Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (22)

20.

Едва след няколко години започнах да забелязвам знаците. Знаех за пророчествата — аз съм териски Светоносец в края на краищата. Но от друга страна, не всички от нас са вярващи — някои, като мен например, се интересуват повече от други неща. Но през времето, прекарано с Аленди, не можех да не се заинтересувам от Очакването. А и той, изглежда, отговаряше на повечето признаци.

— Това ще е много опасно, ваше величество — заяви Доксон.

— Но е единствената ни възможност — отвърна Елънд. Стоеше зад писалището, което както винаги бе отрупано с книги. Прозорецът зад него хвърляше разсеяна червеникава светлина, която обагряше в алено бялата му униформа.

„Наистина изглежда много по-властен с тези дрехи“ — помисли Вин, която седеше в плюшеното кресло за четене. ОреСюр бе отпуснал глава върху краката й.

Все още не знаеше как да възприеме промените у Елънд. Даваше си сметка, че тези промени са предимно външни — нови дрехи, нова прическа, — но и други неща в него сякаш също се променяха. Стоеше по-изправен, докато говореше, и изглеждаше по-властен. Дори се упражняваше със сабя и бастунче.

Погледна Тиндуил. Внушителната териска седеше на един стол в дъното на стаята и наблюдаваше обсъждането. Имаше изящна стойка и изглеждаше много женствена с пъстрата си блуза и пола. Никога не подгъваше крака под себе си като Вин, нито обуваше панталон.

„С какво е повече от мен? — зачуди се Вин. — От години се опитвам да накарам Елънд да се упражнява във фехтовка. А тя е тук по-малко от месец и вече успя“.

Защо това я дразнеше? Елънд нямаше да се промени, нали? Опита се да успокои онази малка частица у себе си, която сякаш се плашеше от този нов, самоуверен и добре облечен крал-воин — страхуваше се, че ще се окаже различен от човека, когото обичаше.

Ами ако престане да я обича?

Елънд продължаваше разговора си с Хам, Докс, Клъбс и Бриз.

— Ел — рече Хам, — даваш ли си сметка, че когато отидеш във вражеския лагер, няма да можем да те пазим?

— Хам, не съм сигурен, че ще можете да ме пазите дори тук — възрази Елънд. — Не и с две армии, лагеруващи пред градските порти.

— Така е — призна Доксон, — но се страхувам, че влезете ли в оня лагер, никога няма да излезете.

— Само ако се проваля — отвърна Елънд. — Ако следвам плана — да убедя баща ми, че сме негови съюзници, — той ще ме пусне да се върна. Не съм се занимавал кой знае колко с политика на млади години. Но ако се научих на нещо, това е как да манипулирам баща ми. Познавам добре Страф Венчър и зная, че мога да го победя. А и той не желае смъртта ми.

— Сигурен ли си в това? — попита Хам и се почеса по брадичката.

— Да — отвърна Елънд. — В края на краищата не Страф, а Сет ми прати убийци. И в това има логика. Какъв по-добър кандидат за управител на града от собствения ти син? Баща ми смята, че може да ме контролира — и затова ще ми даде Лутадел. Ако изиграя правилно козовете си, ще успея да го подтикна да нападне Сет.

— Той е прав… — промърмори Хам.

— Обаче — каза Доксон — какво ще попречи на Страф да ви вземе за заложник и да ни принуди да го пуснем в Лутадел?

— Все още ще има Сет зад гърба си — посочи Елънд. — Ако ни нападне, ще изгуби хора — много хора — и ще се изложи на атака откъм тила.

— Но ще държи теб, драги — посочи Бриз. — И тогава няма да се налага да напада Лутадел — просто ще ни принуди да му го предадем.

— Ще кажете, че съм ви заповядал да не го правите. Затова основахме Събора. Той има власт да избира нов крал.

— Но защо? — попита Хам. — Защо трябва да поемаш този риск, Ел? Защо не почакаме още малко, докато Страф се съгласи на среща на неутрална територия?

Елънд въздъхна.

— Хам, чуй ме добре. С или без обсада, не можем просто да си седим тук. Защото или ще измрем от глад, или някоя от двете армии ще реши да ни нападне, с надеждата да ни изненада и да заеме бързо позиция в града срещу другата. Няма да се решат лесно на това, но ще го направят. Ако не успеем преди това да ги насъскаме един срещу друг.

Възцари се тишина. Всички един по един се обърнаха към Клъбс и той кимна. Беше съгласен.

„Добра работа, Елънд“ — помисли Вин.

— Някой трябва да се срещне с баща ми — заяви Елънд. — И очевидно това съм аз. Страф ме мисли за глупак и аз трябва да го убедя, че не представлявам заплаха. А след това ще се срещна и със Сет и ще му кажа, че съм на негова страна. Когато накрая двамата се нахвърлят един срещу друг — всеки убеден, че ще подкрепим тъкмо него, — ще останем зад стените на града и ще ги оставим да се избият. Победителят няма да разполага с достатъчно сили, за да завладее града!

Хам и Бриз кимнаха. Но Доксон, изглежда, не беше съгласен.

— Планът е добър на теория, но да отидете без охрана във вражески лагер? Изглежда ми глупаво.

— Чакай, помисли — спря го Елънд. — Струва ми се, че това е нашето преимущество. Баща ми вярва в контрола и господството. Ако отида в лагера му, ще му подскажа, че приемам властта му. Ще изглеждам слаб и той ще сметне, че може да ми налага волята си. Рисковано е, но не го ли направя, всички ще умрем.

Мъжете се спогледаха.

Елънд изпъна гръб и стисна юмруци. Винаги го правеше, когато беше нервен.

— Боя се, че това не подлежи на обсъждане — заяви той. — Вече взех решение.

„Няма да приемат думите му толкова лесно“ — помисля Вин. Това бяха свободни хора.

Но за нейна изненада никой не възрази.

Доксон най-сетне кимна и каза:

— Добре, ваше величество. Тръгвате по опасен път. Накарайте Страф да повярва, че разчитате на подкрепата му, но също така го оставете да си мисли, че би могъл да ни предаде при първа необходимост. Нека осъзнае, че има нужда от нашите оръжия, но не и от волята ни.

— И — добави Бриз, — направи го, без да заподозре, че играеш и за двата лагера.

— Ще можеш ли да се справиш? — попита Хам. — Кажи честно, Елънд.

Елънд кимна.

— Да, Хам. През изминалата година натрупах опит в политиката. — Каза го уверено и Вин видя, че все още е стиснал юмруци. „Ще трябва да се отучи от този навик“.

— Може да разбираш от политика — рече Бриз, — но това е по-скоро измама. Признай си, приятелю, ти си отчайващо честен — все приказваш как трябва да се защитават правата на скаа и прочее.

— Не е така — възрази Елънд. — Честността и добрите намерения са напълно различни неща. Бих могъл да забравя първото, ако… — Той спря. — Защо обсъждаме тези неща? Съгласихме се, че ще го направя, и точка. Докс, би ли написал писмо до баща ми? Съобщи му, че ще се радвам да се срещнем. Даже…

Елънд млъкна, погледна към Вин, после продължи:

— Кажи му, че бих искал да обсъдим бъдещето на Лутадел и да го запозная с един специален човек.

Хам се засмя.

— Ах, няма нищо по-мило от това да запознаеш момичето си с баща си!

— Особено когато това момиче е най-опасният аломант в Централната област — добави Бриз.

— Мислите ли, че ще се съгласи тя да е с вас? — попита Доксон.

— Ако откаже, няма сделка — отвърна Елънд. — Гледай да е наясно с това. Но предполагам, че ще се съгласи. Страф има навика да ме подценява — и вероятно съвсем оправдано. Надявам се чувствата му да се разпрострат и върху Вин. Сигурно ще си помисли, че е същата стока като мен.

— Страф има свой Мъглороден — обади се Вин. — Негов личен телохранител. Справедливо е Елънд да вземе мен. Ако съм там, ще мога да го измъкна, ако нещата се объркат.

Хам се засмя отново.

— Гледката едва ли ще е достойна за уважение — Вин те мята на рамо и отпрашва насам.

— По-добре, отколкото да умра — отвърна Елънд; опита се да го каже шеговито, но въпреки това се беше изчервил.

„Той ме обича, но все пак е мъж — помисли Вин. — Колко пъти съм наранявала достойнството му с това, че съм Мъглородна, а той е обикновен човек? Друг на негово място никога не би ме обикнал.

Дали не заслужава спътница, която би могъл да закриля? Някоя по-… женствена?“

Отново се сгуши в мекото кресло. Креслото, в което той обичаше да чете. Дали Елънд не се нуждаеше от жена, която да споделя интересите му? Такава, която да не смята четенето за досадна работа? Жена, с която да обсъждат гениални политически теории?

„Защо след толкова време продължавам да обсъждам нашата връзка?“ — зачуди се тя.

„Нямаме място в техния свят — бе казал Зейн. — Мястото ни е тук, сред мъглите. Твоето място не е при тях…“

— Има още нещо, което исках да обсъдим, ваше величество — обади се Доксон. — Трябва да се срещнете със Събора. Нямат търпение да обсъдят нещо важно с вас — изглежда, в Лутадел се разпространяват фалшиви монети.

— Точно сега нямам време за градски проблеми — отвърна Елънд. — И мисля, че Съборът бе създаден тъкмо за подобни неща. Предайте им, че се осланям изцяло на тяхната преценка. Извинете ме и ги уведомете, че в момента съм зает с организирането на отбраната. Ще опитам да посетя Събора идната седмица.

Доксон кимна, отбеляза си в бележника и добави:

— Има още нещо. Докато преговаряте със Страф, властта ви е прехвърлена върху Събора.

— Това не са официални преговори — възрази Елънд. — Само информативна среща. Все още се придържам към предишното си решение.

— Честно казано, ваше величество — отвърна Доксон, — съмнявам се, че те ще го видят по този начин. Знаете колко се ядосват, когато ги оставяте встрани от важните дела.

— Зная — каза Елънд. — Но рискът си заслужава. Наложително е да се срещнем със Страф. Надявам се да се върна от тази среща с добри новини за Събора. На този етап все още мога да заявя, че взетото решение не е било изпълнено. Така че продължаваме според плана.

„Наистина е по-решителен отпреди — помисли Вин. — Той се променя…“

Трябваше да престане да мисли за подобни неща. Имаше и по-важни задачи, върху които да се съсредоточи.

Разговорът се насочи към конкретните начини, по които Елънд да се опита да манипулира Страф. Всички му даваха съвети за това как се организира хубава измама. Вин ги наблюдаваше и търсеше незабележима промяна в поведението и маниерите им, опитваше се да реши кой може да е шпионинът кандра.

Не беше ли Клъбс малко по-мълчалив от обикновено? Защо Дух бе престанал да говори на диалект — защото бе пораснал, или понеже кандрата трудно можеше да имитира странния му говор? Какво караше Хам да е така превъзбуден? Освен това по-рядко от обикновено встъпваше във философски дискусии. Дали защото беше по-сериозен, или кандрата не знаеше как да се превъплъти докрай в него?

Лоша работа. Ако се задълбочаваше прекалено много, щеше да намери несъответствия в поведението на всеки. Но същевременно те си изглеждаха същите. Хората са твърде сложни същества, за да сведеш поведението им до няколко опростени правила. Освен това кандрата сигурно беше добра — от най-добрите. Зад гърба й имаше цял живот, прекаран в обучение и упражнение да имитира другите, а и тя със сигурност бе подготвяла проникването си дълго време.

Оставаше аломантията. Но покрай всички събития от последно време Вин не бе имала възможност да изпита приятелите си. Всъщност веднага щом си го помисли, си даде сметка, че липсата на време не е извинение. Истината беше, че го отлагаше нарочно. Мисълта, че някой от приятелите й — от най-приближения до краля кръг — може да е предател, й се струваше ужасяваща.

Трябва да преодолее това. Ако в групата наистина имаше шпионин, това означаваше край за всички. Защото когато враговете разберяха за плановете на Елънд…

След тази последна мисъл тя разпали бронз. Почти веднага долови аломантични пулсации от Бриз — милият непоправим Бриз. Както винаги бе твърде добър в аломантията и Вин не успяваше да усети докосванията му в повечето случаи, но освен това бе пристрастен към използването на своята сила.

Е, поне не я прилагате върху нея. Тя затвори очи и се съсредоточи. Веднъж, много отдавна, Марш се бе опитал да я обучи на тънкото изкуство за използване на бронз при разчитане на аломантични пулсации. По онова време тя не си даваше сметка с колко голяма задача се е захванала.

Когато разпалва метал, аломантът издава неосезаеми, подобни на туптене импулси, които могат да бъдат засечени само от друг аломант, разпалил бронз. Ритъмът на тези пулсации — честотата, начинът, по който „звучат“ може да подскаже точно какъв метал е разпален.

Не беше никак лесно, нужно беше време и упорити тренировки, но Вин вече разполагаше с известен опит. Тя се напрегна. Бриз гореше месинг — вътрешния, духовен тласкащ метал. И…

Вин се съсредоточи още повече. Усети как импулсите преминават през нея, двоен притупващ ритъм при всеки удар. Определено се насочваха надясно. Целеха някого другиго, някой, който почти ги попиваше.

Елънд. Бриз бе съсредоточен върху краля. Нищо чудно, като се имаше предвид текущата дискусия. Приз винаги Тласкаше хората, с които говореше.

Успокоена, Вин се облегна назад. Но изведнъж настръхна. „Марш смята, че бронзът притежава повече свойства, отколкото знаят хората. Дали…“

Затвори очи и се съсредоточи върху аломантичните пулсации. Разпали бронз и се концентрира толкова силно, че я заболя главата. В пулсациите имаше… вибриране. Не знаеше какво може да означава това.

„Съсредоточи се!“ — заповяда си тя. Ала въпреки това пулсациите упорито отказваха да й разкрият някаква допълнителна информация.

„Добре де. Ще използвам измама“. Тя изгаси калая — почти винаги го държеше разпален — и се пресегна навътре към Четиринайсетия метал. Дуралуминий.

Аломантичните пулсации се усилиха рязко… станаха оглушителни… мощни… имаше чувството, че разтърсват видимо тялото й. Блъскаха като удари по огромен тъпан, поставен непосредствено до нея. Но тя все пак успа да изтръгне нещо от тях.

„Тревога, нервност, безпокойство, неувереност, тревога, нервност, безпокойство…“

Свърши се. Бронзът й изгоря в едно кратко изригване. Вин отвори очи. Никой в стаята не я гледаше, освен ОреСюр.

Чувстваше се напълно изцедена. Главоболието, което бе предизвикала преди малко, сега се развихри с пълна сила. Но тя полагаше отчаяни усилия да запази късчето информация, до което се бе докопала. Не беше изразено с думи, а с чувства — първото й опасение бе, че Бриз предизвиква тези чувства. Тревога, нервност, безпокойство. Но почти веднага си спомни, че Бриз е Усмирител. Ако се беше съсредоточил върху някое чувство, по-скоро щеше да го заглушава. Да се опитва да го изолира от останалите.

Тя погледна Елънд. „Ах, да… старае се да му придаде увереност!“ Ако Елънд стоеше малко по-изправен, това бе, защото Бриз му помагаше незабележимо. Усмиряваше тревогата и безпокойството. И го правеше дори докато подхвърляше обичайните си подигравателни забележки.

Вин погледна с възхищение едрия охранен мъж. Винаги се бе чудила какво точно е мястото на Бриз в групата. Останалите до един й се струваха идеалисти. Дори Клъбс под грубоватата си външност бе силно положителен човек.

Бриз беше различен. Манипулативен, малко егоистичен — сякаш бе влязъл в групата, за да търси предизвикателство, а не за да помогне на скаа. Но Келсайър твърдеше, че бил подбрал хората си много внимателно, заради вярата им, не само заради уменията. Може би Бриз беше изключение. Вин го гледаше как сочи с бастуна си Хам, докато произнася надути фрази. А ето, че отвътре бе съвсем различен.

„Бриз, ти си добър човек — помисли тя и неволно се усмихна. — Само че се опитваш да го скриеш“.

Освен това не беше самозванец. Знаеше го и преди, разбира се, Бриз го нямаше в града, когато бяха открили следите от кандрата. Но допълнителното потвърждение намали поне малко бремето, което й тегнеше.

Ако можеше със същата лекота да елиминира и другите.

 

 

След срещата Доксон отиде да пише писмата, които му бяха поръчали, Хам — да провери охраната. Клъбс се върна към подготовката на войниците, а Бриз се зае с нелеката задача да успокои Събора във връзка с отсъствието на Елънд.

На излизане Вин погледна Тиндуил. „Все още ли я подозираш?“ помисли развеселено Елънд, кимна й окуражаващо и Вин се намръщи. Би й позволил да остане, но предпочиташе да понася забележките на Тиндуил насаме.

Вин излезе, следвана от кандрата-овчарка. „Изглежда, все повече се привързва към това същество“ — помисли си със задоволство Елънд. Чувстваше се по-спокоен, че има кой да я наглежда.

Щом Вин затвори вратата, Елънд въздъхна и си разтърка рамото. Седмиците упражнения със сабята и фехтоваческото бастунче оказваха въздействието си — тялото му бе покрито със синини. Опитваше се да не показва, че го боли — поне пред Тиндуил. „Да видим какво ще каже за днешното ми поведение. Не може да не ме похвали за напредъка“.

— Е? — попита той.

— Пълен провал — заяви Тиндуил и се надигна от креслото.

— И друг път съм го чувал — отвърна Елънд и почна да подрежда книгите на писалището. Тиндуил настояваше слугите да се грижат за реда в кабинета му, но той се възпротивяваше на това. Обичаше купчините книги и документи и не искаше други да ги пипат и подреждат.

— Не може да не признаеш, че този път бях по-добър — подхвърли Елънд. — Накарах ги да ме пуснат в лагера на Страф.

— Ти си крал, Елънд Венчър — отвърна тя със скръстени ръце. — Никой не може да те „пуска“ където и да било. Първата промяна в отношението трябва да тръгва от теб — престани да мислиш, че другите са тези, които ще ти разрешават разни неща.

— Кралят трябва да бъде заобиколен от съзнателни граждани — възрази Елънд. — Не искам да се превърна в някой нов лорд Владетел.

— Кралят трябва да е силен — поправи го Тиндуил. — Той приема съвет, но само ако го поиска. И дава ясно да се разбере, че окончателното решение е негово, а не на съветниците. Необходим ти е по-добър контрол върху твоите съветници. Ако те не те уважават, същото ще важи и за враговете ти — както и за масите.

— Хам и другите ме уважават.

Тиндуил само повдигна вежди.

— Наистина! — увери я той.

— Как те наричат?

Елънд сви рамене.

— Те са мои приятели. Наричат ме на малко име.

— И дори съкратено. „Ел“!

Той се изчерви и се наведе над книгите.

— Искаш да ги накарам да се обръщат към мен с титлата?

— Да — отвърна Тиндуил. — Особено пред другите. Трябва да се обръщат с „ваше величество“ или поне с „милорд“.

— Съмнявам се, че Хам ще се съгласи — подхвърли Елънд. — Той има свои виждания за авторитета.

— Ще ги преодолее — каза Тиндуил и прокара пръст по един рафт с книги. — Не беше нужно да показва пръста си на Елънд, той и сам се сети, че е изцапан с прах.

— Ами ти? — попита я той.

— Какво аз?

— И ти ме наричаш „Елънд Венчър“, а не „ваше величество“.

— Аз съм различна.

— Не виждам с какво може да си различна. Отсега нататък желая да се обръщаш към мен с „ваше величество“.

Тиндуил му отвърна с убийствена усмивка.

— Много добре, ваше величество. А сега отпуснете юмруци. Ще трябва да поработим върху това — един държавник не бива да издава нервността си.

Елънд погледна ръцете си и отпусна юмруци.

— Е, добре.

— В добавка — продължи тя, — все още шикалкавите, когато говорите. Така изглеждате колеблив и неуверен.

— Работя върху това.

— Не се извинявайте, ако не го мислите наистина — посочи Тиндуил. — И не давайте обяснения. Не е необходимо. Водачът често се преценява по способността му да носи отговорност. Щом сте крал, всичко, което става във вашето кралство — независимо кой го извършва, — е по ваша вина. Вие сте отговорен дори за природни бедствия като земетръс или буря.

— И армии — добави Елънд.

Тиндуил кимна.

— И армии. Ваша работа е да се справяте с тези неща и с всичко останало, което не е както трябва. Трябва просто да приемете този факт.

Елънд кимна и взе една книга.

— А сега да поговорим за вината — продължи Тиндуил и седна. — Престанете да подреждате. Това не е занимание за краля.

Елънд въздъхна и остави книгите.

— Вината — продължи Тиндуил — не е присъща на кралете. Трябва да спрете да се съжалявате.

— Току-що ми каза, че съм виновен за всичко, което се случва в кралството ми!

— Така е.

— Как тогава да не изпитвам вина?

— Трябва да се изпълните с увереност, че вашите действия са най-добрите. И че независимо колко лоши са нещата, без вас ще станат още по-лоши. Когато се случи нещастие, вие поемате отговорност, но не се въргаляте в прахта, нито се захващате да чистите. Не ви е позволено да го правите, чувството за виновност е лукс за по-малките от вас. Просто правите това, което се очаква от вас.

— И то е?

— Оправяте положението.

— Страхотно — рече Елънд. — Ами ако се проваля?

— В такъв случай поемате отговорността и правите втори опит.

Елънд завъртя очи.

— Ами ако не успея да поправя нещата? Ако наистина не съм подходящ за крал?

— Тогава освобождавате трона. За предпочитане чрез самоубийство — стига, разбира се, да сте оставили наследник. Добрият крал винаги го прави.

— Разбира се — рече Елънд. — Значи смяташ, че трябва да се самоубия?

— Не. Казвам, че трябва да се гордеете със себе си, ваше величество.

— Не ми прозвуча така. Всеки ден ми повтаряш колко лош крал съм и как народът страда от това! Тиндуил, зная, че не съм най-добрата кандидатура за този пост. Избраникът беше убит от лорд Владетеля.

— Стига с това! — тросна се Тиндуил. — Независимо дали го вярвате, или не, вие сте най-добрият човек за този пост. Ваше величество.

Елънд изсумтя.

— И сте най-добрият — продължи тя, — защото сте на трона. Ако има нещо по-лошо от посредствения крал, това е хаосът — в който ще изпадне вашето кралство, ако ви няма. Хората от двете страни, благородници и скаа, ви приемат. Може да не вярват във вас, но ви приемат. Ако се откажете сега — или загинете, — ще настъпят объркване, безредици и разрушения. Макар и неподготвен, с мекушав характер, може би дори мишена на присмех, вие сте единственото, което има тази страна. Вие сте кралят, Елънд Венчър…

Елънд я погледна замислено.

— Да, зная. Макар че не се чувствам крал.

— Няма място за самообвинения. Приемете, че сте крал, че това не може да се промени и че носите цялата отговорност. Каквото и да правите, бъдете уверен — защото ако не сте, ще настъпи хаос.

Елънд кимна.

— Трябва да сте арогантен, ваше величество — продължи Тиндуил. — Всички успели водачи споделят една обща черта — те вярват, че могат да се справят по-добре от останалите. Скромността е хубаво нещо, но когато идва време да се вземат решения, човек не може да си позволи лукса да се съмнява в способностите си.

— Ще се опитам.

— Добре. — Тиндуил кимна. — А сега да преминем към следващия въпрос. Кажете ми, защо не се ожените за това момиче?

Елънд се намръщи. „Това не го очаквах…“

— Струва ми се, въпросът е личен, Тиндуил.

— Да, личен е.

Елънд продължи да се мръщи, но тя го гледаше очаквателно.

— Не зная — рече той накрая, отпусна се в креслото и въздъхна. — Вин не е като… другите жени.

Тиндуил повдигна вежди и гласът й леко омекна.

— Ваше величество, колкото повече жени опознавате, толкова по-често ще ви се иска да го казвате за всяка от тях.

Елънд кимна унило.

— Независимо от това — рече Тиндуил, — нещата не могат да останат така. Не бих искала да се меся в личните ви дела, но както вече казах, външният вид е много важен за краля. Не ви отива да се показвате пред хората придружен от любовница. Зная, че това е нещо естествено сред имперските благородници. Но скаа очакват повече от вас. Може би заради фриволното отношение на благородниците към плътските удоволствия те открай време ценят моногамията. И очакват от вас да споделяте ценностите им.

— Ще трябва да проявят търпение — заяви Елънд. — Защото поисках ръката на Вин и тя ми отказа.

— Знаете ли причината?

Елънд поклати глава.

— Тя… понякога не говори съвсем разумно.

— Може би просто не е подходящият човек за тази работа?

Елънд я стрелна с поглед.

— Какво значи пък това?

— Че се нуждаете от някоя по-изтънчена. Сигурна съм, че е отличен телохранител, но като дама…

— Спри! — тросна се Елънд. — Харесвам Вин такава, каквато е.

Тиндуил се усмихна.

— Какво? — попита настойчиво Елънд.

— Цял следобед ви обиждам, ваше величество, а вие почти не се намръщихте. Но веднага щом споменах любимата ви Мъглородна, лицето ви се забули от облаци. Почти сте готов да ме изгоните.

— Е, и?

— Значи я обичате?

— Разбира се. Не я разбирам, но е така — обичам я.

Тиндуил кимна.

— Тогава моля за прошка, ваше величество. Трябваше да се уверя.

Елънд се намръщи, но изглеждаше малко поуспокоен.

— Значи това беше поредният изпит, така ли? Искаше да провериш как ще реагирам на думите ти за Вин?

— Не само аз ще ви подлагам на изпитания, ваше величество. Хубаво е да свиквате с това.

— Но какво те интересува връзката ми с Вин?

— Любовта не е лесно занимание за кралете, ваше величество — посочи Тиндуил с нетипичен за нея мек тон. — Ще разберете, че привързаността ви към това момиче може да ви навлече повече неприятности от много други неща.

— И това е причина да се откажа от нея? — попита ядосано Елънд.

— Не. Не мисля, че е.

Елънд не сваляше втренчен поглед от нея.

— Звучи малко… странно от устата ти. А къде остават кралските задължения и външният вид?

— Винаги може да се направи изключение.

„Интересно — помисли Елънд. — Тази жена е по-умна, отколкото предполагах“.

— А сега — заговори Тиндуил. — Как вървят упражненията? Елънд неволно потърка удареното си рамо.

— Добре, струва ми се…

Прекъсна го почукване на вратата и миг по-късно влезе капитан Демоа.

— Ваше величество, дойде пратеник на лорд Сет.

— Пратеник? — попита Елънд и се надигна.

Демоа се поколеба. Изглеждаше сконфузен.

— Ами… нещо от тоя род. Твърди, че е дъщеря на лорд Сет и че е дошла да търси Бриз.