено есенно време.

— Не това имах предвид, господарю Хамънд — рече Сейзед. — Мъглите и дневната мъгла са различни неща. Трудно е да се определи на пръв поглед в какво се състои разликата, но опитно око ще я забележи. Истинските мъгли са по-плътни и…

— Се движат по различен начин — добави тихо Вин. Като реки в небето. Никога не се задържат на едно място, местят се, сякаш сами създават вятър.

— И не могат да влизат в сгради — добави Клъбс. Нито и шатри. Изпаряват се веднага.

— Да — потвърди Сейзед. — Когато за пръв път чух съобщенията за мъгли през деня, реших, че хората са станали жертва на собствените си суеверия. Чувал съм за много скаа, отказали да излязат през мъгливи утрини. Но съобщенията пробудиха любопитството ми и аз ги проследих до едно селце на юг. Известно време останах да преподавам там, ала не открих никакви потвърждения за тези истории. И тогава се отправих към двореца. — Той спря и се намръщи леко. — Ваше величество, моля ви, не ме мислете за луд. Докато пътешествах, минах през една затворена долина и видях с очите си такава мъгла. Носеше се бавно над полето, сякаш се прокрадваше към мен. Посред бял ден.

Елънд погледна Хам и той сви рамене и измърмори:

— Какво ме гледаш?

— Пита те за мнението ти, драги — изсумтя Бриз.

— Е, нямам мнение.

— Някои философи имат.

— Аз не съм философ — възрази Хам. — Просто обичам да разсъждавам за разни неща.

— Ами поразсъждавай върху това тогава — тросна се Бриз.

Елънд се обърна към Сейзед.

— Тези двамата винаги ли са такива?

— Не съм сигурен, ваше величество — отвърна с усмивка Сейзед. — Познавам ги съвсем малко по-дълго от вас.

— Да, винаги — намеси се Доксон. — Само дето с годините става по-зле.

— Сигурно си гладен? — каза Елънд на Сейзед и кимна към чинията.

— Ще ям, когато приключим разговора.

— Сейзед, вече не си слуга — обади се Вин. — Не е необходимо да се безпокоиш за подобни неща.

— Не е въпросът дали съм слуга, господарке Вин — отвърна Сейзед. — Просто така съм възпитан.

— Сейзед — каза строго Елънд.

— Да, ваше величество?

Елънд му посочи чинията.

— Яж. Друг път ще показваш възпитание. Сега искам да се нахраниш — ти си сред приятели.

Сейзед се поколеба и го погледна странно.

— Да. Добре, ваше величество. — И взе ножа и вилицата.

— И така — рече Елънд. — Защо смяташ, че мъглата, която си видял през деня, е толкова важна? Знаем какви неща говорят скаа — страхуват се безпричинно от мъглите.

— Скаа може да са по-мъдри, отколкото ги смятаме, ваше величество — отвърна Сейзед и почна да се храни. — Изглежда, тази мъгла убива хора.

— Какво?! — попита Вин и се наведе напред.

— Не съм го видял с очите си, господарке Вин — рече Сейзед. — Но видях последиците и събрах всички възможни сведения. Та според всички мъглата убива хора.

— Това е нелепо — заяви Бриз. — Мъглата е безвредна.

— Точно това си помислих и аз, господарю Ладриан — каза Сейзед. — Но някои от съобщенията бяха доста подробни. Инцидентите са се случвали винаги през деня и според разказвачите мъглата се увивала около някой нещастник, който след това издъхвал — в агония. Лично разпитах очевидците.

Елънд се намръщи. Ако бе чул това от някой друг, щеше да реши, че са пълни глупости. Но Сейзед… Сейзед беше човек, чиято дума тежи. Седналата до Елънд Вин следеше разговора с нарастващ интерес и дъвчеше замислено долната си устна. Странно, но не направи никакъв коментар — макар че останалите реагираха като Бриз.

— Сейз, в това няма никаква логика — заяви Хам. — Крадци, благородници и аломанти излизат в мъглите от векове.

— Така е, господарю Хамънд — съгласи се Сейзед. — Единственото обяснение, за което се сетих, замесва и лорд Владетеля. Не съм чувал за смърт, причинена от мъгла, преди Рухването, но след това тези съобщения като че ли взеха да се множат. Идват предимно от Външните области, но постепенно сякаш се придвижват насам. Натъкнах се на един… много обезпокоителен инцидент само на няколко седмици път южно оттук, при който жителите на цяло едно село са били задържани в домовете си от мъглите.

— Какво общо може да има с това смъртта на лорд Владетеля? — попита Бриз.

— Не съм сигурен, господарю Ладриан — отвърна Сейзед. — Но това е единствената връзка, която успях да открия.

Бриз се намръщи.

— Не ме наричай така.

— Прощавайте, господарю Бриз — поправи се Сейзед. — Все още съм свикнал да наричам хората с техните фамилни имена.

— Фамилията ти Ладриан ли е? — попита Вин.

— За съжаление — отвърна Бриз. — Никога не съм я харесвал, а и Сейзед като сложи това „господарю“ отпред, направо се вбесявам.

— Само на мен ли ми се струва — попита Елънд, — или тази вечер много лесно се отклоняваме от темата?

— Сигурно защото сме изморени — обясни Бриз и се прозя. — Както и да е, ако питате мен, нашият терисец е разтълкувал погрешно фактите. Мъглата не може да убива.

— Докладвах само това, което съм установил — обясни Сейзед. — Трябва да събера още сведения по въпроса.

— Значи оставаш? — попита Вин обнадеждено.

Сейзед кимна.

— Ами обучението? — поинтересува се Бриз. — Доколкото си спомням, когато ни напусна, твърдеше, че ще прекараш живота си на път или нещо от тоя род.

Сейзед се изчерви и сведе глава.

— Боя се, че това ще трябва да почака.

— Сейзед, можеш да останеш колкото пожелаеш — заяви Елънд и стрелна с яден поглед Бриз. — Ако това, което казваш, е истина, изследванията ти по въпроса могат да се окажат много по-важни от обучението на скаа.

— Може би — рече Сейзед.

— Макар че — заговори Хам, като се подсмихваше, — би могъл да си избереш по-тихо местенце, където да се занимаваш с проучвания. Някое, което не е обсадено от две армии и двайсет хиляди колоса.

Сейзед се усмихна и Елънд се засмя одобрително. „Той каза, че инцидентите, свързани с мъглите, се движат към центъра. Към нас“.

Още един проблем, за който да се безпокоят.

— Какво става? — попита внезапно един глас и Елънд се обърна. Откъм вратата на кухнята надничаше леко разчорлената Алриане. — Чух гласове. Да няма веселба?

— Обсъждаме въпроси от държавен интерес, скъпа — обясни Бриз.

— А това другото момиче? — попита Алриане и посочи Вин. — Защо не поканихте и мен?

Елънд се намръщи. Чула гласове? Покоите за гости не бяха в близост до кухнята. А и Алриане беше облечена. Косата й бе разчорлена, но изглежда, не се бе събличала да си легне. Може би целта й бе точно такава — надзъртането й да изглежда съвсем невинно?

„Започвам да мисля като Вин“. Сякаш в подкрепа на това забеляза, че Вин също разглежда момичето с присвити очи.

— Върни се в стаята си, скъпа — каза Бриз. — Не бива да безпокоиш негово величество.

Алриане въздъхна театрално, но се обърна и послушно ся тръгна. Елънд погледна Сейзед и видя, че на лицето му е изписано любопитство. Кимна му, за да му подскаже, че ще обсъдят този въпрос по-късно, и терисецът се върна към прекъснатата си вечеря. След няколко минути групата започна да се разотива. Вин остана да прави компания на Елънд.

— Това момиче не ми харесва — подхвърли тя, след като един слуга взе раницата на Сейзед и го поведе към отредената му стая.

Елънд се обърна и я погледна.

— Трябва ли да го казвам?

Тя завъртя очи към тавана.

— Зная. „Вин, ти не вярваш на никого“. Но този път съм права. Беше облечена, а косата й беше разчорлена. Направила го е нарочно.

— Забелязах.

— Така ли? — Тя май се изненада.

— Да. Чула е, когато слугите са будели Бриз и Клъбс, и е решила да дойде. Това означава, че ни е подслушвала поне от половин час. Разчорлила се е, за да ни заблуди, че току-що се е събудила.

Вин отвори леко уста и го огледа внимателно.

— Ставаш все по-добър.

— Или това, или малката госпожица Алриане не е толкова добра.

Вин се усмихна.

— Все още се чудя как ти не я чу — промърмори той.

— Готвачите — отвърна Вин. — Вдигаха прекалено много шум. А и бях заинтригувана от разказа на Сейзед.

— Какво мислиш за това?

— По-късно ще ти кажа.

— Добре. — Елънд забеляза, че овчарката се изправя и се протяга. „Защо ли настоя да вземе ОреСюр на срещата? Нали само допреди седмица се оплакваше, че не може да го понася?“

Овчарката се обърна и погледна към прозореца. Вин проследи погледа й.

— Излизаш ли? — попита Елънд.

— Да. Нещо ме безпокои тази нощ. Ще съм близо до твоя прозорец.

Целуна го и тръгна към прозореца. Докато я изпращаше с поглед, Елънд се зачуди какво ли я е заинтригувало в думите на Сейзед. И какво не му казва.

„Престани“ — рече си твърдо. Може би наистина бе станал твърде добър. От всички хора в двореца Вин бе последната, на която не можеше да има доверие. Но всеки път, когато му се струваше, че е започнал да я опознава, бързо научаваше колко малко знае всъщност за нея.

 

 

„Може би не трябваше да говоря за мъглите — мислеше си Сейзед, докато следваше слугата по коридора. — Обезпокоих краля с нещо, което може да е само рожба на въображението ми“.

Стигнаха до стълбището и слугата го попита дали ще иска да му приготвят вана. Сейзед поклати глава. При други обстоятелства с радост би приел. Но след като се бе наложило да прекоси с ускорени темпове Централната област, след като беше в плен на колоси, а после трябваше да тича до Лутадел, умората му граничеше с изтощение. Силите едва му бяха стигнали да се нахрани. Единственото, което искаше сега, бе да спи.

Слугата кимна и го поведе по един страничен коридор.

Дали не си измисляше причини, които не съществуваха? Всеки учен знаеше, че една от най-големите опасности при важно изследване е желанието бързо да намериш точни и ясни отговори. Със сигурност не си измисляше разпитите, които бе провел, но дали не преувеличаваше тяхната важност? С какво всъщност разполагаше? Свидетелства на безумец, полудял до степен да се прехранва с канибализъм? Истината беше, че Сейзед не бе виждал с очите си мъглата да убива.

Слугата го отведе в спалнята за гости и Сейзед му пожела лека нощ. Изчака го да си тръгне, с трепкаща свещ в ръка, след като бе оставил лампата на Сейзед. През по-голямата част от живота си Сейзед бе принадлежал към една определена класа слуги, ценени високо заради уменията и възпитанието им. Беше управлявал стопанства и имения, беше ръководил слуги като този, който току-що излезе.

„Друг живот“ — помисли си той. По онова време винаги се бе ядосвал, че не му остава много време за изследвания. Колко странно, че след като Последната империя бе рухнала не без негова помощ, сега имаше още по-малко свободно време.

Посегна да отвори вратата и замръзна. Вътре светеше.

„Дали са оставили лампата заради мен?“ Побутна бавно вратата. Някой го очакваше.

— Тиндуил — тихо каза Сейзед.

Тя седеше зад бюрото, строга и скромно облечена, както винаги.

— Сейзед — отвърна тя, докато той пристъпваше в стаята.

— Виждам, че си откликнала на молбата ми — рече той.

— А ти игнорира моята.

Сейзед избягваше погледа й. Остави лампата на бюрото и каза:

— Забелязах, че кралят е с нова униформа и има съответстваща промяна в поведението му. Мога да кажа, че си се справила добре.

— Едва започваме — отвърна тя. — Ти беше прав за него.

— Крал Венчър е много добър човек — заяви Сейзед и отиде до умивалника, за да си измие лицето. Студената вода го разсъни, но това беше добре: предстоеше му труден разговор с Тиндуил.

— От добрите хора нерядко стават лоши крале — посочи тя.

— Но от лошите никога не стават добри крале — отвърна той. — По-добре е да започнеш с добър човек и да работиш върху останалото.

— Може би — рече Тиндуил. Наблюдаваше го с обичайното си сурово изражение. Други сигурно я смятаха за студена, дори неумолима. Но Сейзед никога не я бе виждал такава. Като се имаше предвид всичко, което бе преживяла, той я намираше за забележително спокойна и уверена. Откъде ли черпеше тези сили?

— Сейзед, Сейзед… — въздъхна тя. — Защо се върна в Централната област? Знаеш какви разпореждания ти даде Синодът. Трябваше да останеш в Източните провинции и да учиш хората по границите.

— Там бях — отвърна Сейзед. — А сега съм тук. Югът ще изкара известно време без мен.

— Така ли? И кой ще ги учи на земеделие, за да могат да произвеждат достатъчно храна, та да издържат през студените месеци? Кой ще им обясни основните правни принципи, за да се самоуправляват? Кой ще им покаже как да възвърнат изгубената си вяра и религия? Винаги си жадувал страстно да го правиш.

Сейзед остави кърпата.

— И ще го правя, но след като свърша една по-важна работа.

— Че каква по-важна работа може да имаш? — попита Тиндуил. — Дългът ни повелява да го вършим, Сейзед. Дългът пред всички хора. Зная, че Лутадел е важен за теб, но няма какво да правиш тук. Аз ще се погрижа за краля. Ти трябва да заминеш.

— Ценя високо това, което си направила за крал Венчър — отвърна Сейзед. — Но тук съм не заради него. Друго нещо трябва да узная.

Тиндуил се намръщи и го огледа с хладен поглед.

— Все още ли следваш тези твои призраци? Тези глупости, свързани с мъглите.

— Нещо наистина не е наред с тях, Тиндуил.

— Ох — въздъхна тя. — Не виждаш ли какво правиш, Сейзед? Прекара десет години в усилия да свалиш Последната империя. А сега, когато не ти харесва ежедневната работа, измисляш някаква страховита заплаха. Боиш се, че ще станеш ненужен.

Сейзед сведе поглед.

— Може би. Ако си права, ще помоля Синода за прошка. Всъщност при всички случаи ще трябва да го направя.

— О, Сейзед. — Тя поклати глава. — Не те разбирам. Мога да си обясня как млади и луди глави като Ведзан и Риндел отхвърлиха съветите на Синода. Но ти? Ти си образец на истински терисец — спокоен, скромен, внимателен и изпълнен с уважение. Защо непрестанно се изправяш срещу водачите? В това няма никаква логика.

— Не съм толкова мъдър, колкото си мислиш, Тиндуил — отвърна тихо Сейзед. — Аз съм само един човек, който следва това, в което вярва. А точно сега вярвам, че в мъглите се крие опасност, и трябва да разследвам подозренията си. Може би всичко това се дължи на собствената ми глупост и високомерие. Но бих предпочел да ме запомнят като глупав и високомерен, вместо да изложа на риск хората на тази страна.

— Нищо няма да откриеш.

— В такъв случай поне ще се убедя, че греша. — Сейзед я погледна в очите. — Само че не забравяй, че предишния път, когато не се подчиних на Синода, Последната империя рухна и нашият народ получи лелеяната свобода.

Тиндуил стисна устни. Не й беше приятно напомнянето на този факт — както и на другите Пазители. Тогава бяха обвинили Сейзед в неподчинение, а след това нямаше как да го похвалят за успеха.

— Не те разбирам — отвърна тихо тя. — Ти трябваше да си един от водачите ни. А не нашият най-голям бунтовник и размирник. Другите искат да се учат от теб — а не могат. Трябва ли да отхвърляш всяка заповед, която ти се дава?

Той се усмихна уморено, но не отговори.

Тиндуил въздъхна и се изправи. Тръгна към вратата, но спря до него и го улови за ръка. Надзърна за миг в очите му, после пусна ръката му.

Поклати глава и излезе.