Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (23)

21.

Той беше роден в бедно семейство, а се ожени за кралска дъщеря.

Скъпата рокля на младата жена — от светлочервена коприна, с дантелени ръкави — би й придала изтънчен вид, ако не беше изтичала към Бриз веднага щом влезе. Светлите й къдрици подскочиха игриво, тя нададе радостен вик и се хвърли на врата му.

Беше на около осемнайсет.

Елънд погледна Хам, който стоеше като поразен от гръм.

— Е, изглежда, беше прав за Бриз и дъщерята на Сет — прошепна Елънд.

Хам поклати глава.

— Не мисля… аз просто се пошегувах… смятах, че Бриз никога…

Бриз, от своя страна, изглеждаше крайно объркан в прегръдките на момичето. Намираха се в приемната на двореца, на същото място, където Елънд се бе срещнал с пратеника на баща си. През високия до тавана прозорец се процеждаше следобедна светлина. Отстрани беше строен малък отряд прислужници, очакващи заповедите на краля.

Бриз погледна Елънд и се изчерви до уши.

„Не съм го виждал толкова смутен“ — помисли Елънд.

— Миля моя — рече Бриз и се покашля, — ще бъдеш ли така добра да се представиш на краля?

Момичето най-сетне пусна Бриз, отстъпи назад и се поклони грациозно пред Елънд. Беше леко пълничка, с прическа в стил от времето преди Рухването и бузите й горяха от вълнение. Имаше красиво лице и очевидно бе получила добро възпитание — точно от този тип девойки, които Елънд се бе научил да отбягва.

— Елънд — почна Бриз, — позволи ми да ти представя Алриане Сет, дъщеря на лорд Ашуедър Сет, крал на Западната област.

— Ваше величество — рече Алриане.

Елънд кимна.

— Лейди Сет… — Млъкна, после продължи с глас, в който се долови надежда. — Вие сте посланичка на баща ви?

Алриане се поколеба.

— Ами… не бих казала, че ме праща той, ваше величество.

— О, скъпа — въздъхна Бриз, извади кърпичка и попи челото си.

Елънд погледна Хам, после пак момичето.

— Ще бъдете ли така добра да ни обясните? — И я покани с жест да се настани в едно от креслата. Алриане кимна ентусиазирано, но докато сядаше, се постара да е близо до Бриз. Елънд даде знак на прислугата да поднесе изстудено вино.

Имаше нужда да пийне нещо.

— Търся убежище, ваше величество — почна забързано Алриане. — Трябваше да избягам. Бризи сигурно ви е казал какъв е баща ми!

Бриз се оглеждаше смутено и девойката сложи успокоително ръка на коляното му.

— И какъв е баща ви? — попита Елънд.

— Обича да командва. И да се разпорежда. Прогони Бризи и аз трябваше да го последвам. Не можех да остана и миг повече в онзи лагер. Военен лагер! Да доведе мен, една млада дама, на война! Знаете ли какво е да ви се подхилква всеки войник, покрай който минавате? Представяте ли си, че трябваше да спя в палатка?

— Аз…

— Рядко имахме прясна вода — продължаваше Алриане. — И не можех да се изкъпя от страх да не ме зяпат войниците. А докато пътувахме насам, седях по цял ден в каретата и се друсах. Ако не беше Бризи, нямаше да има с кого да си поговоря. А после баща ми го изгони…

— Защото? — подкани я нетърпеливо Хам.

Бризи се закашля.

— Трябваше да избягам, ваше величество — продължи Алриане. — Моля ви, приемете ме при вас. Зная неща, които могат да ви бъдат от полза. Неща, които видях в лагера на баща ми. Обзалагам се, не знаете, че получава припаси от фабриката в Хаверфрекс! Какво мислите за това?

— Ами… впечатляващо — отвърна неуверено Елънд. Алриане кимна рязко.

— И дойдохте да намерите Бриз? — попита Елънд.

Алриане се изчерви. Но когато заговори, не изглеждаше толкова свенлива.

— Трябваше да го видя, ваше величество. Той е толкова чаровен… прекрасен. Не очаквам баща ми да ме разбере.

— Ясно — рече Елънд.

— Моля ви, ваше величество — заговори отново Алриане. — Трябва да ме приемете. Сега, когато напуснах баща си, няма къде да ида!

— Можете да останете тук… поне за известно време — рече Елънд и кимна на Доксон, който току-що бе влязъл. — Но както виждам, бягството ви не е било лесно. Бихте ли искали да се освежите?

— О, с голямо удоволствие, ваше величество!

Елънд погледна Кадон, един от дворцовите стюарди, който стоеше в дъното на помещението с останалата прислуга, и той кимна — стаите вече бяха приготвени.

— В такъв случай — продължи Елънд и се изправи, — Кадон ще ви отведе в покоите ви. Вечерята ще е в седем и тогава ще можем да си поговорим.

— Благодаря ви, ваше величество! — отвърна Алриане, скочи чевръсто от креслото, прегърна Бриз, след това пристъпи напред, сякаш се готвеше да прегърне и Елънд. За щастие се отказа навреме и остави на слугата да я отведе.

Елънд седна. Бриз въздъхна дълбоко и се облегна уморено назад. Доксон седна на мястото на момичето.

— Това беше малко… неочаквано — отбеляза Бриз.

Последва неловко мълчание. Само шумоленето на поклащащите се зад прозорците дървета нарушаваше тишината. След това — съвсем неочаквано — отекна смехът на Хам. В първия миг Елънд се стресна, но после — въпреки опасностите, въпреки тежестта на проблема — неволно се присъедини към него.

— О, стига — изпуфтя Бриз, но това само засили смеховете още повече. Може би беше заради нелепата случка или защото всички имаха нужда от разтуха, но Елънд продължи да се смее все по-неудържимо. Хам не му отстъпваше и дори Доксон си позволи една усмивчица.

— Не виждам нищо весело — рече Бриз. — Дъщерята на лорд Сет — човекът, който в момента е обсадил нашия град — току-що поиска убежище. Дори Сет досега да се е колебаел дали да ни види сметката, вече със сигурност ще го стори!

— Зная. — Елънд въздъхна. — Само че…

— Ама как само те прегръщаше с пухкавите си ръчички! — възкликна Хам. — Не мога да си представя по-нелепа картина от тази, в която ти си обвързан с толкова вятърничаво девойче!

— Всъщност това променя донякъде общата картинка — заговори Доксон. — Макар че, Бриз, не очаквах точно от теб да се забъркаш в подобна история. Откакто го няма Кел, се надявах, че сме приключили с женските истории.

— Вината не е моя — отбеляза Бриз. — Момичето е сбъркало човека.

— А, в това няма съмнение — промърмори Хам.

— Хубаво де — обади се един нов глас. — Какво беше това розово нещо, с което току-що се разминах в коридора?

Елънд се обърна. Вин стоеше на прага със скръстени ръце. „Колко е тиха. И как е успяла да се промъкне незабелязано в двореца?“

Тя никога не носеше обувки с тракащи токове, нито дрехи, които биха могли да шумолят, нямаше метал по дрехите си, за да не може да го Тласкат други аломанти.

— Не беше розово, скъпа — отвърна Бриз. — А по-скоро червено.

— Тъй де — каза Вин и пристъпи напред. — Обясняваше на слугите колко топла трябва да е ваната й и каква храна да й поднесат.

Бриз въздъхна.

— Това е Алриане. Вероятно ще трябва да си вземем сладкар — или да й поръчваме специални сладкиши. Има особени изисквания по въпроса.

— Алриане Сет е дъщеря на лорд Сет — обясни Елънд на Вин, докато тя сядаше до него. — Изглежда, двамата с Бриз са открили един в друг сродни души.

— Моля? — Бриз се облещи. Вин сбърчи нос.

— Това е отвратително, Бриз. Ти си възрастен човек. А тя е още дете.

— Не сме имали връзка — тросна се Бриз. — Освен това нито аз съм толкова възрастен, нито тя е дете.

— Стори ми се някъде на дванайсет — отбеляза Вин. — Не повече.

Бриз завъртя очи.

— Алриане е израсла сред провинциални благородници — наивна е и разглезена, — но не заслужава да се говорят такива неща за нея. Всъщност при определени обстоятелства е доста духовита.

— Е, имало ли е нещо между вас? — попита настойчиво Вин.

— Разбира се, че не — отвърна Бриз. — Не съвсем… Нищо, което да се изтълкува по неправилен начин. Макар че точно това се случи, когато баща й разбра… Чакай малко, Вин, точно ти ли ме питаш? Спомням си една млада жена, която се беше лепнала за стария Келсайър преди две години.

Елънд настръхна.

Вин се изчерви.

— Никога не съм се „лепвала“ за Келсайър.

— Даже в началото? — попита Бриз. — Хайде стига, мъж като него. Той те спаси от онзи стар разбойник, дето искаше да те строши от бой, взе те…

— Отвратителен си — прекъсна го Вин и скръсти ръце. — Келсайър ми беше като баща.

— Е, по-нататък, предполагам, Но в началото…

Елънд вдигна ръка.

— Стига. Този спор е безсмислен.

Бриз изсумтя, но млъкна.

„Тиндуил е права — помисли Елънд. — Ще ме слушат само ако се държа така, сякаш го очаквам от тях“.

— Трябва да решим какво да правим — продължи той.

— Дъщерята на човека, който ни заплашва, може да е силен коз при преговорите — посочи Доксон.

— Предлагаш да я използваме за заложница? — Вин присви очи.

Доксон повдигна рамене.

— Все някой трябваше да го каже, Вин.

— Не точно заложница — намеси се Хам. — В края на краищата тя сама дойде при нас. Като я оставим тук, ще получим същия ефект.

— Рискуваме да ядосаме Сет — рече Елънд. — А първоначалният ни план бе да го привлечем за съюзник.

— Е, тогава можем да му я върнем — рече Доксон. — И да си осигурим благосклонността му при преговорите.

— А нейната молба? — попита Бриз. — Тя не е щастлива в лагера на баща си. Не трябва ли да се съобразим с желанието й?

Всички погледнаха Елънд. Той се замисли. Преди няколко седмици споровете сигурно щяха да продължат. Странно колко бързо бяха започнали да очакват от него решения.

Кой беше той? Човек, озовал се случайно на трона? Неподходящ заместник на истинския водач? Идеалист, непознаващ опасностите на философията, в която вярва? Глупак? Дете? Самозванец?

Най-доброто, което имаха.

— Тя остава — заяви той. — Засега. Може би ще бъдем принудени да я върнем, но нека първо да видим какво ще спечелим. Нека Сет се поизпоти малко. Поне ще спечелим време.

Всички кимнаха. Бриз изглеждаше облекчен.

„Правя, каквото е по силите ми — помисли Елънд. — Вземам такива решения, каквито смятам за най-правилни. Само дето ще трябва да поема и последствията“.