Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (24)

22.

Той можеше да разговаря с най-изтъкнати философи и имаше забележителна памет. Почти толкова добра, колкото моята. А същевременно не беше склонен да спори.

Хаос и стабилност — мъглата обединяваше и двете.

На земята имаше империя, в империята десетина отслабени кралства, в кралствата градове, градчета и села, плантации. И над всичко това, вътре в него, около него, съществуваше мъглата. Тя беше по-неизбежна от слънцето, защото не можеше да бъде скрита от облаци. Беше по-силна от бурите, тъй като надживяваше и най-яростната стихия. Тя оставаше. Променяше се, но беше вечна.

Денят бе нетърпелива въздишка в очакване на нощта. Но когато се спусна мракът, Вин установи, че мъглите не й носят покой както преди.

Вече нищо не изглеждаше сигурно. Навремето нощта бе нейното убежище, а сега тя непрестанно се оглеждаше в търсене на призрачни очертания. Някога Елънд бе нейният пристан, но сега и той се променяше. Някога бе сигурна, че може да опази нещата, които обича, но напоследък все повече се боеше от силите, които настъпваха към Лутадел и които надхвърляха възможностите й да ги спре.

Нищо не я плашеше повече от собственото й безсилие. Като малка бе свикнала с мисълта, че не може да промени света, но Келсайър я бе научил на самоуважение.

Ако не можеше да опази Елънд, каква полза от нея?

„Все още бих могла да свърша някои неща“ — помисли си тя. Беше приклекнала на един тесен корниз, вятърът полюшваше краищата на мъглопелерината й. Точно под нея факли озаряваха предния двор на Цитаделата Венчър, където бяха на пост двама от войниците на Хам. Озъртаха се изплашено в мъглата.

Стражите не можеха да я видят тук горе; те всъщност едва ли забелязваха нещо и на двайсет крачки в тази гъста мъгла. Не бяха аломанти. Освен с основната си група Елънд разполагаше само с десетина Мъгливи — много по-малко, отколкото имаха другите нови крале в Последната империя. От Вин се очакваше да промени баланса.

Някой отвори портата и излезе навън. Вин чу гласа на Хам — поздравяваше пазачите. Една от причините за тяхното усърдие всъщност бе самият Хам. Може да беше анархист по душа, но от друга страна, бе отличен водач. Войниците му не бяха най-дисциплинираните, които Вин бе виждала, но бяха най-лоялните.

Хам поговори с тях, после им махна и се отдалечи в мъглите. В тесния двор между Цитаделата и външната стена бяха разположени няколко поста и Хам бе излязъл да ги обиколи. Крачеше бодро в нощта, като разчиташе на разсеяната звездна светлина, вместо да се заслепява със запалена факла. Навик на крадец.

Вин се усмихна, скочи на земята и изтича след него. Той продължи напред, без да я забелязва.

„Какво ли е да притежаваш само една аломантична сила? — зачуди се тя. — Да можеш да увеличиш силата си, но същевременно слухът ти да е слаб като на обикновен човек?“ Вече две години разчиташе предимно на новите си способности.

Следваше Хам безшумно, докато не приближиха засадата. Вин се напрегна и разпали бронз.

ОреСюр внезапно нададе вой и изскочи иззад купчина сандъци. Кандрата бе само тъмен силует в нощта и нечовешкият й вой стресна дори Вин. Хам се извъртя и изруга тихо.

И инстинктивно разпали пютриум. Съсредоточена върху бронза, Вин недвусмислено определи, че пулсациите произхождат от него. Хам се заозърта да види къде е ОреСюр. Аломантията му означаваше, че не е самозванец. Вин можеше да зачеркне още едно име от списъка.

— Всичко е наред, Хам — рече тя и пристъпи напред.

Той спря, извадил фехтоваческото бастунче.

— Вин? — попита, примижавал в мъглата.

— Аз съм — потвърди тя. — Извинявам се, стреснал си кучето ми. Нощем е доста нервно.

Хам се отпусна.

— Е, случва се. Нещо интересно тази нощ?

— Нищо важно. Ако има, ще ти кажа веднага. Хам кимна.

— Благодаря. Макар че едва ли ще съм ти от полза. Може да съм капитан на охраната, но ти си тази, дето върши важната работа.

— По-ценен си, отколкото смяташ, Хам — рече Вин. — Елънд ти има доверие. Откакто Джастис и другите заминаха, той се нуждае от приятел.

Хам кимна. Вин се обърна и погледна в мъглата, към мястото, където ги очакваше ОреСюр. Изглежда, се чувстваше все по-удобно в тялото на кучето.

Сега, след като знаеше, че Хам не е самозванец, трябваше да обсъди нещо с него.

— Хам — заговори тя, — ти си много по-полезен за Елънд, отколкото си даваш сметка.

— За самозванеца ли говориш? — попита тихо той. — Елънд ме накара да свикам дворцовата прислуга и да проверя кой е отсъствал през деня. Трудна задача.

Тя кимна и каза:

— Има и нещо друго, Хам. Свърши ми атиумът.

Той стоеше мълчаливо в мъглата. След малко изруга тихо.

— Сигурно ще умра при следващата среща с Мъглороден — продължи тя.

— Само ако той има атиум.

— Какви са шансовете да пратят някой да се бие с мен без атиумен запас?

Той се поколеба.

— Хам — продължи тя, — трябва да открия някакъв начин да се бия с противник, който гори атиум. Кажи ми, че знаеш такъв.

Хам сви рамене в мрака.

— Има доста теории, Вин. Веднъж водих дълъг разговор с Бриз по въпроса — макар че през по-голямата част от времето той се оплакваше, че го обиждам.

— Е? — попита тя. — Какво мога да направя? Той се почеса по брадичката.

— Според повечето изследователи най-добрият начин да убиеш Мъглороден, който има атиум, е като го изненадаш.

— Това няма да ми помогне, ако той нападне пръв — възрази Вин.

— Ами… — Хам се замисли. — Освен изненадата май няма много други възможности. Някои казват, че можеш да убиеш Мъглороден, който гори атиум, ако го притиснеш в неизгодно положение. Това е като игра на камъчета — понякога единственият начин да вземеш камъка в ъгъла е да го приковеш така, че накъдето и да помръдне — умира. Но да го направиш с Мъглороден ще е страшно трудно. Проблемът е, че атиумът му позволява да вижда в бъдещето — той ще предвиди всички ходове, водещи към клопката, и ще ги избегне. По някакъв начин металът подсилва ума му.

— Така е. Когато горя атиум, често избягвам някоя атака още преди да разбера откъде идва.

Хам кимна.

— И тъй — рече Вин. — Какво друго?

— Това е, Вин — отвърна Хам. — Крадците доста говорят на тази тема — всички се страхуваме да излезем срещу Мъглороден. Това са двете възможности — изненада или положение, от което няма измъкване. Съжалявам.

Вин се намръщи. Нито една от двете възможности не й се струваше подходяща, ако я нападнат неочаквано.

Хам се засмя.

— Защо просто не избягваш ситуациите, в които ще ти трябва атиум? Никой не знае какво ни очаква, ако те изгубим…

Вин кимна, макар да не беше сигурна, че Хам я вижда в мрака. После махна на ОреСюр и тръгна към стената на Цитаделата, като остави Хам сам на павираната алея.

— Господарке — рече ОреСюр, когато се качиха на стената, — бихте ли ми обяснили защо трябваше да плашим господаря Хамънд? Нали е ваш приятел.

— Това е изпитание — отвърна тя, спря между две бойници и погледна към града.

— Изпитание, господарке?

— За да видя дали ще използва аломантия. Така вече зная, че той не е самозванецът.

— Аха — отвърна кандрата. — Хитро, господарке.

Вин се усмихна.

— Благодаря. — Забеляза, че към тях се приближава патрул. Не искаше да разговаря с войниците и затова кимна към най-горната караулна, хвърли една монета, тласна се от нея и скочи на караулната. ОреСюр дотича при нея, като използва странната мускулатура на кандра, за да прескочи широката десетина стъпки пропаст.

Вин седна, скръсти ръце и потъна в размисъл, а ОреСюр се излегна на ръба на покрива, провесил лапи надолу. Вин си спомни нещо. „ОреСюр смята, че кандрата не може да придобие аломантични сили, ако изяде аломант… но възможно ли е самата кандра да е аломант? Така и не привършихме този разговор“.

— Това ми подсказва, че човекът не е кандра, нали? — попита тя и се обърна към ОреСюр. — Защото вие, кандрите, нямате аломантични способности. Права ли съм?

ОреСюр не отговори.

— ОреСюр?

— От мен не се изисква да отговарям на този въпрос, господарке.

„Да — въздъхна Вин. — Договорът. Как ще хвана другата кандра, след като ОреСюр не отговаря на въпросите ми?“ Сви раздразнено устни и се загледа в безкрайните мъгли.

— Планът ви ще успее, господарке — обади се тихо ОреСюр.

Вин извърна глава към него. Той лежеше, отпуснал глава на предните си лапи, и гледаше към града.

— Всеки, от когото доловите аломантия, няма да е кандра.

Вин усети неохота в гласа му, а и той не я гледаше. Сякаш говореше насила, сякаш издаваше информация, която би трябвало да запази скрита.

„Толкова е потаен“.

— Все пак благодаря — каза тихо.

ОреСюр сви кучешките си рамене.

— Зная, че не ти е приятно да работиш с мен — продължи Вин. — И двамата бихме предпочели да не сме заедно по цели нощи. Но някак трябва да се спогодим.

ОреСюр кимна отново, извърна муцуна настрани и попита:

— Защо ме мразите?

— Не те мразя.

ОреСюр я погледна и повдигна вежди. Имаше мъдрост в тези очи и разбиране. Вин го забеляза с изненада. Никога досега не бе забелязвала тези неща у него.

— Аз… — Вин млъкна и извърна глава. — Все още не съм свикнала с мисълта, че изяде тялото на Келсайър.

— Не вярвам да е това. Твърде сте умна, за да се притеснявате от подобен факт.

Вин смръщи вежди, но кандрата не сваляше поглед от нея. Тя се обърна и пак се загледа в мъглите. „Защо ли повдига този въпрос? Тъкмо бяхме започнали да се разбираме. Всъщност наистина ли искам да знам отговора?“

— Сигурно защото ти знаеше — прошепна тя.

— Прощавайте, господарке?

— Ти знаеше — повтори тя, загледана в мъглите. — Ти беше единственият от групата, който бе наясно, че Келсайър ще умре. Той ти е казал, че ще позволи да го убият и че можеш да изядеш костите му.

— Ах — въздъхна тихо ОреСюр.

Вин втренчи пронизващия си поглед в овчарката.

— Защо не ни каза? Наясно беше какво изпитваме към Келсайър. Не ти ли мина през ума да споделиш с нас какво е намислил този идиот? Че бихме могли да го спрем, да потърсим друг начин?

— Не бива да сте тъй сурова, господарке.

— Нека ти кажа тогава. Беше ми страшно тежко, когато той умря. И когато ти дойде при мен по негова заповед. Но не ми каза какво си направил.

— Договорът, господарке — рече ОреСюр. — Не искате да чуете това, но аз бях обвързан. Келсайър не пожела да узнаете плана му и аз нямах право да го разкрия. Можете да ме мразите колкото си искате, но не съжалявам за действията си.

— Не те мразя. — „Това го преодолях“. — Но, честно, не би ли нарушил Договора, ако е за негово добро? Ти служеше на Келсайър дели две години. Не те ли заболя поне мъничко, когато той умря?

— Какво ме е грижа, ако един или друг господар умира? — попита ОреСюр. — Винаги има друг да заеме мястото му.

— Келсайър не беше като другите.

— Така ли?

— Да.

— Простете, господарке. Ще мисля каквото ми наредите.

Вин понечи да отговори, но се отказа. Щом беше решил да разсъждава като глупак, негова воля. Можеше да продължава да мрази господарите си, но…

Също както го мразеше тя. Задето бе удържал на думата си, задето бе изпълнил Договора.

„Откакто се запознахме, се държа с него отвратително. Първо беше Реноа и аз не можех да понасям играта, понеже я намирах за престорена. После, като ОреСюр, все го избягвам. Мразя го, защото остави Келсайър да умре. А сега го накарах да заживее в животинско тяло. През двете години, откакто сме заедно, го попитах само веднъж за миналото му, и то за да разбера как да заловя самозванеца“.

Зарея поглед в мъглите. От всички в групата само ОреСюр беше външен. Дори не го канеха на съвещанията. Помагаше им, доколкото може, беше изиграл важната роля на „призрака“ Келсайър, вдигнал се от гроба, за да вдъхнови скаа за техния бунт. Но докато останалите имаха титли, приятелства, задължения, ОреСюр бе спечелил от падането на Последната империя единствено нов господар. Господарка по-точно.

Господарка, която го мразеше.

„Нищо чудно, че реагира така“ — помисли Вин. В съзнанието й изникнаха последните думи на Келсайър: „Има още много да учиш за приятелството, Вин…“ Кел и останалите я бяха научили какво е доверие между близки хора, макар в началото тя да не го заслужаваше.

— ОреСюр — заговори тя. — Какво представляваше животът ти, преди да те наеме Келсайър?

— Не виждам какво общо има това със самозванеца, господарке — отвърна ОреСюр.

— Не е необходимо да има нещо общо. Просто бих искала да те опозная по-добре.

— Прощавайте, господарке, но не искам да ме опознавате.

Вин въздъхна. И този опит се беше провалил.

Но… но Келсайър и останалите не й бяха обърнали гръб, когато се бе държала лошо. В гласа на ОреСюр имаше позната нотка.

— Анонимност — промълви тя.

— Господарке?

— Анонимност. Скрит дори когато си сред други. Тих, незабележим. Гледаш да си встрани, да си отделен, поне емоционално. Това е начин на живот. На защита.

ОреСюр не отговори.

— Бил си при господари — сурови мъже, които са се страхували от твоята компетентност. Единственият начин да не изпитваш омразата им е да си сигурен, че не ти обръщат внимание. Затова си се преструвал на малък и слаб. Нещо, което не таи заплаха. Но се случва да се изпуснеш, дори да се възпротивиш.

Тя се обърна към него. Той я гледаше внимателно.

— Да — рече накрая и отново се обърна към града.

— Те са те мразели — продължи тихо Вин. — Заради силата ти, защото не са можели да те накарат да престъпиш дадената дума или защото са се бояли, че не могат да те контролират.

— Започват да се страхуват от теб — заговори ОреСюр. — Параноични са дори когато те използват, боят се да не заемеш мястото им. Въпреки Договора, въпреки увереността, че кандрата никога няма да наруши своята свята клетва, те се страхуват от теб. А хората мразят това, от което се страхуват.

— И — продължи Вин — намират извинение, за да те набият. Провокираш ги дори с това, че няма с какво да ги провокираш. Мразят уменията ти, мразят факта, че нямат още причини, за да те бият, и пак те бият.

ОреСюр се обърна към нея.

— Откъде знаете тези неща?

Вин сви рамене.

— Защото те не се отнасят така само към кандрите. По същия начин главатарите пребиват малките момичета — нетипично явление за мъжкия подземен свят. Дете със странната способност да кара някои неща да се случват — да въздейства на хората, да чува неща, които не би могло, да се придвижва безшумно сред останалите. Инструмент и същевременно заплаха.

— Аз… не разбирам, господарке.

Вин се намръщи. „Нима не знае за миналото ми? Наясно е, че съм отрасла на улицата. Или… може би не?“

За първи път си даде сметка като каква я е видял ОреСюр преди две години, когато се бяха запознали. Вероятно бе предположил, че е част от групата на Келсайър, като останалите.

— Келсайър ме взе в групата само няколко дни преди да се срещна с теб — обясни тя. — Всъщност не ме взе, а ме спаси. Прекарах детството си да служа на главатари на разбойнически банди, работех за най-опасните и безскрупулни хора, за всеки, който се съгласяваше да приеме мен и брат ми. По-умните бързо разбираха, че съм полезен инструмент. Не зная дали са си давали сметка, че съм аломант — някои вероятно да, други са ме сметнали за „късметлийка“. И в двата случая обаче имаха нужда от мен. И затова ме мразеха.

— И ви биеха?

Вин кимна.

— Да. Особено последният. Това беше, когато започнах да осъзнавам, че притежавам някаква способност, но не разбирах каква. Но Кеймън знаеше. Мразеше ме, макар да ме използваше. Мисля че се страхуваше от мига, когато ще осъзная силата си. От деня, в който ще реша да го убия… Да го убия и да заема мястото му на главатар.

ОреСюр я гледаше мълчаливо.

— Кандрите не са единствените, с които хората се отнасят зле — продължи Вин. — Ние умеем да се нараняваме едни други.

— Е, при вас поне не са смеели да стигнат докрай от страх да не ги убиете — изсумтя ОреСюр. — Но удрял ви ли е господар, който да знае, че колкото и силно да блъска, не може да ви убие? Най-много да строши някоя кост, която бездруго ще зарасте. Ние сме незаменимите слуги — сутрин ни пребиват от бой, а вечер поднасяме яденето. Садизъм без последствия.

Вин затвори очи.

— Разбирам те. Не съм била кандра, но използвах пютриум. Кеймън се досещаше, че може да ме удря по-силно, отколкото е нормално.

— Защо не избягахте? — попита ОреСюр. — Не сте имали Договор, който да ви обвързва с него.

— Аз… не зная — рече тя. — Хората са странни, ОреСюр, и лоялността им често е необяснима. Останах при Кеймън, защото го познавах и се страхувах повече от това да си тръгна. Онази банда бе всичко, което имах. Брат ми бе избягал и изпитвах ужас, че съм сама. Сега всичко това ми се струва странно, но тогава… тогава си беше нещо съвсем естествено.

— Понякога едно лошо положение е по-добро от друго. Направили сте каквото е нужно, за да оцелеете.

— Може би — рече Вин. — Но има и по-добър начин, ОреСюр. Чак когато Келсайър ме намери, осъзнах, че животът може да е хубав. Не е необходимо да живееш в свят на недоверие, да се спотайваш в сенките, да стоиш настрана.

— Да, ако си човек. Но аз съм кандра.

— И пак можеш да се довериш. Не трябва да мразиш господарите си.

— Не ги мразя всичките, господарке.

— Но не им вярваш. Не им се доверяваш.

— Нищо лично, господарке.

— Да, така е. Не ни вярваш, защото се боиш да не ти причиним зло. Това ми е познато — отначало все го очаквах от Келсайър. — Тя се замисли. — Но, ОреСюр, никой не ни предаде. Келсайър беше прав. Струва ми се невероятно сега, но хората от неговата група — Хам, Доксон, Бриз — те са добри хора. И дори някой от тях да ме предаде, все още бих предпочела да им вярвам. Мога да спя нощем, ОреСюр. Да изпитвам спокойствие, да се смея. Животът е различен. По-добър.

— Вие сте човек — продължи да упорства ОреСюр. — Можете да имате приятели, защото те не се страхуват да не ги изядете, или поради някои други глупави предразсъдъци.

— Не съм мислила подобни неща за теб.

— Така ли? Господарке, преди малко признахте, че ме мразите, защото съм изял Келсайър. И защото спазвам Договора. Е, поне бяхте искрена. Хората не ни харесват. Ненавиждат ни, защото поглъщаме мъртъвците им, макар и само за да приемем формата им. Не ми казвайте, че не сте чували какво се разправя за нас. Наричат ни Мъгливи духове — същества, които крадат очертанията на хората, излезли в мъглите. Смятате ли, че подобни чудовища, с които плашат децата, могат да бъдат приети във вашето общество?

Вин се намръщи.

— Това е и целта на Договора, господарке — продължи ОреСюр със сподавен глас, доколкото това бе възможно от устата на овчарка. — Чудите се защо просто не избягаме от вас? Защо не се слеем с обществото ви и не станем невидими? Опитахме го. Много отдавна, когато Последната империя бе още млада. Но хората ни откриха и започнаха да ни избиват. Използваха Мъглородни, за да ни ловят, защото в онези дни имаше много повече аломанти. Намразиха ни, защото се страхуваха, че ще ги изместим. Почти ни бяха довършили, но тогава измислихме Договора.

— Но какво значение има това? — попита Вин. — Все още правите същите неща, нали?

— Да, но сега го правим по ваша заповед — обясни ОреСюр. — Хората обичат властта, обичат да контролират дори по-силните от тях. Ние предложихме да ви служим и измислихме този Договор — такъв, който кандра ще спазват докрай. Ние не убиваме хора. Вземаме само костите, и то след като ни наредят. Служим сляпо на господарите си. Правим тези неща оттогава и хората престанаха да ни изтребват. Все още се боят от нас, но поне знаят, че ги слушаме. Ние се превърнахме в оръдия. И докато ви се подчиняваме, господарке, ние ще оцеляваме. Ето защо ви служа. Ако наруша Договора, това ще означава да предам сънародниците си. Не можем да се бием с вас, защото имате Мъглородни, така че трябва да ви служим.

„Мъглородни. Защо Мъглородните са толкова важни?“

Реши да не разпитва повече за това. Имаше чувството, че ако го притисне, той ще се затвори в себе си.

— Ако искаш — каза Вин и го погледна в очите, — мога да те освободя от Договора.

— И какво ще промени това? — попита ОреСюр. — Ще получа нов Договор. Според нашите закони трябва да изтърпя още десет години, преди да се сдобия със свобода — и тя ще продължи само две години, през които не мога да напускам нашата родина. Иначе рискувам да ме разкрият.

— Тогава поне приеми извиненията ми — помоли го тя. — Бях глупачка, че те мразех.

ОреСюр помисли.

— Това не оправя нещата, господарке. Все още трябва да нося това проклето кучешко тяло — нямам друг образец, който да имитирам.

— Не би ли се радвал просто да си си ти самият?

— Чувствам се гол — отвърна ОреСюр, помълча, после сведе глава. — Но… трябва да призная, че новото тяло има някои предимства. Не си бях дал сметка колко е незабележимо.

Вин кимна.

— Има периоди в живота, когато всеки би дал мило и драго, за да се превърне в куче и да е незабележим за околните.

— Но не и за вас?

Вин поклати глава.

— Не. Поне засега. Знаеш ли, и аз като теб някога смятах хората за опасни, омразни. Но на този свят има и добри хора, ОреСюр. Ще ми се да можех да ти го докажа.

— За вашия крал ли говорите?

— Да — отвърна тя. — И за други.

— За вас самата?

Вин поклати глава.

— Не за мен. Не съм нито добра, нито лоша. Аз съществувам, за да убивам.

ОреСюр я погледна за миг и отпусна глава. После каза:

— Това не е важно. Но вие сте най-лошата ми господарка. Което от наша гледна точка може и да е комплимент.

Вин се усмихна, но собствените й думи се върнаха в съзнанието й. „Аз съществувам, за да убивам…“

Погледна към светлините на армиите зад градските стени. Една част от нея — останала й за спомен от Рийн — й прошепна, че има и друг начин да се воюва с тези армии. Вместо да разчитат на политика и преговори, биха могли да използват нея. Да я пратят на безшумна разходка в нощта, след която кралете и генералите на тези армии нямаше да се пробудят.

Но тя знаеше, че Елънд не би го одобрил. Щеше да каже, че ако убие Страф или Сет, местата им ще бъдат заети от други, които също така ненавиждат града.

И въпреки всичко това бе възможност. Частица от Вин бе готова да я подкрепи дори само за да сложи край на това бездейно очакване. Мисълта за обсадата не й понасяше.

„Това не е моят начин — помисли тя. — Не мога да съм като Келсайър. Твърда. Безпощадна. Мога обаче да съм нещо по-добро. Човек, който вярва на Елънд и решенията му“.

Прогони от мислите си онази Вин, която искаше Страф и Сет да бъдат убити, и насочи вниманието си към други неща. Съсредоточи се върху бронза, в търсене на признаци за аломантия. Макар че обичаше да се носи между крепостните стени, докато „патрулира“ из района, истината бе, че беше по-ефективна на едно място. Убийците най-вероятно щяха да разузнават около градските порти, защото там се събираха най-многочислените патрули и военните отряди.

Но мислите й непрестанно отлитаха в друга посока. Имаше нови сили, които движеха този свят, и Вин не беше сигурна, че иска да е от тях.

„Къде ми е мястото?“ — зачуди се тя. Все още не го беше открила — нито когато играеше ролята на Валет Реноа, нито сега, като телохранителка на мъжа, когото обичаше. Нито едно от тях не й харесваше съвсем.

Затвори очи, разпали калай и бронз и усети слабия ветрец върху настръхналата си кожа. И колкото и да бе странно, усети още нещо, макар и съвсем леко. Аломантични пулсации в далечината. Бяха толкова приглушени, че едва не ги пропусна. Като пулсациите, излъчвани от призрака в мъглата. Усещаше и тях, не много далече. На върха на сграда някъде в града. Вече беше започнала да свиква с неговото присъствие, а и нямаше кой знае какъв избор. Стига той само да наблюдаваше…

„То се опитало да убие един от спътниците на Героя — помисли Вин. — Промушило го по някакъв начин. Така пише в дневника“.

Но… какви бяха тези пулсации в далечината? Меки… и същевременно издаващи сила. Като далечен барабан. Тя затвори очи и се съсредоточи.

— Господарке? — повика я ОреСюр, козината на врата му беше настръхнала. Вин отвори очи.

— Какво?

— Чухте ли това?

Вин се изправи.

— Кое? — И също го чу. Стъпки зад стената, недалече от тях. Наведе се и видя една тъмна фигура да крачи по улицата към Цитаделата. Беше толкова съсредоточена върху бронза, че почти бе изключила слуховите дразнители.

— Браво — похвали тя ОреСюр и доближи ръба на покрива. Едва сега осъзна нещо важно. ОреСюр бе проявил инициатива — беше я предупредил за евентуална опасност, без да му заповядва да се ослушва.

Дребно нещо, но й се стори важно.

— Какво мислиш? — попита тя тихо, загледана в приближаващата се фигура. Непознатият не си осветяваше пътя с факла и въпреки това, изглежда, се чувстваше спокоен сред мъглите.

— Аломант? — попита ОреСюр.

Вин поклати глава.

— Не долавям аломантични пулсации.

— В такъв случай е Мъглороден — подметна ОреСюр. Все още не знаеше, че тя умее да прониква през Медните облаци. — Висок е за вашия приятел Зейн. Бъдете внимателна, господарке.

Вин кимна, хвърли една монета и литна в мъглите. Зад нея ОреСюр скочи от покрива, после от ръба на стената на цели двайсет стъпки по-долу.

„Определено обича да подлага на изпитание границата на способностите си“ — помисли Вин. Разбира се, ако падането не беше смъртно опасно, тя оправдаваше проявата на кураж.

Приземи се недалече от тъмната фигура, извади кинжалите, подготви металите и провери запасите от дуралуминий. След това закрачи безшумно по улицата.

„Изненада“ — помисли си. Предложението на Хам все още я караше да изпитва безпокойство. Не винаги можеше да разчита на изненада. Докато следваше непознатия, се опита да го изучи. Беше висок — много висок. Облечен в расо. Нещо повече, това расо…

Вин спря.

— Сейзед? — попита изненадано.

Терисецът се обърна и тя различи лицето му с подсилените си от калая очи. Той се усмихваше.

— Ах, господарке Вин — рече Сейзед с познатия си всезнаещ глас. — Тъкмо се питах защо толкова време не ме откривате. Вие сте…

И млъкна, защото прегръдката на Вин му изкара дъха.

— Не мислех, че ще се върнеш толкова скоро!

— Нямах намерение да се връщам, господарке Вин — отвърна Сейзед. — Но се случиха неща, които ме принудиха да поема обратно. Елате да говорим с негово величество. Нося някои доста тревожни новини.

Вин го пусна, погледна спокойното му лице и забеляза в очите му умора. Изтощение. Расото му беше изцапано и от него лъхаше на пепел и пот. А Сейзед беше безупречен към външния си вид дори когато пътуваше.

— Какво има? — попита тя.

— Неприятности, лейди Вин — отвърна тихо Сейзед. — Неприятности и грижи.